Пинелъпи Уилямсън
Пазителят на сънищата (6)

ШЕСТА ГЛАВА

— Щом това е единствения начин да получа Рудлан, ще се оженя за това момиче. Но това не означава, че трябва да я харесвам.

— Боже опази! — въздъхна Талезин и продължи да търка бронзовия щит на Рейн. — И тя май не си пада много по вас, господарю.

Рейн престана да крачи насам-натам в тясната шатра и ядосано насочи пръст към оръженосеца си.

— А като се сетя кой е виновен за цялата тази каша… Не си мисли, че наказанието ще ти се размине! Просто още не съм решил как точно да го направя. Нищо не ми се вижда достатъчно жестоко. Колебая се дали да те дам на глиганите, или да те хвърля от върха на кулата в казан с вряща мазнина.

Както обикновено, заплахите на Рейн не трогнаха оръженосеца му. Талезин се усмихна и подпря щита на раклата да се наслади на произведението си. Беше го излъскал до блясък, а след това старателно бе изрисувал черния дракон на облата повърхност.

През входа проникваше ярка слънчева светлина и червените платнени стени на тентата пламтяха като въглени. Навън силният вой на роговете се опитваше да надвие непрестанното тракане на оръженосците, които остреха копията, и виковете на кралските пратеници, които възвестяваха започването на двубоя.

Блуждаещият поглед на Рейн попадна на резката, която сабята му беше оставила на дървения пилон, когато Ариана се бе опитала да му отсече главата и той прокара ръка по нараненото дърво. Талезин се ухили заядливо.

— Може би, сир, ще трябва да си облечете бронята преди първата брачна нощ.

Въпреки лошото му настроение, тази шега го накара да се разсмее. Всъщност, като се сетеше за сватбата, единствено мисълта, че ще дели леглото си с тази жена му доставяше удоволствие. Искаше да я види гола, под себе си. Искаше да обрисува устните й с езика си, да се зарови дълбоко и безжалостно в нея, така че тя завинаги да разбере кой е господарят.

Прилепналият панталон започна да го стяга в слабините. Реакцията, нежелана и внезапна, го учуди и ядоса. След страстните нощи, които бе прекарал едва преди седмица с онази светлокестенява уличница на име Моуд, цяла армия жени да бяха минали чисто голи пред шатрата му, едва ли щяха да го накарат да си вдигне и веждата. Досега, колкото и дълго да бе въздържанието, той винаги бе успявал да контролира сексуалните си апетити и никога не се бе чувствал така. Усещането бе толкова силно, че дори добиваше вкус в устата му, вкус на кръв.

Внимателно, сякаш носеше нещо свято, Талезин вдигна бронята, която лежеше върху сламеника и я занесе на Рейн.

— Лейди Ариана ще бъде добра в леглото, не мислите ли, сир? Всички певци на Гвинедия възхваляват прелестите й.

— Как няма да я възхваляват? Нали е дъщеря на стария Оуейн. И гърбица да имаше, пак щяха да пеят за нейната хубост.

Рейн се отпусна на стола и, опитвайки се да забрави за пулсиращата тръпка в слабините си, опъна крака да може Талезин да наложи бронята. Момчето приклекна и започна да закопчава токите.

— Двамата ще се погаждате много но-добре след като се ожените. — Той свъси вежди замислен, въздъхна и взе да му нахлузва ботушите. — Поне така се надявам.

Като се обу, Рейн стана от стола и тропна с пети.

— Тя трябва да се научи да се погажда с мен.

— А ако не успее, можете винаги да я пратите в манастир след като ви народи наследници — засмя се момчето. — Да се моля ли да зачева бързо и често?

Рейн поклати глава и не можа да сдържи усмивката си. После се обърна да му сложат ризницата и стисна зъби. Полираната метална дреха беше направена от двойни ленти калена стомана и тежеше близо петнадесет кила.

Каквото и да приказваше Талезин, Рейн нямаше намерение да се държи грубо с момичето след като се оженят. Нито пък смяташе да я прати в манастир след като му роди деца. Докато изпълняваше обязаностите си като съпруга, раждаше му синове и се подчиняваше на заповедите му, той щеше да се грижи за нея, както подобава. Но противеше ли му се, щеше да си получи заслуженото.

— Сир, мисля, че съдите погрешно за лейди Ариана. Да не би да не я харесвате заради онези глупави слухове, че е вещица?

