Пинелъпи Уилямсън
Пазителят на сънищата (5)

ПЕТА ГЛАВА

Рейн подхвърли монета в кошницата на бирника пред входа и си проби път през групата пилигрими край портата на абатството. Те свиреха на гайда и пееха някаква гуляйджийска песен, поклащайки ръце напред-назад в такт с музиката.

От папратите наблизо подскочи лист и го удари в лицето. Рейн ядосано го отблъсна и почти се препъна в канчето на някакъв просяк, който клечеше край пътя. Инстинктивно се хвана за сабята, но когато се обърна, погледът му срещна сбръчканите, празни очи на слепец.

— Милостиня, господине, милостиня!

Просякът протегна грапавата си ръка.

Рейн извърна очи от обезобразеното лице на клетника и бръкна в кесията си.

Абатството беше пълно с хора. Освен традиционните пилигрими; грешниците, дошли да търсят опрощение, и болните и сакатите, дошли да се молят за изцеление, из двора щъкаха слуги, пажове и ласкатели, които следваха краля навсякъде. В малката смокинова горичка пред църквата на абатството бликаше поток и се стичаше в каменен басейн. Водните капки по листата на дърветата проблясваха на слънцето като късчета диамант.

Кралят се къпеше сам, но поне двайсет мазни благородници кръжаха около него и се надпреварваха да му поднасят кърпи, дрехи, храна и напитки. Виковете и смеха им почти заглушаваха църковната камбана, която приказваше вярващите. Хенри пренебрежително отказа помещта на ласкателите и излезе от басейна сам. Някакъв граф веднага му подаде мека кърпа, обточена с коприца, и кралят чевръсто изтри широките си гърди и корема, който вече беше започнал да се отпуска.

Рейн не идваше за първи път в абатството. Когато беше момче, почти насила го бяха довели тук за поклонение заедно с други конярчета от Честър. Капеланът им беше разказал легендата на извора, свързана с някаква прелестна уелска девойка на име Уинифред, която била обрекла себе си на църквата. Доколкото си спомняше Рейн, един ден я срещнал някакъв жесток принц и, естествено, пожелал да я обезчести. Вбесен от нейния отказ, той замахнал с меча си и отрязал главата й. Там където паднала покосената глава, бликнал поток, който оттогава се славел с целебните си свойства.

Когато бе чул тази история, Рейн съвсем образно си бе представил как главата на момичето подскача по земята като свински мехур и от това му бе станало смешно. Свещеникът го беше плеснал по врата заради този смях, но Рейн и до днес считаше притчата за смешна.

— Нещо весело ли видя, братко?

Рейн се обърна и като видя Хю, усмивката му стана още по-широка. Над червендалестото лице на брат му висеше огромна шапка от златиста тъкан, която обаче не можеше да скрие алената ивица засъхнала кръв на слепоочието му. Къде ли го бяха подредили така? Хю толкова мразеше да се бие.

— Какво е станало с теб? Да не би и ти да си попаднал в клопка?

— Не, но поне не вкарах краля си в такава.

— Аз също — понечи да отвърне Рейн, но гърленият глас на Хенри го прекъсна.

— Престанете с тия детинщини! И двамата! — Кралят стоеше пред тях с ръце на хълбоците, разкрачил кривите си крака. — Ако продължавате да нарушавате спокойствието ми, ще ви накажа, за Бога!

Хю се изчерви и измънка някакво извинение, а Рейн посрещна гнева на краля съвършено спокоен, макар да знаеше, че ако Хенри реши да гони някого, то това нямаше да е Хю.

 

Но на краля му минаваше бързо. Мйг по-късно той вече се смееше и преметнал ръка през рамото на Рейн, го поведе покрай басейна, към отворените порти на църквата. Водата се плискаше извън коритото на басейна. От странната червеникава трева, която растеше между ка~ мъните, се носеше тежък сладък аромат.

— Разправят, че това били кръвта и косите на Света Уинифред — отбеляза Хенри.

— На мен по-скоро ми прилича на мъх, Ваша Светлост.

Хенри се разсмя дрезгаво и стисна още по-здраво раменете му.

— Боже мой, какъв си богохулник! Изобщо вярваш ли в нещо?

