Анатолий Днепров
Глиненият бог (9)

Неуспешното въстание

Дойдох в съзнание от остра болка в дясната ръка. Когато отворих натежалите си клепачи, видях точно над себе си нечий юмрук, стиснал огромна спринцовка, която бавно се пълнеше с кръв. Другата ръка поддържаше лакътя ми. Повдигнах главата си и видях, че на края на леглото седи жена. Беше фрау Айнциг.

Щом забеляза, че съм дошъл в съзнание, тя рязко каза:

— Не мърдайте, Мюрдал, защото ще счупите иглата.

— Иглата ли? — запитах аз, без да разбирам още къде съм.

— Да, иглата. Виждате, че вземам кръв от вената.

Опитах се да изпъна ръката си, но фрау Айнциг ме притисна с цялото си тяло и процеди през зъби:

— Дявол да те вземе! Не мърдай, иначе ще стане лошо.

Втренчих поглед в цилиндричния съд в ръцете й. Айнциг бързо измъкна иглата от вената и сложи върху раничката парче памук, натопено в йод.

— Сега свийте ръката си в лакътя, по-силно.

Тя вдигна спринцовката до очите си. Следях движенията й и постепенно в паметта ми започнаха да се възстановяват картини от наскоро видения и преживян кошмар.

— Какво искате да правите с мен? — запитах аз.

— Нищо особено. Вземам ви кръв за изследване.

— За какво изследване?

Тя обърна към мен финото си, бледо, заострено лице и отговори злобно:

— За да знаем с какво да започнем.

Стаята, в която лежах, не беше голяма, но светла, стените й бяха облицовани с бели фаянсови плочки. Приличаше на операционна. През широкия прозорец се виждаше синьото небе и вдясно горният край на сивата бетонна стена. Айнциг отиде до прозореца и седна пред малка масичка със стъкло отгоре, на която бяха наредени шишенца с разтвори, епруветки в подставки, никелирани кутийки с инструменти. Тя наля от моята кръв в няколко епруветки, а останалата част изсипа в стъклена кювета. В нея тя пусна два електрода, чийто проводници водеха до черна ебонитова кутия.

— Измервате концентрацията на водородните йони в кръвта ми ли? — запитах аз.

— Досетлив сте! — язвително отговори тя. — Не понасям да се занимавам с мръсната кръв на разни французи и араби.

И тихичко се засмя.

— Изглежда, че повече ви харесва да се занимавате с кръвта на своите съотечественици, например с кръвта на Фрьолих?

Фрау Айнциг скочи от мястото си и като се наведе над мен, засъска:

— Той не бе истински западен немец! Иначе никога не би се решил на такава подлост! Искаше да вдигне бунт в института заради един вкаменил се черен кретен! Това само вие, французи, араби, негри, руснаци и прочие…

Не разбирах какво имаше повече в думите й — фанатизъм или патологична кръвожадност. Пред мен стоеше жена звяр, участница в най-долното и мръсно от всички възможни престъпления.

— Все някога, фрау Айнциг, лошо ще си изпатите, ох как ще си изпатите… — изстенах аз и се обърнах към стената. Стана ми противно да гледам тази гадина с накъдрени безцветни коси, с мършава плоска фигура, с остроноса маска вместо лице.

Айнциг се изкикоти и излезе от стаята. Чувах как търкаляше пред себе си масичката с шишенцата и инструментите.

След известно време станах от леглото и отидох до прозореца. Намирах се на последния етаж на сградата, която преди наричах „резиденцията на Грабер“. Отдясно се издигаше водната кула, а насреща се виждаше оградата, отвъд която се намираха двата хангара — малкият и големият. Там Грабер бе демонстрирал своите каменни чудовища.

Главата още ме болеше силно от удара, който ми бяха нанесли, и аз се върнах на леглото. Трябваше да помисля върху много неща. Трябваше да реша какво да правя по-нататък. Най-после трябваше да се подготвя за неизбежната си участ.

Същността на работата на Граберовия институт ми беше пределно ясна. Спомних си как Поасон веднъж каза: „Струва ми се, Грабер иска да направи в биологията някакъв номер…“ В биологията ли? Не. В самия живот. Грабер създава напълно нов органичен свят, животински и растителен, в който силицият изпълнява ролята на въглерода. Той се е научил да създава силикоорганични растения. Създава силикоорганични животни. Стигнал е и до човека. Успял е да създаде каменни уроди, които според намеренията му трябва да станат идеални войници за една бъдеща война.

Ето защо лабораторията е създадена в пустинята! Тук е море от пясък, необятни океани от силициев окис, аналог на въглеродния окис. Както въгледвуокисът е необходим за хранене на растенията, така силициевият окис е необходим за хранене на силициевите растения. Тези растения са нужни за храна на каменните животни. Животните и растенията пък служат за храна на каменните роботи…

Тук, в пустинята, далеч от цивилизования свят, се създаваше безмълвен, гранитен свят.

