Анатолий Днепров
Глиненият бог (2)

Морис Поасон

— За съжаление всички сме такива след завършването на университета — лениво изговори Морис Поасон. — Нужно е много време, докато разберем, че вече няма граници между различните научни дисциплини. Получава се така: университетският курс е едно, а практиката — друго. И всичко е заради това, че в университета надмощие имат старите консерватори, такива като професорите Перен, Вайс и другите наши корифеи.

— Те не са само наши. Това са корифеи на цялата наука. Франция се гордее с тях — възразих аз, зает с преглеждането на инструкциите за кварцовия спектрограф.

Днес Поасон бе дошъл рано. Според програмата работата ни започваше в единадесет сутринта. А той дойде в девет, когато аз току-що бях започнал да закусвам.

Спрях да чета инструкцията и го погледнах в лицето.

— Кажете ми, моля ви се, какво правим ние? Вече една седмица, откакто живея между тези две глинени стени и все още не разбирам какво става тук. Неизвестността ме тревожи. Досега никой не ми е казал ясно и разбрано защо съм дошъл тук.

Морис се усмихна тъжно и отиде до прозореца. Той погледна някъде в далечината и заговори бързо, сякаш на себе си:

— Вие сте тук една седмица, а пък аз скоро ще направя три месеца. Ако мислите, че мога да отговоря на всичките ви въпроси, дълбоко се лъжете! Аз дори не си ги задавам. Защо е нужно?

Той се обърна с лице към мен.

— Впрочем мога да ви дам един съвет: пазете си нервите. Не мислете за нищо, което е извън пределите на вашите задължения. Вие сте лаборант — това е. Сега е необходимо да изучавате спектрофотометрията и да се научите да правите химически анализи със средствата на физическата оптика.

— Да, но аз съм химик, разбирате ли, химик!

Той сви рамене и отново отиде до прозореца. После неочаквано ни в клин, ни в ръкав попита:

— А вие обърнахте ли внимание, че всички оптически уреди тук са на фирмата Карл Цайс…

— Да.

— Цайс — хубава немска оптическа фирма. Спомняте ли си как в университета ние се биехме за правото да провеждаме практическата работа с цайсовия микроскоп?

И Поасон като мен бе завършил Сорбоната, само че една година по-рано. Той бе специализирал физическа химия. Преди да го срещна тук, не го познавах. Бяха ми го представили на третия ден след пристигането ми.

Той бе родом от Руан. Не ме питаше нищо за Париж. Започна заниманията си с мен сухо, с подчертана важност. В почивките между заниманията разсъждавахме за науката изобщо.

— И така, сега знаете как е устроен този уред. Моля ви да ми разкажете последователно методиката на спектралния анализ.

Затворих инструкцията и започнах както някога по време на изпит пред професора:

— Отначало трябва да се включи водородната лампа и с кондензаторна леща да се проектира изображението на кварцовото прозорче върху входния процеп на спектрографа. После да се затвори блендата, между процепа и кондензатора да се постави кюветка с изследваната течност, да се сложи касета в камерата на спектрографа, да се отвори тя, да се отвори и блендата и да се експонира. След това да се затвори блендата, да се отмести водородната лампа, на нейно място да се сложи волтова дъга с железни електроди, да се премести пластинката в касетата с едно деление и да се експонира светлината на жълтата дъга. После да се прояви пластинката, да се изсуши и да се измери с фотометър силата на светлината.

— А защо е необходимо да се експонира желязната дъга? — запита той, излегнат в креслото със затворени очи.

— За да се сравни спектърът на линията на желязото по всички участъци, честотите на които са известни.

— На кого са известни? На вас ли са ви известни?

— На мен ли? Засега още не. Те са ето тук, в този каталог.

— Правилно — каза той и стана. — Научете се да отгатвате спектъра на желязната дъга по памет. Това не е много трудно. Трябва да се запомнят всичко на всичко някакви си двеста цифри. Казват, че Грабер не обичал по време на работа да се поглежда в справочниците.

Кимнах потвърдително и след минута попитах:

— А кой е този Грабер?