— Почти не — отвърна откровено Рейн.

Хенри спря, сложи тежките си длани на раменете му и го погледна в очите.

— Ще ми се да мисля, че вярваш в мен, защото всеки би се радвал да има такъв човек зад гърба си.

— Аз съм ваш покорен слуга, сир — отвърна Рейн, но гласът му не прозвуча искрено.

Рицарските правила, според които живееше, бяха единственото, в което той все още вярваше, макар от време на време да го спохождаше ужасното чувство, че още преди години е изгубил вяра и в тях. Ако това беше истина, значи в живота му не бяха останали никакви ценности.

Хенри не каза нищо, но светлите му очи помръкнаха и той леко перна Рейн по врата. Жестът му приличаше на ритуала при посвещаването на нов рицар, който за първи път се кълне във вярност пред господаря си.

— Ела, имам нужда от съвета ти да реша, какво да правя с тези проклети уелсци. У тях май няма никакво благородство — каза кралят и влезе забързано в църква-та.

Рейн го последва, без да отвърне. От опит знаеше, че благородството не съществува.

Кралят използваше църквата за свой щаб. В нефа горяха огньове. Навсякъде бяха разстлани постели. Конете, вързани за колоните, зобеха овес от торби и пикаеха по застлания с тръстики под. По скамейките се изтягаха войници и играеха на зарове. Наоколо притичваха слуги и разнасяха кошници с хляб и мяхове с бира.

На една дървена маса, застлана с бяла покривка, бе подредена закуската на краля, но Хенри мразеше да седи, за каквото и да било и крачеше насам-натам по алеята, захапал кълка от петел. Рейн се чудеше дали да не повдигне въпроса за Рудлан отново. Вярно, той беше говорил вече с краля за това по време на дългото им пътуване към лагера, но не беше чул от него никакви обещания.

Дяволите да го вземат! Ще попита Хенри за имението, без да го увърта, пък да става каквото ще. Тъкмо си пое въздух и видя Хю, който крачеше по алеята към тях. Беше се захилил доволно, но Рейн забеляза, че дясното му око леко потръпва. Това беше сигурен знак, че графът е неспокоен. В душата му отново се зароди надежда.

Но Хенри се обърна към него и каза:

— Брат ти, графът, пожела да получи Рудлан. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, защото знам, колко много ти беше легнала на сърце тази крепост, но тя му се полага по право.

Кралят, който много държеше на законите, започна да обяснява надълго и нашироко защо молбата на графа на Честър има предимство пред неговата, а на Рейн му идеше да забие юмрук в самодоволната мутра на брат си. Повтаряше си, че случилото се няма значение, че ще има други крепости, други възможности, но знаеше, че е вече на двадесет и пет и всичко, което притежаваше, се свършваше с една сабя.

В църквата влезе процесия от монаси с бели гугли и песнопението им заглуши думите на краля. Някакъв оръженосец притича пред Хенри и му предложи чаша вино. Рейн видя рижавата му глава и когато момчето тръгна да си върви, той го сграбчи за яката.

— Какво, за Бога, правиш тук? — просъска през зъби Рейн. — Къде е Гвинедската щерка?

— На сигурно място, сир. Не се притеснявайте.

— На сигурно място ли? Това пък какво значи?

Но Талезин се отскубна от ръцете му, провря се като змиорка между редиците и изчезна в тълпата.

— Да те вземат дяволите!

Монасите бяха свършили песента си и гласът му прокънтя из каменното помещение като камбанен звън.

— Рейн?

Той отмести поглед от мястото, където бе стоял Талезин и погледна към смаяното лице на краля.

— Извинявайте, Ваша Светлост, бях се разсеял.

— Казах, че е невъзможно да се води нормална война срещу хора, които отказват да излязат на открито и да се бият по мъжки. Какво ще кажеш да искаме споразумение от този незначителен принц? Да видим дали е узрял вече да проси мир.

— Мисля, че нямаме никакъв шанс да превземем уелсците. — Рейн видя, че Хю обърна възмутено очи, но кралят обичаше да му се говори направо и затова продължи: — Но и те не могат да ни победят. Стигнали сме до задънена улица и Оуейн го знае. Може би ще се съгласи да преговаря за мир. Най-доброто, на което можете да се надявате, е да го принудите да се признае за победен и да ви отдаде почести от името на Уелс, а после да го оставите да си управлява страната, както намери за добре, да се обявите за победител и да напуснете.

