Анатолий Днепров
Глиненият бог (7)

Робер Фернан

Една сутрин рано при мен дойде доктор Шварц, придружен от един човек, когото дотогава не бях виждал. Той бе не много млад човек, висок, широкоплещест мъж с буйни, черни къдрави коси.

— Запознайте се. Това е господин Фернан, нашият биохимик — представи ми го Шварц.

— Добър ден — казах аз, стискайки му ръка.

— Добър ден — отговори той на френски, като произнесе р-то особено, с едва доловим чуждестранен акцент.

Фернан ме погледна с присвити очи и едва се усмихна. Създаваше се впечатление, че е късоглед.

— Доктор Фернан ще изпълнява функциите, които по-рано изпълняваше Морис Поасон — каза Шварц. — Надявам се, ще се сприятелите. — Той се усмихна и ни остави сами.

Фернан остави на работната ми маса подставката с епруветки, пълни с познатите ми мътни течности и се за-разхожда мълчаливо из лабораторията. Спираше се пред уредите и ниско навеждаше над тях глава. Следях движенията му, като се мъчех да разбера кой е той и какво представлява. Кой знае защо ми се стори, че не е французин. За да не се покажа излишно любопитен, започнах да подреждам епруветките, поглеждайки го скришом как се разхожда из стаята, кръстосал отзад ръце, без да пипа нищо. Само разглеждаше.

— Пълни анализи ли са нужни, или само спектрални? — запитах с безразличен глас.

— А как е прието тук при вас? — попита той и се приближи до масата ми.

— В зависимост от това какво е необходимо. Аз не знам какво ви е нужно.

Той се усмихна едва забележимо и след като помисли, отвърна:

— Направете отначало пълен анализ.

Кимнах и се заех с препарат номер едно.

— Няма ли да възразите, ако понаблюдавам как работите? — попита той.

— Щом ви харесва, моля — отговорих му без всякакъв ентусиазъм. За себе си бях решил, че този Фернан е специално прикрепен към мен. Минах в хранилището, филтрирах разтвора и сложих върху електрическия котлон листа хартия с утайката да се суши. Прелях разтвора в кварцова кювета и се върнах при спектрографа. Фернан вървеше по петите ми, навел ниско глава над ръцете ми. Това започна да ме дразни.

— Сега ще експонирам спектъра и вие можете да си починете — казах аз на немски, като се мъчех да изрека фразата колкото е възможно по-язвително.

— Благодаря — отговори той на чист немски език.

„Така си и знаех. Немец“ — реших аз.

Трансформаторът на водородната лампа забръмча, нагласих кюветата на статива и седнах до спектрографа. Фернан седна наблизо до масата. Мълчахме няколко минути.

— А не се ли страхувате, че ултравиолетовите лъчи ще изгорят лицето ви? — неочаквано ме попита той, спрял поглед върху мен.

— Аз ли? Свикнал съм. Ултравиолетовите лъчи не ми действуват.

— Значи отдавна сте тук?

Погледнах го в лицето. За един немец то бе твърде мургаво. Това ме смути малко.

— Да, отдавна — отговорих аз и се извърнах.

След малко той продължи да разпитва:

— От Франция ли сте?

— Да.

— Харесва ли ви тук?

Вдигнах към него учуден поглед.

— А това има ли някакво отношение към работата?

— Извинете — засмя се Фернан. — Това, разбира се, е само любопитство. Извинете — повтори той.

След този диалог той вече не вървеше по петите ми. Седеше, облакътен на масата, със затворени очи, потънал в свои мисли. Когато взех третата епруветка, той изведнъж стана и без да каже нито дума, излезе от помещението. Видях през прозореца как заобиколи моята барака и като крачеше широко по пясъка, се запъти към южната лаборатория. На половината път го спря часови и му поиска пропуск. Часовият поздрави по военному и се отдръпна.

„Голяма клечка. Разхожда се където си иска.“

Върна се при мен едва привечер. Изглеждаше малко разтревожен и едновременно уморен.

— Приготвихте ли всичко? — запита той.

— Отдавна. Ето тук, на бланките, е написано всичко.

