Пинелъпи Уилямсън
Пазителят на сънищата (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Гъста мъгла приглушаваше звуците на ловците — воя на роговете, джафкането на хрътките, тропота на копитата по покритата с мъх земя. Мъглата размиваше цветовете на гората и сливаше сиво, зелено и червено. Въздухът миришеше на пръст, стара и плодородна.

Рейн разглеждаше лицето на жената, която яздеше до него. Останалите бяха избързали напред и от два дни двамата за първи път оставаха насаме. Не им се беше случвало от онзи следобед, през който тя го бе учила на азбуката, а той се бе приближил на косъм до това да се люби с нея.

По това време елените бяха най-охранени, но Рейн се надяваше да намери и глигана, който пакостеше в нивите на селяните. Онези, които бяха мяркали животното, твърдяха, че то има бяла козина. Белият глиган имаше особени магически сили и само най-смелите рицари можеха да го подмамят и да го убият.

В пълно противоречие със заповедите му, Ариана бе тръгнала с него, твърдейки, че винаги е мечтала да види легендарния бял глиган. Но Рейн знаеше истинската причина. Малка му женичка бе дошла с него, за да го предизвиква. С решителност, която го побъркваше, тя непрекъснато се стараеше да го съблазни.

Ариана дръпна юздите и Рейн спря коня си близо до кестенявия й жребец. Фината хермелинова обшивка на алената й качулка подчертаваше белотата на лицето й. От влажния въздух миглите й се бяха извили, а по челото й се къдреха кичури коса. Изглеждаше ефимерна като онези приказни същества от езерата, които се появяваха само веднъж, за да се отдадат на някой земен човек и да изчезнат завинаги.

— Добре ли си? — попита той.

Тя го погледна дълго и мълчаливо, прехапа устни и най-после отвърна:

— Конят ми не стъпва на десния си крак. Сигурно има камъче в подковата.

Рейн преметна крак и слезе от коня си, подрънквайки със шпори. После зарови ръце в алената й мантия и я вдигна от седлото. Остави я на земята бавно, спускайки тялото й по своето. При тази близост можеше да долови движението на гърдите й при всяко вдишване, дори учестените удари на сърцето й. Тя пое дълбоко въздух и се отдръпна от прегръдките му.

Мъглата беше толкова гъста, че се виждаха капчиците, които витаеха наоколо. Ариана протегна ръка и сви юмрук във въздуха, сякаш искаше да улови бялата пелена.

— Казват, че времето е такова, когато плачат вълшебниците.

— Защо ли плачат днес? Как мислиш?

— Не знам… — отвърна тя и го погледна изпитателно. — Може би плачат за нас.

Рейн пъхна ръце в колана си, за да не я прегърне отново. Кестенявият жребец до тях риеше в пръстта и от ноздрите му излизаше бяла пара. Две врани отлетяха от плъпналия наблизо бръшлян сред стакато от дрезгави крясъци и плясък на черни криле. Ариана потръпна и се зави в мантията си.

Рейн сковано се зае с коня. Отдавна се знаеше, че кръвопускането очиства тялото от отрови и намалява страстта. Поради същата причина монасите, които живееха в отшелничество по манастирите, си пускаха кръв по пет-шест пъти на година и Рейн вече се замисляше дали да не извика местния знахар да му отвори някоя вена.

Той приклекна до животното, подви коляното му на бедрото си и започна да чисти полепналата кал с острото на кинжала си. От време на време поглеждаше към Ариана. Тя се бе приютила под един огромен дъб, но не откъсваше очи от него.

Рейн спусна копитото на коня и опипа крака му да види дали не е възпален, или подут. Животното стоеше стабилно и тежестта му се разпределяше равномерно на четирите му крака.

Рейн изтри кинжала в обувката си, пъхна го в ножницата и се приближи до Ариана. На страните й беше избила руменина.

— Нямаше камък.

Руменината на лицето й стана още по-изразена.

— О… сигурно съм се заблудила — отвърна тя и отмести поглед.

Гората тук беше гъста — дъбове, брези, чимшири, бръшлян и глог, вплели клони в непроходими гъсталаци. Наблизо ромолеше поток.

— Това място притежава магическа сила — каза Ариана.

