Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keeper of the Dream, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2007)

Издание:

Издателство „Плеяда“ 1994 г.

„Историческа Поредица Плеяда“

История

  1. — Добавяне

На Дерек

Пазител на сънищата… и сърцето ми.

Те ще славят Бога свой,

ще пазят вечно езика-си,

но ще изгубят земята си,

и само Дивият Уелс ще им остане.

Предсказание, приписвано

на великия уелски трубадур

Талезин, живял в VI век,

…а може би и в други векове.

ПЪРВА ГЛАВА

Уелс, 1157 година. Вятърът разнасяше миризмата на сплъстена слама и протяжния писък на жена.

Рицар на кон прекосяваше опустошения град. По калния иът пред него се носеше къс коприна, ярък и ален като рубин. Вятърът за миг го заплете в счупено колело, а после отново го пусна на свобода и конските копита го стъпкаха дори без да усетят. Но когато от тлееща купа сено наблизо изхвърчаха стадо цвъркащи плъхове, конят спря и се дръпна уплашен. Бързо и ловко, рицарят усмири огромното черно животно и продължи пътя си. Премина покрай куп пламнала дървесина и огнените езици заиграха по изпотеното му лице, заискриха в сивите му като кремък очи. Изневиделица пред него изникна копиеносец с насмолена факла в ръце, извика през смях името му и подпали сламения покрив на една колиба. Огнен фонтан бликна към небето сред облаци от пепел и дим. От колибата се разнесоха ужасени писъци, ала рицарят не спря.

Наблизо се отвори врата и през прага й се претърколи някакъв стрелец. Той залитна към рицаря и се просна по очи в една локва. От гърба му стърчеше жътварски сърп. Струйки кръв, като изпуснато вино, се стичаха от разперените му ръце. След него изпълзя разплакано девойче, чиято разкъсана туника оголваше малки, прозрачно бели гърди. Ала рицарят подмина и нея, и почупените грънци, и прокъсаните чували с жито, и цялата ненужна плячка, захвърлена но пътя му. Той яздеше с една-единствена цел — да излезе през изкорубената градска порта и да спре в сянката на каменния зид.

Блуждаещият му поглед пробяга по изровения път, който се виеше край реката и свършваше пред една крепост. В сивия здрач песъчливите й стени добиваха червеникавочерния цвят на засъхнала кръв. Крепостта издигаше мрачна снага на фона на натежалите от дъжд облаци, и само в самотен прозорец на кулата мъждукаше светлина.

— Рудлан…

Рицарят изрече името на крепостта, но в гласа му нямаше живец. И лицето му, белязано от тежкия шлем, опръскано с чужда кръв, не изразяваше нищо. Сякаш беше лице на надгробна статуя.

Той дълго се взира в бледия лъч светлина на кулата, а когато се обърна на лицето му имаше свирепа решителност…

— Рудлан, ще бъдеш моя!

 

Зад спуснатите капаци все още гореше свещ. В стаята седеше млада жена, държеше в дланите си купел. Той бе излят от злато, обрамчен с перли и за миг сякаш заискри и запулсира в ръцете й. Но макар да успокояваше ума и сърцето си, макар да се взираше в прозрачните дълбини на купела, тя виждаше само вода и потрепващото отражение на факлите зад гърба й. В ушите й изджавка някой:

— Виждаш ли нещо?

Ариана подскочи и водата се разплиска по розовата коприна на шлейфа й. Тя остави ядосано купела върху раклата и се зае с растящото мокро петно на скута си. После преметна дебела кестенява плитка през рамо и погледна към брат си.

— За Бога, нищо няма да се получи, ако ме гледаш като притеснен пастор в работилницата на алхимик, сякаш очакваш от ушите ми всеки момент да се извият струйки сяра!

— Това, което очаквам, е да ми кажеш каквото трябва да знам. — Той се обърна нервно, закрачи из стаята, върна се и насочи тънкия си пръст към лицето й. — Носиш оракулския знак на врата си, но когато се стигне до предсказания, не те бива много.

Ариана инстинктивно докосна старинната огърлица, която лежеше на шията й. Беше бронзова, с две извити змии, чиито глави се докосваха отпред с изплезени езици и искрящи изумрудени очи. Сега тези змии сякаш я душаха, но тя вдигна брадичка и отвърна на гнева на брат си.

— А ти, Сидро? Нима не носиш сабя на кръста си? Помага ли ти тя тази вечер да се държиш като мъж?

По страните на Сидро изби руменина. Той сви рамене и си тръгна обиден, а Ариана вече съжаляваше за изречените думи. Тя стана, доближи се до него и сложи ръка на скования му гръб.

— Наистина се постарах, Сидро, но знаеш, че така никога не се получава. Виденията не идват по заповед.

Сидро не промълви. Дори не се и обърна. Ариана едва се сдържа да не му се скара пак. Притеснението ги караше да се ругаят взаимно. Притеснението и страхът. Сидро знаеше, че виденията никога не идваха по желание. Появяваха се рядко и неочаквано и след тях сестра му се чувстваше болна и обзета от ужас. Той също се страхуваше. Искаше му се тя да прозре бъдещето и да му каже дали ще спечели утрешната битка.

