Анатолий Днепров
Глиненият бог (4)

Ураганът

След половин година животът ми потече еднообразно. Настъпи зимата. Тя се различаваше от лятото по това, че веднага след залязване на слънцето ставаше толкова студено, че не ми се излизаше на позволената вечерна разходка. Електрическата печка не можеше да затопли стаята ми и затова, още щом се мръкнеше, се мушвах под одеялото и четях.

Забелязах, че през този зимен период в южната лаборатория кипеше работа. От комина на бараката денонощно излизаше пушек, прозорците светеха през цялата нощ. И ето че веднъж, когато бе свършил работният ми ден, в лабораторията неочаквано се втурна висок светлорус човек с рогови очила, стиснал в ръце със смутен вид порцеланов буркан. Той се спря за миг на вратата като закован.

— Моля да ме извините, трябва да видя господин Шварц — промълви накрая той, като се усмихваше плахо.

— Господин Шварц отиде някъде. Сигурно в лабораторията си.

— Уви, няма го. Бях там. А това е толкова спешно, съвсем спешно!…

— Може би аз ще мога да ви помогна? — загледан в буркана, го запитах аз.

— Не знам, не знам. Изпрати ме доктор Грабер… Трябва незабавно да се направи пълен анализ ей на това.

Той погледна буркана и тутакси по притисна силно до гърдите си.

— Но това е точно по моята специалност — казах аз и протегнах ръка към него.

Немецът се дръпна рязко назад и заотстъпва към вратата.

— А вие имате ли достъп до изследванията „Изолда две“? — прошепна той, обгръщайки с длани скъпоценния си буркан.

— Разбира се! — безсрамно излъгах аз, понеже разбрах, че сега ми се предоставя изключителен случай да науча нещо много важно. — Разбира се. Позволено ми е да изследвам „Изолда-две“, „Зигфрид-нула“, „Свобода“, „Лорелай“, всички изследвания от цикъла „Глиненият бог“.

Беше ме обзело някакво налудничаво вдъхновение и аз измислих всички тези шифри на неизвестни за мен изследвания мълниеносно. Нямайки никаква представа за това, което говорех аз, той започна да се колебае и каза плахо:

— А вие немец ли сте?

— Господи, разбира се! Нима може един чужденец да бъде допуснат до такива изследвания! Роден съм в Саар — продължавах да лъжа, а през това време една мисъл не ми даваше мира: „По-скоро, по-скоро давай твоя проклет буркан, докато не е станало късно, докато не е дошъл Шварц…“

— Вземето го тогава. Само че аз трябва да присъствувам. Така ми заповядаха…

— Добре. Знам, че такъв е редът.

Той ми подаде белия порцеланов буркан, затворен с капак.

— Какво трябва да се определи? — запитах аз.

— Концентрацията на водородните йони, количесвото на силций, натрий и желязо.

— Това ли е всичко? — запитах весело аз.

— Това. Само, моля ви, по-бързо…

В моята лаборатория високо до тавана светеше силна електрическа лампа. Освен нея имаше още една лампа без абажур на работната маса. Отидох до нея и отворих капака.

Порази ме миризмата на течността вътре. Разклатих леко буркана и замрях потресен, като гледах как по белоснежните стени се стича гъста червена маса.

Това беше кръв.

— Боже мой, защо се бавите толкова? Та това е образец седемнадесет-четиридесет и две. Различава се от вчерашния само по концентрацията на водородните йони. Ако анализът не се направи бързо — тя ще коагулира!

Вдигнах към немеца облещените си очи, като продължавах да стискам буркана. Изведнъж усетих, че той бе топъл, много по-топъл, отколкото можеше да се загрее, като го държиш в ръка.

— А вие сигурен ли сте… че ще се съсири? — промълвих аз накрая с пресипнал глас, като се приближавах бавно към немеца.

Той започна да отстъпва назад, втренчил в мен огромните си светлосини очи. Вървяхме така много бавно, той — пред мен, гърбом към стената, а аз на две крачки от него, стиснал трескаво порцелановия буркан.

— А сега ми кажете — продължих със зловещо хриптене аз — чия е тази кръв?

— Вие сте луд! Да не сте забравили? Серията „Изолда-две“ — това са зайци, плъхове и гълъби! Хайде, побързайте…

В този момент аз почнах да се смея с глас. Не знам защо се изплаших толкова от кръвта. Защо ми направи толкова ужасяващо впечатление? Заешка кръв! Ха-ха-ха! Удивително! А пък аз мислех…

— Ах да, ама разбира се! — окопитих се аз, като се плеснах силно по челото с длан. — А пък аз помислих, че е по серия…

— А нима има серия, в която… — изведнъж зашепна немецът и на свой ред започна войнствено да стъпва към мен… Лицето му се бе изкривило от омраза и презрение. Симпатичното и младо лице мигновено се превърна в страшно…

Мъчно можем да си представим как би завършила тази неочаквана среща, ако в лабораторията не се бе втурнал доктор Шварц. Той налетя като вихър, разярен и вбесен. Никога не бях го виждал такъв. Цялото му добродушие, любезност и приветливост бяха изчезнали. Още от вратата закрещя свирепо:

— Вън! Вън оттук! Кой ти е дал право да се вреш тук без мое разрешение?

