Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (10)

Първа глава

Бяха седнали в ресторант „Омега“ — второразредно кръчме на партера в един блок в крайните квартали на столицата. Обстановката беше уютна, с приглушени светлини, тиха и приятна музика. Помещението не беше много голямо — само пет-шест маси, около които постоянно сновеше дългокрака сервитьорка с изкуствена усмивка. На пръв поглед ресторантчето не изглеждаше съвсем лошо, но не можеше да се каже, че е и кой знае какво.

Поне Мила смяташе така. Тя беше свикнала да посещава ресторанти от по-висока класа, като „Астория“, „Космос“, „Прага“. Мъжът й бе преуспяващ бизнесмен, от години се занимаваше с износ на цветни метали и бизнесът му вървеше много добре. С една дума, беше пълен с пари. Освен това обичаше да излиза сред хората. А най-много обичаше да излиза с жена си, за да почетка самочувствието си. Вижте, демек, каква красива жена имам…

А тя наистина беше красавица. Преди да се ожени за нея, Веня й постави едно условие — да не работи. Наложи й се да зареже работата си като фотомодел. Директорът на модната агенция, в която работеше, й се моли едва ли не на колене да не напуска. Тя беше най-ценният бисер в колекцията му, предричаха й голямо бъдеще.

Но не само това мъчеше шефа й. Освен всичко останало, тя от време на време преспиваше с него. Алексей Германович беше грубоват мъж, но силен и тялом и духом. А на нея винаги й бяха харесвали такъв тип мъже. Пък и не можеше да се каже, че е от жените, които се правят на недостъпни.

Бяха минали само три години, откакто завърши училище, но й се струваше, че е минала цяла вечност. Вече дори беше забравила как изглеждат съучениците й. Но Толик Бураков със сигурност никога нямаше да го забрави. Този наперен тежкар, хулиган и женкар я бе лишил от девствеността й още в десети клас. Беше й първият мъж все пак… А и Ина Ковальова, тя пък беше най-добрата й приятелка.

Същата тази Ина я доведе тук, в ресторант „Омега“.

Срещнаха се случайно на улицата. Мила караше спортния си ягуар, а Ина беше с опела си — и двете едни важни, наконтени. Да не повярва човек — засякоха се с колите в една арка между блоковете и всяка от тях се забута да мине първа. Замалко не си ожулиха вратите — спряха навреме, и едва не се нахвърлиха с юмруци една срещу друга. Добре че веднага се познаха. И вместо да се бият, започнаха да се прегръщат и да се целуват. А след това дойдоха в ресторанта. Да полеят срещата.

— Е, как ти се струва тук? — с усмивка попита Ина.

Беше облечена стилно. Със сако на „Армани“, модерно впито поло, кожени панталони — изглеждаше супер. Не на всяка жена отиват такива панталони, но на нея й стояха страхотно, сякаш бяха шити по поръчка. Обиците й също бяха хубави — златни, с капковидни брилянти. А в училище, доколкото Мила си спомняше, ходеше все с дънки и се радваше дори на тъничкото си сребърно пръстенче.

— Не разбирам, трябва ли да ми харесва? — попита я небрежно.

— Ами не знам — смути се леко Ина. После заяви важно:

— Моят ресторант е моята гордост.

А, ето какво било!

— Никога не бих предположила…

— Защо? — Ина обидено нацупи устни. — Да не мислиш, че съм станала някоя евтина проститутка?

— Ами не, какво говориш — побърза да поправи недоразумението Мила. — Не ме разбра правилно. Просто си помислих, че уж си собственичка на ресторанта, а се държиш като клиент.

Обикновено собствениците на ресторанти от този тип се занимават изцяло с управлението им, на техните плещи е цялата отговорност по организацията на работата. А тя се държеше така, сякаш е чужда.

— А, ти за това ли говориш — успокои се Ина. — Че аз имам не един, а три такива ресторанта. Всеки си има управител.

Изведнъж задоволство смени обидата й. Направо щеше да се пръсне от надуване. И защо не? Имаше пълното право да се гордее със себе си. Дори ресторантчето да е малко, след като е част от верига, значи наистина е преуспяла.

— И как се разрасна така?

Мила не завиждаше на приятелката си, напротив — радваше се за нея.

— Ами много лесно. Важното е да имаш начален капитал.

Е, това Мила го знаеше и без нея. Но началният капитал не се намираше току-така.

— Помниш ли как си мечтаехме да станем богати? — отнесе се в спомените си Ина.

— Мечтаехме и станахме.

— Така е. А ти с какво се занимаваш? Май искаше да станеш фотомодел по едно време…

— И бях. След това се омъжих.

— Мъжът ти сигурно е някой милионер.

— Нещо такова.

— Не се и съмнявах. Знаеш си ти цената. А аз бях омъжена за един изрод. Беше ми сутеньор.

— Какво говориш?

— Същото. След училище ти стана фотомодел, а аз проститутка. Да, добре чу, проститутка. Но да не си помислиш, че съм била от евтините. Вземах по двеста долара на вечер. Почти всички пари обаче ми ги прибираше Костя. Мръсник е той. Въпреки всичко го обичах. Но виж, брат ми не го долюбваше.

— Игнат ли?

— Значи се сещаш за него.

— Че той не е ли още в затвора?

— От година и половина вече е навън. Стана голяма работа. Излезе на свобода и веднага запретна ръкави. Събра банда яки момчета, стана бос на групировка. И се започна яка чистка — ту един гръмнат, ту друг. В крайна сметка Игнат сега е най-големият мафиотски авторитет в района. Точно той ми помогна за ресторантите. Като разбра, че си изкарвам прехраната на плочките, така се вбеси, че замалко да ме удуши. Но мен ме остави, аз оцелях, но виж, на Костя не му провървя. Игнат го потроши от бой и го направи инвалид. Конфискува му всички пари, които имаше в наличност.

Бяха някъде около петдесет хиляди долара — все пак не само аз се бях бъхтила за него. С една дума, полагаха ми се като на бивша съпруга. Точно с тях започнах бизнеса. Е, и брат ми вкарва някой лев в него.

„Сигурно пере мръсни пари чрез ресторантите на сестра си“ — помисли си Мила, но не го каза на глас. В крайна сметка, не беше нейна работа.

— Да, добре си живееш ти. Независима си! А у нас всичко решава мъжът ми.

— Голяма скука! — прозя се Ина изкуствено. — Поне добре ли се държи с теб?

— Да, не дава и прашинка да падне върху мен.

— На колко е?

— Вече наближава четиридесетте.

— Симпатичен ли е?

— Ами не мога да кажа, че природата го е наказала.

Нейният Веня беше не просто симпатичен мъж, а истински красавец. Висок брюнет с чертите на Ален Делон. Но имаше един недостатък, който за Мила беше доста съществен. Беше прекалено мекушав. Иначе всичко останало у него беше чудесно: добър, грижовен, с аристократично възпитание. Но в погледа му липсваше онази сила, която да предизвиква у нея трепетно благоговение, в чертите му я нямаше мъжествената твърдост, която да я кара да изпада във възторг. Да, тя го обичаше, постоянно му се възхищаваше, но в леглото не й носеше голямо удовлетворение. Тайничко си мечтаеше за силен, груб мъж, чиято необуздана първобитна сила да я кара да си губи ума по него.

