Пинелъпи Уилямсън
Пазителят на сънищата (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ариана се опита да улови погледа на Талезин, но той беше зает с чифт едри бели гърди. Момчето седеше на края на масата, а в скута му, вместо обичайната арфа, се мъдреше Берта. Момичето се смееше в захлас и прелестите й подскачаха току пред носа на Талезин.

Ариана се ядоса на оръженосеца, който, както обикновено, занемаряваше задълженията си. Малко успокояваща музика щеше да е от полза. Главата й кънтеше като църковна камбана от врявата, която изпълваше залата. Всички сякаш говореха едновременно, надвик-вайки ръмженето и джафкането на кучетата, които се въргаляха из тръстиките и чакаха да им подхвърлят кокали. Някои от рицарите на Рейн си бяха донесли дори соколите. Птиците стояха, кацнали на пръчки зад гърбовете на стопаните си, и с пронизителните си крясъци нравеха шума още по-непоносим.

Масите се огъваха под тежестта на тавите, пълни със змиорки в тесто и печени щуки с кимион. От почернелите от огън казани се издигаше ароматната пара на задушена есетра, подправена с шафран и праз. Имаше и деликатеси — белени лешници, ориз с бадеми и бели самуни хляб. Но най-виртуозното произведение на готвача бе един дракон, изваян от захарен памук.

Общо взето, въпреки постите, празникът се очертаваше пищен. Единственото, което липсваше, бе самият господар на Рудлан.

Но ето, че иззад паравана излезе сър Одо и, ухилен до уши, размаха огромните си ръце като вятърна мелница. Ариана замери Талезин с къшей хляб и най-после успя да улови погледа му. Момчето захвърли Берта и грабна извитата си арфа. При допира на пръстите му до бронзовите струни из залата се разнесе музика — чиста и звънлива като камбанен звън в тиха нощ. Всички утихнаха. Рейн застана на прага и Ариана усети, че на лицето й грейва усмивка. Очите й пареха, гърбът й беше скован, пръстите я боляха от безкрайното промушване на иглата през жилавия плат, но тя знаеше, че всичко щеше да добие смисъл, когато видеше изненадата и задоволството, които щяха да се изпишат на лицето на съпруга й, щом му поднесеше своя дар. Тя се надяваше, че това знаме ще означава за мъжа онова, което бе значело понито за момчето.

Когато Рейн влезе в залата, дори кучетата утихнаха. При вида на гостите и внезапната тишина, която го посрещна, той за миг се вцепени.

Ариана слезе от подуима. Може би си въобразяваше, но докато вървеше към него, очите му сякаш потъмняха и чертите на лицето му станаха по-меки. Цял следобед той бе укротявал един млад жребец, беше облечен в кожена туника, високи ботуши и износени панталони, но изглеждаше поразително красив. Ариана се поколеба за миг, а после хвана ръката му и го отведе на почетното място. Дланта му бе огромна и почти поглъщаше нейната, но допирът й бе нежен.

Той наведе глава и дъхът му погали страните й.

— Трябваше да ме предупредиш, че ще имаме гости, жено. Сигурно воня на обор.

Тя се обърна към него и долови миризмата му — на кожа, коне и мъж. Туниката му беше развързана до кръста и отдолу се виждаше мургавата му, запотена гръд. Ариана усети витиевата болка в слабините си и го погледна. Искаше й се да долепи лице до тези гърди… там, където зад здравите, изпъкнали мускули биеше сърцето му.

— Не се притеснявай, съпруже. Днес няма специални гости — каза тя с усмивка, изпълнена със сладостно очакване. — Всъщност ти си гостът, защото този празник е в твоя чест. Целият Рудлан е тук за да отбележи рождения ти ден, господарю.

Той подскочи като ужилен и благостта изчезна от лицето му.

— Какво?

Гласът му прокънтя в залата като удар на камшик. Талезин укроти звънливите струни и объркано свъси вежди, а после погледна господаря си с присвити очи, които горяха като две искри.

— Твоят рожден ден — повтори Ариана и усмивката угасна на лицето й.