Няколко минути той мълчаливо разглежда моите бележки, а после вдигна към мен късогледите си очи.

— Според мен безсмислена работа — каза някак неопределено.

— Не знам. Доктор Грабер и доктор Шварц по-добре знаят.

Фернан вдигна рамене.

— Аз съвсем нищо не разбирам. За какво е необходимо напълно нормални зайци да бъдат превръщани в каменни зайци? На кого са нужни вместо хубави сочни домати и банани каменни домати и банани?

Бях нащрек и устремих поглед към него. Откакто бях тук, никой не бе разговарял с мен така откровено за работите, които се вършеха в института на Грабер. Може би това е провокация? Може би немците подозират, че знам вече твърде много неща и просто искат да разберат какво точно ми е известно? Стиснах плътно устни и не отговорих нищо.

— Е, добре. Лека нощ — каза Фернан и си отиде.

Няколко дни той не дойде. През това време се случи събитие, което трябваше да стане решаващо в цялата тази история.

Една вечер след работа позвъних на фрау Айнциг, за да си сверя часовника. Тя вдигна слушалката и произнасяйки познатото ми „ало“, изведнъж спря да разговаря с мен. Вместо нейния глас неочаквано чух наведнъж няколко гласа. Разговорът бе много неясен, припрян, но много бързо схванах смисъла му. Някой съобщаваше на фрау Айнциг, че е получена радиограма за пристигането в института на голямо началство. Във връзка с това нужно бе да се направи нещо, да се свърши по-бързо, да се повика някой. Датата на пристигането не бе установена точно. Айнциг окачи слушалката и аз не чух нищо повече.

На сутринта ми се стори, че на територията на института има оживление. Видях как Шварц няколко пъти тичаше от своята лаборатория в южната и обратно, как от южната лаборатория излизаха хора и бързаха към сградата на Грабер, как по пътя, покрай източната ограда, тичаха нагоре-надолу местни работници.

Този ден ме бяха забравили.

Но скоро след обеда в моето помещение дойде Фернан. Той влезе много бързо и видът му говореше, че е силно развълнуван. За мое учудване не донесе никакви препарати за анализ.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запитах подигравателно, понеже разбирах, че немците са в паника от пристигането на началството.

Фернан се усмихна виновно и някак съвсем непринудено каза:

— Ух, капнах от тичане. Реших да си почина при вас.

— Да си починете?

— Да. Ще имате ли нещо против, ако поседя при вас няколко минути?

Свих рамене и кимнах към стола.

След като помълча, той добави:

— Моля ви, ако дойде доктор Шварц, почнете да ми разказвате нещо за работата си. Ще се създаде впечатление, че уж съм дошъл при вас по работа.

Погледнах го внимателно в очите. Всичко това започна да ме ядосва и като не можах да се въздържа, попитах:

— Вие сигурно си мислите, че аз съм безнадежден идиот и не разбирам какво означава цялата тази комедия?

— Комедия ли? — Той стана от стола и дойде до мен. — Според мен това не е комедия. Може би за вас, но не и за мен…

— Господин Фернан, нека се разберем: ако са ви наредили да ме следите, то правете го някак по-умно…

Той наведе глава, потърка челото си и тихичко се засмя.

— Дявол да го вземе! Наистина! Какво право имам да разчитам на вашето доверие? Никакво…

Видя ми се странно, че говори така. Държеше се много непосредствено.

Той помисли малко и изведнъж заговори:

— Добре. Да бъдем откровени. Аз нямам друг изход. Само ми отговорете на един-единствен въпрос. Той може да ви се стори странен. Съгласен ли сте?

— Зависи какъв въпрос — предпазливо казах аз.

— Вие обичате ли Франция?

Докато аз мислех, той ме гледаше с широко отворени черни очи, които излъчваха някакъв дълбок душевен жар…

Почувствувах внезапно, че пред мен стои не такъв човек, за какъвто го вземах.

— Ако това е толкова важно, мога да ви отговоря. Да!

— Вярвам ви. Слушайте… — той премина към шепот — аз не съм Фернан и съм в опасност…

Дълго стояхме мълчаливи и се разглеждахме взаимно. Той ме гледаше право в очите и в тях аз не виждах нищо друго освен искреност…

— Тогава кой сте вие?… — прошепнах аз.

