Анатолий Днепров
Глиненият бог (3)

„Науката изисква уединяване“

Светът, в който попаднах, се оказа не чак толкова безкраен, както ми се стори в началото. На разстояние близо един километър на север от моята барака се простираше ограда, която отделяше от територията на института онова, което аз бях нарекъл за себе си оазис от яркочервени палми. В действителност палмите не бяха яркочервени, но не бяха и зелени. Денем цветът на листата им изглеждаше оранжев, почти като цвета на пясъка.

По време на един разговор с Поасон научих, че главният вход за територията на института се намира на северната стена, до североизточния й ъгъл. През тези врати при Грабер пристигали различни товари, материали, гориво за електростанцията и цистерни с вода.

Най-малко в четири постройки се помещаваха химически лаборатории. В двете едноетажни бараки точно пред централния вход се намираха лабораториите на Шварц, малко по̀ на север имаше още една лаборатория и четвъртата бе непосредствено до стената на оазиса от яркочервените палми. В нея работеше Поасон. Над покривите на бараките стърчаха ламаринени тръби — изсмукваха въздуха от помещенията, където се провеждаха изследвания.

Триетажната тухлена сграда в югоизточния ъгъл на територията беше резиденцията на самия Грабер. Вдясно от сградата се издигаше водоразпределителната кула.

Бяха минали повече от три месеца, откакто бях пристигнал. Придвижването ми по територията се ограничаваше както и преди в двете бараки, където се разпореждаше доктор Шварц. Освен мен под негово разпореждане бяха още само двама сътрудници — един немец на име Ханс и италианецът Джовани Сако. И двамата работеха в северната барака и никога не се отбиваха при мен. Цялата северна барака представляваше синтетична лаборатория. Там се получаваха някакви химически вещества. Там живееше и доктор Шварц заедно с Ханс и Сако. Аз живеех сам.

По територията денем и нощем се движеха часови. Те дежуряха по двама, въоръжени с карабини. Обикаляха цялата територия по някакъв много сложен маршрут.

Рядко успявах да видя на територията някого от хората. Особено безлюдна бе южната част, макар денем да излизаше дим от ламаринените тръби, а нощем понякога да светеха прозорците. Покрай източната ограда минаваше асфалтиран път и по него доста често до помпената станция или до електростанцията пристигаха камиони. По същия този път от време на време се появяваха хора, загърнати в бели сутани. Това бяха работници от местните жители.

Дълго време не познавах никого освен Шварц и Поасон. Ханс и Сако бях срещал, когато посещавах с резултатите от анализа северната барака, но всеки път щом влезех при тях, те веднага отиваха в друго помещение, като ме оставяха насаме с доктор Шварц. Поасон идваше при мен сам, обаче, след случая със спирта, много рядко. Отбиваше се най-вече, за да вземе някакъв реактив или да ми остави препарат за анализ. Той винаги бе мълчалив, замислен и както ми се струваше, пийнал. В мен се бе създало впечатление, че нещо го гложди, но какво точно — той или не искаше, или не можеше да каже.

Впрочем наскоро след пристигането ми аз имах още един познат, по-точно позната. Не я бях виждал. Запознаването ни стана по телефона. Веднъж, когато, кой знае защо, се поуспах, неочаквано иззвъня телефонът ми. Понеже дотогава никога не бе звънял, аз скочих като опарен и грабнах слушалката. Не бях успял да кажа нито дума, когато в слушалката се чу женски глас:

— Господин Мюрдал, време е за работа. — Това бе казано на френски със силен немски акцент. — Закъснявате за работа, господин Мюрдал. Вече е осем и десет минути.

Погледнах часовника си. Беше едва седем.

— По моя часовник е едва седем… — измънках аз смутено.

— Не сте си сверили часовника. Звънете ми винаги вечер след осем часа. Аз ще ви казвам точно време.

— А как да ви звъня?

— Просто вдигнете слушалката.

— Добре, благодаря. Ще ви се обаждам, извинете, как се казвате?

— Айнциг.

Задължение на тази телефонистка бе и да събужда сътрудниците за работа.

След време започнах да използувам по-често телефона, за да не ходя излишно при доктор Шварц. А също и в случаите, когато бе необходимо да запитам Поасон каква е участта на анализите ми, тъй като не ми беше позволено да отивам при него.