— Има ли място в Уелс, което да не е магическо? — отвърна й Рейн, макар самият той да се чувстваше обладан от странни сили.

Дъбът, под който се бяха приютили, приличаше на порутена сива кула — изкорубен и прояден. Съсухрените му изкривени клони бяха натежали от имел.

Рейн усети погледа й върху себе си и се обърна. Очите й бяха тъмни, тайнствени, завладени от магически сили, като горите на родината й.

— Като те гледам така снажен, силен и мургав… — каза тя с някакво страхопочитание — почти си мисля, че ти си дивият ловец, Гин ап Люд, Бог на войната, преследвач на човешки души… на женски души. Яхнал дяволския си кон на фона на обагрено с кръв небе, следван по петите от глутница призрачни хрътки.

Той поклати глава и погали с пръст брадичката й.

— Аз съм просто един мъж, Ариана. Един мъж, който…

Нещо изхвърча от гъсталака зад тях и Рейн светкавично се обърна точно когато един глиган профуча през чолянката и зарови крака в пръстта. Рейн понечи да избута Ариана зад гърба си, но тя в уплахата си се дръпна от него и се озова лице в лице със свирепото животно. Жената и глигана се гледаха без да помръдват като две мухи уловени в лепкава паяжина. Не помръдваше и Рейн, от страх животното да не я нападне. Имаше сабя на седлото си, но то бе твърде далече. И Ариана вече беше далеч. Ако животното се хвърлеше върху нея, той нямаше да има време да реагира.

Пяна излизаше от зурлата на глигана. Бивни, дебели колкото човешка ръка, се виеха от двете страни на муцуната му, а кучешките му зъби, тези смъртоносни оръжия, изглеждаха остри като кама. Козината на острия му гръб се беше наежила. Очите му пламтяха. Беше бял. Не като мъглата, а като стар, посипан със сажди сняг.

Тежката му глава се наведе напред и той зари с копита в земята. Пръст и борови иглички полетяха във въздуха, а когато отново се успокоиха, настъпи тишина, в която се чуваше само дишането им. Тяхното и глухото хъркане на глигана.

Бавно Ариана вдигна ръка и хвана тежката златна брошка, която прикрепяше мантията й. Лицето й бе вкаменено от страх. Рейн измъкна камата от ножницата си и притаи дъх. Ако се хвърлеше напред, животното може би щеше да обърне смъртоносните си бивни към него и Ариана щеше да успее да избяга.

— Ариана… — прошепна той, за да я предупреди за намеренията си.

Хълбоците на огромния глиган се събраха, мускулите му се стегнаха и той се хвърли напред. В този момент Ариана свали мантията си и я развя във въздуха. Червеният плат изсвистя и заплющя като знаме. Глиганът го видя, или може би чу, и в последната секунда се нахвърли върху него. Бивните му се заплетоха в плата, той се препъна и падна на колене. Това даде на Рейн малкото време, от което имаше нужда, за да изтича до коня си, да вземе сабята и да се хвърли пред Ариана. Той тъкмо коленичи до глигана, опрял върха на сабята си в земята, стиснал дръжката в изпотените си ръце, когато животното се изправи на крака и отново нападна.

Ариана изпищя. Назъбеният връх на стоманеното острие проби твърдата козина на глигана и прониза сърцето му. Ала животното не умираше. То продължаваше да напада със същата свиреност и сила. От мощния му тласък дръжката на сабята се счупи и острието й се показа от другата страна. Но глигана отново се хвърляше напред…

Зловонен дъх облази лицето на Рейн. Жълти бивни, лъснали от пяна, проблеснаха пред очите му. Глиганът стовари цялата си тежест върху него и го повали по гръб, изкарвайки въздуха от гърдите му. Рейн за миг видя сивото небе, а после тъмата го погълна.

Нежни ръце погалиха лицето му, като крилете на хиляди пеперуди.

— Ти, глупав норманецо. Ако вземеш да умреш, ще те убия.

Рейн отвори очи и видя лицето на Ариана. Гърдите му се премазваха под огромна тежест. Не можеше да диша. Виеше му се свят, а пред очите му играеха тъмни петна.

— Рейн, глупчо — чу я да казва, а гласът й звучеше далечно, сякаш говореше от дъното на някакъв кладенец.