— Ще разберете това, като му дойде времето. Но аз не съм немец. Не съм и французин…

— Да идем в рентгеновия кабинет. Там можем да се заключим и да поговорим, без да ни чуе никой — прекъснах го аз.

Влязохме в рентгеновата лаборатория и аз включих уредбата. В стаята стана шумно. Фернан се наведе над мен и каза:

— Дойдох тук с документите на някакъв Робер Фернан от мюнхенския изследователски център. След войната този Фернан е бил осъден на доживотно заточение за непозволени медицински и биологични опити с военнопленници. Обаче с помощта на негови западни колеги скоро го освободили и той заел важно положение на медицински съветник при сегашното правителство в Бон…

— Да, но вие…

— Аз не току-така ви попитах обичате ли своята родина. Работата е там, че моята родина е тук…

— Тук? В Африка?

— Да, тук, на същата тази земя. Нас отдавна вече ни тревожи това, че немците са се залостили тук. В това отношение са им помогнали отвъдокеанските приятели на сегашното наше правителство. Но време е на това да се сложи край!

Фернан изрече последните думи решително, като призив, и се изправи с целия си ръст. Направи крачка встрани от мен и аз изведнъж изпитах срам, че съм представител на европейска нация.

— Почакайте, една секунда, Фернан, или как да ви… Но нали Грабер, доколкото ми е известно, прави научни изследвания.

— Научни ли? — Той се наведе рязко над самото ми лице. — Робер Фернан е правел с хора също така наричани „научни изследвания“. Той ги е замразявал живи, вкарвал е във вените им разтвори от оловни соли, за да получи уникални рентгенови снимки, той…

— Нима и Грабер?! — ужасен възкликнах аз.

— Не знам, не знам… Впрочем аз съм тук, за да узная всичко. Сред нашия народ се носят различни слухове…

— Какви?

— Няма да ги повтарям. Трябва да се провери точно.

— С какво мога да ви помогна? — запитах аз и го хванах за ръката.

Мисълта за античовешкия характер на работата на института на Грабер ми минаваше през ума много често, но аз я прогонвах, понеже не вярвах, че в наше време науката може да се занимава с нещо отвратително и престъпно. Сега, когато Фернан изрази тази мисъл ясно и разбрано, изведнъж почувствувах, че непременно ще му стана помощник, ако не искам да бъда съучастник в престъпление.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запитах аз още веднъж.

— Добре, слушайте — прошепна той. — Скоро от обединения щаб ще пристигне група военни, за да ревизира института на Грабер. Освен военните в нея ще има и представители на две изследователски фирми: на американската „Уестърн биокемикал сървис“ и на немската „Хемише централ“. Впрочем това е една и съща фирма. Своята дейност у нас те започнаха с внос на сапун и кисели бонбони. И едното, и другото се появяваха в едни и същи опаковки, но с надписи ту на английски, ту на немски език. Та значи представителите на тези две фирми ще пристигнат да огледат и едновременно да показват на генералите своето, така да се каже, африканско стопанство, да се запознаят с успехите и постиженията на доктор Грабер. Трябва да присъствувате на изпробванията.

— Какви изпробвания?

— Грабер ще демонстрира резултатите от своята работа.

— Къде?

— Сигурно в парка, отвъд стената.

— И какво трябва да правя?

— Трябва да присъствувате на изпробванията.

— Аз?? Вие се подигравате! Те ме пускат да изляза от тази барака три пъти на ден на разходка: петдесет крачки надясно от вратата и петдесет наляво. Вие знаете, че територията се наблюдава от часови.

— Да… — Той въздъхна тежко. — Знам. И все пак това трябва да стане.

Сетих се за пътешествието си под земята в оазиса на яркочервените палми и в мен се породи смътна надежда.