— Обича ли те?

— Обича ме.

— Защо го казваш толкова тъжно?

— Ами не ми е чак толкова розов животът.

— Къде е сега мъжът ти?

— В Австрия.

— А теб защо не те взе със себе си?

— Замина по работа. А аз не мога да понасям деловите му пътувания. Като се върне, ще отидем на Сейшелските острови. Виж, там с удоволствие бих отишла с него.

— Значи днес си свободна жена.

— Нещо такова.

Да, наистина днес беше свободна като волна птица. Веня й се доверяваше напълно и затова не я ревнуваше. Едва ли бе наел частен детектив, за да я следи. Всъщност, какво я интересуваше това? Така или иначе, нямаше намерение да му изневерява.

— А на Хаваите искаш ли да отидеш? Още сега. — Ина се усмихна загадъчно.

— Ти какво, шегуваш ли се? — погледна я учудено Мила.

— Ами… предлагаме един специален коктейл, специалитет на заведението. Като го изпиеш, такъв кеф ще ти стане! И на Хаваите ще отидеш, и в Кипър, и в Анталия, ако щеш.

— Наркотици ли имаш предвид?

— Нещо такова — не отрече Ина. — Изпадаш в делириум и виждаш много готини халюцинации. Страхотно нещо е. И не е евтино. Но най-важното е, че не можеш да се пристрастиш към него.

— Да бе, не на мене тия — махна с ръка Мила. — Всички казват така, но веднъж пробват ли, край, няма връщане назад.

Тя знаеше доста за наркотиците. По-малката сестра на Веня беше вече от две години на хероин. Някакви мерзавци й дали уж да пробва. Само веднъж се боцнала и край, беше пристрастена наркоманка. Никакви клиники и супер методи на лечение не можеха да й помогнат да спре.

— Абе по принцип е така, можеш да се пристрастиш. Със сигурност обаче не става от веднъж или два пъти. Гаранция ти давам за това. Впрочем, щом не искаш, недей.

— Не искам.

— Забрави за това тогава.

Старата й дружка не искаше да пробва никакви специални коктейли. Виж, с удоволствие би изпила едно мартини. Лека, приятна напитка. Вярно, че беше с колата, но нали все пак се бе видяла с най-добрата си приятелка от училище. Още повече че чаша с два пръста алкохол в нея беше нищо работа.

Беше се настанила удобно на сервираната маса, слушаше дърдоренето на Ина и бавно отпиваше от мартинито си. Не обръщаше никакво внимание на посетителите, а те бяха малко. Появиха се някакви момчета с навъсени волеви лица и сурови погледи. Във всяко тяхно движение се усещаше самоувереност. Повикаха сервитьорката с небрежно щракване на пръсти и си поръчаха. Изглеждаше, сякаш са стари клиенти.

Единият от тях заинтригува Мила сериозно.

Ето, това беше готин мъж! — с груби черти, некрасиво лице, силен поглед и най-важното — истински мъжествен чар. Точно това, което караше стомаха й да се свива на топка от вълнение. Никога не бе могла да устои на такъв тип мъже.

— Бива си ги момчетата, нали? — закачливо я попита Ина.

Тя също ги беше забелязала.

— Бива си ги — кимна бившата й съученичка, впила омагьосан поглед в мъжа, който й бе харесал най-много.

— Ей, приятелко, какво ти става? — лукаво й се усмихна Ина.

Тя проследи погледа й и естествено, веднага си направи съответните изводи.

— Какво трябва да ми става? — Мила изпи последните капчици мартини в чашата си.

— Като гледам, май ти се вършат лудории…

Така беше, не би се отказала от една луда нощ с този мъж.

— И така да е, кой може да ми забрани да го направя!

Мъжът й бе в командировка, никой не е я чакаше вкъщи.

Нямаше кой да я спре да завърти една любовна интрижка. Ина на драго сърце би й направила компания.

— Ами чудесно тогава! Между другото, мога да те запозная с брат си, ако искаш — сякаш просто ей така подхвърли тя.

— Че защо ми е да се запознавам с него? — сви рамене Мила.

— Знаеш му името, но никога не си го виждала.

— И какво от това?

— Ами това, че в момента си зяпнала точно него — каза Ина с игриво намигване и стана от мястото си.

Насочи се към масата на момчетата с важна походка, поздрави ги небрежно и прокара пръсти през косата на брат си. Каза му нещо на ухо. Онзи се обърна и погледна Мила. Май я хареса.

Ина се върна при нея, хвана я за ръка и я заведе на другата маса. Там вече бяха сложени още два стола.

— Сядай, красавице! — Игнат посочи на Мила мястото до себе си.

Държеше се по-скоро господарски, отколкото като джентълмен. Но тя не обърна внимание на грубите му маниери.

— Благодаря! — отвърна сухо и се настани.

— Какво ще пиете? — Оглеждаше я с откровено разсъбличащ поглед.

Мила се изчерви от вълнение.

— Мартини…

— Хайде да пийнем от нашия специален коктейл — усмихвайки се интригуващо, предложи Ина.

— Аа, „Жар-птица“ ли! — възкликна Игнат. — Ей!

Повика сервитьорката с щракване на пръсти и й поръча.

Тя изчезна някъде и след няколко минути се върна с поднос в ръка, върху който бяха наредени пет високи чаши с резенчета лимон и сламки — всичко както си му е редът.

Мила реши да не се прави на капризна. Взе коктейла, лапна сламката и отпи от сладникавата алкохолна напитка. Вече не мислеше, че е с кола и не трябва да сяда пийнала зад волана. А след около десетина минути вече не си спомняше абсолютно нищо — коя е, къде се намира, защо е дошла тук… Мислите й бяха погълнати изцяло от Игнат, който седеше насреща й и я изгаряше с похотлив поглед. У нея се надигаше някаква мощна вълна на първично влечение. Изведнъж го пожела толкова силно, че беше готова да му се отдаде направо на масата.

След малко Ина я хвана за ръка и й помогна да стане. Игнат също се надигна от мястото си. Приятелчетата му останаха на местата си.

Тримата си тръгнаха. Ина живееше на две крачки, стигнаха до блока й пеша. Качиха се с асансьора на етажа и влязоха в просторното антре на луксозно обзаведен апартамент. Игнат беше прегърнал Мила през кръста. Тя не се дърпаше, тъкмо напротив, притискаше се силно към него.

Притисна се още по-силно, когато седнаха на дивана. Игнат се засмя и най-безцеремонно мушна ръка под полата й. Тя ни най-малко не се възмути, а разкрачи още по-широко краката си. В този момент усети как ръката му започва да смъква бикините й.

Беше спала с много мъже досега, но нито един не я бе обладавал толкова грубо и необуздано. Бе на върха на щастието.

„Жар-птицата“ така разпали страстта й, че беше готова да се чука с няколко мъже едновременно. Но разполагаше само с Игнат. Водовъртежът на най-разюздения секс, който въобще беше правила, я завъртя във вихъра си и я повлече някъде дълбоко, дълбоко надолу. Преживяването беше невероятно…

Дойде на себе си чак сутринта, след като бе поспала малко. Лежеше в леглото на Ина. Беше сама. Игнат го нямаше до нея. За сметка на това като по поръчка в стаята влезе сестра му — с рошава коса, размазан под очите грим, изтрито червило и завеян поглед.