Ариана го накара да се обърне и да я погледне в очите. Усмихна му се с усилие и каза:

— Какво да се прави, такъв е нравът на Гвинедите. Но нека не се караме точно сега.

Сидро придърпа купела и й го подаде.

— Опитай пак, тогава.

Ариана погледна златния съд, но не протегна ръка да го вземе. Купелът беше стар като света и преди векове може би бе красял нечия трапеза. Преди две години в двора на баща й пристигна странен трубадур. Бил чул да разправят, че дъщерята на принца на Гвинедите носела оракулски знак и притежавала магическа дарба да вижда в бъдещето. Именно той подари на Ариана купела, който някога бе принадлежал на Мирдин, най-великия магьосник и оракул на всички времена. И макар че тя го носеше винаги със себе си, макар виденията, редки и неканени, да продължаваха да идват във всяка шепа вода, която срещаше по пътя си, Ариана никога не бе успяла да съзре и частица от бъдещето във вълшебния купел на трубадура.

Ариана вдигна глава да каже на брат си, че няма смисъл, но видът му я накара да замълчи. На слабата светлина изпитото му голобрадо лице изглеждаше отчайващо младо.

И той беше наследил чертите на Гвинедите — тънката остра брадичка, изпъкналите скули, раздалечените прозрачно сини очи… Сега в тези очи се четеше страх, личаха и следите на нестихваща, горчива болка. Само преди месец младата му жена бе починала при раждане, а сега, едва опомнил се от мъката, той трябваше да се изправи в защита на крепостта срещу враг два пъти по-могъщ и по-силен от бойците му. А беше едва на двадесет години, само с година по-голям от нея.

Сидро допря облия ръб на купела до гърдите й.

— Ще ми помогнеш ли или не?

Ариана пое дълбоко въздух, преглътна тежко и едва-едва се усмихна.

— Ще опитам, но недей да стоиш над главата ми като бавачка.

Тя тъкмо посягаше към купела, когато вятърът разкъса тънкия пергамент на прозореца, откачи един от капаците и го запрати с трясък в стената. Сидро инстинктивно посегна към сабята си. После се усмихна невинно на Ариана, остави купела на раклата и отиде да затвори капака. Ала когато стигна до прозореца, той се смрази. Ръката му стисна дървената рамка и устните му едва чуто промълвиха:

— Мили Боже!

— Сидро, какво става?

Сутринта вестоносците бяха съобщили, че врагът настъпва, но все още е далеч. Ала сега от прозореца се носеше миризмата на дим и тревожния звън на селската камбана.

— Сидро?!

— Исусе Христе, закриляй ни! — промълви почти без дъх той.

Ариана отиде до прозореца и гърлото й пресъхна, краката й се подкосиха. Целият град беше в пламъци. Огненото зарево сякаш бе позлатило облаците и морето в далечината. Пламъците се отразяваха в остриетата на хиляди мечове и блещукаха в нощта като рой светулки. По пътя към крепостта тичаше жена, а след нея — рицар на бял кон. Ариана притаи дъх от страх, че мъжът ще отсече главата на клетницата без дори да спира, но той се наведе хвана я за ръката и я метна на седлото си.

— Да бъдат проклети англичаните и техните нормански господари! — прошепна Ариана, задавена от гнева, който бушуваше в гърдите й.

— Да бъдат проклети! — като ехо повтори Сидро и гласът му затрепери от омраза. — И дано Бог помогне на кимрийците да победят!

Макар чужденците да наричаха земята им Уелс, за хората, които живееха в тъмните гори и забулените в мъгла планини, тя беше Кимрия. Себе си те зовяха кимрийци и никой от тях не помнеше време, в което да не бе имало война. И те, като бащите, дедите и прадедите си, през целия си живот отчаяно воюваха за свободата си с нашествениците — първо саксонци, после норманци. И все пак кимрийците вярваха в свободата, мечтаеха за нея и трубадурите възпяваха времето, когато великия крал Артур ще се надигне от ложето си на остров Авалон и ще поведе народа в победна битка срещу враговете.

Те възпяваха и семейството на Ариана — господарите на Гвинедите, преки потомци на велики британски герои. Синовете и дъщерите на Гвинедите бяха олицетворение на миналото и надежда за бъдещето. Те управляваха почти половината от Уелс и тяхно беше задължението да се поддържа жива мечтата за свобода.

Но имаше дни като този, когато отчаянието завладяваше душите им и те се чувстваха безсилни да изпълнят завета на дедите си.

Вратата на стаята се отвори с гръм и трясък. Под сводестия вход застана Мадог, братовчед им. Острият му шлем докосваше каменната арка, а мускулестата му ръка стискаше тежък лък. Мадог изглеждаше огромен в подплатените си кожени одежди.