Хенри кимна неохотно. Тази алтернатива не му харесваше, но той не беше луд.

— А ако не приеме условията ми?

— Ще приеме. — Рейн си позволи лека усмивка. — Особено като разбере, че държим дъщеря му.

Изпъкналите очи на Хенри съвсем изскочиха от изненада.

— Така ли? — Той захвърли оглозгания кокал на земята и доволно потри омазнените си ръце. — О, Рейн, Рейн, най-смел измежду смелите, наистина ли?

— Как, по дяволите, успя да се сдобиеш с дъщерята на Оуейн? — попита Хю и лицето му се изкриви от притеснение.

Към краля се приближи Талезин с табла ядки и сладкиши.

— Да, Ваша Светлост, тя е наша — каза Рейн, молейки се това все още да е истина, опитвайки се да улови погледа на момчето.

— Тогава трябва веднага да пратим вестоносец при Оуейн! — възкликна кралят, без да престава да крачи насам-натам. — Бог ми е свидетел, че бих продал, безсмъртната си душа да видя изражението му.

— Ако позволите, Ваша Светлост, бих искал да направя едно скромно предложение — дочу се звънлив младежки глас.

Хенри застина, а като видя коленичилия слуга, който си бе позволил да говори без разрешение, направо зяпна от изненада.

— Кой си ти? Как си позволяваш да прекъсваш своя крал? — изръмжа той.

Рейн въздъхна тежко.

— Простете му, Ваша Светлост. Той е мой…

— Трубадур — изпревари го Талезин и се усмихна широко.

— Оръженосец! — процеди през зъби Рейн.

— Трубадур ли? — възкликна през смях Хю. — Нямаш нито земя, нито крепости, а си си набавил трубадур! — Смехът му прокънтя във всяко ъгълче на Църквата. — Е, да, всеки уважаващ себе си рицар трябва Да го има!

С един-единствен поглед Хенри охлади ентусиазма на Хю. Огромната му ръка сграбчи Талезин за раменете и го изправи на крака.

— Ти си уелсец, момче, нали? Говориш някак странно. Рейн също го беше забелязал. В продължение на цели Две години това проклето момче бе говорило безупречен френски, а сега изведнъж заваляше думите точно като уелсец.

— Чувал съм, че твоят народ вярва в свободата всеки да изказва мнението си дори пред принц — продължи Хенри с лукава усмивка. — Ще те изслушам, а после сър Рейн ще те накаже за твоето непокорство.

— Съгласен — отвърна Талезин и хвърли невинен поглед към Рейн.

После впери очи в краля и се усмихна така ослепително, че Хенри чак примигна.

— Ваша Светлост, не връщайте лейди Ариана на баща й. Задръжте я като заложница, за да сте сигурен, че принцът няма да ви нападне отново.

Той спря за миг, но като видя, че никой от тримата мъже не реагира, продължи:

— Като ваша заложница, тя ще ви пази. Можете да правите с нея каквото решите — да я пратите в манастир или пък да я омъжите. Най-добре да я дадете за жена на новия господар на Рудлан. Принцът не би нападнал крепостта, в която живее единствената му дъщеря.

Последва тягостна тишина. Талезин не сваляше очи от лицето на краля.

— Но аз вече съм женен — каза най-сетне Хю.

Рейн не промълви. Той гледаше втренчено оръженосеца си и по иначе каменното му лице се четеше едва сдържан гняв.

Кралят поглади брадата си и каза:

— Има хляб в това, което казваш.

Талезин закима ентусиазирано.

— Има, има, милорд. Мисля си също, че след като Ваша Светлост е раздвоен на кого да предостави Рудлан, може би Ваша Светлост ще реши да организира двубой, пък който победи, нека стане господар на крепостта. С такова зрелище би било достойно, да се ознаменува победата ви над Уелс, милорд.

По лицето на Хенри пробяга едва забележима усмивка.

— Вярно… вярно…

— Н-но… — обърка се Хю.

