Анатолий Днепров
Глиненият бог (10)

Война

Цяла нощ почти не мигнах, все мислех за случилото се в института. Наоколо цареше гробна тишина и само сърцето ми биеше така силно, че сякаш от ударите му стените на стаята се тресяха. Нямаше ток. Погледнах през прозореца. Наоколо бе непрогледен мрак. Дали може да се избяга? Дали да скоча от третия етаж и да бягам? Но къде? Не се знаеше дали долу няма да ме хванат и по този начин само ще ускоря своята участ. Колкото повече минути живот, толкова повече шансове той да продължи…

Какъв смисъл, че вече разкрих напълно тайната на Граберовия институт? Все едно, той ще продължи да върши своето дело. Дори сега той е успял с някакъв проклет катализатор да замества в живия организъм въглерода със силиций и да създава противоестествен свят. А какво ли ще стане, ако успее да постигне силикоорганичните свойства да започнат да се предават по наследство от организъм на организъм?

Моето въображение рисуваше страшни картини. Селища в пустинята, заобиколени от неподвижна мръсножълта растителност. Наоколо — гробища от лехи, на които растат твърди и смрадливи зеленчуци. А по-нататък — силициеви ниви. Твърдите класове едва се поклащат на жилавите стъбла. Ливади с твърда бледо оранжева трева, по която пасат тромави, мъчноподвижни животни… А по улиците на тези селища вървят каменни мъже и жени, уродливи дечица непохватно крачат по дълбокия пясък… И над всичко това палещо слънце…

А в центъра на селището, на площада, цистерна със смрадлива течност, от която пият каменните хора. В цистерната е техният живот и смърт. Веднъж в седмицата тук пристига камион и пълни цистерната с разяждаща, смрадлива вода. Тежко на непокорните! Онези, които не са се подчинили на деловите и пъргави господари, ще получат друга вода и ще се превърнат в безмълвни каменни идоли. Като символ на могъществото на Грабер край цистерната стърчат статуи на вкаменени хора.

Всичко това бе някакво бълнуване, но мисълта, че това бълнуване е близко до реалността, ме караше да изпадам в непоносим ужас.

За миг се унасях в сън и започваше да ми се струва, че ръцете и краката ми вече натежават, че не мога да ги помръдна, че се превръщам в каменно същество, лишено от човешки чувства. Тогава скачах от леглото си и се взирах в непрогледната тъмнина.

Това бе страшна нощ. Унесох се едва когато небето на изток порозовя.

Но не успях да поспя. Някой безцеремонно ме раздруса за рамото. Отворих очи и видях пред себе си Ханс, лаборанта на доктор Шварц, но не с бяла престилка, както в лабораторията, а с офицерска униформа на германската армия. Той стоеше посред стаята, широко разкрачил крака. Фуражката му бе леко килната назад и под козирката злобно бляскаха малките му остри очи.

— Хайде, мосю, стига си къртил! — нахално извика той.

Без да проговоря, започнах да се обличам. Мълчахме няколко минути.

— Ех, че ден бе вчерашният! — изкикоти се той. — Просто прелест! Че иначе в тая дупка човек може да се шашне от скука.

Чувствуваше се, че няма търпение да се похвали. Но аз продължавах да мълча, като се мъчех да разбера какво ме очаква след малко.

— Чернокожите кретени искаха да надхитрят доктор Грабер! Ще имат да вземат!

„Кого имаше предвид той?“

— Но ние им дадохме да разберат. Искахме да изпозастреляме всичките като зайци. Не стана! Както винаги, старецът излезе по-умен от всички нас.

— Че защо не ги изпозастреляхте?

— Те са почти три пъти повече от нас и също са въоръжени. Ще успеем — добави той. — А засега ще ни свършат работа за опити.

— Малко ли най-различни отвратителни опити сте направили тук — измърморих аз. — А сега какво трябва да правя?

— Старецът нареди да те заведа при него!

„Сигурно след малко ще започне всичко — реших аз. — Но няма да им се дам ей така!“

Този път лицето на Грабер нямаше онзи самодоволен израз, както по-рано. Напротив, то изглеждаше угрижено и разтревожено. Устните му бяха плътно стиснати. Веждите навъсени. Той седна делово зад бюрото и сложи пред себе си лист хартия. После се обърна към мен с безизразен глас:

— Мюрдал, имате шансове да се срещнете с вашите приятели.

Трепнах от изненада.