— Тези въоръжени до зъби проклетници са пратили вестоносец. Искат да се предадем — съобщи той и дебелите му устни се свиха в пренебрежителна усмивка под увисналия мустак. — Обещаха, че ще освободят селяните без да им причиняват зло, но ние знаем как лъжат изедниците! Като замяна искат всичките ни свободни мъже, разбира се. До час трябва да дадем отговор.

Лицето на Сидро стана още по-бледо, но той не промълви. Мадог зачака търпеливо. Само мускулите на ръката му от време на време потрепваха под тежестта на лъка.

„Той никога няма да се предаде“, помисли си Ариана, но замълча. Сидро сам трябваше да отвърне на непочтеното предизвикателство.

Сред воя на силния вятър се чуваше зов на бойни тръби, викове и отчетливия тропот на войниците, призвани да защитават крепостта.

— Кажи на норманците, че няма да се предадем никога — изпревари тя брат си. — Поне докато в тази крепост има макар и един жив човек! Права съм, нали, Сидро?

Сидро сякаш се отърси от някакъв тежък сън.

— Да! — Устните му се свиха в напрегната гримаса. — Кажи им, че по-скоро бихме горели в ада. Или не, най-добре просто отрежете главата на пратеника и я хвърлете през крепостната стена.

Мадог се усмихна широко и тръгна да си върви.

— Чакай! — спря го Сидро. — Искам да те питам нещо — Как мислиш, че са успели да стигнат дотук толкова бързо? Нали армията на баща ми трябваше да защитава земите чак до английската граница?

Мадог сви мускулестите си рамене.

— Дойдоха на брега с лодки. Носят и много съоръжения — тарани, пълзящи стълби… Мисля, че смятат да ни поставят под обсада — каза той и белите му зъби отново лъснаха в широка усмивка. — Но, ние ще се справим, стига да ги задържим, докато баща ти и братята ти дойдат да разгромят жалката армия на крал Хенри.

Сидро кимна в съгласие и Ариана изведнъж се почувства сигурна там, в дълбините на кулата. Изградена от камък, опасана с висока стена, кулата извисяваше снага в сърцето на замъка, на върха на огромен и стръмен хълм, съграден с труда на хората. Всичко това бе обградено с дебел и стабилен каменен зид с безброй зъбери и бойници.

„Прави са“, помисли си Ариана, „тази крепост може да бъде превзета само чрез обсада. Но в хранилищата долу има запаси от осолено говеждо, жито и бира, достатъчни за цели шест месеца“.

— Да, ще се справим — каза Сидро, сякаш за да потвърди мислите й. — Трябва само да ги задържим.

Мадог понечи да си тръгне, но спря замислен и попита:

— Видя ли какво знаме развяват норманците? Сидро се загледа през отворения прозорец. — Тъмно е, не мога… — Черен дракон на червен фон.

— Черен дракон? — повтори озадачено Ариана. Черният дракон… Сър Рейн Обесника… от свещената ирландска земя. Майките плашеха с него децата си, когато искаха да ги умирят, а младите копиеносци споменаваха името му със страхопочитание. Той беше незаконен син на могъщия граф на Честър, роден от любовта му с една крепостна развратница. Странстващ рицар, без дом и родина, той изкарваше прехраната си като събираше пленници в безбройните си битки, а след това ги заменяше за всичко, което му бе необходимо. Себе си и своята армия той поставяше в услуга на онзи, който плащаше по-добре. Беше безпощаден в битките, безжалостен като победител и хората разправяха, че бил продал душата си на дявола срещу ловкост и умение в боя, неприсъщи на никой смъртен. Смятаха го за непобедим.

Сидро гледа втренчено дебелата, обкована с желязо врата дълго след като тя се затвори зад широкия гръб на Мадог. Настъпи безкрайна и мъчителна тишина, в която Ариана долавяше непрекъснатия вой на вятъра и дори съскането на въглищата в камината. Молеше се днес да има буря. Молеше се летен вихър да донесе от морето тежки облаци, молеше се да завали проливен дъжд и тогава Черният дракон, на който ако не душата, поне тялото трябваше да бъде човешко, щеше да се почувства мокър и нещастен.

Ариана проследи с поглед брат си, който крачеше из стаята — от огромното легло с балдахин до мъждукащия бронзов мангал и обратно. Сянката му растеше и се смаляваше на изписаната със синьо и златно стена. От всичките й безразсъдно смели братя Сидро бе най-кроткия. Той не бе създаден да води войни. Не можеше дори да пререже гърлото на ранен елен. Не беше достоен съперник на Черния дракон и го съзнаваше. Ариана го съжаляваше заради несигурността и страхът, които явно бушуваха в душата му.

— Боже мой! — избухна неочаквано Сидро, изрита някакъв стол и го запрати с трясък под широкото легло. — Как ще опазя крепостта само с шепата хора, които имам?

— Татко нямаше да остави Рудлан в твои ръце, ако нямаше доверие в теб — успокои го нежно Ариана.

Той спря пред нея и я потупа по бузата.