— Е, какво, скъпа, повесели ли се? — попита я съвсем непринудено.

— Да ти кажа честно, изобщо не съм очаквала такова нещо от теб! — възмутено възкликна Мила.

— Какво не си очаквала?

— Дайте да пием „Жар-птица“, та „Жар-птица“. Да ми беше казала веднага, че след това се превръщаш в разгонена кучка.

— Ами ти и без това го искаше Игнат — невъзмутимо я парира Ина.

— По принцип беше така — не оспори Мила.

Нямаше какво да си криви душата — беше й хубаво, много хубаво даже. А „Жар-птицата“ само бе подсилила тези усещания.

— „Жар-птицата“ е много готино нещо — прозя се Ина. — И аз се повеселих в съседната стая с моето гадже. Преди малко изчезнаха с Игнат някъде по работа. Знаеш ли какво — каза тя и заговорнически присви очи, — да му ударим по още една „Жар-птица“, а?

— А, не, стига толкова! — отсече Мила.

— Както искаш.

— Трябва да се прибирам.

— Че кой те спира? — каза Ина и с мързелива походка излезе от стаята.

Мила стана, облече се, взе чантата си и излезе от блока. Ягуарът й я чакаше до входа. Някой се беше погрижил да го докарат от ресторанта.

 

 

Игнат Ковальов, тоест мафиотският авторитет с прякор Ковача правеше оглед на пехотата си.

Добре се бе позабавлявал вчера. Такава готина мадама, направо ум да ти зайде. Мила, бивш фотомодел, сега жена на някакъв бизнесмен. Нямаше да е лошо пак да му сложи рога на този балък.

Момчетата се бяха събрали в парка на едно затънтено място, далеч от любопитните погледи на минувачите. Бяха с шест коли: чероки, два джипа „Мицубиши Паджеро“, три беемвета петици. Всички бяха почти нови. Това беше служебният транспорт на групировката му. Пред всяка от тях стояха по четирима борци. Единствено пред черокито, с което пътуваше самият Ковача, бяха двама: шофьорът и Дебелака.

Общо разполагаше с двадесет и две момчета. Това беше цялата му бойна сила. За всеки имаше по един пищов, с автомати също се бяха запасили, разполагаха и с два гранатомета, а патроните и гранатите — с лопата да ги ринеш. Целият този арсенал беше скрит в тайна щаб–квартира.

Всичките му момчета бяха яки като бикове и до един бяха доказали способностите си на практика. Някои, както и самият бос, вече бяха минали през затвора. Но като цяло повечето имаха чисти биографии. Добре е биячите ти да не се водят в регистрите на ченгетата, така няма как да се сравнят отпечатъците им.

Но чистите биографии на неосъжданите момчета бяха само на пръв поглед неопетнени. Почти всички бяха участвали в касапницата по време на войната със Зъба. Много кръв се бе проляла тогава. За сметка на това сега Ковача си имаше район, в който се чувстваше пълновластен господар. На негова територия се намираха три склада за търговия на дребно, няколко пазара, около четиридесет магазина от различен калибър, ресторанти, кафенета и т.н. С една дума, имаше откъде да събира данък. Освен това държеше под контрол един хотел, солиден хотел. Там работеха неговите жрици на любовта, пърхаха като пеперудки над клиентите. Държеше също и три салона за масаж с три нива на обслужване: традиционен секс, орален и анален.

Между другото, по времето, когато този хотел още го държеше Зъба, на плочките пред него си изкарваше хляба Ина. Тогава беше в затвора и нямаше кой да я наглежда. Но сега тя бе влязла в правия път. Имаше три ресторантчета, които отвори със собствени средства и част от общата каса на групировката.

В тях се събираха основно техни хора. Особено ценен беше специалитетът на заведението — коктейлът „Жар-птица“, който представляваше смес от шампанско, сок от кайсии и най-важния компонент — сивия прашец „секспирин“. Името му бе дадено лично от Ковача.

Впрочем, той имаше пълно право на това. Синтеза му бе поръчал на един наркоман с химическо образование. Прашецът представляваше синтетичен наркотик, приготвен от обикновени лекарства, които могат да се намерят във всяка аптека. Като реланиума например. Само че химикът беше направил съставката съвършена — нямаше нищо излишно в нея, не предизвикваше никакви странични ефекти. С една дума, мечта за всеки наркоман. Не беше нито много скъп, нито много евтин за добиване. От хероина на човек му става по-хубаво, но секспиринът имаше ефект и върху половата активност. Чак зъбите започват да тракат на този, който го приеме. Жените направо полудяваха, изнасилваха мъжете наред. Но най-голямото му преимущество беше, че не е нужно да се внася отнякъде. Можеха да го произвеждат на място.

Ковача вече имаше една тайна лаборатория и химикът наркоман добиваше в нея сив прашец, та пушек се вдигаше. Вече се беше запасил с около пет килограма. Време бе сериозно да се заеме с разпространението му. Коктейлът не се броеше, той беше по-скоро глезотия.

Как обаче да стане, след като в неговия район с това се занимаваха хората на Ловеца? Така беше още от времето на Зъба, а когато Ковача зае мястото на покойника, не бързаше да променя нещата.

Ловеца беше авторитетен бос. Мафиотската му организация беше много силна, имаше връзки на най-високо държавно ниво, бол пари и мощна ударна сила зад гърба си. Наркомрежата му обхващаше цялата столица. Разполагаше с около двадесет „торпеда“. Хората му бяха много добре подготвени, с модерно оръжие и мъртва хватка. Освен това Ловеца редовно си цакаше на Ковача. Все пак наркодилърите му се подвизаваха на негова територия. Но това заплащане беше доста символично. Къде-къде повече можеше да изкара, ако сам се заеме сериозно с разпространението на наркотици.

На Ковача отдавна му минаваше тази мисъл. И също толкова отдавна беше взел на прицел Ловеца. Време беше да го изгони от териториите си. Но той нямаше да си тръгне просто така, по собствено желание. Щеше да се стигне до сблъсък между групировките, да се пролее много кръв. А сега в района му всичко бе мирно и тихо. Така не му се искаше да започва война, да рискува живота си. Но ако седеше със скръстени ръце и не докажеше силата си, рано или късно, щяха да го нападнат, да го избутат от мястото му. Ако не с Ловеца, с някой друг щеше да му се наложи да воюва.

 

 

Мила бе спала цял ден. За сметка на това не я хвана сън цяла нощ. В съзнанието й постоянно изплуваха някакви порно сценки. Припомни си всички мъже, с които някога бе правила секс — любовниците й, мъжът й. Неволно ги сравняваше с Игнат — брата на Ина, мафиотския бос. Не можеше да си криви душата, той бе най-добър от всичките й любовници. Страшно й се искаше пак да преспи с него. А ако пробваше пак „Жар-птицата“…

Искаше й се да стане, да се качи в колата и да отиде при Ина. Но това беше пълна лудост — беше нощ.

Съблазънта обаче се оказа по-силна. В крайна сметка Мила не издържа и хвана телефонната слушалка. Набра номера на Ина.

Вдигнаха слушалката след около десет минути.

— Даа… — провлачи Ина.

— Здрасти, Мила е…

— Аа… — Изглежда, беше надрусана.