Вдигах слушалката и молех да ме свържат с когото ми бе нужно да говоря. „Моля“ — обаждаше се женският глас и ме свързваше. Веднъж вместо доктор Шварц италианецът бе вдигнал слушалката. Той започна да ми говори бързо на неправилен немски език, че количеството на силиция, което съм открил в препарата, е твърде малко, и че е необходимо да повторя анализа, и че…

В този момент разговорът ни бе прекъснат. Когато започнах да крещя в слушалката отново да ме свържат, гласът на фрау Айнциг изрече с подчертана любезност:

— По тези въпроси следва да разговаряте само с доктор Шварц. Той отсъствува сега.

Не знам защо, след този случай се заинтересувах къде минава кабелът на моя телефон. Оказа се долу, под пода. Електропроводът също бе подземен. Мъчех се да разбера къде се намира телефонният комутатор. Сигурно в триетажната сграда, обитавана от доктор Грабер.

Откакто бях в института на Грабер, аз научих доста неща. Сега можех много прецизно да извършвам качествено и количествено химическите анализи, при това със значително по-голяма точност отколкото в университета. За откриване на химични елементи прилагах освен обикновените реактиви и чувствителни органични индикатори. Усвоих много физически методи за анализ, за които знаех или само от книгите, или от един-два практически опита с остаряла апаратура. Бях усвоил и различни анализи — колориметрични, спектрофотометрични, спектрални, рентгеноструктурни и потенциометрични. Доктор Шварц настояваше да изпълнявам особено прецизно последните.

— Вие трябва да определяте извънредно точно концентрацията на водородните йони в разтворите. Трябва да можете накрая да я усещате с точност до третото деление — поучаваше ме той.

Дълго време не можех да разбера защо това е толкова важно. Едва по-късно, когато тук, в пустинята, се разиграха трагични събития, разбрах смисъла на всичко това…

От лабораторията, където живееше Шварц, ми донасяха за анализ или разтвори, или вещества на кристали. Поасон ми донасяше обикновено пепел. Той гореше нещо в лабораторията си, а аз трябваше да определя състава на онова, което оставаше. От време на време ми донасяше разтвори. Но те не бяха кристално чисти разтвори, каквито получавах от Шварц. Неговите разтвори бяха почти винаги много мътни, със седименти, понякога миришеха неприятно. Когато ми ги предаваше, той много държеше, преди да ги сложа в потенциометричната кювета или в кюветата на нефелометъра, да ги разклащам добре.

Веднъж здравата се скарахме с него.

— Вижте какво, Поасон! Веднъж доктор Шварц бракува анализа ми само защото бях изсипал в ръката си чист химически реактив. А вие ми носите някакви помии. Ето вижте, например в епруветката плава парченце от дърво или кожа, или дявол знае какво! Колкото и да го разклащаш, тази мръсотия или ще попадне, или няма да попадне в анализа. И аз съм сигурен, че при точността, която се изисква, при вас могат да се получат различни резултати.

— Направете така, че тази тъкан да попадне в анализа, особено в качествения — каза той и си отиде.

Аз записвах резултатите от всеки анализ на специална бланка, като посочвах всички данни: какви химични елементи влизат в състава на препарата, техния процентен състав, ивицата на абсорбиране на веществото в ултравиолетовата и инфрачервената част на спектъра, коефициентите на разсейване, концентрацията на разтворите, вида на кристалната структура за твърдите и кристалните вещества, концентрацията на водородните йони и така нататък.

Отначало изпълнявах цялата работа автоматично, без да се замислям какво е значението й и за какво е необходима. Просто ме увличаше многообразието от сведения, които се получаваха за веществото, като се използуват съвременни методи на изследване. Приятно ми бе да науча за някакъв си розовичък прах, че молекулите на веществото са разположени в него в строго кубична форма. А за това говореше рентгеноструктурният анализ. Спектрофотометричният анализ показваше, че това е органично вещество, в което има метилова, хидроксилна, карбоксилна и ароматни групи, че са налице двойни и тройни връзки. Че веществото има киселинна реакция — говореше потенциометричният анализ. Че в състава на молекулите на веществото влизат атоми на силиций, алуминий, желязо и така нататък, научавах от резултатите на емисионния спектрален анализ. Понякога се получаваха толкова много данни, че аз свободно написвах химическите формули на изследваните съединения.

Аз успявах да завърша химическия анализ с написване формулата на веществото само за препаратите, които получавах от Шварц. Що се отнася до анализите за Поасон, то те бяха също тъй мътни, както и разтворите му. Това бе огромно натрупване на различни химически елементи, групи, радикали, йони. Какво ли нямаше в тях. Спектралният емисионен анализ на пепелта даваше такова огромно количество линии, че едва след многочасово проучване на спектрограмите можеха да бъдат написани всички онези елементи, които се откриваха там.