Рейн не беше чувал подобни неща, но не се учуди. Всяка втора жена в Уелс се кълнеше, че има дарба да събира влюбени, да прави заклинания, да предсказва бъдещето.

— Това са хорски приказки, сир. Лейди Ариана е истинска вълшебница, пророчица, като онези, които са живели в древни времена. Хората много я тачат за това.

— Ами! За съжаление май не я бива много в пророкуването. Иначе щеше да прозре собственото си бъдеще навреме, за да го избегне и двамата щяхме да си спестим този никому ненужен брак.

Талезин въздъхна дълбоко и преметна ножницата през кръста на господаря си. Рейн извади сабята и замахна няколко пъти да упражни китката си. Обикновено не се биеше с това оръжие. Ползваше го само за светски турнири. Острието беше притъпено, върхът — също. Копието му също беше безопасно, направено от крехко дърво, за да се счупи при допир. Светата църква проповядваше, че човек, загинал в дуел, се наказва вечно да гори в ада.

„Повечето рицари така или иначе ще отидат там“, помисли си Рейн.

И все пак, всички се стараеха да не се убиват по време на приятелски двубои, макар че често се случваше и това.

Рейн забеляза, че Талезин го гледа втренчено и си помисли каква ли лудория е намислил пак.

— Сега пък, какво си направил?

Очите на момчето станаха безизразни и кръгли.

— Кой? Аз ли? Нищо, сир. Просто… — Той облиза устни, прокашля се и взе да рови с върха на обувката си в прахта. — Вие с лейди Ариана… ами-и-и… вие двамата май много-много не се харесахте. Не исках да ви казвам по-рано, но на вас ви е писано да живеете с лейди Ариана, а вие така объркахте нещата, че се страхувам, че ще ви се наложи дълго да се стараете, за да спечелите любовта й. — Момчето изглеждаше объркано. — Не знам защо стана така, но нещата изобщо не тръгнаха толкова гладко, колкото си мислех.

Рейн стоеше и го зяпаше, сякаш момчето бе започнало да скърца със зъби и да изкарва пяна от устата си. По-рано не го беше забелязал, но сега започваше да се съмнява, че всички уелсци са малко луди.

Миг по-късно, когато Талезин отново заговори, подозренията му се оправдаха.

— Та си мислех, сир… понеже има още малко време преди започването на двубоя… дали да не отидете да окажете уважението си на лейди Ариана? Да я попитате, може би, дали е съгласна да ви дари с благоразположението си? Малко така да я поухажвате?

— Не.

— Защо не? Страх ви е, че пак ще ви нападне ли? Ако го направи, трябва само да я целунете. Това май свърши работа последния път.

Рейн впери очи в Талезин и гръмко се засмя. Какво друго-му оставаше — или трябваше да приема всичко откъм веселата страна, или да полудее и той, като всички останали.

Когато излезе от шатрата, той още се усмихваше.

— Значи ще говорите с лейди Ариана? — подвикна подире му Талезин.

— Не, няма — отсече Рейн и наистина не смяташе да го прави.

Поне тогава.

Рейн прекоси безкрайната редица от пъстроцветни палатки и шатри, които се гушеха край реката в сянката на Рудлан. Във въздуха се носеха пушеци и миризми от огромните огньове, над които се въртяха глигани и елени. Подготвяше се празник. Златистосивите знамена се развяваха под лекия бриз, който правеше лятната горещина по-поносима.

Пътят към крепостта гъмжеше от рицари на бойни коне и дами на бели мулета. Момчетата ритаха топка, оръженосците пускаха в небето рицарски соколи, въртеше се търговия. Навсякъде щъкаха коневъдци и дресьори на соколи, оръжейни майстори теглеха препълнените си колички. Някакъв жонгльор, облечен в пъстра мантия, подрънкваше на китара и си тананикаше любовна песен. Но сред воя на фанфарите, дрънченето на дайретата и ударите на барабаните, усилията му оставаха неоценени.

Крал Хенри беше разпратил викачи на цели двадесет левги да възвестят за двубоя. Рицари, благородници и техните жени идваха чак от Шрубъри да присъстват на събитието. През изтеклата седмица стотици селяни бяха докарани на равната поляна пред крепостта да построят арена и ложи. Арената — дълга тясна пътека, на която щеше да се състои борбата — бе оградена с дървен парапет. Зад нея се издигаха ложите — дървени пиедестали, на които Щяха да седят кралят и други благородни зрители.