Чуваше се, че в стаята свири някаква музика.

— Веселиш ли се?

— Аха…

— Къде е Игнат?

— Какво, да не ти липсва?

— Ами не много, но…

— Не много, но ти се е дочукало, нали — грубо й се изсмя Ина. — Идвай насам. Спретнали сме си готино купонче.

— А Игнат там ли е?

— Игнат го няма. Но има други момчета. И тях си ги бива.

— Ти луда ли си?!

— Е, хайде сега, защо се правиш на интересна?

— Не се правя на интересна.

— Аа, искаш Игнат. Добре де, ще уредя нещата. Ела утре. Към единадесет часа. Ще се разбера с него.

— Ще си помисля.

— Виж я ти, щяла да си помисли. Защо ми се обаждаш тогава?

— Ами… просто така…

— Просто така! Е, хайде, стига си ме будалкала. Ще затварям, скъпа, че искат да ми запушат устата вече — изкиска се безсрамно Ина. — Хайде, чао…

Затвори й телефона. Мила остана насаме с размислите си. Не, утре нямаше да отиде при Ина. Щеше да мине някак и без Игнат.

 

 

Ковача се видя с Ловеца лично. На неутрална територия. Не се срещнаха извън града в обкръжението на бойците си — нещата още не бяха стигнали дотам. Срещата им се състоя на едно езерце с бели лебеди.

И Ловеца, и Ковача бяха лежали в затвора — единият беше изкарал четири, другият пет години. И двамата бяха млади: единият на двадесет и шест, другият на двадесет и седем. Но само според хорското виждане. В кръговете, в които те се движеха, възрастта им се смяташе за преклонна. „Мафиотите не живеят дълго“ — този афоризъм се беше превърнал в народна поговорка. Затова Ловеца и Ковача бързаха да живеят, за една година вземаха от живота толкова, колкото един нормален човек не може да вземе за десет. И възрастта им се определяше не от годините, а от степента на авторитет в мафиотските среди и властта, която притежават. А те не можеха да се оплачат от липса на такива.

— Е, за какво искаше да си поприказваме? — сухо попита Ловеца, загледан някъде в далечината.

— Ами да ти кажа, братле, свободата ме влече нещо — жлъчно се усмихна Ковача.

— В смисъл?

— Не искам хората ти да си играят повече в моя пясъчник. И ти да ми пикаеш в гърнето…

— Остроумничиш? И защо така? — Личеше си, че Ловеца е напрегнат.

— С една дума, повече нямаш работа на моя територия.

— Искаш да пласираш твоята стока, така ли?

— Позна.

— Какво ти стана изведнъж? Нали досега живеехме мирно и кротко, винаги сме се разбирали.

— И сега ще живеем мирно и кротко. Но далече един от ДРУГ.

— За това грешиш, братле. Ние с теб сме вълци. А вълците живеят мирно само когато са от една глутница. Когато обаче един се опитва да изгони побратим от глутницата, тогава всички се нахвърлят един върху друг и си прегризват гърлата.

— Аз не те гоня от глутницата. Моля те да се махнеш от моята територия. Моля те с добро.

— Само че аз няма да си тръгна с добро, ще има да чакаш. Нали знаеш, ако подадеш пръст, може да ти захапят цялата ръка.

— Знам. Извинявай, но нищо не мога да направя по въпроса. Значи се разбрахме, нека хората ти да не идват повече при мен.

Ковача обърна гръб на Ловеца и тръгна към колата си.

— Да знаеш, братле, че не сме се разбрали — чу той зад гърба си.

Но това не го спря. Бе казал всичко, което имаше да казва. След като Ловеца не искаше да го чуе, явно нямаше да може да го убеди само с думи.

Настроението му след срещата беше от лошо по-лошо. Затова Ковача реши да се разведри малко в „Омега“.

И отиде. Искаше просто да поседи, да пийне водчица. Но срещна Ина, а с нея беше и Мила. Седяха си двете и си лафеха нещо.

Веднага щом го забеляза, Мила грейна като слънце. Той, нямаше какво да си криви душата, също й се зарадва. Настроението му много бързо се оправи. Готино гадже беше, красавица, такива не се срещаха на всяка крачка. Освен това го желаеше до полуда. Личеше си само по премрежения поглед, с който го гледаше.

 

 

Мила не искаше да ходи при Ина, но краката сами я поведоха към колата, ръцете й сами завъртяха волана.

А Ина съвсем спокойно я чакаше вкъщи. Още от вратата й се оплака, че не могла да се разбере с брат си за среща. Но нищо, той скоро трябвало да се появи в „Омега“.

И тръгнаха към ресторанта. И наистина, не след дълго Игнат се появи. Веднага щом ги мерна, тръгна към масата им и седна при тях. Нагло подпря тежката си ръка на рамото й, след това я прегърна през врата и я придърпа към себе си. Мила не се противеше. Търпеше грубостта му. Харесваше й да я търпи.

— Да му ударим по една „Жар-птица“? — попита Ина и присви очи, предусещайки насладата от коктейла.

Мила не реагира така емоционално, но не се отказа от предложението на приятелката си. Само кимна в знак на съгласие.

Скоро сервираха коктейлите. Мила изпи своя и моментално се опияни.

В нея пламна истинска жар-птица, която изгори плътта й с огъня на страстното желание. Игнат стана и се насочи към изхода, а тя тръгна след него като кученце. Дори не обърна внимание, че чашата му беше останала почти пълна.

Той я качи в колата и я закара в апартамента си.

Нахвърли й се като гладен вълк още щом пристъпиха прага. Мила дори не успя да се опомни и роклята й полетя нанякъде. Остана само по бикини, които изчезнаха веднага след роклята.

Игнат я сложи в неудобна поза и я облада грубо. Мила не се възпротиви. Страхуваше се да го направи. Ами ако той изведнъж спреше?

 

 

Този път се срещнаха извън града на едно затънтено местенце, където нямаше кой да попречи на разговора на двама авторитетни босове. Придружаваха ги по десет здраво напомпени момчета с пушки-помпи и от двете страни, но присъствието им не беше пречка, а по-скоро застраховка. Макар че зависи кой как го възприемаше. За Ковача например десетимата бабаити на Ловеца бяха пречка за притискане на противника.

— Ловец, ти какво, не схващаш ли? — Погледът на Ковача беше изпълнен със заплаха. — Нали ти казах, че не искам повече твоите изроди да се шляят на моя територия.

Вече беше уредил всичко за разпространението на секспирина. Нещо повече, и с хероин се бе снабдил. Намериха момчета, които да се занимават с пласирането. Клиенти в района колкото щеш, наркодилърите на Ловеца работеха с тях вече от няколко години — зарибяваха ги, коткаха ги, разширяваха мрежата. А сега всички наркомани щяха да купуват стоката на Ковача. Отдавна му беше време.

— На мен ми е все едно на кого какви си ги приказвал — нагло заяви Ловеца. — Нали ти казах, не сме се договорили за нищо. Както си е било, така ще си бъде и занапред.

— Нещо не си познал, мой човек! — На Ковача направо му идваше да хване пушката и да му направи червата на решето.

Ако го стореше обаче, ония щяха да го гръмнат.