Тя долепи устни до неговите в отчаяна целувка. Дъх не му стигаше. Най-после устните й се дръпнаха и той успя да поеме живителна глътка въздух. Ноздрите му се изпълниха със сладникавия аромат на кожата й и метална миризма на кръв. Огромната тежест все още притискаше гърдите му.

— Помогни ми… да го преместим…

С общи усилия двамата търколиха трупа на зловещия бял глиган и Рейн се изправи. Слава Богу, по него нямаше нищо счупено или наранено. Топла, воняща кръв лепнеше по дрехата му, но не беше негова.

Като видя кръвта, Ариана се разтрепери.

— Наранен ли си?

Той все още не можеше да си поема добре въздух, но се чувстваше нормално.

— Кръвта не е моя — отвърна й задъхано и захвърли просмуканата дреха зад гърба си. После протегна ръка и избърса сълзите от лицето й. Тя плачеше за него. Неговата малка храбра женича плачеше за него. — Добре съм.

Очите, които го гледаха, бяха влажни и мътни.

— Дължа ви живота си, милорд. — Рейн понечи да се усмихне, но споменът за преживяното нахлу в съзнанието му и той обви ръце около раменете й.

— А аз ти дължа един хубав бой! — каза й меко и я прегърна. — Хвърли се точно пред очите на тоя проклет глиган! Какво, за Бога, те накара да постъпиш така?

— Беше ме страх, че ще те нападне.

— Не те е срам — каза й нежно той и я притисна до себе си. — Да направиш такава глупост!

Тя зарови пръсти в косата му и се сгуши.

— Признавам. Глупаво беше. Можеше да загина. Но няма да ти се извинявам, защото, ако се наложи, отново ще го направя. Пък ако ще и да ме набиеш.

Той се изправи през смях и я изтегли със себе си. От аромата на тялото й му се зави свят. Сетивата му, притьпени от смъртната опасност, отново се изостриха. Трябваше да я целуне. Вдигна главата й и притисна устни до нейните.

От нежността на целувката му устните й се разтвориха и той пъхна език вътре. Тя пламтеше — от страх и едва удържано желание.

Той отлепи устни от нейните, разтърка лакти в гърдите й и гласът му стана дрезгав от страст.

— Дяволите да те вземат, Ариана… Толкова те искам! — Ръцете му обхванаха основата на бедрата й и я притиснаха към слабините му. — Господи, ще се пръсна…

Горещият й дъх запари в шията му.

— Направи го, Рейн. Направи го.

Не можеше да не го направи. Отдавна беше минал гранииата. Устните му отново се впиха в горещата й уста и тя страстно отвърна на целувката.

Без да отделя устни от нея, той я опря в грапавия ствол на дъба и вдигна полите й до кръста. Ръката му се спусна между бедрата й и пръстите му се заровиха във влажния отвор в основата им. Тя отпусна глава на рамото му и, пламнала цялата, зашепна името му. Хлъзгавите й вътрешни мускули се стегнаха около пръстите му и той стискаше зъби така силно, че скулите му заиграха. Желаеше я, бясно и неудържимо. Искаше да се зарови дълбоко в нея и този копнеж сякаш крещеше в съзнанието му.

С разтреперани пръсти той развърза панталона си, хвана я за хълбоците и я придърпа нагоре. Краката й се обвиха около кръста му, сякаш го оковаваха, и той бавно потъна в парещите й дълбини.

Тя простена, изви се, затвори очи, притисна се към него, сякаш искаше да го погълне, а той се зарови дълбоко в тялото й и се почувства така изгубен, неспособен да спре, изцяло обзет от вълшебството да бъде с нея, че не чуваше дори собственото си страстно дишане. По цялото му тяло премина тръпка, в съзнанието му пробяга мисълта, че този път, този път, тя наистина е негова. Само негова…

Тя се отпусна натежала в ръцете му и той я спусна на земята. Очите й бяха блеснали и някак уплашени. Устните й горяха — влажни и подпухнали.

За Бога, Рейн, глупчо, трябваше по-леко.

Той отметна влажните кичури от челото й и я погали.

— Нараних ли те?

— Мисля, че си одрасках дупето.