— Ще занесете на техния командир ето това.

Той ми подаде листа.

„Изоставяме тази територия. Завинаги напускаме вашата страна. Но за това ни е необходима помощ. Трябва да се натовари на камиони имуществото и оборудването на института. Ще са необходими десет носачи. Гарантираме свободата и безопасността на всички ваши хора, ако захвърлите оръжието и помогнете на института да се евакуира.“

Трескаво преценявах кое е накарало Грабер така неочаквано да промени начина си на действие. Какво е замислил?

— Значи, не ви харесва тук? — запитах иронично.

— Не ни харесва. Ставайте и тръгвайте.

— Ами ако не отида?

Той сви рамене пренебрежително.

— Толкова по-зле за вас и за вашите приятели.

— А защо не изпратите при моите другари ваш човек?

— Защото вие по-добре ще можете да ги убедите да приемат моите условия. Вие много добре знаете какво ги очаква, ако не се съгласят. Ще им разкажете за това. Много убедително ще им разкажете за това. Вървете!

До вратите, които водеха за изпитателния полигон, и после до вратите за оазиса на яркочервените палми ме заведе Ханс. Озърнах се, но не видях нито един човек. Часовите също не се виждаха. До водната кула стояха три камиона и една цистерна за вода. Наоколо бе пусто и безлюдно.

— Кажи им, че там са две хиляди волта — Ханс кимна към жицата над стената. — Доктор Шварц ще приема оръжието им. Той дежури в кухнята с картечница. Ще излизат ей от тази врата. Тук аз допълнително ще ги проверявам — добави той мрачно.

В градината не се виждаше жив човек и аз тръгнах както ми дойде, в източна посока, като заобикалях лехите с каменната растителност. Вълнувах се много в очакване на срещата с непознати за мен другари. Слънцето беше в зенита и почти нямаше сенки. Мръснооранжевият листак се сливаше с цвета на пясъка и само под палмите падаха малки кръгли сенки.

Когато заобикалях една палма, изведнъж почувствувах, че нечии яки ръце ме обгърнаха през раменете и ме събориха на земята. След миг видях над себе си черно лице със свирепи очи. Човекът, който ме повали, извика тихичко нещо на непознат език. След няколко секунди над мен се наведоха още няколко чернокожи и неочаквано сред тях се показа познато за мен лице.

— Мюрдал! Пиер!

— Фернан!

Ръцете, които ме бяха стиснали, се разтвориха и аз се изправих на крака, отърсвайки пясъка от себе си.

— При вас тук е добре организирано — казах смутено аз, поглеждайки чернокожите хора. — Браво, момчета!

— Как попаднахте тук?

През това време забелязах известно движение сред храстите и край мен започнаха да се събират тъмнокожи хора с къси панталони със защитен цвят, с военни ризи, с карабини в ръце.

— Ама не стойте така изправени с целия си ръст като на парад! — извика Фернан. — Току-виж ви изпозастреляли като зайци.

Всички веднага приклекнаха.

— Няма да ви изпозастрелят — казах аз. — Грабер капитулира.

— Какво? — учуди се Фернан. — Как така капитулира?

— Ами ето как.

Подадох му посланието. Той го прочете, намръщи се, а после го прочете още веднъж на глас.

— Ясно. Това го очаквах. Но ние няма да ги пуснем!

Нищо не можех да разбера и вторачих очи във Фернан. Значи той е знаел, че Грабер ще капитулира!

— Всичко ще ти обясни моят помощник Али Мохамед. Във връзка с промяната на нещата необходимо е да дам разпореждания на хората.

Али Мохамед, висок, силно чернокож момък, дружелюбно се усмихна и яркобелите му зъби лъснаха. Той ми направи знак с карабината да приклекна и когато аз приседнах, гордо изрече:

— Сега ние сме свободна държава. Никакви американци. Никакви немци. Ние сме самостоятелни.

— Изгонихте ли ги? — запитах усмихнат аз.

— Гоним ги. От цялата страна ги гонят. Както сега ние тук.

— Браво! Значи вие ще бъдете самостоятелни и независими, свободни и равноправни?

— Точно така. Но онези там, отвъд стената, на всяка цена трябва да бъдат задържани.

— Защо? — учудих се аз.

Али притисна ръце до гърдите си. После заговори бързо-бързо на развален френски език. Разказа ми страшна история, как в пустинята, недалеч от селището, където живее, намерили вкаменения труп на баща му.