— Но да допуснем, че измисля нещо. Може би ще стане чудо и аз ще успея да бъда при изпробванията, макар дори да не знам къде ще бъдат те. Добре, ами вие? Нали трябва да се скриете. Трябва да бягате. Ако пристигнат представители на фирмата и видят, че вие не сте Фернан…

— Не бива да бягам. Трябва под най-различни предлози да не се мяркам пред очите им. Дори и да ме потърсят, макар да се надявам, че не ще имат от мен никаква нужда.

Дълго мълчахме. После аз го попитах:

— Струва ми се, вие доста свободно се движите по територията?

— Да. Сравнително свободно.

— Къде ви е разрешено да ходите?

— Навсякъде, с изключение резиденцията на Грабер и този странен парк отвъд стената.

— Имате предвид оазиса от яркочервените палми?

— Яркочервени ли? Че защо червени? Тези палми имат мръснопясъчен цвят.

Аз се засмях.

— Аз ги нарекох така. В деня на пристигането ми те бяха обагрени от лъчите на залязващото слънце в яркочервен цвят.

— Оттатък оградата нямам достъп, макар лабораторията ми да граничи със стената, отвъд която се намира оазисът.

Учудих се. Значи Поасон не е имал пряк достъп в оранжерията, където бях ходил.

— Тогава слушайте — казах аз. — Имам план. Можете да попаднете в градината. Но имайте предвид, че постройката оттатък стената е обитаема и аз не знам кой живее там. През времето, което остава до пристигането на военните, вие трябва да проучите всичко много добре. Ако успеете да научите къде ще се демонстрират постиженията на Грабер, аз ще се опитам да направя нещо.

— А как ще мога да попадна в оазиса?

Изключих рентгеновия апарат и ние влязохме в лабораторията.

— Впрочем как е истинското ви име? — запитах аз.

— Засега ме наричайте Фернан — отговори усмихнат той.

Засрамих се от своята наивност.

Отидохме до прикрепения за стената шкаф, на чиято врата бе изобразен череп и две кости, пресечени с червена мълния.

— Имате ли във вашата лаборатория такова нещо? — попитах аз.

Той кимна утвърдително.

Отидох при спектрографа, извадих изпод релсата ключа и отворих шкафа. Фернан надзърна вътре и тихичко свирна с уста.

— Ясно ли ви е? — запитах аз.

Той кимна.

— Само че имайте предвид едно нещо.

Заключих вратата, заведох го до стената и вдигнах края на линолеума. Той видя металните контакти и почна бързо да кима с глава.

— Това го знам — прошепна той. — Има го във всички помещения, където работят чужденци.

— Но Поасон…

— При бягството си Поасон е повредил на някои места сигнализацията. Когато пристигнах аз, решиха да не я възстановяват.

— Откъде знаете всичко това? — учудих се аз.

— Тук имаме още един приятел…

— Кой е той?

— После. А сега дайте ключа.

Предадох му ключа и той ми стисна енергично ръката.

— И тъй, ако искате да ви помогна, проучете колкото се може повече неща. Окончателния план за действие ще разработим в навечерието на изпробванията.

— Довиждане.

— Довиждане, господин Фернан.

Един ден след разговора ми с Фернан престанаха да ми носят и храна. Нито сутрин, нито през деня, нито вечер се появяваше арабинът с термосите и аз, прегладнял ужасно, позвъних на фрау Айнциг. Дълго никой не ми отговаряше, а когато тя вдигна слушалката, гласът й бе рязък и раздразнителен. Тя изпревари моя въпрос.

— Няма да умрете, Мюрдал! Всички сме в такова положение. Аз не съм по-малко гладна от вас. Ще чакате.

Вместо вечеря излязох на редовната си „разходка“, като размишлявах върху това защо неочаквано институтът на Грабер се оказа без храна. Минавайки край бараката на Шварц, аз исках да вляза и да поприказвам с доктора за този неочакван поврат на нещата, когато изведнъж вратата се отвори и от нея се показа Джовани Сако, италианецът-синтетик. Черните му очи изразяваха гняв.

— Синьор, и вие ли гладувате? — запитах аз.

Сако се озърна и ми направи едва забележим знак да се приближа.

— Гладът не е най-лошото. Скоро ще умираме от жажда…

— Защо? Да не би да са спрели да докарват вода?

Той се усмихна криво.