— Горката ми сестричка! Трябваше да си бъдеш у дома сега, а не тук в тази крепост с мен. Не трябваше да те моля да идваш…

Гласът му затрепери. И двамата знаеха, че тя бе дошла да помогне за раждането на първото му дете и че бе останала да го успокои след жестоката трагедия, която го сполетя.

— Знаеш колко много искам да победим проклетите норманци — каза Ариана и го притисна силно в прегръдките си. Изведнъж усети, че така получава повече сигурност, отколкото самата тя дава. — Черният дракон за първи път напада дом на Гвинедите. Утре ще съжалява за това. Утре той ще бъде унижен и победен.

Сидро се разсмя.

— Дано да си права. А сега по-добре да отида да проверя защитата, такава каквато е… Ариана… — Той се поколеба за миг, но продължи: — …ако крепостта падне…

— Няма да падне.

— И все пак, ако това стане, може би няма да мога да се погрижа за теб. Или може би ще съм… — Той не доизрече думите си, но Ариана знаеше какво иска да каже. Можеше и да загине.

— Ще се справя и сама — отвърна тя, макар да усещаше страха дори в устата си, като натрапчив вкус от горчив хап.

Очите на Сидро се оживиха от искрено въодушевление.

— Знам. В близък бой ти си по-опасна и от мен.

Двамата се разсмяха, спомняйки си колко неприятности си бе навлякла Ариана като дете с опитите си да подражава на деветимата си братя във всичко, дори и в боя.

Изведнъж лицето на Ариана отново стана сериозно.

— Знам своя дълг, Сидро, и никога няма да го престъпя.

Тя беше дъщеря на принц Оуейн и нямаше да накара семейството си да страда, като се остави да бъде взета като заложник. Нямаше да посрами рода си. Нямаше да позволи на никой да отнеме честта й.

Двамата стояха един срещу друг, всеки обладан от собствените си мисли, докато накрая Ариана се обърна с усмивка към брат си и каза:

— Хайде, върви да видиш армията си преди да са спечелили битката без теб.

Макар че усмивката красеше лицето й чак докато брат й напусна стаята, сама Ариана съвсем не се чувстваше така смела. Тя усети, че все по-често поглежда през прозореца, но навън бе станало толкова тъмно, че освен редките пламъци, които от време на време се извисяваха в небето, нищо друго не се виждаше. Погледът й постоянно попадаше на златния купел. Помисли, че само страхът и напрежението създават у нея усещането, че купельт я зове. Сега не й се искаше да научи бъдещето, дори и да беше лошо. Просто не искаше да знае, не искаше…

Но щом допря длани до купела, той сякаш пареше в ръцете й. За миг й се стори, че отвътре блика странна, пулсираща светлина. Реши, че е илюзия, че невидим порив на вятъра е раздвижил пламъка във факлите над нея и че именно те се отразяват в гладката лъскава повърхност. И все пак, макар вътрешно да се съпротивляваше, тя взе златния съд в дланите си, погледна вътре и… разбра, че този път виденията ще се появят. Обърна глава, опитвайки се отчаяно да се възпротиви, но силата на видението, толкова старинна и толкова могъща, изцяло я обземаше. Тя впери поглед навътре в проблясващите дълбини на купела и изведнъж водата се завъртя във вихър, а после потъмня и бавно се превърна в кръв.

Кървавият водовъртеж ставаше все по-силен и вече почти я поглъщаше. Тя отчаяно стисна златния купел и от недрата на вихъра бликна ослепителна светлина: В ушите й зазвънтяха саблени удари, в устните й напираше сетен вик на протест, свирепият вятър носеше писъци на агония, до сетивата й достигна парливия мирис на горещо желязо, обзе я натрапчиво усещане за страх…

От мъглата изникна рицар в броня. Конят му спря, зари с копита във въздуха и за миг, на фона на оловното небе, се отрази силуетът на ездача — огромен и застрашителен. Той вдигна здравото си копие и вятърът развя знамето в края му — черен дракон на кървавочервен фон. После се обърна и с победоносен вик пришпори коня.

Ударите на копитата разтърсиха земята. Той идваше все по-близо, толкова близо, че тя вече виждаше гневът в светлосивите му очи и безпощадната решителност, изписана на твърдото му лице. Той наведе копието, насочи го право в сърцето й, а тя дори не успя да извика — сякаш вече усещаше острия му връх да я пробожда.

В ушите й прокънтя гръм. Светкавица разцепи ниските облаци, удари лъскавото острие на копието и, само миг преди то да прониже плътта й, видението се разпръсна в хиляди искри…

Аромат на сладък розмарин изпълни сетивата й и нещо я погъделичка по бузата. Тя отвори очи и видя слама и трите бронзови крака на мангала. За момент се почувства като упоена. Понечи да се изправи, но залитна и падна на колене. Цялата стая сякаш се въртеше наоколо. Тя изчака да дойде на себе си, добра се до един стол и с усилие се изправи на крака. Ослепителни искри пронизваха до болка очите й. В гърлото й се надигаше отвратителна буца. Тя усещаше, че всеки момент ще повърне.