Талезин извърна неустоимата си усмивка към него и каза:

— Ако спечелите двубоя, господарю мой, винаги можете да дадете крепостта и булката на най-верния си васал като награда за неговата доблест. А вие, сир — обърна се той към Рейн, — сте свободен и можете да се ожените за лейди Ариана.

— Да се бия за Рудлан! — не се сдържа Хю. — Но това е смешно!

— Стига, за Бога! — изръмжа Хенри. — На мен ми харесва как мисли това момче. Има ум бръснач, точно като мен.

— Но той е луд! — обади се Рейн, без да съзнава, че обижда краля.

Всъщност, идеята да се проведе двубой за Рудлан му харесваше, защото той без съмнение щеше да излезе победител, но да се жени за дъщерята на Оуейн…

„За това вече ще убия тоя непрокопсаник“, помисли си Рейн. „Този път наистина ще го убия.“

Но за негов ужас, кралят беше толкова възторжен от предложението на момчето, сякаш идеята бе негова.

— Ти, сър Рейн… и ти, графе на Честър, ще се срещнете очи в очи в мъжки двубой с притъпени копия! Който победи, ще получи като награда Рудлан и дъщерята на Оуейн!

 

 

 

— Хайде, милейди, време е за ставане!

Завесите се разтвориха шумно и цветните мотиви на везаната дамаска се смесиха с облак прах. През затворените клепачи на Ариана проникна ярка слънчева светлина.

Тя запротестира, обърна се по корем и придърпа възглавницата върху главата си.

— Махни се, Едит. Остави ме на мира!

Нямаше смисъл да става. Особено след като денят не обещаваше да е по-различен от вчерашния. Отново Щеше да стои затворена в стаята си в Рудлан и да брои часовете, докато кралят на Англия и баща й преговаряха… докато я използваха като разменна монета. В този момент може би определяха цената й. Тя чакаше със свито сърце да разбере колко ще струва нейната свобода на баща й и на Уелс.

Прислужницата не си беше отишла. Тя дръпна завивките и студеният сутрешен въздух премина като тръпка през тялото на Ариана.

— Боже Господи! — извика тя и сграбчи обточения с кожа халат, който прислужницата й подаваше.

Жената през цялото време се усмихваше глупаво и раздразнението на Ариана не й направи никакво впечатление. Имаше кръгло, надупчено от шарка лице и малки кривогледи очи, които приличаха на тиквени семки. Кафеникавата й коса се спускаше на кичури по кльощавите й рамене като изпредена от ленени влакна. За четири дни тя не беше казала на Ариана нищо, освен обичайните глупости.

— Времето е прекрасно! Не може да се въргаляте в леглото цял ден, милейди — каза Едит и отново се усмихна.

Ариана стисна зъби, за да не възнегодува отново. Не виждаше ли тази глупачка, че я държат като затворник? Какво значение имаше дали ще прекара деня в леглото, или ще се разхожда насам-натам в стаята, като животно в клетка?

Въпреки всичко, Ариана стана и отиде да се измие. Навън заби църковна камбана, която приканваше вярващите на служба, но тя не можеше да отиде в църквата преди пладне. Не й разрешаваха да излиза от стаята си преди обяд, а дори и тогава я следваха стражи — двама набити и мускулести мъжаги, всеки, от които можеше да носи без усилие по един жертвен овен на рамото си.

На една от табуретките близо до празния мангал Едит беше оставила табла с препечен хляб, мед и чаша бира, и Ариана седна да закуси.

— Днес ще перем, милейди — оповести Едит, докато сваляше чаршафите от леглото й. — Довечера ще ви сложа чисто бельо.

— Благодаря ти, Едит — отвърна Ариана и удостои жената с най-топлата усмивка, която обстоятелствата позволяваха.

Едит не беше виновна, че норманците я държаха затворена и Ариана се почувства виновна, че е изкарала яда си на нищо неподозиращата женица.

Нарамила чаршафите, Едит излезе от стаята, а Ариана вяло погледна през прозореца. Утринта наистина беше прекрасна, макар че цяла нощ бе валяло и дворът се бе превърнал в мочурище. Поне не я бяха затворили в каменната изба. Килията й представляваше уютна стая, облицована с дърво.

