Пинелъпи Уилямсън
Пазителят на сънищата (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Това бе от онези дни, които поетите възпяваха. Ден, създаден за любов.

Изгревът изпълни небето със златист блясък. Чучулигите, които гнездяха край реката, запяха. Две крави, които пасяха по тревистите брегове, се присъединиха към хора с весело иодрънкване на звънчетата си.

Както всеки ден пред входа се бяха събрали просяци и пилигрими, които чакаха за милостиня. Но днес господарката на крепостта щеше да уважи бедните. Ковчежникът с металната си купа, пълна с монети, вървеше до нея. От другата страна крачеше слуга с кошница хляб. В Рудлан хлябът, който даваха на бедните, не беше вчерашен, а бе омесен едва сутринта и топлият му, вкусен аромат се смесваше с уханието на теменужки и люляк.

Благословените от Господа пилигрими идваха първи. Те даваха клетва да не се къпят и да не режат косите си, докато трае странстването им и дрехите им от счепкана вълна воняха на мръсотия и пот. Ариана раздаде милостинята, затаила дъх.

Един мъж с недъгава ръка избута пилигримите настрани. След него вървеше старица с огромен морав оток на врата. Едно кльощаво момиченце, облечено в износена туника, шляпаше с босите си крака и водеше стара, сляпа жена. Ариана пъхна един хляб в кокалестите разкривени пръсти на жената и пусна две-три монети в дребната, слабичка ръчичка на детето.

Момичето я погледна с землистокафявите си очи, които потъваха в скулестото му лице и каза:

— Господ да ви благослови, милейди.

— Върви с мир, дете — отвърна Ариана, но вниманието й беше насочено далеч отвъд реката, към хълмовете на Рьос, които плуваха в мъгла. Там, където вече трети ден Рейн преследваше братовчед й.

Тя си помисли за онази нощ в обора, за ожесточението, с което се бяха любили, за чувствата, които се бяха отприщили в душата й, но не можеше да се промени, не можеше да пренебрегне хората, които обичаше. Кайлид се шляеше заедно с тях, когато бяха деца, и за нея той бе като брат. Тя не можеше да се отрече от семейството си, от корена си, както не можеше да се отрече от себе си. В нейната плът течеше кимрийска кръв и сърцето, което носеше, също бе кимрийско.

Камбаната на параклиса в двора заби и прикани вярващите на молитва. Когато звуците отлетяха в горещия летен въздух, Ариана дочу тревожното потракване на костите на прокажен. При този зловещ звук просяците и пилигримите се разпръснаха като подгонени.

Прокажената, забравена и от Бога, крачеше по пътя от града. Носеше дълга сива роба и яркочервена качулка, която беше знак за зловещата й болест. Тънък воал се спускаше от главата до петите й, за да не може никой да види прояденото й лице. Ковчежникът и слугата вече бяха пристъпили назад от страх да не ги приближи клетницата и само Ариана се приближи до нея.

— Дано Бог даде спасение на душата ти — каза тя и изсипа шепа монети в превързаните длани на прокажената.

Изведнъж група мъже на коне изникнаха от гората и препуснаха през полето към портата. Прокажената, спъната от дългата си дреха, забърза ситнешком. За миг Ариана стоеше като вкаменена, а после събра полите си и хукна да посрещне мъжете.

Рейн скочи от седлото още преди конят да беше спрял и викна:

— Какво, за Бога, правиш?

— Давам милостиня на… бедните — изрече Ариана и гласът й секна при вида на Кайлид, който стоеше с вързани зад гърба ръце.

— Боже опази! Та тази жена беше прокажена — казваше й Рейн, но тя не го чу.

Цялото й съзнание бе заето с ужасната мисъл, че веднъж хванат, братовчед й ще умре. Мъжът й щеше да го убие.

Кайлид отметна глава назад да махне просмуканата с пот коса от лицето си. Лицето му беше почерняло от прах, но на устните му се забелязваше уверена усмивка. Едното му око беше синьо и подуто, но другото, златисто като летен мед, я погледна и Ариана видя в него тревога и молба.

Несъзнателно, тя бе направила крачка към пленника, но едно силно тяло, облечено в черна броня, препречи пътя й. Тя бавно вдигна глава.