Ловеца също едва се сдържаше да не изпразни пълнителя в противника си. Но и на него не му се умираше.

— Ще я видим тази работа…

Ловеца се изплю в краката на Ковача, пренебрежително се подсмихна и му обърна гръб. Спокойно, с бавна стъпка тръгна към момчетата си, които бяха застанали нащрек и само чакаха знак за начало.

Напрежението между конкурентните страни беше стигнало пиковата си точка. Едно неправилно движение или дума и край, щеше да започне жестоката касапница — свистене на куршуми, оглушителен гърмеж на картечници, планина от трупове… Но всичко се размина мирно. Изпратен от ненавистния поглед на Ковача, Ловеца се качи в джипа си и запраши по черния път. След него по колите се качиха и пехотинците му.

Ковача и мутрите му останаха сами на поляната. Никой не беше пострадал, всички бяха живи и здрави. Но напрежението не спадна. Всеки от тях предчувстваше, че ще се случи нещо лошо. Срещата бе приключила, но това беше само началото…

 

 

С Игнат й беше хубаво. Мила почти не съжаляваше, че е изневерила на мъжа си. Веня бе много добър човек, но не можеше да й даде тези силни усещания, от които плътта й имаше нужда. Впрочем вече знаеше как да го направи неотразим.

Днес той се бе върнал от командировка. Сега лежеше уморен на дивана, гледаше телевизия и си пийваше сладко биричка. Това беше любимият му начин за релаксиране. Но нещо не беше в настроение. Трябваше да го разведри малко.

С примряло сърце и палава усмивка на лицето, Мила взе от барчето бутилка шампанско, отвори я сръчно, без тапата да избухне, напълни две чаши и сипа в тях по малко от сивия прашец. Направи нещо като „Жар-птица“ в опростен вариант.

Ина наричаше този прашец „секспирин“ — много забавно име, и при това много точно. Мила не бе издържала на изкушението, когато й бе предложила едно пакетче от „палавото“ прахче.

„Жар-птицата“ й подейства почти веднага. На душата й стана толкова леко, всичко наоколо се оцвети в розови краски, сякаш изпадна в безтегловност. Изведнъж й се прииска да бъде с мъж. Имаше чувството, че ще умре, ако веднага не я обладаят.

Обзета от непреодолимо желание за секс, тя се приближи до Веня, застана на колене пред него, замърка като коте и потри буза в крака му. Мигом усети пръстите му в косата си.

— Липсвах ли ти, скъпа? — попита я нежно съпругът й.

Той се опита да стане, но тя не му позволи. От мило домашно коте изведнъж се превърна в похотлив хищник. И вече нищо не можеше да я спре. Дори не забеляза с какво изумление я гледа мъжът й, когато като освирепяла смъкна панталоните му.

 

 

— Ей, момче, шубе ли те е? Верно? Глупости са т’ва, дето майка ти ти го говори.

Един пубертет на около петнадесет години стоеше в средата на слабо осветено мазе с ръце в джобовете, с цигара „Марлборо“ в уста и поглед на възрастен. На изтърбушения диван пред него седяха други две момчета, същите нехранимайковци като него.

— Да бе, така си е, глупости са — съгласи се единият и погледна другаря до себе си. — Аз например вече съм пробвал поне десет пъти и нищо, даже не ми се иска.

Полумракът в помещението не позволяваше да се види блясъкът в очите на Петруха, който отдавна и много сериозно беше на хероин. Заедно с Валерка, изправен пред тях, трябваше да зарибят Мишка от техния двор.

Родителите на момчето бяха богати хора. Майка му си имаше собствен магазин, баща му също беше солиден човек. С една дума, пари имаха бол и Мишка намазваше по нещо. Ако започнеха да се боцкат заедно, балъкът все ще му подхвърля по някоя рубла за една дозичка. Самият той отдавна вече беше на нулата.

Освен това Валерка му обеща, че ако навият Мишка, ще получи безплатна доза като премия. Валерка беше голяма работа, винаги разполагаше с наркотици и изкарваше добри пари от това.

— Вървете по дяволите и двамата! — пренебрежително махна с ръка Мишка. — Трябва да се прибирам.

Оказа се костелив орех. Не беше никак лесно да го замъкнат в мазето, а още по-трудно беше да му промият мозъка. Но нищо, и по-упорити са пречупвали.

— Ами върви тогава! — Валерка не го спря. — А ти отивай да извикаш Алочка — разпореди на Петруха.

— Коя Алочка? — не се сдържа да попита Мишка.

Алочка беше една мадама от съседния двор. Петнадесетгодишна. Страшно гадже, а крачетата й — направо падаш. Петруха неведнъж беше забелязвал как Мишка точи лиги, като я види.

— Е, познаваш я, де. Блондинката от съседния блок, дето краката й започват от сливиците.

Мишка вече не бързаше толкова да се прибира.

Момичето беше на хероин от половин година. Дълго не можаха да я пречупят, но щом Валерка се захване с нещо, човек можеше да бъде спокоен, довършваше го до край. Алочка също я довърши тотално. В буквалния смисъл на думата. Тя невинаги имаше пари да се надруса, а много й се щеше. Така че Валерка от време на време я караше да спи с него. Понякога я подхвърляше и на компанията — да се порадват нещастниците.

Случваше се Алочка да му потрябва и в ситуации като тази. С нейна помощ щяха да успеят да навият Мишка. Ако стане, разбира се…

Не се наложи да я търсят дълго. Седеше на една пейка пред техния блок — чакаше да я повикат. Петруха я заведе в мазето. Голямото й стегнато дупе в къса поличка събуждаше животински инстинкти у мъжете. Но Петруха можеше само да си мечтае за нея. С такива като него Алочка не се занимаваше. Това, че я подхвърляха от време на време за радост на тълпата, беше вярно. Но имаше различни компании. Точно в тази за него нямаше място.

— Мишенка! — Алочка тръгна към него с отворени обятия. Цопна се на дивана и го прегърна.

Момчето замалко да свърши в панталоните, когато тя го целуна по устните.

— Оле, че това не е той! — отдръпвайки се от него, Алочка изписка.

Погледна Валерка стъписано.

— Казаха ми, че Мишка е тук…

— Как да не е Мишка? Той е. Ти какво, сляпа ли си, верно?

— Глупак такъв! — скръцна му със зъби тя. — Не виждаш ли каква тъмница е тук, нищо не се вижда. Мислех, че е дошъл моят Мишка.

— Ама и този Мишка не е лош — намигна й Валерка.

— Ами да! — Алочка огледа стъписаното момче с перверзен поглед и безсрамно прокара пръст през устните му. — И е вкусен… Само че аз си искам моя Мишка.

— Още ли не ти е писнал?

— Писна ми — измърка Алочка. — А този още не е… Искаш ли да се запознаем?

— Казвам се Миша — притеснено започна да се върти на дивана той.

— Ама че си глупав! Не ти говоря за такова запознанство…

— Тя има пред вид — сваляй гащите и давай да се опознаваме — изсмя се Валерка.

— Ама че си груб! Защо пък веднага да сваля гащите. Нее, първо ще се запознаем. Нали така, Миша? — Алочка се засмя и с бързо движение пъхна ръка в панталоните му. — Я да видим какво има тук! — изкикоти се тя. И веднага установи огорчено: — Ами нищо… Не му е станал.