— Я да видя.

Преди да възрази, той я обърна по гръб и заметна полата й. На гладката й кожа имаше малка червена Резка. Целуна я.

Тя подскочи и се развика:

— Вие, сър, сте много извратен човек.

Рейн коленичи в мокрите, загнили листа и черната пръст на Уелс и отвърна на жена си с нахална усмивка.

Тя прихна. Опита се да спре смеха си с ръка, но той с изля между пръстите й, весел и звънлив.

Той се изправи на крака и понечи да тръгне към нея, но тя дойде сама. Този път устните му се докоснаха до нейните нежно и гальовно.

Но целувката, започнала с крехка чувственост, скоро стана страстна и гореща и той не можеше да я понесе. Дръпна се рязко и пое дълбоко въздух, учуден от усилието, с което се въздържаше. Та тя беше негова съпруга, неговата бременна съпруга и заслужаваше повече от това да бъде обладана под някакво си дърво.

Дивият бял глиган лежеше на една страна върху обраслата с мъх земя. От кръвта, която попиваше в прогнилите листа, се вдигаше пара. Сабята, пронизала жилавата четина на рамото му, изглеждаше прекалено малка и крехка, за да го убие. Едното му око невиждащо се цъклеше в балдахина от листа.

— Белият глиган… Легендите са верни, Рейн. Само най-смелите рицари могат да го убият.

Погледът й беше изпълнен със странна светлина. Рейн не я бе виждал преди и му трябваше време да осъзнае от какво е предизвикана. Ариана се гордееше с него. Никога през живота си той не бе познавал някой, който да се интересува дотолкова от него, че да изпитва гордост от постиженията му. Ако в този момент от храсталаците бе изскочил дракон, той сигурно и него щеше да съсече, само и само да запази този блясък в очите на Ариана.

— Ако не беше ти, той щеше да нападне мен, Ариана, твоята смелост го уби.

Страните й поруменяха от свян, но тя поклати глава.

— Ами, аз бях толкова уплашена, че краката ми трепереха като на новородено агне. А когато глиганът се хвърли върху тебе, само стоях и пищях като глупачка. Ти си истинският герой.

Той хвана брадичката й и леко я разтърси.

— Много спориш, скъпа.

— Щом се налага да те вкарвам в правия път…

После Ариана предложи да отрежат главата на глигана и да я разнесат из цялото имение, набучена на кол, но Рейн й възрази, че това би било глупаво. Накрая се споразумяха да изпратят някой за трофея.

Конят на Ариана бе избягал по време на борбата и Рейн я качи на седлото пред него. Мантията беше раздрана от бивните на животното, а кожената туника на Рейн бе просмукана с кръв, така че на двамата не им оставаше нищо друго, освен да се приберат без връхни дрехи.

Седлото беше извито отпред и Ариана непрекъснато се плъзгаше по него, допираше се до гърдите на Рейн, а таза й постоянно се отъркваше в слабините му. Той я избутваше напред, но след две-три стъпки на коня, тя отново се свличаше. Плътта й сякаш се разстилаше по формата на бедрата му а гърдите й подскачаха и се галеха в ръката, с която той я придържаше.

— Боже, жено — извика по едно време той. — Та ти яздиш мен, а не коня.

Но тя просто се разсмя и още повече се сгуши в него.

Когато излязоха от гората и започнаха да приближават към крепостта, мъглата постепенно започна да се разсейва. Бледата светлина къпеше пясъчните стени на Рудлан и им придаваше рубинения цвят на пресни малини.

Портата на крепостта зееше отворена, а отвътре се чуваха странни звуци, като глъч на ято врани. Рейн препусна през моста, спря зад крепостните стени и се плъзна от седлото. Ариана го последва веднага, без дори да дочака помощта му.

— Боже Господи! — възкликна тя, оглеждайки се наоколо.

Дворът беше пълен с мъже. Стотици мъже. Руси, чернокоси, кестеняви, плешиви, с шапки, гологлави, дори бръснати. Мъже в бозави дрипи и ярки коприни. Мъже с изпъкнали мускули и вратове, дебели като стволове. Мъже слаби и бледи като оризено брашно. С всякакви лица — кръгли и червендалести като августовски ягоди, обрулени и сухи, като обработена кожа, нежни, груби, всякакви. Някои от тях бяха толкова млади, че едва ли знаеха какво да правят с онова нещо между краката си, а други сякаш бяха преживели толкова много години, че едва ли можеха да си ги спомнят.