Рейн винаги обхождаше арената преди двубой, но този ден просто не можеше да задържи вниманието си върху пътеката, по която само след минути щеше да галопира с бясна скорост. Препълнените ложи непрекъснато привличаха погледа му.

Пейките, подредени в редици, бяха засенчени с платно на бели и червени ивици и над тях се вееха разноцветни знамена. Всички бяха облечени празнично. Яркото слънце просветваше в златистата и сребриста бродерия, придаваше блясък на червените кадифета, сините брокати и масле-нозелените коприни и искреше в скъпоценните камъни, които красяха брошки и диадеми, колани и гривни.

В цялата тази пищна и главозамайваща гледка, Рейн търсеше едно лице, което завинаги се бе запечатало в съзнанието му, една прелестна глава, с коси като нажежено слънце. Видя я. Тя вървеше през поляната срещу него и макар че умееше да се владее, Рейн почувства как ударите на сърцето му зачестиха и лицето му грейна в усмивка.

— Рейн! — извика тя, ускори крачка и се затича. Тичаше усмихната към него, а той си помисли, че само след миг ще се хвърли в прегръдките му.

Сибил спря на метър от него, внезапно осъзнала, че колкото и да й се искаше, не можеше да се хвърли в обятията му. Премина последните крачки сдържано, но краката й така трепереха, че се чудеше как още я държат.

Застана пред него и бавно и изпитателно го разгледа, сякаш се страхуваше да не пропусне нещо. Когато за последен път се видяха, той беше на деветнадесет — все още момче. Сега бе пораснал на височина, гръдният му кош бе станал по-дълбок, раменете — по-широки. Женствената хубост завинаги бе изчезнала от лицето му. Нежността — също.

— О, Рейн…

Той я погали с поглед и бледите му очи станаха по-тъмни и топли.

— Не си се променила.

Тя се засмя нежно и прокара ръка по морното си лице.

— Ами! Остарях, напълнях. Тази сутрин си намерих още един бял косъм. Отскубнах го, но ако продължавам така скоро ще оплешивея.

Тя замлъкна, осъзнала, че говори празни приказки. Той се усмихна и в тази усмивка Сибил видя бегъл спомен за момчето, което бе познавала.

— Надявах се, че ще дойдеш — промълви той. Тя посегна да го погали, но сви длан.

— О, Рейн, нима се съмняваш, че бих пропуснала твоя триумф?

Погледът му премина през нея и се насочи към тъмночервените стени на крепостта. По лицето му пробяга твърда решителност. В това отношение не се беше променил. Амбицията, която го изгаряше като момче, сега пламтеше в него с двойна сила. Тази свирепа целеустременост понякога я плашеше. Тя бе разбрала, че той е в състояние да жертва всичко, за да постигне целите си. Всичко. Дори нея.

— Да, моят триумф — каза замечтано той.

— Ще имаш всичко, което някога си желал. Земя, титла… всичко.

Той отново я погледна, но сега в очите му не се четеше нищо, нито болка, нито радост, дори не удовлетворение. Заболя я, че се опитва да скрие чувствата си от нея. Кога ли се беше наумил да го прави така добре?

— Да, ще имам всичко, за което съм мечтал.

Освен теб, чакаше да чуе тя, но уви. После, докато гледаше студеното му непроницаемо лице, Сибил изведнъж осъзна, че той никога нямаше да изрече тези думи. Тя завинаги бе изгубила любовта му в деня, в който се бе омъжила за брат му.

Но тя беше постъпила така, за да го спаси! Не, беше го направила, за да спаси себе си.

За да се забавлява тълпата до започването на двубоя, кралските слуги бяха организирали бой с мечки. В този момент мечката беше хванала един крастав сив вълчак за Врата и разкъсваше жилите му с острите си нокти. Животното заскимтя, а публиката изрева от възхищение.

Сибил и Рейн извърнаха глави да видят за какво е тази врява и вниманието на Сибил беше привлечено от едно момиче, което седеше на първия ред до високия, облицован с плат стол, който кралят скоро щеше да заеме. За разлика от норманските жени наоколо, които бяха покрили главите си с бонета и воали, тя носеше косата си спусната, прихваната само над челото с венец от жълт кантарион. Слънцето проблясваше в златисто-червеникавите кичури, които изпъстряха самуренокестенявата й коса. Беше облечена семпло, в плисиран шлейф с цвят на див зюмбюл и единственото й украшение, като се изключат цветята в косите й, бе някаква езическа огърлица, която отдалече създаваше илюзията, че около шията й се вият две змии.