След видение винаги се бе чувствала замаяна и отвратена, но за първи път й се случваше нещо толкова сериозно. Силуетът на рицаря непрекъснато изникваше в съзнанието й, присветваше и угасваше, като искри от наковалня. Стенейки, тя притисна пръсти до пулсиращите си слепоочия и се просна на леглото.

Стените, с техните цветни мотиви, се въртяха и губеха очертанията си. Листа, цветове й филизи се увиваха, люлееха и сякаш пълзяха към нея. Тя затвори очи, но миг след това ги отвори и впери поглед в синята коприна на балдахина. Завивката от кожа на белка приятно галеше трескавото й тяло. Стомахът й се сви и тя си помисли, че отново ще повърне.

Гаденето бавно отмина, но жестоките удари, които блъскаха главата й отвътре, не престанаха. След малко, когато се почувства готова да се изправи на крака, тя стана и набързо си направи лапа от розово масло и корен от божур. Натопи една ленена кърпа в сместа и я наложи на лицето си. Ударите утихнаха и след тях остана само тъпа болка.

Ариана се отпусна по гръб на леглото. Долу в двора, на рога на нощния пазач, отговаряше тръбата на страже-вата охрана. Всичко беше наред. Или поне доколкото можеше да бъде, с вражеската армия зад крепостните стени. И все пак тя се страхуваше да затвори очи. Страхуваше се, че рицарят отново ще се върне.

Това видение… бе различно от всички други, които я бяха спохождали. Преди те бяха далечни, забулени в мъгла, отразени в шепа вода, толкова неясни, че понякога дори не можеше да ги определи. Сега… тя сякаш бе станала част от видението. Бе доловила миризмата на горещо желязо, бе чула ударите на копитата, бе усетила как копието я пронизва… О, Боже, всичко бе толкова истинско. Та тя наистина беше там.

Ариана се обърна и погледна дългата восъчна свещ до леглото си. Тя щеше да гори цяла нощ, за да я предпазва от силите на злото. Едва не се засмя на иронията. Как можеше тази малка искрица светлина да спре Черния дракон — това изчадие на ада. И все пак, макар че пламъкът на свещта сякаш пронизваше уморените й до болка очи, тя не дръпна завесите около леглото.

Вятърът, който бе брулил крепостната кула цяла нощ, най-после спря. Така желаната буря не дойде и прокълнатите от Бога норманци, за жалост, нямаше да се измокрят до кости. Ариана си мислеше да разкаже на брат си за видението, но после реши, че така само ще увеличи тревогите му. Освен това заплахата, въплътена от безжалостния рицар, се отнасяше само до нея. Тя притисна ръка до сърцето си и сякаш почувства как острото копие я пробожда.

Краката й инстинктивно се свиха да посрещнат болката. Тя се обърна настрани и зарови лице във възглавницата. Но зад стиснатите клепачи виждаше рицар в черна броня, който насочваше копие към сърцето й. Дълго след като вече бе заспала, сивоокият Черен дракон се яви и в съня й.

Ариана се събуди от бледата светлина на натежалото от облаци утро и воят на далечна гайда. Тъжните звуци се носеха от високата крепостна стена, където мъжете закусваха и възпяваха минали победи.

За миг тя не можа да разбере къде се намира. Изправи се толкова бързо, че й се зави свят. Допря пръсти до затворените си клепачи и разбра, че не болката предизвиква глухото неясно бумтене, което кънтеше в главата й. Звукът се носеше отвън, като безспирен тътен на далечна буря. Обсадата беше започнала. Норманците щурмуваха крепостната стена и тежките им тарани непрекъснато изстрелваха камъни и скални късове.

Бе спала облечена, направо върху завивките, но сега се втурна да съблече царствените си одежди. Предишния ден бе взела туника и ботуши от една доячка, защото ако норманците все пак успееха да превземат крепостта, щеше да й е по-лесно да се измъкне, предрешена като селско момиче. Като дъщеря на принца на Гвинедите за нея щяха да поискат откуп в сребро три пъти колкото тежеше самата тя.

Ариана нахлузи широката груба туника върху фината си плисирана роба и обу чифт сиви велурени ботуши. Пристегна кафеникавата туника по врата, за да скрие оракулската огърлица, завърза прост кожен колан около кръста си и разпусна тъмнокестенявата си коса. После надена една ножница в колана си и пъхна вътре тежък кинжал. Това не беше обичайно оръжие за един селянин, но тя трябваше да бъде въоръжена. Кинжалът, дълъг и остър като меч, бе излят от най-здрав метал.

Ариана решително прокара пръст по лъскавото острие. Щеше да го използва, ако й се наложеше. Трябваше да защити честта си, защото никой мъж нямаше да плати девичия данък за опетнена невеста. Ако допуснеше да бъде обезчестена, това би донесло срам не само за нея самата, но и за целия й род.

— За честта… — прошепна тя и стисна сребърната дръжка на кинжала.

Рицарят.

Неговият образ владееше съзнанието й, такъв какъвто го бе видяла в своя транс — черният му кон, забил копита в пръстта, устните му — присвити, очите — толкова безпощадни, копието му — насочено право в сърцето й.