Вече бяха стигнали до подиума и, както беше замислено, двамата свирачи надуха роговете си, а Рьодри и пажът на сър Одо се появиха със знамето. Те го разгънаха тържествено пред господаря и плющенето на коприната се смеси с поредния вой на роговете.

Погледът на Рейн я приковаваше. Той дори не беше зърнал прекрасното знаме. Каменното изражение на лицето му не трепна.

— Твоя ли беше идеята да ми устройвате такива зрелища?

Ариана се опита да преглътне буцата, която бе заседнала на гърлото й.

— Това знаме е направено да стои на стената зад високия стол. То е моят дар към теб, господарю. — Буцата вече почти я задушаваше. — За рождения ти ден — добави тя, сякаш обясненията можеха да смекчат свирепото изражение на лицето му.

Той дълго я гледа със студените си, изпълнени с гняв очи, а сетне бавно извърна глава и погледна подаръка й. Нечовешка болка за миг проблесна в зениците му, но после те отново станаха студени и безизразни.

— Подарък за рождения ми ден! — каза той и се изсмя дрезгаво. — Изгорете го!

Момчетата стояха като вкаменени.

— Веднага! — викна Рейн.

Рьодри изпусна края на знамето като опарен и избяга, а пажът на сър Одо събра жилавия плат на топка в ръцете си и бавно го последва.

Залата беше утихнала като празна църква. Погледът на Рейн пробяга по отрупаните с ястия маси.

— Без разрешение да не си посмяла да разхищаваш запасите ми по този начин!

Ариана понечи да си поеме въздух, но не успя. Гърдите й се свиваха от такава болка, че по-добре да я беше ударил.

— Защо? — попита тя тихо. — Толкова ли ме мразиш?

Той не отвърна. Просто стоеше и я приковаваше с безизразните си, сиви като кремък очи. После се обърна рязко и закрачи през залата.

— Господарю, почакай! — викна тя подире му. — Какво съм направила? Защо си толкова ядосан?

Гласът й постепенно заглъхна. Той нямаше да й отговори. Тя впери поглед в гърба му, едва сдържайки сълзите си. Събра полите си и хукна след него.

— Върни се, норманецо!

Рейн ускори крачка. Глухото потропване на кожените пантофки по дървената стълба зад него стана по-бързо и една ръка го сграбчи за рамото.

Брадичката й потрепваше, но тя беше вирнала гордо глава.

— Ако нещо те е ядосало, тогава кажи какво е, за Бога! Но не смей да ми обръщаш гръб сякаш съм последния бедняк в имението ти!

Той се дръпна рязко, ала ръцете му сами я сграбчиха. Срещна очите й, натежали от неироляти сълзи, но не помръдна, не каза нито дума. Напук на всичко го обзе такова непреодолимо желание да я целуне, че той почти простена.

Ръцете му стиснаха раменете й още по-здраво.

— Защо се правиш, че знаеш кога съм роден, след като самият аз не го знам?

Зениците й се разшириха.

— Проклетият нещастник Талезин! Той ми го каза!

— Излъгал те е. Само че момчето няма причина да лъже. — Беше толкова близо, че дъхът му лизваше немирните кичури на косата й. — За разлика от теб. Какво се надяваше да постигнеш с това представление? Да покажеш презрението си? Да ме направиш за смях пред цял Рудлан, като напомниш на всички, че раждането ми е било толкова нежелано, та никой не си е направил труда да го отбележи?

— Не! — възпротиви се тя.

— Жалко, напразно си се старала. От години почти всеки срещнат ме нарича копеле и това отдавна не ми прави впечатление.

— Не, ти грешиш! — извика тя и сложи длан на лицето му.

Докосването й беше толкова нежно. Не можеше да му устои, обърна глава и така рязко се дръпна от нея, че тя почти залитна.

— Рейн! — викна тя и гласът й секна.

Прехапа устни да спре сълзите, а той напрегна всеки мускул, за да преодолее внезапния импулс да я грабне отново в прегръдките си и да се впие в тези устни. Към никоя жена не беше изпитвал такова страстно желание и почти я мразеше заради това. Никой не го бе докарвал до такова неконтролируемо настървение.

Тя посегна към лицето му отново, но не го докосна.

— Не го направих за да те нараня.