Морис се разходи из стаята няколко пъти, после, кой знае защо, откри поставените на масата аналитични везни и лекичко докосна с пръст позлатеното блюдце. Вместо отговор на моя въпрос той неочаквано запита:

— Пиете ли спирт?

Аз не отговорих. Оставих инструкцията на масата, където стоеше спектрографът, и отидох в съседната стая. Това беше стаята, където в десет шкафа, наредени покрай стените, се намираха химическите реактиви. Когато ми показаха за пръв път мястото, където ще работя, най-силно ме изненада изобилието на реактиви. Това бяха най-хубавите реактиви, за които само бях чувал, много и най-различни неорганични и органични съединения на фирмата Колбаум, Шеринг, Фарбен-индустри. По мои изчисления тук имаше около пет хиляди буркана и шишета с най-различни размери и цветове, грижливо подредени според приетата химична номенклатура. В отделен железен шкаф, от който излизаше широка изсмукваща тръба, се съхраняваха разтворители — органични течности от най-различни групи. Отворих този шкаф и намерих бързо етиловия спирт.

— Разреден ли го пиете или така? — запитах аз и му подадох спирт, налят в мензура от четвърт литър.

— А вие? Впрочем рано ви е още. Дайте ми чаша вода.

Поасон изпи спирта на големи глътки и, без да си поеме дъх, започна да пие водата. Лицето му почервеня, от очите му потекоха сълзи. Той пое дълбоко няколко пъти въздух и отново отиде до прозореца.

— Та вие питате кой е този Грабер ли? Хм. Този въпрос е сложен. Според мен Грабер е талантлив химик. И не само химик. Той сигурно разбира и от физика, и от биология. Казват, че този човек, като гледа всеки ето така, както ви гледам аз сега — Морис втренчи в мен очите си, които бързо помътняваха, — веднага ще ви каже каква е концентрацията на хлорист натрий в кръвта ви, колко пепсин се е отделил в стомаха ви от това, че сте си пораздвижили пръста; доколко се е повишила концентрацията на адреналина в кръвта ви, защото сте се уплашили от него, от Грабер; кои жлези с вътрешна секреция за заработили у вас, когато той ви е задал въпрос; доколко се е ускорил в мозъка ви окислителният процес, когато сте се замислили над отговора, и така нататък и темподобни. Грабер знае наизуст цялата сложна химична лаборатория на човешкия организъм.

— Това е много интересно — обадих се аз. Малко ми дожаля за Морис. След като изпи спирта, той започна да помръква, да се смалява, да се превръща в жалък, объркан човек. Канех се да му предложа да се прибере в квартирата си, но изведнъж ми мина през ума, че сега под влияние на алкохола ще отговори с по-голяма готовност на въпросите, които ме вълнуват. — Това е много интересно. Но дали неговите научни таланти имат някакво отношение към онова, което ще трябва да правя аз?

— Ха-ха-ха! — засмя се Морис и поклати глава. Той дойде съвсем близо до мен и прошепна в самото ми ухо: — Там е работата, че Грабер иска да си направи сигурно една лоша шега! Ха-ха! Досещам се какво иска да направи… Впрочем ш-ш-шът… Аз нищо не знам. Никой нищо не знае. И изобщо за какво е този глупав разговор? Чувате ли? Никакви въпроси! Аз отивам да си почина, а вие се потрудете да снемете абсорбационните спектри на пет разтвора органични вещества. Които и да са, каквито си искате. Утре ще дойда да проверя…

След тези думи Поасон излезе с несигурна походка от лабораторията, като се олюляваше и блъскаше в ъглите на масите. Дълго гледах подире му.

На следващия ден след пристигането ми Шварц ме запозна с програмата през деня. Определено бе да живея направо в лабораторията. Не се налагаше често да излизам от помещението. Разрешаваше ми се три пъти на ден разходка, и то само около бараката, където живеех. Един час сутрин, два часа по обяд и един час вечер.