Рейн затърси сред тълпата онзи от тях, който по всяка вероятност ги бе събрал тук. Една рижава глава пробяга пред погледа му и той изрева:

— Талезин! Какво, по дяволите, става тук?

Момчето притича и застана въодушевено пред него.

— Това са любовниците на лейди Ариана, милорд.

— Боже Господи! — възкликна отново Ариана.

— И всички ангели! — допълни я Рейн и се огледа наоколо, неспособен да повярва на очите си. Проклетият оръженосец беше събрал всички мъже от Северен Уелс на възраст от четиринадесет до шестдесет години.

Рейн дочу задавен смях и се обърна. Ариана също гледаше събралата се тълпа, а после се обърна към Талезин и, сложила ръце на хълбоците си, се опита да му се скара, без да се разсмее междувременно.

— Какво, за Бога, мислиш, че ще правя с всичките тези мъже?

Момчето изпъчи гърди и се усмихна доволно.

— Реших, че трябва да имате избор, милейди.

— Разкарай ги! — нареди Рейн.

Черните очи на Талезин станаха кръгли и големи като воденични камъни.

— Всичките ли, милорд?

— Да не прибързваме, съпруже — намеси се Ариана, уж заинтригувана от един красив младеж с дълги черни къдри и одухотворени кафяви очи, който свенливо а усмихна на погледа й.

Беше облечен в къса туника и тесни панталони, които разкриваха чифт снажни и мускулести крака.

— Разкарай ги! — повтори Рейн. — До един! И започни от този — посочи той усмихнатия младеж.

Смеейки се, Ариана хвана Рейн под мишница и се облегна на рамото му.

— Може би не е лошо да запазим някой друг кандидат, съпруже. В случай, че отново проявите нехайство към брачните си задължения.

— Да, да — заклати енергично глава Талезин. — Знае се, че само доволните жени са добри и покорни съпруги. А за някои трябват повече от един мъж.

— Затвори си устата, момче! Иначе ще викна шивача да ти я зашие — изкомандва Рейн и се усмихна на Ариана. — Господарката само иска да ме накара да ревнувам. Крои ми капан, в който само глупаци могат да се уловят.

Талезин взе да гледа ту господаря си, ту жена му и в загадъчните му очи проблясна светлина, която гъстите му ресници бързо скриха. Той въздъхна тежко и престорено и отвърна:

— Да ми бяхте казали по-рано. Толкова труд хвърлих!

Рогът на стражаря надви гълчавата в двора и възвести приближаването на конници.

— Талезин! — изръмжа Рейн. — Гледай това да не е още някой кандидат за любовник.

Слънцето проби вече рехавата мъгла и лъчите му проблеснаха в сребърната броня на един рицар на бял кон. Следваше го оръженосец с копие, щит и сокол на юмрука.

— Защо пък не. Това е граф Хю — каза Ариана с глас, който накара Рейн светкавично да се извърне.

Жена му се усмихваше и изглеждаше доволна, че вижда брат му, а Рейн усети, че го жегва горчива Ревност. Каза си, че не трябва да обръща внимание на такива глупости, но знаеше, че няма да го пребдолее.

Граф Хю се носеше на белия си кон сред блясък на сребро и подрънкване на звънчета. Той слезе от седлото, а когато се вгледа в тълпата наоколо, русите му вежди подскочиха.

Щом направи пълен кръг и огледа всичко, красивото му лице се озари от любопитство.

— Мога ли да попитам, за какво е всичко това?

Ариана пристъпи напред, сплете ръце на талията си и елегантно се поклони. Хю й отвърна с бавна, ленива усмивка и погледът му запълзя от калните й обувки, по скъсаната и изпоцапана рокля, през клечките и листата в косата й, та чак до доволното, добре задоволеното изражение на лицето й, което Рейн знаеше, че брат му няма да пропусне.

Или поне се надяваше, че няма да пропусне, както той самият не бе пропуснал страстта, появила се на лицето на Хю, когато сините му като метличина очи съзряха Ариана.