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Ласкаеш се, ако смяташ, че си способна да ме нараниш. Не и след като си ми от полза само в леглото, където ще ми народиш наследници.

В един безкраен миг тя стоеше и го гледаше вцепенена, а лицето й стана мъртвешки бледо, сякаш бе изтръгнал сърцето й. В гърдите й се надигна стон и тя избяга, за да не се разплаче пред него.

— Боже Господи! — промърмори той объркан.

Тя тичаше като обезумяла. Изпречи се на пътя на някаква кола, пълна с оборски тор и коларят, за да не я прегази, събори купчина празни бъчви, които се търколиха с трясък по двора.

— Ариана! — викна Рейн след нея, но тя изчезна сред тълпата от просяци и пилигрими, които се трупаха край портата за подаяния.

Той изпсува през зъби и хукна да я гони, но свърна към конюшните. На кон щеше да я хване по-лесно.

Два часа по-късно все още не я беше намерил.

Блатата около Рудлан бяха погълнали много нещастници в подвижните си пясъци. В гората на изток се криеха диви зверове и банди разбойници, които, за да продадат къдриците за шепа пари, биха обезглавили всяка жена след като й се изредят до един, естествено.

Колкото повече Рейн си мислеше за опасностите, които можеха да я сполетят, толкова по-осезаеми ставаха страха и гнева му, докато накрая той вече си мислеше, че сам ще я убие, ако някой друг не го направи ио-рано.

Най-иосле хвана следите й и тръгна по тях. Водеха към морето. Когато стигна брега, той се изправи на стремената и огледа дюните, които се издигаха като вкаменени вълни.

— Ариана, само да те спипам и цяла седмица ще спиш по корем — промърмори през зъби той.

Сети се, че списъкът на прегрешенията, за които му позволяваше да я бие, бе твърде кратък и се засмя. Репчеше му се тази малка женичка. Противеше му се, дори когато не беше права.

Следите го отведоха до стар и порутен рибарски кей, който се беше килнал като трикрак стол, забол греди в мекия пясък. Помисли си, че сигурно е поседяла там, загледана в морето. Чакълестият бряг беше обсипан с мидени черупки, клечки и пяна, останали след прилива. Сиви бурени се търкаляха, носени от вятъра. Крясъците на морските птици разцепваха натежалия от сол въздух. Земята изглеждаше пуста и забравена.

Погледът му улови някакво движение отляво, на върха на един хълм, където десетина високи гранитни канари се възправяха в небето като палци на някакъв каменен гигант.

Беше запомнил това място. Видя кръга от скали още преди месец, когато корабите го свалиха в Уелс, в деня, в който превзе Рудлан и предизвика събитията, които щяха да му донесат титла, земя…

И нея… Ариана, неговата съпруга.

Тринадесет високи и плоски камъка стояха в идеален кръг на върха на хълма, свързани два по два с трети, така че да образуват арка. В центъра на кръга имаше каменен олтар, обсипан със странни рисунки и почернял от стари огньове. Покрай камъните се полюшваше висока трева, която сякаш танцуваше под ритъма на музика, достъпна само за самодивите.

„Викат им «мейнхирион»… стоящите камъни“, бе обяснил Талезин през онзи първи ден. „Някога са почитали боговете си на такива места. Това е център на могъща магия“, с прочувствен глас бе добавило момчето.

„На мен ми приличат на купчина ненужни камъни“, бе отвърнал Рейн тогава.

Но сега канарите сякаш плуваха в някаква млечна мъгла, обагрена в златно от залязващото слънце. Тя стоеше пред олтара в центъра на кръга. Ботушите му не издаваха никакъв звук при допира с меката трева и той застана зад гърба й, преди да го чуе. Тя се обърна, но на лицето й нямаше изненада. Просто стоеше и го гледаше, а зелените й очи отразяваха алените лъчи на умиращото слънце.

Залезът къпеше каменните късове в златиста светлина и те блещукаха като пламъци в светилник. Светлината проникваше между камъните и я обгръщаше с нежно лъчене, което го привличаше с топлината си. Бавно, светлината заискри, усили се и от златиста стана ослепително бяла. Той внезапно почувства необходимост да наведе глава, да се зарови в пазвата й и да потърси утеха в женската й гръд.