— Ами ние ще вървим, а ти се постарай да стане.

Валерка излезе пръв от мазето. След него тръгна и Петруха. Но не се отдалечиха много. Влязоха в съседното мазе.

— Ще видиш, Алочка скоро ще дойде при мен — уверено заяви Валерка.

И наистина, цъфна някъде след около половин час.

— Всичко е окей! — подсмихна се победоносно. — Имаш ли дрога?

Валерка й кимна и извади от джоба си пълна спринцовка. Браво на Алочка, беше зарибила Мишка. Петруха вече беше убеден в това. Ако Валерка успееше да се вкопчи в някого, то за нищо на света нямаше да го изпусне. Какво да се прави, работата му беше такава.

 

 

Тръбата пристигна пред дискотека „Бетси“ с джип „Сузуки Витара“. Не беше голям, но на него не му трябваше голяма кола. Скъпа таратайка беше и лично негова. Имаше си парички, защо да кара някоя смотана лада деветка?

От две години вече работеше за Ловеца. И никога досега не бе съжалявал за това. При боса всичко беше пито-платено. Нито ченгетата закачаха наркодилърите, нито той им правеше проблеми. Всичко беше измислено и премислено.

Тръбата отговаряше за един от районите. Имаше си група от пласьори на наркотици. Занимаваха се не само с разпространение, но и разширяваха кръга от клиенти. Колкото повече наркомани имаха, толкова по-голям беше пласментът на стоката — сметката беше проста. Механизмът бе сработен до съвършенство. Всяко болтче и гайка си беше на мястото. Разпространението вървеше като по вода и нямаха никакви проблеми. Нямаше да е лошо, разбира се, ако винаги е така.

Тръбата погледна часовника си. Осем вечерта. Всеки момент трябваше да се появи Дъскорезницата и да му донесе парите от продадената стока. Точно така, ето го, идваше.

— При мен всичко е наред — гордо заяви шестнадесетгодишното хлапе, настанявайки се важно на предната седалка до него.

Но не се заседя много. Тръбата му пъхна в ръката малко пакетче, в замяна получи пари. Реши да не ги брои в колата — имаше време за това. Дори и да не бяха точно, Дъскорезницата, така или иначе, нямаше къде да му избяга.

Веднага след него се появи Валерка.

Сечеше му пипето на момчето, нищо, че беше на петнадесет. Работеше най-добре с клиентите. Едно беше да доставяш дрога на стари наркомани, а друго да зарибяваш нови хора. Валерка се справяше чудесно и с двете.

— Да ти кажа, липсват малко — каза той, подавайки парите на Тръбата.

— Какво, пак ли си черпил някого с безплатно сиренце?

— Аха, но заложих капана.

Сиренето е безплатно само в капана за мишки. Единствено идиот не би се сетил за това. А на идиоти му вървеше. Сега хранеше балъците със „сиренце“ даром, а като му дойдеше времето, те щяха да станат донори и щеше да започне да ги цеди за скъпата дрога.

— Другия път искам повече пари.

— Няма проблем — делово заяви Валерка.

— Е, хайде, изчезвай.

Следващата им среща беше след седмица.

Валерка слезе. Тръбата остана сам в колата. Край, стига работа за днес. Можеше да се прибира вкъщи.

Още не беше запалил двигателя и лявата предна врата се отвори. На празната седалка до него се намърда някакъв напомпен бабаит, облечен с елече. Имаше страшна мутра, злобни очи и миришеше на алкохол.

— Ей, к’во става тука, бе? — Тръбата небрежно разпери пръсти като ветрило.

Пренебрежителният му жест не изплаши натрапника ни най-малко.

— Изрод! — изръмжа той.

В същия миг Тръбата видя към него да лети юмрук. Дум! Пред очите му заискриха звездички, в устата му се появи остър вкус на ръжда. С втория удар бабаитът окончателно го извади от реалността.

Когато дойде на себе си, Тръбата беше в колата си, но не на шофьорското място, а на задната седалка. Ръцете му бяха приковани с белезници, устата му — запушена с парцал. И не бяха в града, а някъде сред природата. Листа на дървета шумоляха наоколо, птичките чуруликаха.

Но в момента изобщо не му беше да се наслаждава на природните красоти. Цялото му внимание беше насочено към двамата на предните седалки. Онзи, дето го нокаутира, седеше на седалката до шофьора, полуобърнат към него.

— Е, какво, глупако, свести ли се? — наежи се той.

— Какво искате? Пари ли? Вземайте всичко, което имам.

— Абе ти луд ли си, какви пари? Никакви пари нямаш — ухили му се през зъби другият, седнал зад волана. — Парите ти са у нас.

— Тогава защо не ме пуснете, а? — измрънка Тръбата.

Вече не размахваше небрежно ръце, не смееше да се зъби много. Беше изплашен. И страхът го бе накарал да си подвие опашката.

— Луд ли си, верно, как ще те пуснем… Трябва, разбираш ли, да си полафим малко с тебе… Отдавна ли бачкаш за Ловеца?

— Какъв Ловец, за какво говорите?

Прас! Един тежък юмрук се вряза в муцуната му и нещо изпука в устата му.

— Отдавна… — изфъфли той и изплю избития зъб.

— Ами веднага да беше казал така… С една дума, издаваш ни всичките си посредници и те пускаме.

— Какви посредници? — не разбра Тръбата.

— Ами тези, които доставят стоката. Или по-точно — дето я пласират. Е, разбра ме, с една дума…

— Абе да ви кажа, аз си се занимавам сам с всичко.

Доста необмислено изказване, което го лиши от още два зъба.

— Стига, стига, ще ви кажа!

Предаде и Дъскорезницата, и Валерка, и Пашка, и Сонечка, и всички останали, които работеха за него. Обясни им как да ги намерят.

— Всичко ли си изпя? — попита го единият бабаит.

— Всичко, като на изповед.

— Значи, ти такова, изповяда се вече. Това е добре — злорадо му се усмихна другият. — Хайде, Молох^[1], време е.

В ръката на мутрата се появи пистолет.

Намираха се на някакво затънтено място, наоколо нямаше жива душа, и да вика, и да не вика — нямаше кой да го чуе. Пистолетът беше насочен директно в челото му. Беше без заглушител. Нямаше нужда от него.

— Недейте, нали обещахте да ме пуснете — разхленчи се Тръбата, прикривайки лицето си с длани, сякаш те можеха да спрат куршума.

— Ами пускаме те! На онзи свят.

Сатанинският им смях беше заглушен от шумния изстрел, който последва. Жестока болка разкъса главата му, късчетата съзнание в един момент бяха погълнати от тъмнината на вечността. И отново се чу сатанински смях. Но вече беше от онзи свят.

 

 

Максим бе смръщил вежди. Значи нещо се бе случило.

— Кого? — попита Ловеца.

Вече се досещаше какво ще му съобщят.

— Тръбата. Изхвърлили са тялото му на пътя пред блока им.

Значи от приказки Ковача беше преминал към действие. Бе загинал първият наркодилър, който работеше в неговия район. След него щяха да очистят още някого. Това ще продължи, докато територията на Ковача не се изчисти от хората на Ловеца. Не бива да го допуска. Значи трябваше да изчисти района от самия Ковач.

— Готви момчетата за акция — недоволно каза Ловеца.