Знаеше, че очите му ще потъмнеят, така че ще се изпълнят с глад и страст, но този път в тях гореше гняв — силен, горещ, безпрекословен.

Той вдигна ръка и Ариана изтръпна. Нямаше да я удари. Просто извади нещо от пазвата си и го размаха пред лицето й. Слънцето проблясна в него и заискри като пламък.

— Това познато ли ти е, жено? — Гласът му я шибна като камшик.

Не можеше да удържи ръката си. Трепереше, когато посегна да вземе огърлицата от две извити змии. Пръстите й докоснаха неговите и…

…небето над тях избухна в пламъци. Огнени езици пращяха и изхвърляха лепкав дим. Във въздуха се носеха бойни викове и предсмъртни писъци. Той, нейният любим, беше там, възправил силното си тяло пред нея. Докосна огърлицата й, целуна я и й се врече. Но тя знаеше, защото вече го бе видяла, че тази целувка щеше да бъде последната. Сълзи премрежиха очите и и размиха света наоколо в море от кръв, а отгоре небето гореше ли, гореше.

В следващия миг всичко бе изчезнало, забравено. Металната огърлица беше топла, но тя реши, че това е, защото той я бе носил в пазвата си.

— Щеше да я използва, за да откупи армия, с която да превземе Рудлан — каза Рейн и очите му я пронизаха, а гласът му бе толкова студен, че я изгаряше. — Армия, сбрана сред обесниците на Ирландия. Знаеше ли това, Ариана? Какво ли те питам! Естествено, че знаеш. Нали за това си му дала огърлицата.

Тя погледна Кайлид, но той беше навел глава и гледаше в земята. Тя ясно си спомняше как се бе промъкнал с торба пари на гръб и знаеше, че никога не ще може да обясни присъствието на огърлицата, без да намесва Кристина. Но съзнаваше, че не може да остави Рейн да си мисли, че го е предала. Сложи ръка на облеченото му в броня рамо и каза:

— Не съм му я дала, господарю. Бог ми е свидетел, че не съм.

Той стегна всеки мускул и отмести ръката й сякаш докосването го отвращаваше.

— Не ме лъжи, Ариана! — отсече той и тя за миг забеляза болка в очите му. — Поне не ме лъжи.

Тя просто поклати глава. Не можеше да каже нищо повече. Гърлото й се стегна от горчива тъга по нещо, което си бе отишло преди дори да е започнало. Той не й вярваше. Нямаше никога да й повярва и тя не можеше да го вини за това.

Той тръгна да си върви, сякаш не можеше да я гледа повече, а тя викна след него.

По гърба му пролазиха тръпки, но той не се обърна повече.

— Какво ще правиш с него?

Не й отговори. Седеше пред мангала и наблюдаваше всяко нейно движение с присвитите си очи.

В гърдите на Ариана се надигаше нечовешка тъга. Тя вървеше из стаята и палеше свещ след свещ, дано Светлината разсее тъгата в душата й. Съпругът й седеше а мълчеше сякаш бе сам.

Лицето му бе каменно, непроницаемо като студена канара. Дори проблясъците от свещите не създаваха усещането за някаква топлина. Дългите му пръсти опипваха филигранната дръжка на един стакан с вино, но той още не бе отпил от него.

Тя се опитваше да му внуши да го изпие, макар да знаеше, че ако го направи, беше обречена. Във виното имаше омайваща билка, като онази, с която бе упоила стражата. По-късно, когато всички си легнат, тя щеше да слезе в избата и да освободи братовчед си. Рейн никога нямаше да й го прости, но тя не можеше да остави Кайлид да умре. Той бе син на брата на майка й, носеше нейната кръв и тя не можеше да гледа безучастна смъртта му.

Изпи своята чаша до дъно дано подтикне и Рейн да направи същото, но само й се замая главата.

Не можеше повече да понася това мълчание. Приклекна пред него и сложи ръце на бедрата му. Усети го, че потрепна, но мускулите му веднага се стегнаха. Тя вдигна очи и погледна суровото му, непроницаемо лице.

— Не може ли поне да поговорим за това, милорд?

Бръчките, който обрамчваха устните му, станаха по-дълбоки.