— Какво искаш от мен? — попита той със свито гърло, без дори да осъзнава, че изказва мислите си на глас.

Видя, че устните й се помръднаха, но преди да чуе гласа й, трябваше да укроти кръвта, която бушуваше в ушите му.

— Знаеш ли, че тези камъни са вълшебни, господарю? Казват, че ако една жена успее да накара мъж да пие вода от мейнхирион, той ще я обича вечно.

Последният слънчев лъч угасна зад хоризонта. Ослепителната светлина изчезна, оставяйки след себе си сенки и студен вятър. Рейн погледна към олтара. В камъка имаше малка, загладена от времето, вдлъбнатина, където се бе събрала шепа дъждовна вода.

— А става ли обратното? Може ли мъж да накара жена си да пие от тази вода?

— Да, и тогава тя ще го обикне. Завинаги.

Тя внимателно потопи пръсти в езерцето сякаш свещенодействаше. После ги поднесе мокри и сребристи пред устните му, без да ги докосва. Ако искаше да изпие водата, той трябваше да я поеме от пръстите й сам, по собствено желание.

— Необходима е само една капка — обясни тя. Рейн си каза, че това е просто игра, глупаво уелско поверие, но му мина мисълта, че сигурно така се е чувствал Адам преди да вземе ябълката от Ева. Проклинаше се заради тази слабост, но не можеше да й устои… не искаше.

Пръстите му се потопиха в локвичката вода.

Светкавица премина през тялото му. Въздухът запращя. Синя светлина, гореща и ярка, го обгърна за миг и изчезна. Сигурно си въобразяваше.

Той поднесе мокрите си пръсти към устните й.

— Първо ти.

— Не, ти.

Очите й бяха тъмни, обладани от някакво чувство, което той не можеше да назове, макар да отразяваше собствените му усещания. Устата му беше пресъхнала, празна. Жаждата му да погълне водата от пръстите й бе неустоима. Той наведе глава.

Някой извика името му и това го накара да се обърне. Сър Одо препускаше към тях в пълно бойно снаряжение. С ъгълчето на окото си Рейн видя Ариана да избърсва мокрите си пръсти и усети болезнено чувство за загуба.

— Загазихме, момче!

Едрият рицар рязко дръпна юздите на коня и животното зарови копита в меката трева. Сър Одо погледна към Ариана и очите му омекнаха от съчувствие, а когато се обърна към Рейн, ъгловатото му лице се сбърчи от неодобрение. За него Ариана все още беше ранено врабче и той се чувстваше длъжен да я пази.

— Онези проклети уелски васали, които се присъединиха към имението след брака ви, братовчедите на милейди — подхвана сър Одо. — Обявили са Рьос и Рюфон за суверенни. И двамата са се свили в крепостите си като в миши дупки и ви предизвикват да се изправите насреща им.

Рейн изпсува и тръгна към сър Одо, но Ариана го сграбчи за ръкава.

— Какво ще направиш?

— Ще ги обеся!

— Не можеш! Такава смърт би била непочтена!

Той се дръпна ядосано, без да отвърне. За нищо на света не би се обяснявал пред нея. Винаги ставаше така. Когато нов господар дойдеше на власт, васалите, които не зависеха пряко от него, а просто се обвързваха с формална клетва за вярност, неизбежно подлагаха на изпитание твърдостта му, като организираха бунтове и размирици. Ако искаше да запази контрола си над имението, Рейн не можеше да остави предателите ненаказани и Ариана добре го съзнаваше.

— Постъпваш така, защото са уелсци — каза му тя.

— Не, постъпвам така, защото са предатели.

— Можеш да ги прогониш.

— Не.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ако те помоля да не го направиш заради мен?

— Не!

Този път Талезин явно беше предугадил нуждите на господаря си, защото пристигна с черния му боен кон. Рейн откачи щита от седлото и пъхна ръка в кожените каишки.

— Сър Одо, ти ще придружиш жена ми до Рудлан.

— Мога да се прибера и сама.

— Не се и съмнявам. Но със същия успех можещ да се прибереш и в Рьос и да се присъединиш към любимите си братовчеди. Не ти вярвам, скъпа — ухили й се пресилено той и стъпи на стремето.