— Там е работата, че не. С водата всичко е в ред. Само че да я пием…

— Какво?

Джовани вдигна рамене. После започна да говори бързо-бързо, като смесваше френски и италиански думи:

— Главното е във водата… Така мисля аз… Тези араби отдавна не я пият тук… Иначе защо трябваше да бягат оттук?… И сега тук няма нито един туземец… И всички проклинат водата… Цялата работа е в нея…

Гледах с недоумение италианеца. Лицето му изведнъж цялото се изкриви, той рязко се обърна и се скри вътре. Зад гърба ми се чу скърцане на пясък. С бързи крачки към нас идваше доктор Шварц.

— Нима не са ви съобщили, че разходките са преустановени? — подхвърли той.

— Не. А защо?

— Не задавайте въпроси, ами се прибирайте веднага в стаята си! — изкомандува той.

Възмутих се.

— Чуйте, докторе! Струва ми се, не съм ви съотечественик и не съм войник и вие нямате право да ми заповядвате. Тук съм постъпил на работа по собствено желание. Поискам ли, ще си ида, й толкоз!

Шварц се усмихна презрително.

— За съжаление нямам време сега да ви обяснявам с какви права разполагате. Правете това, което ви се заповядва. Засега ние командуваме тук.

Той подчертано наблегна на думата „ние“.

— За дълго ли? — отвърнах язвително аз, понеже не се сдържах.

— За това ще поговорим друг път. Марш във вашата барака.

В лабораторията аз дълго мислих върху това, което успя да ми каже Джовани. Към десет часа вечерта вратата се отвори и на прага се показа Фернан, усмихнат, с голям пакет в ръце.

— Жив ли сте още? — запита ме той весело и ми смигна.

— Едва се крепя. Изядох последната коричка хляб.

— Ето, нахранете се. Поръчаха ми да ви донеса суха храна. Скоро няма да има топла храна.

Той остави пакета на масата и се заразхожда из лабораторията, като свиреше тихо с уста популярна песничка.

Лакомо се нахвърлих на сухите галета и сухия салам. След като хапнах няколко хапки, попитах:

— Защо сте толкова весел?

— Как защо? Затова, защото вече започна!

— Кое започна?

— Това, което рано или късно трябваше да започне. Работниците на Грабер се разбягаха. Няма нито готвачи, нито прислуга, нито хамали, нито огняри. Напуснаха шофьорите, с изключение на немеца-водар. Местните жители са обявили бойкот на стопанството на професора. Започна стачка!

— И как така изведнъж?

Фернан дойде съвсем близо до мен и като присви очи, каза:

— Шварц ме уверяваше, че цялата работа е в суеверието. Но аз знам, че не е така.

Спрях да дъвча и го загледах втренчено. Той седна на крайчеца на стола и запали цигара.

— Разправят, че сред местните араби се пръснал слух, че европейците, живеещи зад тази стена, са изпратени на земята от дявола! Да се живее и да се работи заедно с белите тук, е все едно да обиждаш аллаха. И те взели, че си отишли.

— Това Шварц ли ви го разказа?

Фернан кимна.

— Лъже. Не вярвайте на нито една дума.

— Аз и бездруго не вярвам.

— Впрочем преди малко италианецът Сако от бараката на доктор Шварц ми намекна нещо за водата. Знаете ли, имаше такъв случай. Когато пътувах насам през пустинята, предложих на шофьора чаша вода. Той отказа, и то доста рязко!

Феран се замисли.

— Дали е водата, или не е водата, но тук има нещо лошо. Всичко ще стане ясно, когато отидете на изпробванията.

— Вие не се ли отказахте от тази идея?

— Напротив. Дойдох при вас, за да уточним нашия план, по-точно плана за вашето проникване на изпробванията.

Усмихнах се. Този човек разговаряше с мене така, сякаш беше в института поне толкова време, колкото бях и аз. А нали бе дошъл тук само преди няколко дни!

— Слушам ви.

— Значи вчера през деня аз бях във вашия оазис на яркочервените палми. Вие знаете ли какво представлява той?

Кимнах с глава.

— Вие също ли сте ходили там?

— Да.