Подигравателният поглед на Хю се премести върху Рейн и графът дори не се постара да скрие желанието, което изпитваше към жената на брат си. Вестта, която суровите сиви очи на Рейн му пратиха, беше ясна и точна: Тя е моя и ако си помислиш дори да я докоснеш, ще те убия.

— Някакво пиршество ли устройвате тук днес? — попита Хю с провлачения с глас. — Или винаги е така пренаселено в Рудлан във вторник?

— Бях решила да си взема любовник — отвърна Ариана, без да подозира за съперничеството и борбата, които се разгаряха между двамата братя. — Но после промених решението си. Горкият Талезин съвсем не е доволен.

Хю отново вдигна вежди.

— Уведомете ме, ако отново го промените.

Рейн прегърна жена си през кръста и я придърпа до себе си.

— Просто малко недоразумение…

— Разбирам — въздъхна Хю, имитирайки разочарование. — Е, нося ти вести, които могат да се окажат добри, предвид на пренаселеността на малката ти крепост. Крал Хенри е хвърлил око на Тулуза. Събира армия при Поатие и свиква всичките си васали на оръжие. Вика теб, големи ми братко — ухили се ослепително Хю. — Специално попита за теб. Неговият най-смел и добър рицар.

Рейн отвърна на брат си с единственото, с което беше сигурен, че ще изтрие тъпата усмивка от лицето му.

— Хенри е избрал много неподходящо време да води война. Ариана е бременна.

След шест години брак брат му все още нямаше наследници, а Сибил беше на двадесет и седем и с всеки изминат ден остаряваше. Рейн знаеше, че Хю ще му завиди за тази красива жена, чиято млада утроба вече даваше плод.

Хю запази усмивката си с видимо усилие. Той се поклони леко на Ариана и каза:

— Моите поздравления за плодовитостта ви, милейди.

Рейн усети, че Ариана се скова още щом той спомена за бременността й пред графа, но сега тя се дръпна от прегръдката му и каза:

— Благодаря ви, милорд. Съпругът ми е особено доволен. Най-после получи онова, което най-силно желаеше. А аз изпълних дълга си. Това също не е без значение за него.

— Е, ще се присъединиш ли към войската? — обърна се Хю към Рейн. — Или предпочиташ да платиш?

На рицарите се даваше право да платят известна сума, вместо да ходят на война, но всичките средства на Рейн, дори тези които още не бе получил, бяха вложени в строежа на новата му крепост. Нямаше начин да плати на Хенри. Трябваше да се присъедини към армията му.

— Ще отида и ще се бия — отвърна той и погледна към Ариана, но тя гледаше Хю.

— Жалко, че ще се разделите с мъжа си толкова скоро след сватбата, лейди Ариана — подхвърли Хю. — За съжаление, аз няма да съм тук, за да ви утешавам. Дългът зове и мен.

— Лорд Рейн също трябва да изпълни своя дълг — каза Ариана и го стрелна с поглед, който Рейн не можа да разбере. — Поне този път майките, които ще погребват синовете си, убити от Черния дракон, няма да бъдат уелски.

Мандаринената светлина на лятното утро озари двора. Група въоръжени бойци закусваха в сянката на крепостните стени и между тях сновеше слуга с кана бира и огромна кошница, пълна със самуни хляб. Той наливаше бира в кожените чаши и раздаваше хлебчета наляво-надясно, а мъжете топяха хляба в бирата и лапаха. Ароматът на мая, бирена и хлебна, се смесваше с миризмата на коне, метал, кожа и… въодушевление.

Арияна стоеше на стълбите пред замъка и гледаше златния шлем на Талезин, който проблясваше на яркото слънце, докато момчето затягаше нагръдника на коня на Рейн. Големият черен жребец риеше в пръстта и се опитваше да отхапе парче от кожената туника на оръженосеца. На хълбока на животното имаше розово-сивкаво плешиво петно, което така й не се възстанови напълно след изгарянето.

До Ариана, премествайки тежестта си от крак на крак, стоеше сър Одо, който щеше да остане с група мъже да пази крепостта. Двамата чакаха Рейн, която вървеше към тях в черната си броня.