Тя дълго гледа златния купел. На дневна светлина той изглеждаше съвсем обикновен и все пак я плашеше. Можеше да го остави. Та той само щеше да й пречи, ако й се наложеше да бяга. Но се лъжеше. Изпитваше ужас от силата на виденията, отразени в този купел, но нямаше сили да се лиши от тях. Не можеше да се примири с мисълта, че свещения съд ще попадне в ръцете на норманците. Особено ако наистина бе принадлежал на великия магьосник Мирдин.

Ариана докосна купела и с удовлетворение установи, че той вече не пареше пръстите й. Закачи една от дръжките му за колана, метна на гърба си евтина жълтеникава кожа и пое дълбоко въздух. Дрехите съвсем не бяха чисти, но миризмата на обор, която се носеше около тях, само можеше да й помогне да остане незабелязана. Накрая, за да бъде напълно сигурна, че няма да я познаят, тя взе малко пепел от мангала и намаза лицето си.

Стълбището на кулата беше тъмно. Факлите отдавна бяха изгорели и Ариана заслиза опипом покрай грапавата каменна стена. Когато излезе от кулата и прекоси двора към портата, от бойницата извика стража, но тя заслизало стръмните дървени стъпала, без да му обръща внимание. Ботушите й бяха големи и дебелите им кожени подметки шляпаха по дървото, като развяти от вятъра платна. Тя прекоси подвижния мост, който се простираше над тесния ров около кулата и влезе в двора на крепостта.

Утринта бе влажна и тиха. Оловносивите облаци лежаха ниско над земята и въздухът бе тежък и лепкав. Въпреки мократа, сурова кожа, която бяха разстлали върху дървените покриви на хамбарите, една огнена стрела все пак бе успяла да проникне вътре и да подпали складираната слама. Лумналият огън пращеше и задуш-лив сив дим се стелеше над двора. Запалените кожи воняха така отвратително, че на Ариана й се догади.

Два гарвана се спуснаха ниско над главата й и тя инстинктивно се прекръсти. Тези злокобни птици се ровеха по бойните полета и появата им вещаеше смърт. Ариана ги мразеше.

Гарваните кръжаха в сивото небе и граченето им се смесваше с гукането на гълъбите и иронизителните крясъци на ястребите в клетките. Дворът кънтеше от невиждана врява — в обора кравите мучаха да ги издоят, чукът на ковача блъскаше по наковалнята над поредната сабя, кучетата лаеха възбудено от колибите си, а отвън норманците непрекъснато блъскаха по крепостната стена.

Ариана намери брат си на източния бруствер. Той стоеше заедно с Мадог под прикритието на квадратния зъбец и двамата обмисляха поредния ход на норманците. Те бяха напуснали града и се бяха придвижили към величествената гора, която се възправяше от източната страна на крепостта. Стъпките на Ариана уплашиха един задрямал гълъб и той излетя шумно в небето. Двамата мъже се обърнаха рязко и на лицето на Сидро се изписа моментен гняв.

— Какво, за Бога, правиш тук? Връщай се веднага в кулата! Там поне е… — Той се намръщи от отвращение. Боже мой, какво сй направила с тялото си? Миришеш по-зле и от свинарка. Ариана понечи да отвърне, но Сидро я прекъсна:

— Няма значение. Просто се връщай в кулата! Веднага!

Реши да не му обръща внимание. Мъжете в семейството бяха свикнали да й нареждат, но тя почти никога не ги слушаше. През нощта Сидро явно бе успял да се пребори със страха си и сега в очите му грееше въодушевление. Това бе огън, който тя често бе виждала в очите на баща си и братята преди решителна битка.

— Ариана! — викна й Сидро.

Тя се промуши покрай него и понечи да погледне през една бойница към обсаждащата ги армия, но Сидро я дръпна рязко за ръката и я изтегли назад.

— Да те вземат дяволите, момиче! Искаш да те… Той изведнъж замлъкна сякаш някой бе сложил ръка на устата му. На Ариана й трябваше малко време да разбере какво всъщност става. Ударите на тараните изведнъж бяха стихнали. Сидро я пусна и предпазливо показа глава над парапета. Тя застана зад гърба му и се повдигна на пръсти да погледне навън.

Стотици рицари и стрелци се бяха строили покрай гората. Те стояха в прекрасни цветни редици. На сините им копия се развяваха пъстри знамена, ромбоидните им щитове искряха във всички цветове на дъгата, шлемовете и броните им бяха лъснати до блясък. На фона на тъмната гора и сивите, натежали от дъжд облаци, стройните им редици просто радваха окото.

— Красиви са, нали? — каза Сидро с нотка на презрение.

След монотонния тътен на тараните настъпилата тишина им се стори странна. Дори кучетата бяха престанали да лаят. Беше толкова тихо, че Ариана дори долови квакането на жаба. От подпаления хамбар долу се виеше дим. Мадог се изкашля зад гърба й и това бе единствения звук, който наруши внезапната тишина.