Трудно е да си представиш по-страшно и по-престъпно предназначение на научно откритие. Но още по-трудно бе да си представиш как да се бориш против всичко това.

Защо плъхът, който бях намерил, се бе вкаменил? Той бе мъртъв, нещо в неговото променяне е било неправилно. Какво означават думите на Айнциг, че на Фрьолих му дожаляло за „вкаменилия се чернокож“? Дали не се е вкаменил един от опитните хора на Грабер? Дали не се е превърнал в твърда като гранит статуя?

Припомняйки си нелепата демонстрация в хангара, изведнъж си помислих, че ме очаква същата участ като Фрьолих, като всички други. Стана ми страшно. Как ли го прави той? Защо фрау Айнциг ми взе кръв за изследване? С какво започва всичко това?

Въртях се неспокойно в леглото, ужасен при мисълта какво ме очаква, когато чух, че във вратата щракна ключ. Бях скочил на крака в момента, когато вратата рязко се отвори и се показа самият доктор Грабер.

Той се усмихна широко, отиде до прозореца, взе табуретката и седна срещу мен.

Мислех, че всичко ще започне именно сега. Превърнах се в топка от напрегнати до крайност мускули, които бяха готови да се отпуснат със страшен взрив.

— Не се страхувайте. За вас не е дошло още време, Мюрдал — каза Грабер.

— Аз не се страхувам от вас. Аз ви мразя! — изхриптях аз.

— Това няма никакво значение, скъпи мой колега. Когато станете като тях, у вас ще се появят съвсем други чувства.

Той се разсмя с глас. Аз се изправих на крака.

— Не правете глупости, Мюрдал. Добре знаете, че лесно ще се справя с вас. По-добре седнете и нека да поговорим като учен с учен. Да си призная, повечето от хората, които работят при мен, не са чак толкова умни, колкото изглеждат. Например вашият ръководител, доктор Шварц, е типичен представител на догматичната школа. Вие сигурно имате по-жив ум.

— По каква причина сте решили да ми правите комплименти? — презрително попитах аз.

— Казвам това, защото вие наистина сте любознателен човек. С риск за живота си сте се промъкнали в най-тайната част на моето стопанство. Изминали сте дълъг и изморителен път по канализационната тръба. Не сте се уплашили да проникнете в бараката за опити. И всичко това за какво? За да задоволите любознателността си, не е ли така?

Гледах мълчаливо Грабер и мислех напрегнато накъде бие.

— Вие ми напомнихте моята младост. Когато сериозно се заех с проблема за създаване на силикоорганичен свят, бяха ми необходими точни сведения за химичния състав на кръвта на различни животни. За мое учудване в книгите намерих съвсем малко данни. Пък и това, което намирах, не представляваше никакъв интерес. И тогава започнах да правя анализи сам. Да знаете колко котки, кучета, зайци, свине, овни и други домашни животни съм унищожил! Необходимо ми беше да знам съвсем точно какъв е химичният състав на кръвта на тези животни по време на сън, в момента, когато ги колят, когато ги милват, когато ги дразнят… Но ето че с домашните животни всичко бе привършено. Струваше ми се, че това е всичко. Ама не! Залових се с дивите животни! Нали в моя изкуствен свят трябва да има всичко! Но откъде да взема диви животни? Как да работя с тях? И знаете ли, отидох в зоологическата градина. С риск за живота си. Промъквах се нощем в градината с шишенце силно приспивателно и спринцовка, влизах в клетките на хищниците — при лъвовете, тигрите, пантерите. Мятах върху муцуните им парчета, напоени с приспивателно, и когато те заспиваха, мушках иглата под козината им и изтеглях необходимото ми количество кръв. После тичах в лабораторията и правех анализ. И така почти четири години — докато за малко не ме смачка с крака си слоницата, когато вземах кръв от малкото й, когато то спеше!

Грабер се разсмя високо. Лицето му бе розово, лъщеше, устните — кървавочервени.

— И всичко поради любознателността. Да. Единствено тя движи напред науката и прогреса на човечеството.

— Прогреса ли? Вие имате патологична представа за прогреса. Вашите каменни войници също ли са прогрес?

— Разбира се, Мюрдал, разбира се! — възкликна той. — Расата на каменните хора ще бъде много полезна. Те ще са по-полезни отколкото, да кажем, конете или камилите, или пък слоновете. Все пак това са мислещи същества.

— Мислещи ли?

— Разбира се. Мислещи и покорни. Чувството им за страх е отлично развито. А това е главното.

— А от какво се страхуват? От ударите? От огъня? От куршумите?