Конят заигра и Талезин дръпна юздите да го укроти. Без да обръща внимание на острите копита, Ариана застана пред непокорното животно.

— Айвър уби единия си брат и ослепи другия, за да стане единствен владетел на имението след смъртта на баща си. Няма да го победиш лесно.

Не можа да се сдържи. Пръстите му докоснаха устните й и те потрепераха от допира.

— Ще скърбиш ли за мен, Ариана? Нали ти казах вече. Аз никога не губя — отвърна той, но не мислеше как да срази Айвър. Повече го вълнуваше победата над нея.

Ръката му легна на рамото й и той нежно я придърпа към себе си, но когато се наведе да я целуне, тя извърна глава. Той хвана лицето й в дългите си пръсти и грубо залепи устни до нейните в свирепа, болезнена целувка.

После я отблъсна грубо, метна се на седлото и хвана юздите. Вперила поглед в него, тя бавно и съзнателно изтри вкуса на целувката от устните си.

Рейн извърна глава назад и гръмко се разсмя.

Над двора, като из ведро, се лееше дъжд. Плискаше се по стрехите, стичаше се на хиляди малки водопадчета и превръщаше разкаляните коловози в пълноводни потоци. Нощта бе по-черна и от сърцето на дявола. Вятърът блъскаше капаците на прозорците, а в спалнята Ариана крачеше притеснена, както бе правила през последните два дни, и чакаше завръщането на съпруга си. — Бурята бе толкова силна, че когато съгледвачът наду рога си, тя едва не пропусна да чуе. Спусна се да отвори капаците и вихърът веднага ги грабна от ръцете й, за да ги запрати с трясък в стената.

Ариана впери взор в пелената от дъжд и непрогледен мрак, но не успя да види нищо. Отдолу се носеха викове, приглушеният тропот на конски копита, които потъват в лепкава кал, подрънкването на шпори, звънтенето на ризници и брони. Тя напрегна слух да чуе гласа му, но уви.

После, след стотици безкрайни минути, Ариана дочу потропване на ботуши по дървената стълба. Миг по-късно в стаята връхлетя Талезин и викна още от вратата:

— Бързо, милейди! Той е ранен!

Краката на Ариана се подкосиха.

— К-къде е?

— В обора. Мисля, че умира.

Тя хукна към килера да вземе чантата с превръзки и билки. Защо го бяха оставили в обора? Сигурно е толкова ранен, че ги е страх да го преместят. Господи… пръстите й отчаяно се бореха с катинара. Умира! Рейн умира. Дяволите да го вземат, не можеше да я остави точно сега, когато тя тъкмо бе започнала да го опознава. Между тях имаше толкова недовършени неща.

Сграбчила знахарската чанта, тя се върна на бегом при момчето.

— Какво стана?

— Хълбоците му, милейди. Засегнати са хълбоците му. Замеряха ни с огнени стрели и факли. Една от тях го удари по хълбока и опашката му пламна. Много е обгорен, милейди!

— Опашката ли? — Ариана захвърли чантата на леглото и сграбчи момчето за кльощавите рамене. — Значи не Рейн, а проклетия кон!

Малкият я зяпаше с огромните си невинни очи.

— Не ви ли казах?

— Не, не ми каза — процеди през зъби тя и здравата го разтърси. — Нарочно ме подведе!

По лицето му пробяга самодоволна усмивка.

— Ама ви спря сърцето като разбрахте, че лорд Рейн умира? Мина ви през ум, че и вие трябва да умрете, защото животът би бил празен без него, нали? Не съзнавате ли, че изпитвате любов към този човек, милейди?

— Не изпитвам никаква любов, глупак такъв! — отсече тя и го блъсна така силно, че момчето се насади в тръстиките на пода. — Това е просто естествената загриженост на всяка съпруга. И само да си посмял да кажеш и думица на господаря си, заклевам се в прословутата ти богиня, че ще нахраня кучетата с теб! — довърши тя и, грабнала чантата, излезе от стаята, а Талезин се закикоти зад гърба й.

