Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (21)

Две крачки назад

„Каменният гост“ и „Коварство и любов“

Не се ползувах дълго от новите похвати на игра, които наричах „издръжливост“. Щом чух Пушкиновия стих в „Каменния гост“, където отначало играех Дон Карлос, а после и самия Дон Жуан^[1], щом обух испанските ботуши и пипнах шпагата, всичко ново, постигнато с такъв труд, се сгромоляса, а в замяна на него се яви властното старо — навиците от младите любителски години. Да се отдадеш на старите си навици е все едно да пропушиш отново, след като отдавна си прекъснал. Организмът с още по-голяма сила се нахвърля върху познатите усещания. Временно прекарал без тях, той не е преставал тайно да мечтае за цигара и бърза страстно да навакса пропуснатото.

Така аз се движех в изкуството с крачка напред и с две назад. Защо съм се залавял преждевременно за роли, които не можех още да играя! Най-голямата спънка за художественото развитие на артиста е прибързването, пресилването на незакрепналите сили, вечното желание да се играят големи, първостепенни роли, трагически герои. Да се възлага непосилна работа на чувството е по-лошо и по-опасно, отколкото да пееш с непоставен и незакрепнал глас партии, които не подхождат на тоя глас, например Вагнерови опери. Нашият актьорски, нервен и подсъзнателен апарат, много по-нежен и много по-сложен, се поддава по-лесно на изкълчване и по-трудно на поправяне, отколкото гласовият апарат на певеца. Но, изглежда, самото устройство на човека е такова, че той мечтае за онова, което му липсва, което не му е позволено: момчето непременно иска по-скоро да пропуши и да засуче мустаци, за да прилича на големите; момичето иска отрано да започне да флиртува, вместо да играе с кукли или да се учи; момъкът преждевременно се прави на възрастен, за да прилича на разочарован от живота и с това да се направи на по-интересен. От завист, от надценяване на силите си, от глупост или от неопитност всеки иска да бъде това, което не може и не трябва да бъде. Същото е и в нашата работа. Начинаещият актьор иска да играе преди всичко Хамлет, роля, която може да се играе само в разцвета на силите. Той не може да разбере, че с това прибързване насилва и разрушава своя нежен, крехък и трудно поправим душевен апарат. И колкото и да говориш за това на учениците и на младите актьори, всичко е напразно. Достатъчно е някоя хубавичка гимназистка да изръкопляска на някой млад актьор, друга да го похвали, трета да му напише писмо, в което е приложен портрет за подпис, и всички мъдри съвети отстъпват място на дребнавото актьорско тщеславие.

И аз играех испанци, поръчвах си ботуши в Париж и насилвах своите още незакрепнали актьорски данни заради похвалите и писмата на гимназистките.

Лошото беше това, че се наложи да приема ролята на самия Дон Жуан, тъй като изпълнителят на тая роля след първото представление трябваше да се откаже от участието си. Сега дойде ред и на дребнавото самолюбие.

„Когато исках ролята, не ми я даваха, а сега, когато няма кой да я играе, сами ми я предлагат! Ето на̀! Разбраха ме и ме оцениха!“ — Така се надуваше моето дребно театрално тщеславие.

Милостиво приех ролята. Бях поласкан от това, че съм необходим за репертоара.

Премиерата мина. Ръкопляскаха ми, защото гимназистките не умеят да отделят изпълнителя от ролята, и аз, глупакът, захапал юздата, се перчех и летях напред, яхнал старите си актьорски грешки. Те станаха много по-явни, защото сега можех да играя сдържано, което научих от ролята на Анани. Както хубавото, така и лошото, сдържано показани на сцената, само усилват своите добри качества или недостатъци — хубавото става по-хубаво, а лошото — по-лошо. И това, гдето се бях научил да се разтварям в силните места, не беше добре за тая роля: колкото повече се разтварях, толкова повече лъжлив театрален патос давах, защото в душата ми нямаше нищо друго. Отново копирах оперния баритон — в парижки ботуши и с шпага. Но никой не можеше да ме убеди, че не съм разбрал тайната как трябва да се играят не само битови селски роли, но и испански трагически любовници. Работата над Дон Карлос и над Дон Жуан ме върна отново назад.

За съжаление и следващата ми роля през същия сезон беше ако не испанска и в стихове, то с високи ботуши, с шпага, с любовни думи и на възвишен стил. Аз играех ролята на Фердинанд в Шилеровата трагедия „Коварство и любов“^[2]. Но…, имаше едно „но“, което до известна степен ме спаси от нови грешки и без което ние нямаше да можем да се справим с трагедията.

Луиза играеше М. П. Перевозчикова, с театрален псевдоним Лилина. Тя напук на общественото мнение постъпи при нас като артистка. Оказа се, че ние сме били влюбени един в друг, но не сме знаели това. Казаха ни го от публиката. Ние сме се целували съвсем естествено и нашата тайна се откри от сцената. В този спектакъл аз играех не толкова с техника, колкото с интуиция. Не е мъчно да се отгатне кой ни вдъхновяваше: Аполон или Хименей^[3].

През пролетта, при завършване на първия сезон на Дружеството за изкуство и литература, аз бях обявен за годеник и на 5 юли същата година се ожених, след което заминах на сватбено пътешествие и се върнах в театъра през есента с известието, че жена ми за съжаление не ще може през новия сезон да изпълнява задълженията си в театъра.

По този начин „Коварство и любов“ се оказа не само любовна, но и коварна пиеса. Тя се игра само два или три пъти и беше свалена от репертоара. Щяхме ли да можем и по-нататък да играем в тая пиеса със същата непосредственост и вдъхновение, или при повтаряне на ролята на Фердинанд тя би се наредила до Дон Жуан и Дон Карлос и би станала укор за моето упорство?

Както и в предишните спектакли, така и тук опитната ръка на режисьора Федотов умело използуваше доста добрия артистически материал. Ние радостно посрещахме указанията на опитния ръководител; те ни помагаха, но ние нямахме напълно съзнателно отношение към тях и затова едва ли тия спектакли са ни придвижили напред като актьори.

Успехът на спектакъла беше голям и аз тържествувах, тъй като той потвърждаваше всичките ми предположения относно героичните роли, които след Дон Жуан ми станаха още по-мили.

„Значи мога да играя трагедийни роли — казвах си аз. — Значи мога да бъда любовник. Значи моите технически принципи, открити в «Горчива съдба», са приложими и в трагедията.“

Трябва да обърна внимание на един забележителен факт, който се случи приблизително по времето, което описвам. Работата беше в това, че за да се подкрепи парично нашето дружество, устроихме голям костюмиран бал в залите на бившето Благородно събрание^[4]. Украсата на помещенията се ръководеше от най-добрите художници и много от артистите взеха участие в програмата. На тоя бал особен успех имаше любителският цигански хор, съставен от ученици и членове на дружеството. Като солистки в хора участвуваха двете дъщери на Ф. П. Комисаржевски, които бяха пристигнали от Петербург. Те имаха прекрасни гласове и хубав маниер на пеене, усвоен от баща им. Това беше първото голямо публично излизане на известната артистка Вера Фьодоровна Комисаржевска.