— Какво искаш да ти кажа, Ариана?

— Че вярваш, че не съм участвала в това. Че не ме мразиш.

Устните му се извиха в нещо като сдържана усмивка и той извърна глава. Тя се наведе и гърдите й се допряха до коленете му.

— Пожалете го, милорд, моля ви. Дръжте го затворен, заточете го, но пощадете живота му. Ако не заради мен, то поне заради нас двамата, заради брака ни. Защото как ще започнем да се обичаме, ако…

Тя замлъкна, учудена от думите, които излизаха от устата й. Та той щеше да й се изсмее и щеше да бъде прав. Що за глупости!

Но той не се засмя. Очите му, бледи и прозрачни като езеро в тиха нощ, я приковаваха. Той стана рязко, хвана я за косата и я изправи с него. Придърпа я грубо към себе си и лицата им застанаха толкова близо, че тя виждаше отражението си в очите му.

— Не очаквай любов от мен, Ариана.

Гърдите й изгаряха от унижението и тя усещаше, че ще се задави. Опита се да се дръпне, но той я държеше здраво. Тя отчаяно заблъска по гърдите му в желанието си да се махне. Всеки момент щеше да се разплаче и нямаше да понесе този срам.

— Пусни ме.

— Не, никога — отвърна той и стовари устни върху нейните в брутална целувка.

Тя се съпротивляваше за миг, блъскаше с юмруци по гърдите му, но после утихна. Искаше го. Разтвори устни и отвърна на целувката. Целуваха се с някакво странно усещане за грях. Сякаш и двамата знаеха, че е нередно да се желаят така, забравили и достойнство, и чест. Сякаш съзнаваха, че такава страст може да им донесе само болка.

Вратата зад тях се отвори и Рейн грубо я отблъсна от себе си, ала очите им останаха приковани. Гневът в зениците му я изгаряше. Вкусът на целувката му още пареше устните й.

— Милорд, трябва да говоря с вас — дочу се гласът на сър Одо откъм вратата. — Спешно е — добави той, като се стараеше лицето му да остане безизразно.

Рейн обаче стоеше неподвижен и продължаваше да я пронизва с погледа си. Устните му леко се разтвориха и това наведе Ариана на мисълта, че целувката му бе просто едно наказание, което тя охотно бе приела.

Най-после той се обърна към сър Одо и двамата излязоха в преддверието. Но дълбокият, гърлен глас на огромния рицар се чуваше дори през вратата и Ариана разбра какво се бе случило: уелсците, селски работници при един от васалите на Рейн, който управляваше земите на юг по долината, подбудени от скорошните размирици, грабнали сечивата и нападнали господаря си по време на лов. Рицарят бил сериозно ранен и всеки момент щял да умре, а уелсците вилнеели из земите му.

Когато сър Одо свърши, Рейн отвърна нещо, но Ариана не успя да го чуе. Дали пък не беше наредил да екзекутират Кайлид?

След малко двамата мъже отново влязоха в стаята. По лицето на Рейн не бе останала и следа от огъня, който бе горял помежду им само преди миг.

— Ти ще останеш тук да пазиш жена ми — каза той на сър Одо, макар да гледаше нея. — Кракът й да не е стъпил навън!

Едрият рицар се прокашля и наведе глава.

— Да, милорд.

— А що се отнася до теб, скъпа ми жено… Виждала ли си какво прави банда въоръжени до зъби рицари с шепа беззащитни селяци?

— Рейн, аз не съм… — понечи да каже тя, но той посочи статуята на Светата Дева в ъгъла и отсече:

— Отдай се на молитви, Ариана! Моли се Господ да спаси душите на онези, които тази нощ ще срещнат смъртта си благодарение на теб и драгоценния ти братовчед!

Без да продума повече, Рейн излезе от стаята. Ариана застана на прозореца и го видя как възседна коня си и излезе от крепостта, следван от дузина рицари. До него вървеше Талезин с щита и копието. Лунната светлина се отразяваше в златния шлем на момчето и превръщаше главата му в лумнала факла. Ариана проследи подскачащата светлина, която премина през моста, прекоси полето и постепенно избледня, докато накрая съвсем изчезна в черната гора.

