Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (69)

Революцията

Но ето че в 1917 г. избухна Февруарската революция, а след нея и Октомврийската. Театърът получи нова мисия: той трябваше да отвори вратите си за най-широките слоеве на публиката, за ония милиони люде, които дотогава нямаха възможност да се ползуват от културните удоволствия. Също както в пиесата на Леонид Андреев „Анатема“, където народни тълпи се стичат да искат хляб от добрия Лейзер, а той изпада в ужас, чувствувайки се безсилен, въпреки богатството си, да нахрани милионите хора, така и ние се намерихме в безпомощно състояние при вида на тези нахлуващи в театъра маси. Но сърцата ни туптяха тревожно и радостно при съзнанието за огромната по значение мисия, пред която бяхме изправени. Отначало правехме опити да видим как ще се отнесе новият зрител към нашия репертоар, който не беше писан за народа. Има мнение, че за селянина трябва да се играят непременно пиеси от неговия живот, приспособени към неговия светоглед, а за работниците — пиеси от техния бит и кръг. Това не е вярно. Селянинът, като гледа пиеса от своя бит, обикновено казва, че този живот и в къщи му е дотегнал, че той достатъчно се е нагледал на него и че несравнено по-интересно му е да види как живеят другите хора, да види по-красив живот.

На първо време след революцията публиката в театъра беше смесена: богата и бедна, интелигентна и неинтелигентна. Учители, студенти, студентки, файтонджии, портиери, дребни служещи в разни учреждения, метачи, шофьори, кондуктори, работници, прислужнички, военни. Един или два пъти в седмицата ние играехме редовния си репертоар в огромната зала на Солодовниковия театър, като пренасяхме там нашата обстановка и декор. Естествено, че една обстановка, направена за интимен театър, губи в голямо и неуютно помещение. Тъй или иначе нашите спектакли се играеха при препълнен салон, при напрегнато внимание на публиката, при гробно мълчание през време на действието и шумни овации в края на представлението. Руснакът като никой друг е заразен от страстта към зрелища. И колкото едно зрелище повече вълнува и затрогва душата му, толкова по-привлекателно е то за него. Простият руски зрител обича повече драма, на която може да се поплаче, да се пофилософствува за живота, да се послушат умни думи, отколкото веселия водевил, след който напущаш театъра с празна душа. Същността на пиесите от нашия репертоар се възприемаше несъзнателно от новата публика. Наистина някои места, не зная защо, не достигаха до публиката, не предизвикваха обикновения отзвук и смях в залата, но затова пък други съвсем неочаквано за нас се възприемаха от новата публика и нейният смях подсказваше на актьора скрития под текста комизъм, който, кой знае защо, ни се изплъзваше по-рано.

За съжаление законът за масовото възприемане на сценическите впечатления не е изучен още, а неговата важност за артистите е безспорна. Също така остава неизвестно защо например в един град някои места от пиесата се възприемат от всички и на всички представления, а в други градове на същите тези места не се отзовават, а се смеят съвсем на други места. И тоя път ние не знаехме защо новият зрител не възприемаше известни места от пиесата и как би трябвало да се приспособим, за да достигнат тия места до неговите чувства.

Това бяха интересни представления, които ни научиха на много неща и ни накараха да почувствуваме съвсем новата атмосфера в залата. Ние разбрахме, че хората не са дошли в театъра да се забавляват, а да се поучават.

Тук аз си спомням за един мой приятел селянин, който веднъж в годината идваше в Москва с нарочната цел да види репертоара на нашия театър. Той обикновено отсядаше при сестра ми, изваждаше от бохчичката си жълта копринена рубашка, която му беше станала вече тясна и къса, обуваше новите си ботуши, кадифени шалвари, намазваше си главата с масло, приглаждаше си косата и идваше при мене на обед. Той не можеше да скрие радостната си усмивка, когато пристъпваше по чистия паркетен под, когато с благоговение сядаше пред чистата, добре наредена трапеза; връзваше на врата си чиста салфетка, вземаше в ръка сребърната лъжица и свещенодействуваше през време на обеда. С още по-голяма и нескривана радост той разпитваше след обеда за нашите театрални новости, след това отиваше в театъра и сядаше на моето режисьорско кресло. Като гледаше спектакъла, той ту се червеше, ту бледнееше от възторг и вълнение, а след това не можеше да спи и трябваше с часове да се разхожда по улиците, за да си уясни възприетите впечатления и сякаш да разпредели своите мисли и чувства по различните полички на душата си. Като се върнеше в къщи, той разговаряше със сестра ми, която го дочакваше и му помагаше в непривичната за него умствена работа. След като видеше целия ни репертоар, той отново, за до идната година, прибираше копринената си рубашка, шалварите и новите си ботуши, връзваше ги в бохчата, обличаше селските си работни дрехи и за цяла година се връщаше в къщи, откъдето пишеше множество философски писма, които му помагаха да продължава да живее със запаса от впечатления, донесени от Москва. Мисля, че имаше немалко такива зрители тогава в театъра. Ние чувствувахме тяхното присъствие и своето артистическо задължение към тях.

„Да — мислех си тогава, — нашето изкуство е недълготрайно, но затова пък то е най-силното от всички изкуства за съвременниците. Каква сила! Неговото въздействие се създава не от един човек, а едновременно от цяла група лица — актьори, художници, режисьори и музиканти; не от едно изкуство, а едновременно от много, най-разнообразни: драма, музика, живопис, декламация, танц. При това театралното въздействие се възприема не от един човек, а едновременно от стотици и хиляди хора, в които се развива общо, масово чувство, което изостря моментите на възприятието.“ Тъкмо тая колективност, т.е. съвместното творчество не на един, а на много творци, тая събирателност, т.е. въздействието не на едно, а на много изкуства заедно, тая общност на възприятието показаха във въпросните спектакли цялата сила на въздействието си върху новия, непокварен, доверчив и неблазиран^[1] зрител.