— Беше твърд — твърд като камък, а очите му блестяха като на жив — завърши своя разказ той.

Очите му горяха от гняв. Свил юмруци, той погледна по посока на Граберовата лаборатория.

— Най-напред трябва да премахнем онзи мръсник с картечницата, който се е загнездил в кухнята — каза върналият се вече Фернан.

— Там е доктор Шварц.

— Дали е доктор, това не е важно. Той държи под обстрел целия сектор пред изхода от оазиса. Втората картечница е на водната кула.

Погледнах иззад дънера на палмата. Помпената кула се издигаше над западната ограда. Малките прозорчета най-горе бяха отворени.

— Приятели — каза Фернан. — Трябва да се опитаме още веднъж да се промъкнем до кухнята и да премахнем човека при картечницата. Иначе не ще можем да щурмуваме вратата в южната стена. Когато стигнем до западната ограда, картечницата на водната кула няма да представлява заплаха за нас.

Отрядът се раздвижи между лехите.

Когато до оградата оставаха не повече от сто метра, затрещя картечницата. Стреляше Шварц от оранжерията.

— Вървете по-наляво. Пълзете към вратите — командуваше Фернан. — Али, заобиколи с другарите си оранжерията отдясно и накарай да млъкне този, дето се е загнездил там.

Сега картечницата стреляше без прекъсване. Изглежда, Шварц не го бе грижа за боеприпасите. По неколкосекундното прекратяване на стрелбата можеше да се разбере кога сменяше магазина.

Оранжерията бе малко по-нависоко от градината и за да се стреля по нея, трябваше да се надигнеш над лехите. Щом някой се опиташе да направи това, веднага върху него се изсипваше картечен огън откъм водната кула.

След няколко минути се чу взрив на граната. Пред оранжерията се завърза бой. Картечницата млъкна за миг. Отново избухна граната и аз видях как Али и трима араби скочиха на крака и затичаха напред. Отначало се юрнаха към вратата, а после към прозореца. Чу се звън на счупено стъкло.

— Напред! — извика Фернан.

Отрядът се спусна към оранжерията.

Насреща ни изтича Али и извика нещо.

— Какво има?

— Тук лежи убит един цивилен — преведе Фернан.

Изтичах в помещението. Сред разчупени саксии, обгърнал с двете си ръце картечницата, лежеше доктор Шварц.

— Той беше голям специалист по разстрелване на хора — казах аз.

Струпахме се около Фернан и започнахме да се съвещаваме какво да правим по-нататък.

— Оттук има изход през подземната тръба за кабели — подхвърлих аз.

— Грабер точно това чака, сами да влезем в капана. Това няма да го бъде.

— А какво ще правим?

— Ще трябва да изчакаме да се стъмни и да се опитаме да се прехвърлим през оградата.

Али въздъхна тежко.

— Дали ще издържим? Хората са жадни и гладни.

— Трябва да издържим. Друг изход няма.

— Ами ако опитаме да проникнем на територията на изпитателния полигон? — запитах аз. — Това лесно може да стане, като се покатерим на палмата, която стърчи над оградата…

Неочаквано един от арабите пронизително извика, като сочеше с пръст към изпитателния полигон.

Портата широко се разтвори и от нея бавно, един след друг, излизаха каменните хора, войниците на Грабер.

Без да бързат, те безстрашно се придвижваха към нас. Петима души от нашия отряд хукнаха презглава във вътрешността на оазиса.

— Назад! — изкомандува Фернан.

Някой стреля срещу настъпващите.

— Безсмислено е да се стреля — извиках аз. — Тях куршум не ги лови.

— Не стреляй. Нека видим какво смятат да правят.

Каменните хора бяха със светли шалвари, голи до кръста, както и тогава, когато ги бях видял първия път. Сега всеки държеше в ръце ятаган. Те вървяха към нас много бавно, почти тържествено. На петдесетина крачки от оранжерията по някаква безгласна команда на един от тях започнаха да се развръщат в полукръг, опитвайки се да ни затворят в обръч.

Те бяха петнадесетата човека срещу нашите двадесет и трима.

— Оттегляй се. Трябва да се разпръснем — нареди Фернан. — Движете се край западната стена, за да не ви виждат от водната кула.