— Дали смятат да нападат? — прошепна плахо Ариана.

— Боже мой! — възкликна Мадог. — Та те се оттеглят!

И наистина, вражеската армия се обърна като по команда и изчезна нагоре по пътя към Англия. Пред крепостта останаха само тараните — безмълвни и неподвижни.

Сред уелсците се разнесоха радостни викове и от бойниците полетяха копия и стрели. Норманците изкрещяха няколко обиди в отговор, но никой от тях не се обърна да стреля. Вражеската армия се изпари като купчина сняг в слънчево зимно утро.

Но един рицар остана.

Той стоеше скрит в сянката на висок бор. Дървото бе черно и сухо, по ствола му се простираше дълъг процеп от гръмотевица и рицарят с опушена до черно броня, възседнал грамадния си катраненочерен кон сякаш бе част от него. Бавно, мъжът и животното се отделиха от дървото, тръгнаха напред и спряха по средата на равното поле пред крепостните стени.

Светкавица разцепи небето и само миг по-късно силен гръм разтърси всичко наоколо. Черният кон се дръпна уплашен. Внезапен порив на вятъра развя знамето в края на копието на рицаря — черен дракон на къвравочервен фон.

Страх, като силен неочакван вятър, блъсна Ариана в гърдите.

— О, Боже… не — промълви тя и допря длан до сърцето си.

Но противно на това, което бе съзряла във видението си, рицарят не атакува. Той усмири уплашеното животно и величествено застана насред полето под силния вятър и първите капки дъжд, които най-после се бяха откъснали от натежалото небе. Той стоеше и сякаш чакаше нещо.

— Не мърдай, обеснико! Не мърдай! — просъска Мадог и хвана дългия си лък.

Извади една стрела от колчана на крака си, но в бързината го обърна и стрелите се разпръснаха по неравните камъни.

Мадог плавно вдигна лъка и опъна тетивата. Очите му се присвиха, мишците му се напрегнаха и здравите му мускули изпъкнаха на кожената му дреха.

— Не! — проплака Ариана.

Сидро се обърна, зяпнал от почуда, но Мадог не отвърна поглед от рицаря. Той държеше все така здраво лъка, а после отпусна тетивата. Стрелата изсвистя във въздуха и… се зарови в тревата, на сантиметри от копитата на коня.

Рицарят постоя неподвижен още миг, а после обърна коня и изчезна в гората.

— По дяволите, Ариана! — ядоса се Сидро. — Какво те прихваща та си се разблеяла като подплашена овца! Заради теб не можа да улучи.

Ариана стоеше, вперила поглед в мястото, където бе стоял рицарят и сама се чудеше защо бе реагирала така. Та нали желаеше смъртта на този мъж!

— Помислих си… — подхвана с разтреперан глас тя. — Помислих си, че стрелата така или иначе не може да го достигне.

Не беше вярно. Ариана съзнаваше, че рицарят не беше далечна цел за големия уелски лък. Не и за стрелец, толкова изкусен, колкото бе Мадог.

— Милейди не е виновна — обади се Мадог. — Просто не се бях прицелил както трябва. Пък и да не забравяме, че самият дявол пази този кучи син.

— Надуй рога! — нареди Сидро. — Тръгваме след него. Ще го удавим в собствената му кръв още преди да се е мръкнало!

Той профуча покрай Ариана и сабята му изкънтя в каменната стена.

— Почакай, може да е капан — викна Мадог подире му, но гърбът на Сидро вече беше изчезнал надолу по стълбите.

— Побързай, Мадог! Иначе тези изедници ще са прекосили половин Англия докато ги стигнем.

Мадог се поколеба за миг, а после, мърморейки, събра Стрелите си, взе лъка и тръгна след Сидро.

— За Бога, човече, нека помислим малко. Хич не ми хареса вида на този…

Ариана погледна към самотната и тиха гора. Отново просветна светкавица, следвана от оглушителен гръм. В черното небе кръжеше черна врана.

Тя се обърна и понечи да извика брат си, но гласът й се изгуби в пронизителния рев на рога, който приканваше мъжете на сбор. Дъждът, който бе започнал с редки капки тук и там, сега плющеше по стените и увличаше в пороя си мръсотията по двора. Вятърът се развилия, подхвана наметалото на Ариана и го преметна над главата й.

Малката армия на Сидро излетя от укреплението с бойни викове, от които на човек можеше да му спре дъха, но гората остана все така спокойна и тиха.

На времето дедите им се бяха били голи, само с шлемове на главите и метални огърлици на шиите. Днес Гвинедите носеха кожени одежди, тежки лъкове и бойни примки. Много от тях още боядисваха лицата си в синьо, както едно време, и тръгваха да се бият с усмивка и песен на уста. Мъжете на Кимрия бяха смели, достойни и силни и докато ги гледаше Ариана усети, че сърцето й се изпълва с гордост.

Но само след миг нечовешки страх смени гордостта.