За миг Сибил изпита съжаление към тоза уелско момиче. Знаеше как се чувства човек, когато животът му е подчинен на капризите на кралете, в чиито ръце той е просто сламка, носена от вятъра. Обърна глава и видя, че Рейн също гледа в момичето. Изражението на сивите му очи я изпълни с болезнена ревност. Лицето му отново бе добило онова свирепо и непоколебимо изражение, което идваше, когато Рейн желаеше нещо.

— Още не съм видяла уелската принцеса, за която ще се жениш. Как изглежда?

За миг Сибил си помисли, че той няма да й отговори. Но той извърна очи от момичето и я последна. Въпреки видимия гняв, на лицето му имаше странна усмивка.

— Тази жена или е най-смелата, която съм срещал, или най-глупавата.

Сибил знаеше, че освен всичко друго, Рейн ценеше у жените смелостта и… достойнството.

— Предполагам вече си вложил цялата си мъжка сила да измъчиш клетото дете? — попита тя с престорена усмивка.

Рейн се засмя и отвърна:

— Напротив. Тя направи всичко възможно да ме измъчи. — Лицето му за миг доби странно, объркано изражение, но после отново стана непроницаемо. — Когато за пръв път видях тази жена, тя се опита да забие кама в гърба ми. Втория път едва не ми отсече главата със собствената ми сабя. Плю ме, драска ме с ноктите си, проклина ме и дори има смелостта да ми изкаля ботушите:

От свитото гърло на Сибил се изтръгна дрезгав смях.

— О, Рейн! Изглежда наистина си си намерил майстора.

Той не се засмя, а погледна към момичето, което щеше да стане негова жена.

— Не, лейди Ариана си намери майстора.

Лейди Ариана знаеше, че я гледат — тези изтънчени нормански лордове и техните благородни дами. Гледат я със същата свирепа и кръвожадна наслада, с която гледаха боя на мечки. За тях беше безкрайно забавно, че дъщерята на уелски принц ще бъде дадена на победителя като трофей, като жертвен овен на селски панаир.

Тежестта на стотиците погледи се оказа непосилна за крехките й рамене и тя усети, че се свива. Изправи гръб и си каза: „Те не представляват нищо в сравнение с мен. Аз съм дъщеря на принц Оуейн.“

Тронът на краля стоеше празен до нея. От другата й страна седеше слабичко момиченце с млечноруса коса и удивително тъмни кафяви очи. На Ариана й се стори, че познава това дете отнякъде и миг по-късно се сети откъде. Беше го срещала на седмичния пазар в Рудлан през месеца, който прекара със Сидро. Не можеше да си спомни името му, но се сещаше, че това е единственото дете на градския манифактурист, който бе починал преди години.

Ариана се беше впечатлила — всъщност малко даже завидя на това момиче, което бе наследило баща си и съвсем само въртеше търговията му. Като си спомни за разговора, който бяха водили, Ариана се сети още нещо. Дъщерята на манифактуриста носеше чиста саксонска кръв и мразеше норманците, почти като уелска.

Тя хвърли още един бегъл поглед на момичето и беше изненадана от топлата, съчувствена усмивка, която грейна на лицето му. Но миг по-късно вниманието й бе привлечено от черния рицар. Той стоеше в средата на алеята и разговаряше задълбочено с някаква жена, чиято коса бе толкова руса, че по-скоро изглеждаше сребриста, отколкото златиста. Жена, която бе всичко, което Ариана не беше — руса, бледа и толкова изтънчена, въплъщение на идеала за женска красота. Докато ги гледаше, рицарят вдигна чернокосата си глава и се разсмя.

Странна тръпка скова гърдите на Ариана. Почувства се погълната от непреодолима тъга и чувство за провал, но не можеше да проумее защо.

Сред ударите на сърцето й, което туптеше в слепоочията, Ариана дочу разговор на висок глас, който три жени водеха зад гърба й. Долови името си и думите „черен дракон“ и „съпруга“. Жените говореха на френски, бавно, така че да може да разбере всяка тяхна дума.

— Знаех си, че лейди Сибил няма да изтрае дълго без да го види — каза едната.

Гласът й беше рязък и дращещ като на рибар.

— Аз пък се чудя, за какво ли е дошла — изчурулика приятен ритмичен глас. — Как й дава сърце да гледа, че Черният дракон се жени за друга? Мислите ли, че още са любовници? — Тя зацъка с език. — Срамота! Жена на брат му!