Въздухът в обора бе влажен и миришеше на мокри коне и прясна тор. Сламата шумолеше под тежестта на множество неспокойни копита. От една от клетките в дъното се носеше светлина, мъжка реч и хриптящото, измъчено дишане на страдащо добиче.

Стъпките й не издаваха нито звук по отъпканата пръст и тя застана пред вратата на клетката, без никой да я усети, и погледна вътре.

Туниката му беше мокра от дъжда, косата му лежеше залепнала на главата, извита в мокри къдрици. Двудневна брада засенчваше лицето му. Докато го гледаше, на Ариана й се стори, че бръчките, които обрамчваха устните му, са станали по-дълбоки, а кожата му — някак по-изпъната по скулите. Той седеше, кръстосал крака в сплъстената слама, прегърнал главата на коня в скута си. Говореше тихо на огромното животно и нежността, която прозираше в иначе грубите му думи, я шокира.

— Да не вземеш да ми умреш в ръцете, ти, стара купчина разнебитени кокали. — Ръката му галеше здравата черна шия така нежно, както и думите му. — Обещавам ти, че ще ядеш само лющен овес през всичките лениви години, които ти остават.

Скърцането на вратата го накара да се обърне и издайническото състрадание в миг изчезна от лицето му.

— Не предполагах, че ще дойдеш.

— Не виждам смисъл един расов кон да страда заради греховете на един норманец. — Тя приклекна до огромното животно и то веднага се укроти, сякаш усещаше, че присъствието й ще му донесе облекчение. Ариана зарови в чантата и започна да вади билки и други лекове, който щяха да й трябват. Козината на левия хълбок на коня беше изгорена и отдолу се виждаше зачервената му, подута от кървави рани кожа. Рейн следеше всяко нейно движение с очи, изпълнени с болка.

— Под каква звезда е роден?

Ритъмът, с който ръката му поглаждаше шията на животното, за миг се наруши.

— Не знам. Взех го като жребче. Имали значение?

— Естествено. Всички лекове са свързани със звездите и планетите, а някой от тях действат най-добре на тези, които са родени под определен знак. Е, след като не знаем кога точно е роден… налага се да приложим обикновеното лечение за изгаряне.

Тя забърка билките с горчиво вино, сложи цвят от глухарче и корени и заграби пълна шепа от микстурата, потискайки отвращението от миризмата и допира с мазната смес.

— Не мисля, че ще умре.

Той не отвърна, но бръчките около устните му се поотпуснаха.

Тя наложи раните с лечебната смес и като се изключат неволните потрепвания на силните му мускули, животното не помръдна. Докато се занимаваше с болното добиче, Ариана усещаше погледа на Рейн в гърба си, но когато се обърна, лицето му, както винаги, бе непроницаемо. Ала мисълта за болезнената нежност, която се излъчваше от гласа му, докато говореше на жребеца, не я напускаше.

„Дали би се отнесъл така и с жена, ако я обича?“, помисли си Ариана.

Конят потръпна и тя без да иска му запя:

— Ала в сърцето място има само за Господ, господар и верен ат.

— За Бога, тананикай всичко друго, но не и това — каза Рейн.

— Знаеш ли тази песен, господарю? — погледна го тя учудена.

— До последната дума. През първите шест месеца от пребиваването си с мен, Талезин почти всяка вечер „галеше“ ушите мис тази проклета любовна история. Престана, едва когато го заплаших, че ще му отрежа езика.

Ариана стисна устни да не се разсмее, но по тялото й премина ледена тръпка. Значи това все пак не бе сън. Или поне не неин сън. Искаше й се да понита Рейн какъв е краят на песента и дали девойката от езерото успява да спечели любовта на своя рицар, но отново гребна от микстурата и, без да промълви, продължи да налага жребеца.

Когато свърши, тя приседна на пети и избърса ръцете си със слама. Рейн внимателно отмести главата на коня от скута си и се изправи. Обхвана лакътя й с ръка и й помогна да стане, но когато Ариана вече беше на крака, той веднага я пусна. След мимолетното му докосване я обзе болезнена празнота.

Тя преглътна на сухо и каза:

— Нищо повече не мога да сторя. Билките трябва да смекчат болката му.