Но скоро след като бях извършил най-малко двеста анализа, аз неочаквано направих откритие: и при чистите вещества от Шварц, и при „мръсотията“ от Поасон почти винаги откривах силиций. Силицият в съединение с други елементи натрапчиво фигурираше почти навсякъде. Ту влизаше в киселинния остатък, ту в радикала на органичното съединение, ту се срещаше като комплексен йон в съединение с други елементи, но силиций имаше почти винаги. Казах почти, защото имаше няколко анализа, в които не се откри силиций, но затова пък в тях се откри друг елемент от четвъртата група на периодичната Менделеева система — германий.

Това бе важно откритие и аз го направих съвсем самостоятелно. Както ми се стори, то мъничко ме приближи до отговора на измъчващия ме въпрос: с какво се занимават тук немците. Когато се убедих, че тук изследват съединенията на силиция, всичко изведнъж ми стана още по-неразбираемо отпреди. Като химик аз знаех свойствата на силиция и на съединенията му. Мислено прехвърлях в паметта си много от тях, но те, бях почти сигурен в това, не можеха да представляват голям интерес. Съединенията на силиция са пясъкът, различните твърди минерали — кварцът, гранитът, шпатите, стъклото, течното и твърдото, материалите за режещи инструменти, като силициевия карбид. Силиций — това са различните силикатни изделия: керамика, порцелан, фаянс… Това са все отдавна познати неща. Заслужаваше ли си да се завреш в пустинята, за да изследваш тайно от целия свят съединенията на силиция? Накрая реших да поговоря по този въпрос отначало с Поасон, а после с Шварц.

С Поасон просто не се получи разговор. Когато го запитах защо в неговите анализи почти винаги е налице силицият, той изведнъж се навъси, после, сякаш се страхуваше, че могат да го подслушват, каза шепнешком:

— Погледнете наоколо. Навсякде е пясък. Пясъчен прах винаги може да попадне в препарата. А известно е, че дори най-малки следи от силиций лесно се откриват.

Това бе казано с такъв вид и така изразително, че почти означаваше: „Не се правете на идиот и не задавайте неуместни въпроси.“

Не го попитах нищо повече, защото разбрах, че лъже. В неговите препарати винаги имаше доста много силиций. Не бе възможно специално да сипва в епруветките пясък!

Разговорът с доктор Шварц излезе по-интересен. Веднъж му занесох цяла купчинка анализи. Когато той започна да разглежда един от тях, аз казах:

— По отношение на този не съм много сигурен.

— Защо? — Той вдигна към мен светлосините си очи. Имаше навик, разглеждайки нещо, да дъвче крайчеца на кибритена клечка. И сега правеше същото. Но след моята забележка ми се стори, че лицето му, винаги спокойно и самоуверено, изведнъж стана напрегнато.

— Тук не открих силиций — отговорих аз, без да свалям поглед от него.

— Силиций ли? А защо мислите, че непременно трябва да го има тук?

— Обикновено го намирам във всички препарати, които вие ми предавате. Нали работим със съединенията на силиция?

Зададох последния въпрос, като се мъчех да изглеждам колкото е възможно по-безразличен и спокоен, макар че по съвсем необясними причини сърцето ми силно биеше. Някаква свръхинтуиция ми подсказа, че току-що засегнах нещо, което представлява страшна тайна. Неочаквано Шварц се разсмя високо.

— Господи, какъв идиот съм! И през всичкото това време съм ви принуждавал да си блъскате ума над въпроса с какви съединения имаме работа? А нали аз трябваше да ви съобщя това от самото начало. Тогава вашата работа щеше да придобие съвсем друг смисъл.

Като се насмя хубаво, Шварц избърса с кърпа насълзените си очи и спокойно, но весело каза:

— Ама разбира се, разбира се, ние се занимаваме с изучаване и синтез на силицийорганични съединения. Изследваме органичните съединения на силиция. Това е. В това се състои и цялата ни работа.

Аз продължавах да го гледам с учудени очи, сякаш питах: „А защо точно тук, в пустинята?“

Той обаче отговори на този неизречен въпрос:

— Знаете ли, силицийорганичните съединения не са достатъчно изучени. Онези, които са били синтезирани досега, още нямат никакво практическо значение. Но, изглежда, бъдещето принадлежи на тях.

Доктор Шварц стана и отиде до големия библиотечен шкаф. Извади едно немско химично списание и ми го даде.

— Ето вземете и прочетете тук статията на доктор Грабер за органичните съединения на силиция. Професорът се е занимавал с тези съединения още преди войната. А сега продължава своите изследвания в същата насока. Защо тук, а не в Германия ли? Това е съвсем ясно. Истинската наука изисква уединяване.