Тя продължи да стои на прозореца дълго след като вече не бе останало нищо за гледане, освен жълтеникавия сърп на луната и обсипаното със звезди небе. Когато най-после се обърна, сър Одо стоеше на средата на стаята и пристъпваше от крак на крак като танцуваща мечка.

— Простете ми, че нарушавам спокойствието ви, милейди — каза той и така се изчерви, че петнистото му лице заприлича на узряла ягода. — Но… ами аз… милорд каза, че трябва…

— Ти не си виновен — потупа го Ариана по рамото с лъчезарна усмивка. — И аз не бих си вярвала, ако бях на мястото на лорд Рейн. Ела, да поиграем на шах. — Тя хвана тромавия рицар за ръката, отведе го до масата и придърпа една дъска от махагон и слонова кост пред него. — Нощта се очертава дълга, а се съмнявам, че на някой от нас ще му е до сън.

Сър Одо се поколеба за миг и се отпусна с въздишка на стола. Погледът му попадна на стакана с вино и той жадно облиза устни.

— Може би сте жаден, сър? — попита Ариана и пъхна чашата на Рейн в ръцете на рицаря. — Виното е хубаво. Идва право от избите на вашия крал Хенри. Или поне така ми казаха.

 

— Крайно време беше, Ариана. Вече почти ще се съмне.

Ариана стисна зъби да не възнегодува и напъна ключа в ръждясалата ключалка.

— Малко повече благодарност нямаше да е излишна, братовчеде.

— Стига си дърдорила. Просто махни тия проклети гривни от ръцете ми!

Ключалката се отвори със скърцане и веригите издрънчаха на пода. Кайлид ги изрита встрани и разтърка претръпналите си китки. Ариана вече стоеше на вратата и чакаше.

— Побързай! — подкани го шепнешком тя. Стражите спяха на пода и гърленото им хъркане кънтеше по стълбището. Кайлид се спря пред един от тях и го побутна с крак между ребрата. — Виж го ти, проклето норманско копеле…

— За Бога, Кайлид, ще побързаш ли? — Тя се спусна нагоре по тесните стълби, а когато се закова на ъгъла да хвърли бърз поглед към входната врата, Кайлид едва не връхлетя отгоре й. Иззад параваните се чуваха звуковете на нощта — пиянско хъркане, шумоленето на неспокойни спящи, цвъртенето на мишки, които сновяха из тръстиките.

Ариана пое дълбоко въздух и се шмугна през вратата, махвайки на Кайлид да я последва. Двамата почти се бяха измъкнали от кулата, когато един от стражите, който бе излязъл навън да се облекчи, ги забеляза. Кайлид я сграбчи, блъсна я в тъмнината и впи устни в нейните. Едната му ръка се спусна към гърдите й, а другата разголи бедрата й точно под погледа на стражаря. Сред бумтенето на кръвта, нахлула в главата й, Ариана дочу грубиянския му смях. Започна да се съпротивлява, въртеше глава, блъскаше с юмруци по гърдите на Кайлид, но колкото повече се противеше, той толкова по-силно я целуваше.

Странно, когато бе на тринадесет, в същата онази година, в която бе започнала да маже гърдите си с билки, за да пораснат, тя се бе заклела пред Божията майка, че ще й дари восъчна статуя, ако стори така, че Кайлид да пожелае да я целуне. Той така и не прояви такова желание, а и увлечението й скоро се прехвърли от братовчед й към сина на медаря. Сега, шест години по-късно, Кайлид я целуваше и единственото, което Ариана изпитваше, бе непреодолимото желание да диша.

Стражарят влезе в караулката и Кайлид най-после я пусна. Тя пое дълбоко въздух и разтърка изтръпналите си устни.

— Кому беше нужно да ме мляскаш като че мачкаш грозде?

— По дяволите, Ариана! От години ти се иска да го направя. Не ми казвай, че не ти е харесало?

— Целуваш се като момче — лигаво и непохватно.

Кайлид изсумтя ядосано и я побутна напред. Двамата се спуснаха по дългата дървена стълба на кулата, прекосиха подвижния мост и излязоха в двора.