— Чистка ли ще има?

— А ти какво мислиш, че ще му целувам задника ли на Ковача?

— Ясна е работата, трябва да го очистим. Но защо да изпращаме за това наши хора? Ще започнат да говорят, че вършиш беззакония.

— Абе какви беззакония, мамка му!

— Ами, както и да го погледнем, излиза, че нападаме територията на Ковача. Той ще излезе прав, кривите ще сме ние.

— И какво предлагаш? — намръщи се Ловеца.

На Максим не просто му сечеше пипето, той беше същински гений. Не беше от престъпните среди, а дилетант. От интелигентите. Но чаткаше страхотно нещата. Без него Ловеца беше като с отрязани ръце. И даже без глава.

— Ами намерих едни момчета, печени… Спецназовци.

— Искаш да кажеш, бивши спецназовци — поправи го Ловеца.

— Абе не, струва ми се, че още си бачкат. С една дума, искат да изкарат нещо допълнително момчетата.

— Ами ако е клопка?

— Изключено. Сигурен човек ми ги препоръча.

Максим каза името на известен в столицата мафиотски бос.

— Е, щом е така…

— Но вземат много скъпо.

— Колко?

— Ами зависи от поръчката.

— Трябва да изчистим територията от Ковача и бандата му. Така че помен да не остане от копелетата. С една дума, колкото ти поискат, толкова ще им броиш на тези нещастници, но искам Ковача и шайката му да изчезнат. Схващаш ли?

 

 

Слава Малцев се прибираше вкъщи. Не беше сам, имаше си компания — беше със Зинка. Готина мадама, и в леглото я биваше, и беше забавна. Какво да прави сам през нощта в едностайния си апартамент.

Само преди половин година Слава беше беден като църковна мишка. А откакто започна да работи за Ковача, се видя и с пари, и хората започнаха да го уважават. Сега си имаше апартамент, наскоро си бе купил кола — всичко както си му е редът. Пък и любовница си бе намерил. Какво друго му трябваше, за да каже, че живее добре?

Всичко му беше наред по принцип, само че понякога започваха да го мъчат страхове — ами ако го убият… Не, не, можеше и да го гръмнат някога, но не днес или утре, а примерно след около десетина години. А можеше пък да извади късмет и да му се размине изобщо.

Дори през ум не му минаваше, че му остава да живее още съвсем малко.

Прегърнал Зинка през врата, той извади ключовете от джоба си, но не успя да ги пъхне в ключалката. Някъде изотзад се появи човек с пистолет. Чу се сухо и тихо изщракване и Слава се свлече в краката на спътницата си с пробит череп.

Злия и Молоха работеха, както се казва, със запретнати ръкави. Трябваше да открият всички наркопласьори на Тръбата, лека му пръст, и да ги прикоткат на своя страна. Можеха, разбира се, да си направят и собствена мрежа за разпространение, но защо тепърва да изграждат нещо, което вече съществува. По-лесно беше просто да се реконструира старата система. Нямаше да им отнеме много време. Достатъчно бе само да намерят пласьорите на Тръбата и да си поговорят с тях. И край, от този момент нататък те щяха да пласират това, което им даде Ковача. Нямаше да се дърпат. Да не са идиоти, нали все лак знаеха на чия територия се подвизават.

Вече бяха намерили трима и си бяха поприказвали с тях. Всичко бе минало добре — никой не се бе опитал да се измъкне от предложението им. Бяха взели веднага първата партида от стоката и скоро неговият „секспирин“ и хероин щяха да се превърнат в пари.

— Е, какво, ще отскочим ли до някое кръчме? — попита Молоха Злия, когато вече съвсем се беше стъмнило.

Стига са тичали след тези пласьори, време бе да си починат малко.

— Абе ти не чу ли какво нареди Ковача?

— Е?

— Няма е, няма ме! — заядливо го пародира Злия. — Нареди да не се шляем по кръчмите и да забравим за сауните. Изобщо, винаги да сме в готовност.

Така си беше. Групировката им в момента беше във война с хората на Ловеца. А онзи тип беше доста сериозен съперник. Сто процента щеше да търси отмъщение за Тръбата, когото, между другото, точно Злия и Молоха го принесоха в жертва.

— Ами да върви по дяволите кръчмата. Дай да отскочим до квартирата на Юлка и Анка…

— Виж, това е добро предложение — бързо се съгласи Злия и даде газ.

Волвото бързо набра скорост, зави от главната улица в една пряка между блоковете.

Нито Злия, нито Молоха забелязаха, че след тях в същата уличка зави и стара жигула.

Те спряха в един двор между два пететажни блока. Жигулката спря до тях. Вече вървяха към входа, когато видяха да ги нападат трима с камуфлажи и маски. Държаха късоцевни автомати със заглушители. Нито Злия, нито Молоха успяха да разберат марката на оръжието…

 

 

Ловеца трябваше да излезе по работа, но никак не му се излизаше от разкошния му палат на „Рубльовско шосе“. Войната с Ковача беше в разгара си, а той не бе враг за подценяване. Вече бе загубил трима от своите и задължително щеше да отговори на удара. Ох, не му се тръгваше… Но нямаше избор.

Максим даде много добра идея. Началникът на охраната я хареса и пред къщата се строиха три абсолютно еднакви джипа. Ловеца седна в последния. В първите два се качиха въоръжените бойци.

Пътуваха през центъра на града и босът от време на време поглеждаше през прозореца. Даже се загледа в едно симпатично момиче. Да беше най-много на седемнадесет — слабичко, грациозно, с походка на балерина. Точно такива му бяха по вкуса. Ех, да можеха сега да спрат и да я метнат в колата…

Беше се случило преди почти четири години. Сега беше април, тогава бе краят на юни, по време на абитуриентските балове.

Беше с едни приятелчета, дето бяха лежали заедно в пандиза.

Двамата с Валята бяха излезли по-рано. Точно тогава бяха освободили Посечения и те отидоха да го приберат. Взеха го от затвора и тръгнаха обратно към къщи, към Москва. Пренощуваха при един приятел в някакво малко градче, а рано на следващата сутрин тръгнаха към столицата. Но не заминаха веднага. Случайно срещнаха някакво момиче. Хубаво. Ловеца веднага й хвърли око и им предложи да се позабавляват. Всички се съгласиха.

Падна страшна веселба. Какво ли не правиха с нея… Оправиха я във всички дупки. Но виж, в устата не можаха да й го сложат. Ловеца се опита, но зъбчетата й бяха прекалено остри. Веднага се сети за един стар затворнически метод — как се гавреха с гейовете и им избиваха зъбите с пулове за домино. Е, нямаше домино подръка, но за сметка на това му се намираше отвертка в багажника. И чукче намери. Общо взето, уреди нещата.

Захвърлиха мадамата полужива. Дали е оживяла, или не, този въпрос изобщо не го вълнуваше нито преди, нито сега.

Тогава го вълнуваше друго. Посечения и Валята си направиха групировка, а за него не се намери място в нея. Това никак не му се понрави и той се отдръпна от компанията. Сам си намери шест здрави момчета и си спретна своя. Още от самото начало се захвана сериозно с наркотици. С времето се издигна доста. При аверите му също всичко вървеше добре. Само дето вече ги нямаше — нито Посечения, нито Валята.