Той не отвърна.

Миг по-късно протегна ръка и прибра една немирна къдрица, която бе паднала над лицето й. Палецът му докосна скулата й.

— В теб има такава нежност, такова странно състрадание…

Гърлото й се стегна. Сърцето й заби често и неравномерно. Толкова й се искаше той да я прегърне, че почти усещаше болка. И все пак не можеше да забрави, че два дни по-рано той бе потеглил да се бие с Кайлид и Айвьр, а сега бе тук, жив, което означаваше, че братовчедите й са мъртви.

— Какво стана с братовчедите ми?

Той я погледна с леденостудени очи.

— Кайлид избяга. Айвьр загина в битката. Отсякох му главата и тялото му ще виси на кола, докато гарваните го оглозгат до кости, за да разберат всички уелсци, че господарят на Рудлан няма да търпи въстания.

Тя се обърна и хукна към вратата, но той я застигна само с две крачки. Сграбчи я за ръката и я долепи до стената.

— Ти си моя жена, Ариана. Това означава, че ще защитаваш най-вече моите интереси. Ще ми отдадеш уважението си, покорството и безценната си уелска вярност, каквото й да ти струва. Ще ми даваш и това — той пъхна ръка между краката й, — както и когато го поискам и ще престанеш да се преструваш, че не желаеш, защото и двамата прекрасно знаем, че това не е вярно.

Той замря. Нейното тяло потръпна, бедрата й се изпънаха и тя се изправи на пръсти. Дланта му едва забележимо помръдна нагоре и нежната коприна на дрехата й се сля с деликатните гънки на тялото й.

Ариана усещаше пулса си да бие ожесточено в слепоочията й в такт с дъжда, който барабанеше върху кожения покрив. Далеч от светлината, лицето му бе забулено в сянка, ала очите му горяха. Не беше отместил ръката си.

Тя пое дълбоко въздух и гърдите й се отъркаха в кожената му туника. От допира те се стегнаха, наедряха, а в слабините й натежа парлива болка. Той все още я докосваше…

— Ти ме желаеш, Ариана — каза той дрезгаво. — Усещам влагата, която се просмуква през дрехите ти. Лепкава и гореща.

Господи! Наистина го желаеше. Желаеше го с необузданост, която я плашеше. Изгубваше се в очите му — дълбоки и тъмни, насочени право към сочните й устни. Тя прокара език по тях. Съзнателно. За да го предизвика.

С бавна, страстна целенасоченост, той наведе глава и пое устните й в дълбока, дива целувка.

Дъхът му пареше, тялото му миришеше на мокра кожа, на гняв и похот. Той я сграбчи за косите и изтегли главата й назад, за да проникне още по-дълбоко в устните й. Тя се притискаше към него, забила нокти в здравия му гръб и двамата неусетно се свлякоха на мръсния под.

Той разкъса връзките на елека й и от внезапния студен въздух, който проникна през тънката й риза, гърдите й се стегнаха и очертаха. Миг по-късно устните му вече бяха там. Навлажняваха фината тъкан и си играеха с твърдите й зърна. Без да спира играта, той разкопча панталона си и пъхна ръката й вътре. Сподавеният звук, който се изтръгна от гърлото му, я накара да изтръпне.

— Да, Арйана, стена от удоволствие. Приятно ли ти е, че ме караш да се чувствам така?

Справедливо е, помисли си тя. Щом той бе в състояние да предизвика у нея желание, защо тя да не може.

— Направи го — прошепна тя.

Устните им се сляха и тя усети вкуса му. Вкус на мъж, жар и похот.

Той заметна шлейфа й и прокара длан по нежната кожа на бедрата й. Пръстите му проследиха контурите на тъмния триъгълник и се спуснаха надолу по деликатните гънки между краката й. Тя изви гръб, тазът й се отдели от пода, по тялото й премина конвулсия. Той се опита да вдигна полите й до кръста, но надиплената тъкан се бе заклещила под нея.

— Съблечи се! — каза той, обезумял от страст.

— Ами ако някой…

Не я остави да довърши. Разкъса роклята й до средата, после и ризата, докато накрая я разголи съвсем. Арйана застина, но не от изненада.