— Не. От тези неща те не се страхуват. Това именно е чудесното им качество, от което трябва да се възползуваме. Но те притежават инстинкт за самосъхранение, много се страхуват от това, което може да ги умъртви.

— А какво може да ги умъртви? — запитах аз.

Грабер ме погледна подигравателно.

— Пак ви казвам, вие сте много, много любознателен. Но аз не се боя да ви открия тайната. Все едно, вие никому не ще я кажете. Може да ги умъртви водата.

— Водата?

— Именно. Те, като всеки жив организъм, се нуждаят от вода.

— Е, и какво от това?

— Но нали трябва да пият не обикновена вода. Както ви е добре известно от химията, повечето съединения на силиция в течно състояние могат да съществуват само в силно алкални среди. Моите войници също могат да живеят само докато в организма им преобладава алкална среда. Те пият вода, наситена с концентрирана калиева основа.

— Аха, ето какво било! — извиках аз. — Затова ли във вашите анализи потенциометрията заема такова важно място?

— Точно така, Мюрдал, точно така. И алкалността на водата трябва да е в строго определени граници. От… Впрочем съвсем не е необходимо да знаете това.

— И защо вашите войници, както ги наричате вие, се страхуват от водата?

— Ами затова, драги мой, защото ако им се даде не алкална, а обикновена вода, те моментално ще се вкаменят. Ще се превърнат в каменни идоли, в мумии.

— И вие ги държите в подчинение поя постоянната заплаха, че ще се вкаменят?

— Ъхъ. Това е могъщо средство, благодарение на което можем да ги командуваме. Но да се върнем към вашия любознателен ум, Мюрдал. Как мислите, може ли да се създаде силикоорганичен аналог на рибонуклеиновата и на дезоксирибонуклеиновата киселина?

Сетих се как италианецът Джовани безуспешно се опитваше в лабораторията на Шварц да синтезира тези киселини със силиций вместо с въглерод.

— За какво е нужно това? — попитах аз.

Грабер стана и се разходи няколко пъти по стаята.

— Ах, ако успеем да постигнем това! Ако живата клетка можеше цялата напълно да стане силикоорганична!

— А нима при вашите жертви тя не е изцяло силикоорганична?

— Изцяло с изключение на ядрото. Разбирате ли: на ядрото! Именно в това е цялата трагедия…

— Трагедия?

— Да. Поради тази причина моите силикоорганични организми не могат да се размножават. За да бъдат създавани, трябва да се взема вече готов материал, трябва да се вземат готови въглеродни организми…

Отначало не осъзнах страшния смисъл на Граберовата идея. След като помълча, той продължи:

— Разбирате ли, ако бяха създадени силикоорганични подобия на нуклеиновите киселини, тогава ядрото на новата клетка ще притежава вече способността да се размножава. И тогава няма да е необходимо да се занимаваме с променянето на всеки отделен индивид. Достатъчно ще е да бъдат създадени няколко екземпляра от двата пола и те вече ще създават силикоорганично потомство. Тогава всичко ще става много просто. Силикоорганичните семена на растенията ще поникват като силикоорганични растения, животните ще раждат стада от силикоорганични животни, гранитните хора…

— Мръсник!! — закрещях аз и изтичах до Грабер. — Убиец!

Сграбчих го за гърлото, но в същия момент стъклото на прозореца се пръсна на парчета и в стаята влетя огромен объл камък. Грабер ме блъсна силно в гърдите. Чух изстрели. Грабер се сви, притича бързо през стаята и изскочи навън. Изтичах до прозореца и погледнах надолу. Там, край стената на сградата, се щураха някакви хора с карабини в ръце. Няколко души в бели бурнуси с ятагани в ръце напираха към вратите. Наведох се над прозореца и завиках:

— Хей, тука! Грабер е тука!

Край ухото ми изсвири куршум. Забелязах, че от вратите, които водеха за изпитателния полигон, изскочиха няколко немци с автомати. Един от тях стреля в моя прозорец. Аз отскочих настрани. Автоматният ред остави на тавана пунктирана линия.

„Въстание ли е? Нима е въстание? Но кой го вдигна, кой? Дали местните жители?“

Изстрелите продължаваха. Долу крещяха. Чуваха се някакви команди. После се раздаде взрив, сигурно от граната. След туй още два и всичко утихна.

Приближих се бавно до прозореца, но не бях успял още да погледна, когато отново се чу изстрел и изсвири куршум. Върнах се в ъгъла и започнах да се ослушвам. Сега престрелката се чуваше отдалеч, някъде отляво! После всичко утихна. Бързо започна да се мръква.

„Нима неуспех — мислех си аз, сядайки на леглото. — Нима опитът да бъде разгромен Грабер не сполучи? И кой ли е замислил всичко това?“