В двора, точно под прозореца й, кипеше живот. От кухнята излезе готвач с казан, от който се виеше пара, и едва не се сблъска с някакъв хлебар, който пристъпяше като танцьорка в старанието си да закрепи таблата с хляб на главата си. Църковната камбана беше утихнала и Ариана долавяше ударите на перачките, които блъскаха с бухалките си. Под прозореца й затрака кола, пълна с нови тръстики за подовете.

Стражарят наду рога си и тежката порта на крепостта се отвори. По подвижния мост затрополиха десетина конници, предвождани от мъж, развял знамето, което беше обсебило сънищата й — черен дракон на кървавочервен фон.

Събудени от тропота на конските копита, кучетата се втурнаха с лай подир конниците и заподскачаха наоколо с изплезени от радост езици. Някакъв мъж размахваше глиганска глава, забучена на върха на копието му, а съседът му надуваше рога да привлече вниманието към улова. Сигурно бяха ловували от зори. Расовият кон на първия се беше разпенил от дългото препускане, но продължаваше да подскача насам-натам. Отнякъде изникна оръженосец, хвана юздите и мъжът слезе от седлото. По червеникавата коса на момчето Ариана разбра, че това е онзи малък проклетник, който я беше излъгал.

Рицарят носеше високи ботуши, които стигаха до коленете му. Коженият му плащ, преметнат встрани, за да може да язди, разкриваше стегнати бедра, обути в плътно прилепнали панталони, които следваха всяка извивка на силните му мускули. Не носеше шапка и вятърът развяваше гарвановочерната му коса. Бялата му риза, която се подаваше на врата, контрастираше с мургавата кожа на свирепото му лице. Безподобната му надменност личеше дори само от начина, по който вървеше — решително, с широки крачки, полюшвайки леко снажното си тяло.

Той спря точно под прозореца й. Толкова близо, че можеше да го наплюе. Бе застанал в профил и слънцето подчертаваше острите черти на лицето му. Беше на метри от нея. Ако бе вдигнал глава щеше да я види, но той се бе разприказвал с оръженосеца и нищо наоколо не го интересуваше.

Макар да беше негова пленница, от онзи следобед в неговата шатра, Ариана бе заставала лице в лице с него само веднъж — когато го срещна в двора на крепостта на път за църквата. Тогава тя недвусмислено му показа какво изпитва към него, като съсредоточи в погледа си цялата омраза, на която беше способна, а той… той просто сякаш гледаше през нея с прозрачно сивите си очи.

За него тя нямаше никакво значение. Интересуваше го само откупа, който баща й щеше да даде. Всъщност тя се благодареше на Господа, че той не бе проявил желание да спи с нея, но поради някаква причина, която все още не можеше да схване, неговото безразличие я дразнеше, засягаше достойнството й. Десетки доблестни мъже бяха искали ръката й, но никой от тях не бе спечелил доверието и симпатиите на баща й. А този нормански рицар, този нищо и никаквец, който нямаше нито титла, нито земя, гледаше на нея — в случай, че си направеше труда да я погледне изобщо — сякаш тя не бе достойна дори да лъска ботушите му.

Ариана извърна глава от прозореца и погледът й попадна върху легена с вода, над който се бе измила. Преди решителността да я напусне, тя взе съда и плисна съдържанието му през прозореца, но в последния момент измести ръката си и водата, вместо да го окъпе целия — каквото беше първоначалното й намерение — се стовари с плясък в мократа пръст и опръска ботушите му с кал.

Рицарят вдигна черната си глава нагоре и се огледа. Ариана стоеше на прозореца и погледът й сякаш минаваше през него. Тя извърна очи към момчето, което я гледаше с изненада и му се усмихна.

— О, Боже, извини ме, Талезин. Не те видях. Дано да не съм те изцапала.

Момчето беше далече и калните пръски вода изобщо не бяха достигнали до него. На ведрото му лице грейна широка усмивка.

— Няма нищо, милейди, приятен ден.

— Приятен ден, Талезин — отвърна Ариана весело и се прибра в стаята. Беше доволна от себе си. Този път наистина бе показала на този норманец, че ако тя имаше малко значение за него — то той за нея беше едно нищо.