— Искам и ти да се съблечеш!

Той бързо разхвърли дрехите си на всички страни и, без да откъсва очи от нея, коленичи между бедрата й, вдигна краката й над раменете си и долепи устни до слабините й. Тя си помисли, че трябва да го накара да спре, че това е грозна френска перверзия, но вместо това пръстите й се сплетоха в косата му и тя неусетно избута главата му още по-надолу.

От целувката му всеки неин мускул се сви, устните докосваха нежната й плът, езикът му си играеше в тялото й, а вътре в нея бавно забушува огън, така силен и така горещ, че тя не можеше да разбере дали изпитва болка, или наслада. Знаеше само, че едва ли ще издържи. Той я целуваше и кръвта й запяваше, а в душата й нямаше достатъчно място за онова, което изпитваше. Сърцето й се блъскаше като в клетка, дробовете й не можеха да се освободят от нажежения си въздух. Струваше й се, че ще избухне.

— Рейн! — извика тя.

Гърленият писък отприщи дробовете й, а тръпката, която повече не можеше да удържи, завладя тялото й и я разтърсваше отново и отново, докато накрая тя си помисли, че умира.

Името му кънтеше в обора, дори когато устните му се отлепиха от нея. Той се плъзна над тялото й и потъна в нея. Любеше я страстно, почти жестоко, с настървение, което отново изтръгна вик от душата й. После се изправи на мишци, за да могат и двамата да видят сливането.

— Ти си моя, Арйана — простена той и потъна така дълбоко в нея, че й се стори, че почти докосва сърцето й. — Моя!

Но ти си вътре в мен, Рейн. А когато е така, ти си част от мен. Ти си мой.

Ръката му се плъзна по корема й, пръстите му се спуснаха надолу и тя се изви от удоволствие. Той се движеше непрестанно вътре в нея, измъкваше се, отново потъваше, все по-дълбоко и все по-страстно, а пръстите му шаваха, шаваха, докато зарядът в душата й стана непоносим и тя усети, че се разпада на хиляди невидими частици, които се понесоха като звезди в някакво далечно небе. В същия миг някъде дълбоко в нея се разля семето му, топло, приятно и галещо.

Той колабира отгоре й. Гърдите му се надигаха бясно, кожата му лепнеше от пот. По покрива над главите им се лееше дъжд. Свеж въздух налхуваше през процепите. Някъде изцвили кон. Дълго след това тя усети, че сърцето й лека-полека започва да се укротява.

Той се подпря на лакти и освободи гърдите й. Все още беше вътре в нея.

— Ти крещеше. Викаше името ми.

— Не е вярно.

— Викаше, скъпа. Изпита насладата, когато те целувах, а после, докато бях вътре в теб, усетих как ме поглъщаш.

Тя почувства как лицето й се пълни с кръв.

— Било е случайно.

— Знам — усмихна се той.

— Няма да се повтори.

— Ще се повтори.

Членът му вече се наливаше вътре в нея, раздвижваше се, а тя вече отново го желаеше. Затвори очи и извърна глава, но той обхвана лицето й в дланите си и я обърна.

— Погледни ме!

Не можеше. Той щеше да види какво изпитва. Всичките й усещания се отразяваха в очите й.

— Погледни ме, да те вземат дяволите!

Тя отвори очи. Неговите също горяха.

— Това не е достатъчно, Ариана. Ти ми даде тялото си, но то не ми стига. Искам повече. Повече. — Той зарови лице в шията й, изви гръб и я изпълни. — Искам те цялата…

Те не чуха скърцането на вратата, не видяха кльощавата фигура, която пропълзя в мрака. Той се усмихна като долови издайническите звуци на любовта, стоновете, въздиханията и поглъщащите целувки, спря се да погледа сенките, които танцуваха на стената — снажен мъжки гръб и красиви дамски крака, обвили мускулести хълбоци, — а когато си тръгна, вече си подсвиркваше.

Навън дъждът бе спрял. Луната се промуши иззад надвисналите облаци и за миг сребърната й светлина окъпа безлюдния двор и проблесна в дългите огненочервени къдрици. Маслиненочерните очи присветнаха — искрящи и стари. Толкова стари.