Врагът изникна от гората сякаш дърветата и храстите внезапно се бяха превърнали в хора и коне. Те обградиха жалката армия на Сидро и изведнъж небето се разтърси от гръм и дъжд като из ведро заплющя по земята. Ариана стисна здраво каменния парапет и отчаяно започна да се взира във водната пелена. Ръцете й така здраво се бяха вкопчили в камъка, че оставяха по него следи от кръв. Светкавица озари хоризонта и тя за миг видя кръстосани шпаги и преплетени конски копита. После гледката отново изчезна, но остана трясъкът на саби, цвиленето на коне, стоновете на умиращи бойци и острият мирис на метал.

Ариана дочу дрезгавия звук на тръбата, която свиреше за отстъпление. Изтича по тесния парапет, плъзгайки се по мократа каменна настилка, спусна се по стълбите и слезе на двора точно когато огромната обкована врата се отвори със скърцане и подвижният мост легна с трясък над рова.

Единственият шанс на брат й и неговата жалка армия бе да успеят да се промъкнат през портата и да я затворят след себе си преди врагът да ги застигне. Дъждовната буря, която в началото беше на страната на норманците, сега щеше да им бъде от помощ.

Тази мисъл едва премина през съзнанието на Ариана и бурята спря така внезапно, както бе започнала.

През отворената порта Ариана видя как брат й и онова, което бе останало от войниците му тичаха бясно през полето. След тях препускаха рицари на коне и машинално отсичаха главата на всеки, до когото успееха да се доберат. Предвождаше ги мъж с черна броня и катраненочерен кон.

И все пак, все пак… те имаха макар и малко шанс да успеят.

— Господи, Света Богородице, закриляй ги! — замоли се Ариана.

Първите уелсци вече бяха стигнали до моста. Копитата на конете им затрополиха по старото дърво. Подире им се сипеха хиляди стрели и се забиваха с трясък в стената, в портата, в моста. Сидро спря край моста и пропусна хората си, а Ариана си помисли колко горд би бил баща им, ако можеше да види това.

Накрая и Сидро прекоси моста и премина през портата. Вратите вече се затваряха зад него, когато той се обърна с лице към нападателите. Из двора се разнесе пронизителното скърцане на тежките ръждясали вериги, които бавно започнаха да прибират подвижния мост. Рицарят с черната броня без усилие прескочи нарастващата пропаст между моста и земята и се втурна към портата.

— Сидро!

Викът на Ариана прерастна в писък. Пред ужасения й поглед рицарят прониза брат й право в гърдите, вдигна го на острото си копие и безмилостно го запрати на земята.

Покрай Ариана прелетяха коне, завърза се битка, но тя, онемяла от ужас, стоеше като закована. Трябваше й време да се опомни, а после, без да забелязва кръстосаните шпаги и летящите конски копита наоколо, тя се втурна към портата, където, простряно на земята, лежеше безжизненото тяло на брат й.

Той беше по гръб, вперил невиждащи очи в небето. Тя се хвърли върху окървавеното му тяло и хвана лицето му в дланите си.

— Сидро, моля те…

Ръцете й се спуснаха надолу, хванаха раменете му и тя силно го разтърси.

— Моля те, Сидро, не си отивай!

Искаше й се да изпищи, да завие от болка, но сякаш някакво невиждано чудовище бе изтръгнало сърцето и дробовете от гърдите й. Задъхваше се, отвори уста да поеме въздух, но и това не помогна. Помисли си, че умира. Искаше й се да заплаче, ала сълзите сякаш бяха пресъхнали.

В мъката си Ариана не чу рога, който възвести победата на норманците, нито зловещата тишина, която настъпи след него, нито стенанията на умиращите, не видя конете, които препускаха около нея и стъпкваха окървавени знамена в калта под копитата си, не видя разпръснатите щитове, пречупените копия…

Изведнъж отнякъде изскочи плъх и я отърси от вцепенението. Ариана изпищя и размаха ръце да го пропъди. Нечии ботуши приближиха до нея и опръскаха с кал лицето на Сидро. Тя придърпа ръкава си и нежно избърса страните му.

— Внимавайте! Ще го изцапате.

Ботушите бяха подковани с метал, над токовете им стърчаха остри шпори. Погледът й се вдигна нагоре по Дългите, облечени в броня крака към просмуканата от Дъжд ризница, край сабята, от чието острие се отронваха капки кръв и падаха в калта. Ариана бавно вдигна очи и съзря едно смугло лице, обковано с метал. Шлемът се извиваше над носа на мъжа, който го носеше, и му придаваше вид на хищна птица. Само устните му — безжалостни и зли — се виждаха изпод тежкото снаряжение. Мъжът помръдна и Ариана изтръпна, че ще я нападне, но той просто разхлаби шлема си, свали го и отметна металната качулка на ризницата си.

Вятърът развя косата му, мокра и черна като враните, които кръжаха наоколо. Ариана погледна в очите му, но те не я виждаха. Те бяха сиви и студени, вперени някъде в далечината, по-безжизнени и от черната му броня.

Беше срещала тези очи. Във виденията си…