Нощта бе ясна. Звездите изглеждаха така близо, че на човек му идеше да се пресегне и да ги откъсне. Луната, макар и нащърбена, къпеше всичко наоколо в ярка светлина. Слънцето сякаш вече напираше зад хоризонта.

— Не можех да упоя цялата крепост. Навсякъде гъмжи от стража, но мисля, че ще успееш да се измъкнеш през задната врата — каза Ариана и понечи да си тръгне, но Кайлид я сграбчи за ръката.

— Дай ми ножа си.

— Нямам нож.

Преди Ариана да се усети, Кайлид бръкна под туниката й и измъкна камата от ножницата.

— Не забравяй, че са ни учили при едни и същи хора, братовчедке — ухили се Кайлид. — Кажи ми сега, къде е онова копеле мъжа ти? Имам сметки да разчиствам с него.

— Няма го.

Той я потупа по бузата с плоското на острието и отвърна:

— Няма да се лъжем, Ариана, нали? Да не би да искаш да опазиш прекрасната шия на съпруга си? Май ти харесват целувките му, а? Да не би да са ти харесали френските му номера?

Ариана го сграбчи за китката и отблъсна ръката му.

— Няма го като ти казвам! Задната врата е хей там, между хамбара и оборите. Изчезвай преди някой друг, който е решил, че му е време да се изпикае, да ни завари да си бъбрим тук сякаш нямаме друга работа!

Той я хвана за брадичката и грубо я разтърси.

— Чавка ли ти е изпила ума, жено? Да не мислиш, че ще мога да се добера до Гвинедия пеша? Трябва ми кон. Иди да докараш един от обора, а аз ще стоя тук да гледам.

— Дявол те взел! Започвам да съжалявам, че не те оставих да те обесят! — просъска Ариана и отиде да му намери кон, само и само да се отърве от него.

Доведе жребеца, който бе яздила през последния месец. Младото животно бе достатъчно здраво да му осигури дълго и бясно препускане, а и тя го чувстваше като свое и нямаше угризения, че краде, като го дава на Кайлид. Кончето бе оседлано за нула време. Тя го погали по шията за сбогом и хвана юздите.

— Знаех си, че ще направиш нещо такова — дочу се нечий глас.

Ариана се обърна бавно като се държеше за гърдите, да не би сърцето й да изскочи.

— Какво, за Бога, правиш тук! Уплаши ме до смърт.

Талезин стоеше на пътя й, разкрачил ядосано дългите си кльощави крака, свъсил по детински вежди. Приличаше на братята й, когато се инатяха, но в изражението му имаше нещо странно. В обора бе тъмно. Бледата лунна светлина едва успяваше да проникне през процепите, но тялото на Талезин бе обградено от странен светъл ореол, сякаш зад гърба му гореше факла. Момчето бе облечено в обичайната си туника, но златния шлем на главата му блестеше като обедно слънце. За миг на Ариана й се стори, че шлемът искри и пулсира, но когато примигна, илюзията бе изчезнала.

Някъде се чу тътен, като далечна гръмотевица, която разтърсваше небето. Ариана чу гърма, но съзнанието й отказа да го възприеме. Само преди миг звездното небе бе така ясно, че по него не се виждаше дори петънце, та камо ли гръмоносни облаци.

— Не бива да бягате, милейди — каза Талезин. Ариана понечи да отговори, че няма намерение да бяга, но веднага се усети. Как иначе щеше да обясни защо оседлава кон посред нощ? Тя стисна юздите и се замоли Кайлид да прояви достатъчно съобразителност и да не се показва, докато не се отърве от момчето. Дявол да го вземе тоя Талезин! Беше сигурна, че го видя да тръгва с Рейн, а ето го сега тук. Сякаш проклетото момче нарочно изникваше от земята, точно когато най-малко й беше до него. Само да можеше да се измъкне с коня навън, пък после Кайлид може би щеше да се оправи и сам.

Реши да приложи на момчето същия номер, който винаги минаваше пред братята й, когато й отказваха нещо. Устните й се разтрепераха, очите й се навлажниха и добиха умоляващ вид.

— О, Талезин, наистина ме е страх. Лорд Рейн ме би тази вечер. — Като видя, че приказките й не въздействат особено на момчето, тя започна да разкрасява лъжата. — Би ме така жестоко, че цялата съм в синини. Едва не припаднах от болка. Той си мисли, че съм го предала и нищо не може да го убеди в противното.