Не след дълго Ариана дочу стъпки и започна да съжалява за внезапния си порив да постави рицаря на мястото му. Вратата се отвори и в стаята влезе Талезин.

— Сър Рейн ви вика в двора, милейди — обяви той сериозно, но в очите му играеха радостни пламъчета.

Ариана изтръпна, кимна кратко и тръгна подир оръженосеца, гордо изправила глава, но в двора я изведе не той, а двамата стражари.

Рицарят стоеше до коневръза пред вратата. Тя спря пред него и го погледна в суровите сиви очи.

— Искал си да ме видиш, норманецо.

Той опря калния си ботуш на един от прътите и отсече:

— Почисти го!

Ариана ядосано вирна брадичка.

— Викни си някой слуга.

— Ти ме изкаля, жено, и сега ще ми почистиш ботушите.

В гласа му нямаше и следа от раздразнение, погледът му остана все така безизразен, сякаш си говореха за времето.

Ариана му се усмихна ледено и отвърна:

— Да ти лъскам ботушите? На тебе ли, проклетнико! По-скоро бих ги изяла!

— Да извикам ли готвача? — не й остана длъжен той. Дали ще посмее? Разбира се, че не!

— Смееш ли?

Той сви рамене.

— Права си, защо да похабявам хубавите ботуши? — Лицето му стана напълно сериозно и в очите му пробяга нотка на свирепост. — Изчисти ги, да не ти наложа гърбината.

Двамата стражари зад нея се изхилиха подигравателно, но само един поглед на господаря им ги накара да млъкнат. Перачките вече не блъскаха с бухалките и над двора, който изведнъж се напълни с хора, цареше многозначителна тишина. Дори псетата бяха замлъкнали.

Ариана си помисли колко унизително би било да я набият като непослушно дете пред всичките тези хора, а и знаеше, че няма да има смелост да го предизвиква повече.

Той я гледаше в устата, сякаш очакваше отговора й. От неудобство, устните й бяха пресъхнали. Тя прокара език по тях да ги овлажни и отвърна:

— Нямам… с какво.

Рицарят посегна към нея и Ариана примря от страх, че ще я удари, но той награби част от полата й и дръпна силно. Платът се скъса шумно, но той продължи да дърпа, докато част от тънката коприна не остана в ръцете му. Подаде й парчето и спокойно каза:

— Вече имаш.

Не беше я разголил — носеше фуста под полата си, — но страните й горяха. По-скоро от гняв, отколкото от срам. Тя грабна парчето плат от ръцете му и изведнъж й стана много смешно. Значи все пак я смяташе достойна да лъска ботушите му!

Наведе се и започна да търка засъхналите кални петна. Ботушите бяха направени от фина козя кожа, но отдавна си бяха изпяли песента. От непрекъснатото триене по хълбоците на коня, кожата от вътрешната им страна се бе износила. Баща й отдавна би изхвърлил такива ботуши на боклука. Мисълта, че този рицар щеше да заживее по-богато благодарение на нея, я вбесяваше.

Когато свърши, Ариана вдигна глава, очаквайки той да я гледа съсредоточено и да се наслаждава на унижението й, но погледът му беше насочен към крепостната кула и за нейна изненада, на лицето му бе изписано истинско настървение.

— Готова съм, норманецо.

Думите й го изкараха от унеса и той за миг я загледа. Тя си помисли, че този път може би наистина я вижда, макар лицето му отново да бе добило каменното си изражение. Той внимателно огледа почистения ботуш и каза:

— Пропуснала си едно петно на върха.

Ариана стисна зъби, наведе се и започна да търка. Натискаше толкова силно, че ръката й се плъзна и кокалчетата й се раздраха на острите му шпори. От болката в очите й запариха сълзи. Тя го прокле едва чуто.

— Каза ли нещо, жено.

Ариана се изправи рязко и отсече:

— Казах да ми дадеш и втория ботуш и да вървиш по дяволите!

Устните му леко помръднаха и тя си помисли, че ще се усмихне, но той свали чистия ботуш на земята и го смени с калния. Без да каже нито дума повече, Ариана почисти и него.

— Горе-долу… — отбеляза той, оглеждайки ботушите си. — Но не ставаш за тая работа. Ако бях на твое място, не бих се цанил за слуга.