— Чудесно. Тогава ще е по-лесно да ви обясня. В оазиса се влиза през кухнята…

— Каква кухня?

— Онази, в средата на която има пещ, огромна печка — учуден поясни Фернан.

— А защо мислите, че това е кухня?

— Защото с очите си видях как някакъв тромав, широкоплещест дангалак вареше в казани храна и после закарваше казаните зад оградата вдясно. На около петдесет крачки от кухнята.

— А пък аз сметнах кухнята за оранжерия! — признах си смутено.

— Тя прилича малко на оранжерия. Там наистина са наредени качета и саксии с вкаменени растения, но помещението служи главно за кухня.

— И вие сте видели как там се готви? — засмях се аз.

— Представете си, да. Готвачът или кой го знае какъв там, едно тромаво, глухо и нямо същество. Не ми беше трудно, като открехнах вратата на трансформаторния шкаф, да наблюдавам какво и как го прави. Видях, че готвеше ядене с месо. Сечеше с извит стоманен меч месо от свиня ли, от овен ли, накиснато в каца с гъста черна течност. Когато яденето му завря, в помещението така засмърдя, че трябваше да затворя вратата и да сляза няколко стъпала надолу.

Помълчахме. Фернан прочете въпроса в очите ми и отговори с леко повдигане на раменете. Наистина можеше ли да се каже за кого е била готвена тази храна?

— Когато готвачът, натоварен с котли, излезе от помещението, аз излязох от укритието си и направих едно разузнаване. Сега знам как може да се проникне на полигона — там, където се намират главните обекти за опитите на Грабер.

— Как?

— На тридесетина крачки от портата расте палма, точно до оградната стена. Короната й се издига високо над телените заграждения, а клоните й се простират над забранената територия. Трябва да се покатериш на тази палма и да скочиш долу…

— Оградата има към седем метра височина. Короната й се издига на около десет метра височина. Не ви ли се струва, че такъв начин за посещаване на тайната територия е малко рискован?

Фернан се усмихна:

— Не, не ми се струва, като се вземе под внимание, че пясъкът тук е дълбок и мек. Трябва само да успееш да скочиш не на краката си, а да паднеш на едната си страна. Скачали ли сте някога с парашут?

— Не. Но това не е важно. Ще постъпя така, както предлагате.

— Друг начин няма.

— Значи ще действуваме по вашия.

— А сега най-важното. Сигурен съм, че в деня, когато пристигнат военните, вас никой няма да ви потърси. Не смятам, че тези тъпаци, военните, се интересуват как изпълнявате своите спектрални и рентгенови анализи. Разбира се, тях ги интересува главният резултат на Граберовите изследвания.

— Какъв е той?

— Не знам. Вие трябва да го видите с очите си. И така в деня, когато пристигнат началниците на Грабер, вие трябва да седите до прозореца и да гледате към моята лаборатория.

Фернан ме хвана за ръката и ме заведе до прозореца.

— На най-крайния прозорец ще сложа тигла и ще запаля в нея хартия. Щом видите пламък — слизайте в шкафа и колкото можете по-бързо пълзете по тръбата към яркочервените палми, аз ще ви чакам в трансформатора под кухнята.

— А вие откъде ще знаете, че е време вече?

— От моята лаборатория по-добре се вижда какво прави Грабер. Аз ще знам кога ще започне пригототвленията в участъка за изпробвания по случай пристигането на високите гости.

— Е, добре, ясно ми е — казах аз. — Само се страхувам, че планът може лесно да се провали и тогава ще си изпатим и аз, и вие.

Фернан сложи ръка на рамото ми и каза:

— Не бива да мислите за поражение. Трябва да мислите само за победа. Това е ваш дълг. Мога да ви уверя: в борбата срещу Грабер ние не сме сами…

Усмихнах се горчиво и прошепнах:

— Никой нищо не знае за него…

Фернан тихичко се засмя:

— Ох, не бива да мислите така! Не забравяйте, местните жители избягаха от Грабер! Никак не ми се вярва, че те ей така ще се съгласят на тяхната земя да се засели дяволът. На аллах това не се харесва много! — добави той весело.