Докато говореше, Ариана непрекъснато побутваше коня напред. Навън отново прокънтя гръмотевица, този път по-близо. Внезапен вятър затрьшна вратата на обора и засвистя в пролуките.

Талезин стоеше прехапал устни и я гледаше с присвити, изпълнени със съмнение очи. Ариана тъкмо си помисли, че хитрината й е успяла, когато момчето вирна брадичка и отсече:

— Лорд Рейн не би ви посегнал, освен ако не сте го предизвикала. Той не е жесток по природа.

— Не е жесток ли! — почти изкрещя Ариана, но, за щастие, гласът й потъна във воя на вятъра.

Навън проблесна светкавица, толкова ярка, че проникна дори през процепите в дървените стени на обора. Оглушителен гръм разцепи въздуха и жребеца подскочи уплашен.

— Няма да напуснете крепостта — изтъпани се Талезин пред нея.

Вятърът блъсна отворената врата и я запрати към стената. Конят отскочи назад, Ариана сграбчи юздите и зяпна като вцепенена пред внезапния гняв на природата. Поредната светкавица освети двора, по който, носено от вятъра, се търкаляше столче за доене. Небето бе по-черно и от самия ад. Облаците изведнъж се разпориха и върху двора се изсипа порой, който за миг го превърна в разкаляно блато.

— Не можеш да избягаш в такава буря — каза момчето и протегна длан да я хване.

На светлината от светкавиците слабоватата му ръка изглеждаше почти синя. Когато я докосна, през Ариана премина огнен стълб, сякаш мощта на бурята се бе въплътила в момчето. Или пук идваше от него…

При тази мисъл, цялото и същество се смрази. Светлината около момчето искреше и потрепваше, а черните му очи хвърляха сребристи отблясъци, сякаш луната грееше зад тях. Навън отново блесна светкавица — толкова ярка и гореща, че чак кожата й пламна. Тя изпищя и инстинктивно вдигна ръце да се предпази. Долови миризмата на сяра. Пред очите й заиграха златисти петна, които бързо избледняха, а когато впери поглед в лицето на Талезин, тя видя просто едно момче, което изглеждаше толкова уплашено, колкото бе и тя самата.

Ариана се опита да усмири коня, който вече беше подивял от бурята и го поведе навън. Талезин я последва, като непрекъснато приказваше:

— Спрете и помислете, милейди. Милорд направо ще побеснее. Не е на добре за бъдещото ви щастие, да прободете с нож съпруга си още в първата брачна нощ, а после — едва след седмица — да избягате от него. Какво му остава, освен да тръгне подире ви, а това страшно ще го вбеси. — Изведнъж Талезин се изпречи пред нея. — Не правете това, милейди, моля ви.

— Махни се от пътя ми, момче. Иначе ще пострадаш.

Малкият стисна юмруци.

— Нямам намерение да ви спирам, защото богинята ми е свидетел, че не е позволено. Но тя ще се разгневи и на двама ви, защото сигурно не е очаквала такива неща от вас, когато е кроила плановете си.

— Какви планове? Какво при… — Ариана почти се задави от вика, надигнал се в гърлото й при вида на Кайлид, който замахна от тъмнината и заби камата чак до дръжката между ребрата на Талезин.

Зениците на момчето се разшириха и в тях проблясна светлина, ярка като знойно слънце. В този миг светкавица разцепи небето, следвана от гръм, който разтърси земята. Клепачите на Талезин потрепнаха и се затвориха и той падна напред, отпуснат и безформен като парцалена кукла. Ариана посегна да го хване и се свлече на земята под тежестта му.

На туниката на момчето растеше мокро, черно петно, а лицето му бе бледо и неподвижно като на восъчна статуя. Ариана го държеше в прегръдките си и погледна към братовчед си. Този човек носеше нейната кръв и тя бе предала Рейн заради него.

— Ти го уби — промълви тя, но не можеше, не искаше да приеме факта. — Ти уби Талезин!

— Голяма работа!