Тая сила на сценичната власт над зрителя се прояви особено релефно в едно паметно за мене представление. То беше играно едва ли не в навечерието на Октомврийската революция. През тази вечер към Кремъл се трупаха войски, правеха се някакви тайнствени приготовления, безмълвни маси от хора отиваха нанякъде. Обратно, в други места улиците бяха съвсем пусти, фенерите загасени, полицейските постове махнати. А в Солодовниковия театър през това време се събираше многохилядна публика да гледа „Вишнева градина“, в която се изобразяваше животът на ония именно хора, против които се готвеше въстанието.

Залата, препълнена този път почти изключително с обикновена публика, гъмжеше от възбуда. От двете страни на рампата настроението беше тревожно. Ние, актьорите, гримирани, в очакване да почне представлението стояхме до завесата и се прислушвахме в глъчката на тълпата, която беше претъпкала театралната зала.

„Няма да доиграем представлението! — казахме си ние. — Ще ни прогонят от сцената.“

Когато се вдигна завесата, нашите сърца забиха в очакване на възможни ексцесии. Но… Чеховият лиризъм, красотата на руската поезия в изобразяването на умиращото руско чифликчийство, която изглеждаше толкова ненавременна за преживявания момент, все пак и при тая обстановка оказа своето въздействие. Това беше едно от най-успешните представления, ако се съди по вниманието, с което го гледаха зрителите. Изглежда, че те искаха да си отпочинат в атмосферата на поезията и да се простят завинаги със стария, изискващ изкупителни жертви живот. Представлението завърши при най-големи овации, а зрителите мълком излязоха от театъра и, кой знае, може би между тях имаше и такива, които се готвеха да се бият, за да създадат новия живот. Скоро след това се започна стрелба и ние предпазливо и с мъка се домъкнахме до домовете си след представлението.

Избухна Октомврийската революция. Представленията бяха обявени за безплатни, в продължение на една година и половина билетите не се продаваха, а се разнасяха по учрежденията и фабриките и ние се изправихме изведнъж, веднага след излизането на декрета лице с лице със съвсем нови за нас зрители, много от които, може би по-голямата част, не познаваха не само нашия, но изобщо никакъв театър. Вчера театърът се пълнеше от смесена публика, между която имаше и интелигенция, днес при нас стоеше съвсем нова аудитория, към която не знаехме как да пристъпим. И тя не знаеше как да се доближи до нас и как да заживее заедно с нас в театъра. Разбира се, на първо време режимът и атмосферата на театъра отведнъж се измениха. Трябваше да се почне съвсем отначало, да се учи първобитният в отношението си към изкуството зрител да стои в театъра тихо, да не разговаря, да влиза в салона навреме, да не пуши, да не чупи орехи, да си снема шапката, да не носи закуски и да не яде в зрителната зала.

Отначало беше мъчно и два или три пъти работата стигаше дотам, че след като се свърши действието, чието настроение бе провалено от невъзпитаната публика, бях принуден да дърпам завесата и да се обръщам към присъствуващите с апел от името на поставените в безизходно положение артисти. Веднъж не можах да се сдържа и говорих много по-рязко, отколкото трябваше. Но публиката мълчеше и слушаше много внимателно. Повтарям, това се случи само два или три пъти. И досега не мога да си дам сметка по какъв начин тия две или три аудитории посетители бяха съобщили за случилото се на всички останали зрители. Във вестниците не беше писано за това и по тоя повод не беше издаден декрет. Как след тези няколко случая почти изведнъж стана пълно преобразяване? Новите зрители заемаха местата си четвърт час преди началото; те вече не пушеха, не чупеха орехи, не носеха закуски, а когато не бях зает в представлението и минавах по коридорите из препълнения с нови зрители театър, пъргави момченца сновяха по всички ъгли и предупреждаваха:

„Той иде!“

Очевидно оня, който им говореше от сцената.

И всички бързо снемаха шапките си, покорявайки се на реда в Дома на изкуството, което бе главният господар тук.

По време на войната и на революцията през нашия театър премина огромно множество народ — най-разнообразен, от всички народности и губернии на Русия. Огъне ли се фронтът на запад, Москва се напълва с бежанци, които бързат да търсят утеха в театъра; новата аудитория донася своите навици, своите лоши и добри качества; трябваше пак да приучваме новите посетители към реда в театъра. Неуспели още да сторим това, ето че нов поток от бежанци пристигаше в Москва — от север, после от юг, от Крим или от изток, от Сибир или от Кавказ. И всички те преминаваха през вратите на театъра и отново го напускаха завинаги.

Със започването на революцията през театъра минаха много слоеве от населението: имаше период на военните депутати, които се стичаха от всички краища на Русия, после — на младежи, на работници и изобщо на зрители, които още не бяха се приобщили към културата, за които току-що споменах. Този зрител се оказа извънредно театрален; не идваше в театъра случайно, а с трепет и с очакване на нещо ново, невиждано досега. Той се отнасяше към актьора с някакво трогателно чувство. За съжаление през това време на повърхността на изкуството излезе доста много артистична паплач, която се наричаше като нас артисти. Маса лица, които нямаха никакво отношение към нашата работа, грубо експлоатираха театъра, като се присламчваха към доходните и халтурни представления пред доверчивата публика, която бе почнала да се интересува от изкуство.

Пришълците компрометираха и нас, служителите на изкуството. Това доста увреди на създалата се топла връзка между артистите и широката демократична публика. Наистина и сред нас, артистите, се намериха такива, които далеч не бяха на висота в тоя важен за театъра исторически момент, когато театърът се срещна с многомилионния зрител.