А сега го притесняваше само едно — как да оцелее в битката с Ковача. Хич не му се искаше да прави компания на старите си дружки на онзи свят.

Колата спря, но не да качи хубавелката с фигура на балерина, а просто защото имаше задръстване. За сметка на това в насрещното платно движението беше спокойно.

Но една от колите там изведнъж спря. Беше бяла лада четворка. Нещо думна от нея, за секунди проблесна пламък. Последва мощен взрив. Джипът, който беше втори в колоната, полетя във въздуха.

Единият телохранител изскочи от колата, насила издърпа Ловеца от задната седалка, метна го под гумите на джипа и го прикри с тялото си. Останалите бойци вече стреляха по ладата. Но не успяха да я улучат. Тя вече беше набрала скорост и нямаше как да я хванат на мушка.

Със сигурност, това беше опит за покушение върху живота на Ловеца. Но момчетата на Ковача не извадиха късмет. Унищожиха друга кола. Е, гений си беше този Максим. Идеята му беше брилянтна — да тръгнат с три еднакви джипа със затъмнени стъкла. Пробвай да познаеш в коя кола е Ловеца.

Бойците на Ковача не можаха да налучкат от първия път. А възможност за втори и трети опит нямаха.

 

 

Не беше лесно да се очисти Ловеца, хич не беше лесно. Но Ковача бе опитал въпреки всичко. Бяха предвидили по какъв маршрут ще пътува Ловеца, бяха предизвикали задръстване на шосето. Както и бяха предположили, кортежът на Ловеца щеше да кара в крайната лява лента. Четворката, в която седеше стрелецът с гранатомет, успя да стигне до мястото навреме. Битката думнал една противотанкова граната по средния джип. Изстрелът бил много добър. Но… Винаги има едно „но“. Ловеца пътувал в друга кола. Колко жалко.

Въпреки всичко бяха нанесли поражение на врага — бяха загинали двама телохранители на Ловеца и един шофьор. Трима, но точно толкова бе загубил и Ковача. Славик, Злия и Молоха бяха едни от най-ценните хора в групировката му.

Със сигурност, Ловеца не е наредил да преследват само биячите му. Трябваше му най-вече неговият скалп. Ковача обаче не пасеше трева. В района си имаше тайно убежище, за което никой не знаеше. Поддържаше връзка със света чрез нерегистриран мобилен телефон, чрез който можеха да отрият координатите му само ако използват четири дешифратора едновременно. А Ловеца не разполагаше с такива възможности.

Само Ася знаеше къде се крие Ковача.

Мила беше готина мадама, но на нея можеше да се разчита само за леглото, в реалния живот — не, не беше сигурна. Освен това си имаше мъж, нейни си грижи. А и сега изобщо не му беше до нея.

Виж, Ася беше друго нещо — много точно гадже. Че е симпатична, беше едно на ръка, но най-важното бе, че му беше предана като кученце. Не му трябваше много време да се убеди в това.

Може пък да грешеше и Ася да не беше толкова сигурен човек, колкото си мислеше. Но работата беше там, че никой не знаеше за съществуването й. Дори да се опитаха да влязат в следите му чрез някоя от мадамите му, щяха да търсят Леся, Ирка или Галя, бившите му гаджета. Много хора знаеха за тях, а за Ася на никого не беше казал. Само на Ина, родната си сестра. А на нея със сигурност можеше да има пълно доверие. Жива да я одерат, нямаше да каже къде е брат й.

Ковача хвана бутилката с текила и по навик отпи направо от нея.

— Игнат, защо пиеш толкова много? — попита го Ася.

Седеше в креслото срещу него и се мръщеше насреща му. Другите жени само това и чакаха — да се повеселят, да пийнат заедно, а след това да ръсят глупости. А тя не беше такава. Имаше сериозни намерения. Имаше нужда от него и затова толкова се безпокоеше и се грижеше за здравето му.

— Много ли? — погледна я той учуден. — На това много ли му викаш?

Беше изпил само четвърт от бутилката, а тя разправя, че било много.

— Погледни колко е часът — въздъхна момичето. — Още не е съмнало, а ти вече си с бутилка в ръка.

Наистина, беше осем сутринта. Тъкмо беше станал. И веднага бе надигнал бутилката. Ася, между другото, беше станала много преди него и му беше приготвила закуска.

— Добре де, нави ме — недоволно избоботи той. — До вечерта нито капчица няма да близна.

— Изобщо не трябва да пиеш. Иначе ще ти отрежат десния бял дроб.

Тя беше голяма умница, учеше в медицински институт. Бъдещ лекар.

— И защо точно десния?

— За да има място за черния.

— Аа… Черният дроб е сериозно нещо — почеса се по тила Ковача. — Добре де, обещавам ти, веднага щом свърши цялата тази галиматия, спирам алкохола.

— Ще видиш, че като спреш да пиеш, ще станеш друг човек. Е, хубаво, време е да вървя. И без това закъснявам вече. Закуската е на масата.

Ковача се протегна от леглото, за да я прегърне, но нея вече я нямаше в стаята.

 

 

Вече пет дни подред Мила беше вземала секспирин. И нищо, всичко й беше наред. В смисъл, със секса. Мъжът й изведнъж й стана толкова мил, че даже забрави за Игнат. А за какво друго може да мечтае една омъжена жена, освен за семейна идилия?

За да не предизвиква излишното любопитство на съпруга си, само тя употребяваше „Жар-птицата“. И веднага скачаше на Веня, не му даваше даже да се опомни. А той нямаше никакви проблеми със секса. Можеше да я задоволи напълно, дори в нейното състояние на вечен сексуален глад.

Веднъж, тъкмо беше изпаднала в пълен екстаз, някой позвъни на Веня. От работата. Проклети да са!

— Скъпа, спешно трябва да изляза — каза той с голямо съжаление.

Облече се и излезе. Мила остана сама.

Явно имаше някакви проблеми. Може пък да беше нещо много важно. Точно в този момент обаче грижите му не я вълнуваха. Вълнуваха я собствените й проблеми. Тъкмо беше изпила „Жар-птицата“. Правеше й се секс до смърт.

С Веня живееха в огромен апартамент, в който можеха да се поберат три стандартни. Естествено, беше направен ремонт по най-модерните технологии, мебелите бяха супер. Мъжът й наричаше апартамента пентхаус, защото се намираше на последния етаж. Имаше отделен вход, две тежки блиндирани врати, а оченцето на видеокамерата гледаше към входа. Всичко беше направено като в най-луксозните домове в Париж и Лондон.

На етажите по-надолу живееха съвсем обикновени хора в съвсем обикновени апартаменти. На Мила страшно й се прииска да преспи с някой съвсем обикновен мъжага.

Тя се сети, че един етаж по-надолу живее много симпатично младо момче. Беше спокоен като слон и на лицето му винаги играеше леко иронична усмивчица.

Имаше такъв тип мъже, които винаги се държаха важно и на ниво. С цялото си поведение внушаваха доверие в себе си и увереност, че могат абсолютно всичко и няма ситуация, от която да не намерят изход.

Въпросното момче спадаше точно към тази категория. Бе го разбрала веднага щом го видя. Той можеше всичко. И май точно той беше човекът, който ще реши проблема й. Не се искаше много…