Кайлид я сграбчи и я изправи на крака. Тялото на Талезин се търколи, ръцете му се разтвориха и той падна на пода като счупено разпятие.

— Да се махаме! Навън дъждът е толкова силен, че може да се удави човек. Ще излезем през предната врата без дори да ни забележат.

— Махай се тогава, да те вземат дяволите! — отсече Ариана и коленичи пред тялото.

Талезин… О, Господи, та той уби Талезин! Навън отново блесна светкавица и се отрази в аленото петно на туниката на момчето. Дрехата бе просмукана с кръв. Щом още кърви, може би не е мъртъв. Трябва да викне знахаря. И Рейн, да ще повика и Рейн. Само дето него го нямаше…

Кайлид отново я сграбчи, този път за косата.

— О, не, братовчедке. Ти идваш с мен. Откупа ще ми стигне да си купя половин дузина армии.

Ариана замахна да го удари, но той ловко се наведе и задърпа косата й така жестоко, че тя едва сдържа писъка си.

— Не бъди глупак! Рейн ме мрази. Няма да ти даде и пукната пара за мен.

Кайлид се разсмя.

— Ще даде. Иначе как ще опази честта си.

Ариана започна ожесточено да се бори, но беше безсилна.

— Кайлид, моля те, предадох съпруга си, заличих и последната надежда бракът ми да просъществува, за да спася живота ти! Не ми се отплащай така!

— Ариана, прости ми, но има някои неща, които един мъж просто трябва да направи…

Вятърът заглуши последните му думи, а Ариана видя юмрука му едва миг преди да се забие в лицето й.

Ледени пръски вода плискаха Ариана в лицето и възвръщаха живота в него. Кайлид я бе метнал на седлото пред него и я стискаше като менгеме с едната си ръка. Яздеха край реката. Ариана не виждаше нищо в непрогледния мрак, но шумоленето на течащата вода пронизваше ушите й като плясъка на хиляди криле. Помисли си, че Кайлид сигурно търси моста, който води към Рьос, но бурята бе невероятна и го объркваше. Вятърът сякаш духаше от всички страни едновременно и ги обливаше с порой от дъжд, който се стичаше по лицата им, смесен с пяна от реката. Като че ли гигантски водовъртеж се мъчеше да ги погълне. Водата пареше в очите на Ариана и така я давеше, че тя си помисли дали е възможно човек да се удави в дъжд.

По небето пропълзя светкавица и освети всичко като посред бял ден. При вида на реката, Ариана се вцепени — кротката иначе Клид сега се бе превърнала в бесен порой. Водата бе придошла, бе погълнала кейовете и вече почти достигаше къщите край брега.

Сред пелената от дъжд Ариана забеляза дървената колиба на бирника, който събираше таксата за премива-не през моста. Самият мост обаче не се виждаше. Ариана си помисли, че пороят го е отнесъл, но когато наближиха дървената му снага за миг се показа над водата и отново се скри.

Кайлид смушка коня, но животното уплашено закова копита. Кайлид изпсува и така здраво я стисна, че почти изкара дъха й. Конят стоеше на брега и сякаш отказваше да тръгне през моста. Изведнъж, набрало смелост, добичето се втурна напред и почти ги изхвърли от седлото.

Пред очите на Ариана заиграха светлинки. Тя се мъчеше да поеме глътка въздух, въртеше се, блъскаше ръката, която я притискаше като камък, но Кайлид си мислеше, че иска да се измъкне и още повече я стискаше.

Конските копита се хлъзгаха по мокрия дървен мост. Вода ги заливаше отвсякъде. Мостът като жив стенеше под тях и сякаш искаше да ги изхвърли от гърба си. Конят се препъна и иодгъна колене. От внезапното движение хватката на Кайлид се поразхлаби и Ариана успя да поеме така нужния й въздух. Сред воя на вятъра и бученето на кръвта в ушите й Ариана чу пукането на дървото, което бе започнало да поддава. В следващия миг полетя във въздуха. Светът наоколо се превърна във вихър от бясна, поглъщаща вода и летящи дървени късове. Нещо пробяга покрай тялото й и тя отчаяно се хвана за него. Сигурно беше опашката на коня.

Отвори уста да извика, но я погълна непрогледен мрак.