— Полубрат — поправи я третата. Гласът й беше мек и меден, но в него се чувстваха отровните жилки на злобата. — Не-е-е, съмнявам се, че още са любовници, ако въобще някога са били, защото той не е идвал в Честър от шест години. Откакто ония двамата се ожениха. Макар хората да говорят, че тя винаги го е обичала, дори след като се ожени за брат му, та ако е вярно… Горката Сибил, вероятно няма да й е приятно да дели прелестите на Рейн с друга, пък дори тя да му е само съпруга.

— Е, Сибил сигурно не се притеснява, че Рейн ще се влюби в новата си невеста. Боже, та тя е уелска!

— Уелска или не, важното е, че ще дели леглото си с него. Нещо, което лейди Сибил с удоволствие би направила.

— Аз пък си мисля, че го е направила. Затова е ялова вече шест години откакто са женени с граф Хю. Бог я наказва заради греха й.

— За едно съжалявам това бедно уелско девойче, дето трябва да се ожени за сър Рейн. Ако прилича на рода си, значи е простичка, мургава и космата. Такава никога не би отвърнала очите на който и да е мъж от изтънчените прелести на Сибил.

— Да, горкото момиче! Ще вижда Черния дракон в леглото си само докато му народи деца, а после той хич няма да сеща за нея. Честър и Сибил са само на един ден път оттук.

Жените избухнаха в смях и Ариана стисна юмруци, за да не се разтрепери. През цялото това време тя не бе отделила очи от черния рицар, който продължаваше да се смее с дребната, руса жена. Докато ги гледаше, той вдигна ръка и прибра един немирен кичур златисторуса коса в бонето й.

Жена на брат му… Хората говорят, че и досега го обича…

Обзе я внезапна и жестока ярост, която смени тъпата болка в гърдите й. Не очакваше той да се интересува кой знае колко от нея, но поне можеше да уважи достойнството й, а не да показва безразличието си пред цяла Англия. Искаше й се да покаже на квачките зад гърба й, колко малко я интересува това, че бъдещият й съпруг обича друга. Изведнъж й дойде на ум, че и тя може да изиграе тяхната игра.

Ариана се обърна и заговори на момичето до нея, като умишлено повишаваше глас, за да може жените отзад да я чуят. В този момент съжаляваше, че не е била по-прилежна в уроците си по френски. Думите идваха толкова трудно в съзнанието й!

— Ти си дъщерята на манифактуриста, нали?

— Да, казвам се Кристина, милейди.

— Кристина! — Ариана се усмихна лъчезарно. — И си англичанка, нали? — Тя въздъхна тежко. — Ах, явно съдбата и баща ми са ме орисали да споделя жалкото ти съществуване и да живея сред норманци. — Ариана се наведе към момичето, но гласът й стана още по-силен. — Забелязала ли си какви ненаситни очи имат? Вярно ли е, че норманците са толкова алчни, че биха отмъкнали и последния къшей хляб от устата на просяк?

Кристина сви устни да потисне усмивката си. Ариана почувства силна симпатия към момичето. Дъщерята на манифактуриста бързо схвана играта.

— Ами… знам, че често се опитват да ме излъжат, милейди. Все не предлагат разумна цена за стоката ми.

Ариана кимна разбиращо, съзнавайки каква напрегната тишина цари зад гърба й.

— Така си и мислех. Ами маниерите им! Толкова са просташки! Не си ли го забелязала? Чистят си зъбите с върха на ножа и плюят кости наляво-надясно.

— Е, тяхна си работа.

— Вярно… — Ариана отново въздъхна. — Във всеки случай много е неприятно това, че мъжете им изпитват нужда да се увият като охлюви в доспехите си преди да тръгнат на битка. — Тя сви рамене. — Може би природата им е слаба или пък ги е страх.

— Като споменахте, милейди, се сетих за един нормански господин, който припадаше като види кръв.

Ариана поклати тъжно глава и продължи с пълно гърло:

— Най ми е жал за жените. Разправят, че норманците носели между краката си нещо като върбови вейки, та хич не можели да зарадват жените си, както подобава.

„Май прекалих“, помисли си Ариана, като видя как лицето на Кристина побеля. Момичето преглътна на сухо, зениците му се разшириха и погледът му се впери в нещо зад гърба й.

Ариана се обърна бавно…

… и се оказа прикована от чифт сиви като кремък очи.