Нашият отряд се пръсна на всички страни. Робите на Грабер спряха за миг. После техният строй също се раздроби и те вече не се опитваха да ни обкръжат, а всеки войник си избра жертва и тръгна подир нея. След мен се потътри огромен дангалак с бледосивкаво лице. Той вървеше бавно и апатично и в неговата глупава упоритост на всяка цена да ме настигне имаше нещо ужасяващо, неизбежно като самата съдба. Макар разстоянието между него и мен да не намаляваше и през всичкото време да беше не по-малко от двадесет крачки, той продължаваше да върви, като размахваше ятагана отпуснато.

— Наблюдавайте не само този, който ви преследва, но и другите! — извика ми Фернан. — Можете случайно да се окажете близо до друг.

Те бяха много тромави и не бе трудно да се избяга от тях. Накрая хората от нашия отряд и каменните войници от отряда на Грабер се пръснаха на двойки из участъка, който не се виждаше от водната кула, защото стената пречеше. От върха на кулата от време на време се разнасяха изстрели.

Тази странна война приличаше на детската игра, при която се притичва от едно място на друго, като се внимава никой да не те докосне с ръка. След като притичвахме, ние се спирахме и наблюдавахме как на полесражението се разпределяха двойките…

Фернан командуваше тази чудновата война, като следеше зорко движението на противника.

Не след дълго слънцето докосна западната ограда и оазисът започна да се губи във вечерния здрач. Страшно се изморихме, устата ни пресъхнаха. Измъчвахме се, като гледахме как войниците на Грабер от време на време се навеждаха над тръбите край лехите и жадно пиеха алкална вода. За нас това бе отровна вода. Макар че притичванията бяха кратки, те доста ни умориха. А каменните хора бяха просто неизтощими и с дяволска упоритост продължаваха да вървят по петите ни.

— Дали да не опитаме да се прехвърлим през оградата? — запитах Фернан, когато случайно се намерихме един до друг.

Като се промъкваше ловко между каменните войници, той отиде до онази палма, по която аз се бях прехвърлил на полигона. Когато беше се покатерил почти до равнището на оградата, от върха на кулата затрака картечницата. Той успя да скочи от дървото в момента, когато неговият преследвач беше почти на пет крачки от него.

Забелязах, че нашите бойци взеха да се придвижват все по-бавно и разстоянието между тях и каменните войници намаляваше.

Трудно е да се каже как би завършила тази безшумна и бавна война, ако вратата откъм полигона не се бе отворила и от нея не се бе показал каменният идол, който буташе пред себе си огромна количка. Чу се неясно изречено повикване и войниците на Грабер един по един поеха към западната стена. Мракът все повече се сгъстяваше. Кремъчните хора се събраха край количката и започнаха да получават храна. От време на време ту един, ту друг се навеждаше към тръбите в пясъка и пиеше вода между храненето.

— Имаме малко време да си починем и да помислим какво да правим по-нататък — каза Фернан, след като се събрахме всички на едно място.

— Без храна и вода няма да изтраем дълго.

— Може би, когато се стъмни напълно, трябва да опитаме да се измъкнем от този капан през оградата. Най-лесно това може да стане през източната стена.

— А жиците с високо напрежение? — възразих аз.

— Жиците трябва да се прережат…

— Четири реда са тук. Освен това оградата е двойна.

— Въпреки това, докато те се хранят, трябва да опитаме.

Фернан се посъветва с Али. Али извика четирима души и те се приближиха до източната стена.

— Имате ли нож? — запита ме Фернан.

— За тази работа е необходим нож с изолирана дръжка.

Тогава Фернан предложи да се прекърши стъблото на малко лимоново дръвче и да се разкъсат жиците.

Дръвчето беше твърдо като камък и с него доста си поиграхме, докато го измъкнем от пясъка. Отчупихме клонките и дадохме каменния прът на Али. Двама души застанаха до стената, на раменете им се качи трети и чак на неговите рамене се покатери Али. Той замахна и удари с всичка сила жиците. Върху него се изсипа сноп синкави искри. Цялата жива пирамида с пронизителен вик се разпадна.

— Безнадеждна работа — каза Фернан.

В тъмното ние едва се виждахме един друг.

— Интересно дали тези идоли виждат нощем?

— Ами скоро ще разберем това. Може би в тъмното те виждат като котки.

— Нищо друго не ни остава, освен да чакаме да се разсъмне.

— Ако дотогава не ни изколят всички до един.

Ослушвахме се във всяко шумолене, напрегнато се взирахме в тъмнината. Минутите се нижеха, а не се забелязваха никакви признаци на живот. Тогава по заповед на Фернан започнахме бавно да се придвижваме на запад.