Той вдигна глава и я погледна със сивите си очи. Ариана за миг забеляза някакво неясно чувство в тях, но то премина бързо, без да остави следа.

Напук на всичко, тя почти се усмихна. Но преди да измисли някакъв хаплив отговор, той вече се бе обърнал и тя осъзна, че си тръгва, без да й е казал нищо за това, какво смята да прави с нея.

— Чакай! — викна тя и гласът й прокънтя по-силен отколкото бе очаквала.

Той се обърна и сви въпросително черните си вежди.

— Говори ли с баща ми? Откупът уреден ли е?

— Въпросът бе решен в полза на моя крал — бе отговорът му.

На Ариана й идеше да запищи от ярост. Искаше й се да зашлеви това каменно лице, искаше й се да блъска с юмруци по тези гърди, в които нямаше сърце, искаше й се да го накара да почувства нещо.

— Но не и в моя полза! Ти дължиш кръвен данък на Гвинедите, норманецо. Ще дойде ден — надявам се скоро, — в който ще платиш с живота си!

— Какъв кръвен данък?

Той изглеждаше искрено учуден. Изведнъж тя осъзна, че той наистина не знаеше кой е младежът, когото бе покосил пред портите на Рудлан.

— Човекът, от когото ти отне тази крепост, човекът, когото прониза с копието си… беше мой брат.

Зениците му едва забележимо се разшириха.

— А, сега разбирам… Затова ли от край време се опитваш да ме убиеш? — Той поклати глава. — Не ти дължа никакъв кръвен данък, момиче. Вината за смъртта на твоя брат пада върху баща ти и крал Хенри, които започнаха тази глупава война. Виновен е и самият ти брат, загдето се хвана в капан, който и невръстните деца биха избегнали.

Той се поколеба за миг и макар че гласът му остана все така равен и студен, на нея й се стори, че чертите на лицето му се смекчиха.

— Това е война, милейди. Ако моето копие наистина е убило брат ти, в това няма нищо лично. Нека Бог съхрани душата му.

В очите й напираха сълзи, но тя по-скоро щеше да умре, отколкото да се разплаче пред този мъж. Най-страшното беше, че той бе прав. Тя пое дълбоко въздух, дано разкара буцата, която стягаше гърлото й, но за неин ужас от гърдите й се изтръгна стон. Унизена, тя се обърна и понечи да избяга от него, но той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

Тя застина. В дробовете й не остана нито глътка въздух. Устните му се допряха до нейните — отначало грубо, а после бавно и нежно. Тя понечи да се съпротиви, но ръцете й, вместо да го отблъснат, обвиха врата му. Сърцето й слезе в петите. Не осъзна, че отвръща на целувката му, не го чу да се съпротивлява. Сетивата й бяха престанали да реагират. Цялото й същество се бе отдало на непознатото, едновременно сладко и болезнено усещане да чувства неговите устни върху своите.

Той вдигна глава и тя го погледна, замаяна, объркана от тръпката, която премина по тялото й. Тя се размекваше, разтапяше, изгаряше отвътре. Устните й се разтвориха.

Той наведе глава, но сви юмрук около косата й и я отстрани от себе си. Пристъпи назад и впери в нея очи, пълни със същата смесица от обърканост и изненада, каквато сигурно имаше и в нейните.

Ариана седеше пред празния мангал и бродираше вяло, когато вратата се отвори с трясък. Тя подскочи стресната и видя един от стражарите да блъска някакво момче в стаята.

— Рьодри! — възкликна тя и се хвърли да прегърне момчето.

Но радостта й беше кратка. Присъствието на най-малкия й брат не вещаеше нищо добро.

— О, Рьодри, да не би татко…? Мъртъв ли е? Пленен ли е?

— Стига, Ариана. Ще ме удушиш! — възнегодува Рьодри и се измъкна от прегръдките й.

На четиринадесет години той вече смяташе, че е твърде голям за такива изблици на чувства. Приглади омачканата си дреха и каза:

— Татко е добре. Току-що подписа примирие с това изчадие, крал Хенри.

— Примирие? Значи е платил откупа? Ти да ме вземеш ли идваш?

— Ами… не съвсем — измънка Рьодри и извърна очи.

— Какво значи „не съвсем“?

