Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (61)

„Животът на човека“

Леонид Николаевич Андреев беше отдавнашен приятел на театъра. Нашата дружба започна още през онова време, когато той беше журналист и подписваше своите театрални фейлетони с името Джеймс Линч. Вече като известен литератор и драматург, Леонид Николаевич неведнъж изказваше своето съжаление, че нито една от неговите пиеси не е била играна в нашия театър. Този път всичко съдействуваше, за да бъде включено в нашия репертоар новото му драматично произведение „Животът на Човека“, при все че по своя художествен стил то не приличаше на другите пиеси от репертоара на Художествения театър.

Създаде се мнение, което не можеше да бъде опровергано, че нашият театър е реалистичен, че ние се интересуваме само от бита и че всичко отвлечено е иреално, като че ли е ненужно и недостъпно за нас.

В действителност работата стоеше съвсем иначе. По онова време, за което става дума, аз се интересувах почти изключително от иреалното в театъра и търсех средства, форми и способи за неговото сценично въплътяване. Затова пиесата на Леонид Андреев дойде тъкмо навреме, т.е. отговаряше на тогавашните ни изисквания и търсения^[1]. При това и трикът за външната постановка беше намерен. Аз говоря за кадифето, от което още не бях успял да се разочаровам. Наистина съжалявах, че не мога да покажа за пръв път тая нова сценическа измислица в „Синята птица“, за която беше изнамерена. Обаче предполагайки, че кадифето ще намери много по-голямо приложение, отколкото се оказа в действителност, аз реших, че новият принцип ще стигне не за една, а за цял ред постановки.

За пиесите на Андреев черният фон подхождаше извънредно много. На такъв фон може да се говори за вечното. Мрачното творчество на Андреев и неговият песимизъм отговаряха на настроението, което създаваше кадифето на сцената. Незначителният живот на Човека протича именно сред такава мрачна, черна мъгла, сред дълбока, страхотна безпределност. На такъв фон страшната фигура на този, когото Леонид Андреев нарича Някой в сиво, изглеждаше още по-призрачна. Тя се вижда и в същото време и като че ли не се вижда. Чувствува се присъствието на някой си, който едва се забелязва и който придава на цялата пиеса съдбоносна фатална отсянка. Именно в тая черна мъгла трябва да се помести незначителният живот на Човека, като му се придаде вид на случайност, временност и призрачност. В пиесата на Андреев животът на Човека се явява дори не живот, а само негова схема, негови общи контури. Аз постигнах тая контурност, тая схематичност и в декора, като го направих от въженца. Те като прави линии в опростена рисунка едва набелязваха очертанията на стая, прозорци, врати, маси и столове.

Представете си, че върху един огромен черен лист, какъвто изглеждаше от зрителната зала порталът на сцената, са прокарани бели линии, които очертават в перспектива контурите на стая и нейната обстановка. Зад тия линии се чувствува от всички страни страхотна и безпределна дълбочина.

Естествено, че и хората в тая схематична стая трябва да бъдат не хора, а също само схеми на хора. И техните костюми са очертани с линии. Отделните части на телата им изглеждат несъществуващи, защото са прикрити с черно кадифе, което се слива с фона. В тая схема на живота ще се роди схемата на Човека, приветствуван от схемите на неговите роднини и познати. Думите, които те изговарят, изразяват не живата радост, а само нейния формален протокол. Тия привични възклицания не се изговарят с жив глас, а като че ли с помощта на грамофонни плочи. Целият тоя глупав, призрачен като сън живот неочаквано пред очите на публиката се ражда от тъмнината и също така неочаквано се изгубва в нея. Хората не излизат и не влизат през врати, а ненадейно се явяват на сцената и изчезват в безпределния мрак.

Декорът на втора картина, изобразяващ младостта на Човека, роден в първото действие, както и неговата млада жена, е очертан с по-весели по цвят линии в розов тон. И самите актьори дават повече признаци на живот. В тона на любовните сцени и в предизвикателното извикване на дуел, което Човекът хвърля на съдбата, се чувствува понякога нещо като екстаз. Но едва пламналият на младини живот замира в трето действие, сред условностите на светското общество. Голямата бална зала, свидетелствуваща за разкошния живот и за богатството на Човека, е очертана с контури от въженца в златен цвят. Призрачен оркестър от музиканти с фантом-диригент; унила музика; мъртвешки танц на две въртящи се двойки, а на първи план, по дължината на рампата, цял ред от уроди — маски на старици, на старци милиардери, на богати девойки, и кандидати за женитба, на натруфени дами. Мрачно, черно, изобилствуващо със злато богатство, женски рокли с крещящи цветни петна, мрачни черни фракове, тъпи, самодоволни, неподвижни лица…

„Колко е хубаво! Колко е разкошно! Колко е богато!…“ — безжизнено се възхищават гостите.

Получаваше се гротеска, тъй модна понастоящем.

В четвъртата картина едва започналият живот клони вече надолу. Загубата на единственото дете подкосява силите на състарената двойка — героите на пиесата. В момент на отчаяние те простират ръце към онзи Някой в сиво, но той многозначително мълчи. Обезумелият баща се нахвърля отгоре му с юмруци, но тайнствената фигура се стопява в безпределното пространство, а хората остават с мъката си без никаква помощ от висшите сили.

Смъртта в кръчмата на пропилия се от мъка Човек, изобразена в последната картина, е напрегнат кошмар. Черните парки^[2] с дългите си плащове напомнят пълзящи по пода дългоопашати плъхове, техният старчески шепот, фъфлене, кашляне и мърморене довеждат до ужас и създават лошо предчувствие. После на самата авансцена в тъмнината се явяват и изчезват ту поотделно, ту на цели тълпи пияни фигури. Те прииждат, жестикулират отчаяно или, обратно, стоят неподвижно, замаяни от пиянство, сякаш видения през време на болезнено бълнуване. За миг те огласят стаята с викове и пак замлъкват, оставяйки след себе си като че ли следи от някакви неясни въздишки и пиянско дихание. В момента, когато Човекът умира, израстват множество огромни, чак до тавана, човешки фигури, които летят по въздуха, а долу изпод пода се появяват пълзящи гадини… Създава се цяла вакханалия, каквато навярно се привижда на умиращите в мъчителна агония. Но ето един последен, страшен, звънтящ удар пронизва ума и тялото — и животът на Човека се свършва. Всичко изчезва: и самият Човек, и призраците, и пиянският кошмар. Само сред бездънния и безпределен мрак отново израства огромната фигура на Някой в сиво, който произнася със съдбоносен, стоманен и фатален глас веднъж завинаги присъдата над цялото човечество.

Ние успяхме да постигнем всички външни ефекти с помощта на черното кадифе, което изигра голяма роля в този спектакъл. Пиесата и постановката имаха голям успех. И тоя път казваха, че театърът е открил нови пътища в изкуството. Но те въпреки желанието ми не отиваха по-далеч от новост в декорите, които и в тая постановка ме отвлякоха от вътрешната актьорска същност, така че и с този спектакъл не прибавихме нищо ново в нашата област. Откъснати от реализма, ние, артистите, се почувствувахме безпомощни и без почва под краката си. За да не увиснем във въздуха и за да не седнем между два стола, естествено прибягнахме към онова, към което външно и механически сме свикнали — сиреч към обикновения актьорски занаятчийски начин на игра, който по някакво недоразумение се приема от тълпата за „възвишен стил“ на актьорско изпълнение.

Въпреки големия успех на спектакъла аз не бях доволен от неговите резултати, тъй като отлично разбирах, че той не донесе нищо ново в нашето актьорско изкуство.