Беше я любил през цялата нощ с отчаяност, която я плашеше. Прегръщаше я така, сякаш се страхуваше, че няма да се върне вече. Това отчаяние бе присъствало, макар и в по-лека степен всеки път, когато бяха оставали насаме през последната седмица. Любеха се, но той не проронваше ни дума.

Сега стоеше пред тях с личния си печат — символ на господството му. Ариана очакваше, че ще го даде на сър Одо и остана изненадана, когато той хвана китката й и положи тежкия гравиран диск в дланта й.

— Всичко, което предприема съпругата ми, лейди Ариана Рудланска, да бъде приемано като мое лично решение — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички.

— Ще ви служа вярно, милорд — отвърна със свито гърло тя.

Пред сър Одо и всички мъже, събрани в двора, той се наведе и я целуна нежно.

Дългата процесия с провизиите и оръжието се източи през портата сякаш за миг, следвана от стрелците и войската. Рицарите, които бяха на коне и се придвижваха по-бързо, отначало тръгнаха вяло и бавно, но скоро и те изчезнаха от погледа. Само Рейн, оръженосеца му и десетина от най-верните му мъже останаха.

Всички бяха вече по седлата и чакаха само Рейн. За втори път тази сутрин Ариана го видя да се приближава до нея и си помисли, че този път ще го каже, ще изрече думите.

Но той не промълви, дори не каза сбогом. Просто я погали по бузата, метна се на коня и замина.

Тя го проследи с поглед и когато беше прекосил половината поле, хукна след него и извика името му. За миг си помисли, че няма да се обърне, но той каза на хората си да вървят, слезе от коня и зачака.

Тя се спусна към него. Росните треви мокреха полата й и се преплитаха в краката й, а тя тичаше и сякаш не можеше да измине разстоянието. Хвърли се в прегръдките му и острите ръбове на ризницата му се впиха в гърдите й. Той я целуна горещо и страстно и погали лицето й с опакото на ръката си.

— Господи, какво си дете! Не плачи. Ще се върна.

— Не плача — отвърна му тя, макар очите й да се премрежваха от сълзи. — И хич не ме е грижа дали ще се върнеш, или не, норманецо.

Той се усмихна с чисто мъжко задоволство. Знаеше, не го лъже.

— И ме гони чак дотук, за да ми го кажеш?

Тя припряно бръкна в колана си и извади топче коприна.

— Забравих да ти дам това.

Беше знаме за копието му. На кървавочервената коприна тя беше избродирала неговия черен дракон, използвайки кичури от собствената си коса.

Той не продума, но на лицето му грейна онази красива усмивка, от която сърцето й спираше. Притисна я в прегръдките си и отново я целуна — страстно и пламенно.

Когато отдели устни от нейните, тя продължи да виси на врата му.

— О, Рейн… — прошепна тя и млъкна, шокирана от онова, което щеше да изрече. — Толкова ще ми липсваш.

— И ти ще ми липсваш, мъничката ми — отвърна той и отпусна ръце. — Трябва да тръгвам.

Но не го направи. Притисна я отново в прегръдките си, целуна я за последен път и тръгна към коня си без да се обръща. Метна се на седлото и препусна по пътя пак без да се обърне. Без да се обърне настигна хората си и пое на юг към Франция и войната.

Ариана стоеше в зелената ливада и гледаше фигурата му, която ставаше все по-малка и по-малка, надявайки се, че той ще обърне последен поглед назад и съзнавайки, че няма да го направи. Когато почти преваляше последния хълм, той дръпна юздите на коня си и махна с ръка за сбогом.

Ариана се втурна назад към крепостта, прекоси на един дъх двора, затрополи по дървените стълби на кулата, изкачвайки две но две стъпалата до върха, и изпълзя на малкия бордюр, който опасваше покрива. Оттам, ако се изправеше, можеше още да го вижда — малка черна точка на далечния хоризонт. Тя остана загледана в тази точица, която се смаляваше и смаляваше, докато накрая съвсем изчезна.

После извърна глава от пустия път и, опряла гръб в грубата каменна стена, се свлече бавно на пода. Притисна лице в твърдите си колена и заплака.

— Трябваше да му го кажа, трябваше да му кажа, че го обичам.

Но той беше заминал.