Изведнъж се чу високото му повикване:

— Внимание, идват. Пръснете се. Обаждайте се, за да знаем къде се намирате…

Дочух скърцане на пясъка. По звука се познаваше, че не се движат много хора.

— Фернан, струва ми се, че се приближава само един човек…

— Да, наистина. Може да е парламентьор с ултиматум от Грабер?

Неочаквано странен гърлен глас проряза непрогледни мрак. Отначало нищо не можеше да се разбере. Но после съвсем ясно чух, че някой ме викаше по име.

— Пиер… Мюрдал… Пиер…

— Това май е твоето име — прошепна Фернан.

— Да, наистина. Но кой ме вика?

— Пиер… Аз съм… Свой човек…

— Кой може да е?

— Ако се съди по походката, един от тях е, от каменните. Но откъде знае, че съм тук, откъде знае името ми?

Взирах се напрегнато в тъмнината. Стъпките бавно се приближаваха. Накрая съвсем близо се появи блед силует.

— Да не би да е провокация? — запитах аз.

— Едва ли. Сам е. Съвсем сам…

— Пиер… Пиер… Мюрдал… — дрезгаво викаше приближаващата се фигура. — Аз съм … Свой човек… Аз…

— Кой си ти? — запитах го аз.

— Аз съм Морис Поасон…

— Кой?! — ужасен извиках аз.

— Морис Поасон…

— Не успя ли да избягаш?

— Не… Пиер… Хванаха ме… Ето… Много е тежко… В главата ми всичко се обърква… Слушай какво трябва…

Инстинктивно се спуснах към каменния човек и го хванах за ръката. Ръката на Поасон беше гореща и твърда като нажежен камък. Незабавно се отдръпнах настрана.

— Какво са направили с тебе! — извиках аз. — Морис, какво са направили с теб!

— Сега нищо не може да се промени… В главата ми всичко се обърква… Всичко… Слушай. Вашето спасение е във водата.

— Във водата ли? В каква вода?

— Промъкни се на кулата. Там ще разбереш…

Чувах как силно тракат зъбите на Поасон, как диша често и прекъслечно.

— Ти трепериш? Какво ти е?

— Студено… Ужасно студено…

Избърсах изпотеното си чело. Въздухът беше горещ и задушен.

— Клетият. Ние ще отмъстим за теб, за всички вас, Морис, бъди сигурен!

— Промъквай се на водната кула… Водата… Тя е вашето спасение…

Още веднъж лекичко докоснах нажежената му ръка и той някак особено затъпка на едно място, после, без да каже нито дума, се обърна и тръгна нататък в тъмното.

— Морис, остани с нас! — извиках подир него.

Вместо отговор чух същото силно тракане на зъбите и някакъв странен звук, напомнящ дрезгав смях… И се изгуби в тъмнината. Повиках го още няколко пъти, но безрезултатно.

Потресени, помълчахме още няколко минути. После се обади Фернан:

— Това, което ни каза той, е важно. Аз не знам защо говори за водата, но, види се, с нея е свързано нашето спасение.

— До този момент аз мислех, че с нея е свързано превръщането ни в такива като Морис — подхвърлих аз.

— Не знам. Мисля, че Морис не ни излъга.

— Разбира се, че не ни излъга. По време на изпитанията в хангара аз видях Фрьолих. Сигурно, когато превръщането на човек в каменен не е напълно завършено, у него все още остават проблясъци на съзнание. С Морис те експериментират само три месеца…

— Някой ще трябва да иде на водната кула. Аз мисля, че най-добре ще е да идеш ти, Мюрдал. Ти най-добре ще можеш да се оправиш там.

— Добре, ще ида.

Фернан нареди на Али да остане до източната ограда и ние тръгнахме през оазиса към мястото, където над територията на полигона се издигаше палмата. Когато я намерихме, преди да се разделим, Фернан ми даде пистолета си. Стисна ми ръката и каза:

— Каквото и да се случи с теб, не забравяй, че тук останаха твои другари. Помни, моята страна цялата е обхваната от пламъка на въстанието. Аз вярвам, че Поасон ни загатна за верния начин да се освободим. Ако не направим всичко до сутринта, работата може да завърши зле. Не знам дали хората ще издържат без вода и храна още дванайсет часа…

Сбогувах се с другарите и започнах да се катеря по дървото.