Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (17)

Московско дружество за изкуство и литература

По онова време в Москва се появи известният на времето си режисьор Александър Филипович Федотов^[1], мъж на знаменитата артистка Федотова и баща на моя приятел Александър Александрович Федотов, за когото вече говорих. Александър Филипович подготвяше представление, за да се покаже в Москва и да напомни за себе си. В неговата вечер, разбира се, участвуваше и синът му, а чрез него поканиха и мене. Играеше се „Тъжителите“ („Les Plaideurs“) от Расин, преведена от самия Ф. Федотов, който беше също така и драматург-писател. Главната роля играеше известният в онова време художник-любител и естет Фьодор Лвович Сологуб^[2], внук на известния писател граф А. Сологуб, автора на „Тарантас“, и приятел на В. С. Соловьов. Аз изпълнявах главната роля в едноактната пиеса на Гогол „Картоиграчи“, която се играеше в началото на спектакъла^[3]. За пръв път се срещнах с истински талантлив режисьор, какъвто беше А. Ф. Федотов. Общуването с него и репетициите бяха най-добрата школа за мене. Изглежда, че го бях заинтересувал, и той се стараеше по всякакъв начин да ме привлече към семейството си.

Спектакълът на Федотов има̀ успех. След него аз вече не можах да се върна към предишните любителски скитания.

На нас, участниците във Федотовото представление, не ни се искаше да се разпръскваме. Заговорихме за създаването на голямо дружество, което да съедини, от една страна, всички любители в драматически кръжец, а всички артисти и деятели от другите театри и изкуства — в артистически клуб без игра на карти. За такова нещо отдавна мечтаехме и ние с моя приятел Фьодор Петрович Комисаржевски. Аз трябваше само да го свържа с Федотов и да уговорим окончателно проектираното голямо начинание.

Когато много желаеш едно нещо, то ти се струва просто и възможно. Затова и нам се струваше, че е леко да се осъществи мечтата ни да се сдобием с нужната сума пари, като съберем членски вноски и волни пожертвования. Както лавината, която се спуска от планината, поглъща всичко по пътя си, така и нашата нова идея с развитието си започна да се разширява с все по-нови и по-нови задачи, и все по-нови и по-нови отдели. Представител на артистическия и писателския свят беше самият Федотов, представител на музиката и на операта беше Комисаржевски, представител на художниците — граф Сологуб. Освен това към нашето дружество се присъедини и издателят на току-що възникналото през това време литературно-художествено списание „Артист“, което отпосле имаше голям успех. Основателите му се възползуваха от новосъздаващото се дружество, за да популяризират своето начинание. Тъй като нашите мечти се разрастваха всеки ден, решено беше да се открие и драматическа и оперна школа. Как можехме да не ги открием, щом като между нас имаше такива известни преподаватели като Федотов и Комисаржевски!

Всички одобряваха нашите планове, предсказваха ни успех и сам граф Сологуб успокояваше моята възбудена фантазия и ни предпазваше от увлечения.

Артистката Федотова също тъй неведнъж ме викаше при себе си, за да ме предпази приятелски, като майка от опасността, която като че ли ме заплашваше. Но поради особеността на моята натура упорито, почти безразсъдно да се стремя към това, в което силно съм увлечен, гласовете на благоразумието не проникваха в моето съзнание. Песимизма на Федотова си обяснявах със семейните недоразумения, които тя имаше с мъжа си, а на практическия опит на Сологуб просто не вярвах, тъй като той беше твърде много художник.

Не зная за зло ли, или за добро, но в същото това време съвсем неочаквано и за самия мене получих крупната сума от двадесет и пет или тридесет хиляди рубли. Непривикнал към толкова пари, вече се смятах за милионер. Новообразуваното дружество се нуждаеше от аванс, за да не пропусне едно подходящо помещение, без което, както ни се струваше тогава, осъществяването на нашето ново предприятие беше невъзможно. Дадох тези пари. След това стана нужда бързо да се ремонтира помещението. И за това трябваха пари; и понеже друг приход още нямаше, отново се обърнаха към мене. Увлечен в делото, аз, разбира се, не им отказах.

В края на 1888 г., по средата на зимния сезон, се състоя тържественото откриване на нашето Дружество за изкуство и литература в превъзходно обзаведено помещение, в центъра на което имаше голяма театрална зала (същата служеше и за танци). Около нея имаше фоайе и голяма стая за художниците. Те сами изрисуваха стените; по техни рисунки бяха поръчани мебелите и обстановката. В този чудноват кът те се събираха, правеха скици, които още тук през време на семейните вечеринки продаваха на наддаване и с получените пари вечеряха.

Артисти от всички театри по онова време рецитираха и играеха разни сценки, импровизираха и съчиняваха гатанки, други пееха, трети танцуваха, при което най-забавното за всички беше, че драматичните артисти често излизаха на сцената като танцьори и оперни певци, а балетните — като драматични.

Цялата интелигенция присъствуваше на вечерта при откриване на дружеството. Благодариха на основателите му и отделно на мене за това, че сме се събрали всички под един покрив; уверяваха ни, че отдавна са очаквали това сливане на артисти с художници, музиканти и учени. В пресата откриването се посрещна възторжено. След няколко дни се състоя и първото представление на драматичния отдел при дружеството^[4]. Това представление има своята малка история, която ми се иска да разкажа.