Това бе почти арестантски режим. Закуска, обед и вечеря ми носеше в термоси един арабин, загърнат от петите до главата в бяла сутана. Бях напълно уверен, че беше или глухоням, или пък не разбираше абсолютно нито дума от нито един език освен родния си, или му е било строго наредено да не разговаря с мен. Аз трябваше да решавам с Шварц всички въпроси, които биха могли да възникнат у мен. Той ме навестяваше редовно два пъти на ден, а някога и по-често. Винаги много любезен, весел, интересуваше се за здравето ми, питаше ме дали не съм написал писма до своите родители и познати.

— Добър ден, господин Мюрдал! — неочаквано чух глас над главата си.

Беше Шварц.

— Добър ден — отговорих сухо аз.

— И тъй, казват, че сте усвоили спектралния анализ, вярно ли е? — каза той добродушно, като сядаше в креслото и палеше цигара.

— Не знам. Не съм опитвал още.

— Но във всеки случай с теорията при вас всичко е наред.

Свих рамене. Сигурно Поасон трябва да му е доложил за успехите ми.

— Бих искал да ми демонстрирате как възнамерявате да извършите спектрофотометрирането на разтворите.

Без да кажа нито дума, извадих от чекмеджето на масата цилиндрична кварцова кювета. Влязох в стаята с препаратите, взех от шкафа първото попаднало ми шишенце, изсипах на дланта си малко от веществото и го изтърсих в една плоскодънна колба. После налях вода от чешмата. Когато разтворът бе готов, почнах да го изсипвам в кюветата. В този момент Шварц се засмя тихичко и каза:

— Достатъчно, Мюрдал. Много лошо. Можете да не продължавате.

— Но не е направено още нищо — възразих аз.

— Драги мой химико — започна той с познатата безкрайно любезна усмивка, — вие направихте всичко, за да бъде напълно негоден вашият анализ.

Погледнах го ядосано.

— М-да — проточи той замислено. — Явно Поасон е посредствен инструктор. Доста посредствен. — Той подръпна долната си устна. — Искате ли да знаете защо вашият анализ е напълно негоден? Първо, вие сипахте от реактива на дланта си и по този начин го замърсихте. Та нали ръцете ви са мръсни. Не се обиждайте, те са мръсни в химическо отношение. Най-нищожни следи от пот, които са изкристализирали в клетките на солите, полепналият по ръцете ви прах — всичко това е попаднало с реактива в разтвора. Освен това вие не претеглихте реактива. Не знаете какво количество сте взели. А щом не се знае концентрацията на разтвора, не може да се прави извод за абсорбационните спектри. По-нататък, вие разтворихте реактива във вода от чешмата, а тя също е мръсна в химическо отношение. Вие не измихте кюветата. Разбирате ли сега колко грешки направихте за една минута?

Той се засмя и ме потупа снизходително по рамото, а аз, напълно ликвидиран, усещах как червенина залива лицето ми.

— Нищо, нищо. Случва се в началото. Но много ви моля, не постъпвайте така занапред. Та нали на вас ви предстои много отговорна работа и щом вие ще правите анализи, доктор Грабер трябва да им вярва. Разбирате ли?

— Да.

— А сега нека да се запознаем както му е редът — продължи той със същия весел тон. — Казвам се Шварц, Фридрих Шварц, доктор по химия от Бонския университет. Аз ръководя тази лаборатория, а вие сте мой лаборант. Ще работите под мое ръководство и, надявам се, ще работите добре. Сега изпълнете онова, което ви е наредил Поасон, само че чисто. На всяка спектрофотограма отбележете названието на веществото, разтворителя, концентрацията на разтвора, времето на експонирането, времето на проявяването на пластинката. Довечера аз ще проверя. Засега довиждане.

Доктор Шварц тръгна към вратата, все така усмихнат.

Изведнъж се спря и каза:

— Между другото забранявам ви да напивате Поасон със спирт. Забранявам и на вас да пиете. Ако ви се появи желание да пийнете — кажете ми. Ние имаме тук чудесни коняци — „Мартел“, „Наполеон“, каквото поискате.