Той се направи, че не я чува и взе да крачи из стаята. Като всички деца на Оуейн, и той носеше характерните за Гвинедите черти. Очите му бяха малко по-тъмни от тези на Ариана и имаха цвета на млади папрати. Косата му беше светлокестенява и от слънцето ставаше на места златиста. Макар да бе минал малко повече от месец, откакто не го бе виждала, той беше пораснал с цели десет сантиметра. Беше само кожа и кости.

Когато видя вечерята й, той спря да се разхожда и напъха къшей хляб в устата си.

Ариана нетърпеливо въздъхна.

— Рьодри, ще ми кажеш ли най-после?

— Да, да — примляска той. — Както казах, татко сключи примирие с Англия. Той призна крал Хенри за победител, а англичаните се съгласиха да се оттеглят и да уважават в бъдеще правото ни сами да управляваме страната си. В замяна татко трябваше да им предостави Рудлан здедно с прилежащата земя и двама пленници, като гаранция за мир в бъдеще. — Той отпи глътка бира й добави: — Ние.

Устните на Ариана се изкривиха в глупава усмивка.

— Ние? Ние… ще бъдем пленниците?

Мисълта, че е обречена до края на дните си да живее в Англия, бе толкова ужасяващо непоносима, че умът й отказваше да я приеме.

— Да. — Брадичката на Рьодри затрепера и той стисна зъби да не се разплаче. — Поне няма да ни държат затворени. Не бих го понесъл. Няма да е чак толкова лошо, ще видиш — каза той, сякаш се опитваше да убеди и себе си. — Ще ме направят оръженосец в някаква норманска фамилия.

— А аз? — попита Ариана, макар да нямаше кой знае какъв смисъл.

Пленените жени се погребваха за цял живот в манастир. Ариана си каза, че такъв живот ще донесе изцеление на душата й, но това не я накара да се почувства по-добре.

— О, Рьодри, от мен едва ли ще излезе добра монахиня!

— А? Кой каза, че ще ставаш монахиня? Ще те омъжат за новия господар на Рудлан. Който и да е той — обясни Рьодри и надигна потира с бира.

Ариана го дръпна за ръката.

— Ще ме омъжват! За кого?

— Господи! Виж какво направи.

Бирата се беше разляла по дрехата на Рьодри и той усилено затърка мокрото петно. После си откъсна още хляб и задъвка.

— Крал Хенри организира двубой, за да определи кой ще бъде господар на Рудлан. Единият е графът на Честър, но той, естествено, вече си има жена и множество крепости, така че сигурно ще предостави честта на някой от васалите си. За него ще трябва да се омъжиш.

— А другия? — Тя дръпна хляба от ръцете му. — По дяволите, Рьодри! Спри да ядеш за малко!

Рьодри я погледна обидено и отвърна:

— Ще ти кажа, но ти не спираш да викаш. Другият е Черният дракон.

Макар че Ариана беше очаквала нещо подобно, тя не Можеше да повярва на ушите си.

— Не! Лъжеш ме, Рьодри! Татко не би постъпил така с мен. Той не би ме дал за жена на такъв човек.

Очите на Рьодри се изпълниха със съжаление.

— Татко ми обясни всичко. Прави го заради Гвинедия. След като подпишат примирието и ти… се омъжиш, крал Хенри ще се оттегли и ще ни остави на мира. — Той се поколеба за миг, а после, без сам да си вярва, добави: — Може пък Черният дракон да не спечели двубоя.

От гърдите на Ариана се изтръгна дрезгав смях, който напиращите сълзи постепенно удавиха. Идеше й да крещи срещу тази неправда, макар винаги да беше знаела, че един ден ще я омъжат според интересите на Гвинедия за човек, който едва ли щеше да е виждала по-рано. Но романтичната й душа тайно се бе надявала, че още щом види красивото лице на избраника, още щом прекрасните им очи се срещнат, между тях ще закипи истинска, силна любов.

Действителността, уви, беше друга.

Тя стисна очи и в съзнанието й изникна лицето на рицаря — сурово и студено, с решителни устни и смразяващи белезникавосиви очи, в които не се четеше нищо.

Лицето на мъжа, които щеше да стане неин съпруг.