Мислех, че всичко това се отнася за мен и вече се канех да отвърна нещо, когато доктор Шварц неочаквано изтича до немеца и го удари с всичка сила по лицето. Прикрил с ръка очите си, немецът отскочи към прозореца, но Шварц го настигна и го удари още веднъж с юмрук.

— Мръсна свиня, къде е препаратът??!

Немецът не отговори. От устата му се стичаше тънка струйка кръв.

— Къде е препаратът, тебе питам, негодник такъв?

— При мен е, господин доктор — тихо казах аз по немски, като подавах порцелановия буркан на Шварц.

Озверялото лице на доктора по химия изведнъж се изкриви в нещо подобно на усмивка. Дотогава той сякаш не бе забелязал присъствието ми. После долетя до мен със същата озверяла физиономия, както преди малко, и закрещя:

— Кой ти разреши да вземаш този препарат? Ах ти, френска свиня!…

Той замахна да ме удари, но аз успях да се прикрия с ръката, в която държах буркана, и ударът на юмрука му улучи него. Ударът бе силен, бурканът отскочи от ръката ми, удари се о стената точно над работната ми маса и се пръсна на парчета. На стената се образува огромно червено петно, което започна бързо да се разлива на всички страни. Цялата ми маса, всичките ми книжа бяха изпръскани с кръв. Няколко капки бяха пръснали върху електрическата крушка и сега цвъртяха върху нажежената и повърхност.

За миг настъпи мъртва тишина. Очите на всички ни бяха приковани към огромното петно на стената и към цвъртящите капки върху лампата. Пръв се опомних аз.

— Извинете, че се заех с тази работа, но според думите на този господин анализът трябвало да се направи веднага…

— Веднага ли? — промълви Шварц, сякаш току-що се бе събудил. — Ах да, веднага…

— Заекът току-що бе убит, господин Шварц… — измънка светлорусият немец.

— Да, наистина. Кръвта беше още топла и трябваше веднага да се определи концентрацията на водородните йони…

— Тъй-тъй. Дявол да го вземе. А пък аз мислех… Този негодник Ханс ми каза… Тю, каква глупост…

Шварц отиде до масата и започна да бърше с носната си кърпа електрическата крушка. После се залови с масата ми.

Вече успокоен, Шварц се усмихна и както винаги погледна добродушно и весело отначало мен, а после и немеца.

— Дяволите да ме вземат! Аз май избухнах без основание. За това е виновен този негодник Ханс. На него трябва да му тегля един хубав бой. Впрочем не ми се сърдете нито вие, Мюрдал, нито вие, Фрьолих. Като деца сигурно сте си патили без причина и вина от баща си, когато се е прибирал вкъщи без настроение. Повярвайте ми, аз ви желая доброто. Да вървим, Фрьолих… Аз лично ще се извиня пред доктор Грабер за опропастения материал. Утре ще повторим анализа. Още веднъж моля да ме извините, Мюрдал. Лягайте си да почивате. Късно е вече. Лека нощ.

С тези думи Шварц, а с него и Фрьолих, с когото така и не успях да се запозная, излязоха от лабораторията. Немецът продължаваше да стиска с изцапаната с кръв ръка разбитата си уста. Стори ми се, че ме погледна с учудване.

След излизането им аз постоях няколко минути пред изпръсканата с кръв маса. В главата ми всичко се бе объркало. Чувах бесните ругатни на доктор Шварц, плахия и изумен глас на Фрьолих и несъзнателно си повтарях: „Изолда-две“, „Изолда-две“… После загасих лампата и отидох в спалнята. Никак не ми се спеше. Легнал по гръб, бях вторачил очи в тъмнината и продължавах да мисля за случилото се. Нима всичко това стана поради лошото настроение на Шварц? Или може би има нещо друго? Защо се нахвърли така върху Фрьолих? И защо внезапно се успокои? Какво му е наговорил Ханс?

Обърнах се на другата страна. В пустинята забушува вятър и песъчинките яростно се блъскаха в стъклото на прозореца ми. Силният вятър виеше в комина на вентилаторния шкаф в съседната стая… С всяка минута той ставаше все по-стихиен и не след дълго прозорците на лабораторията се тресяха и дрънчаха. Пясъкът съскаше най-различно, сякаш се мъчеше да си направи пролука в лабораторията, да се втурне вътре и да засипе всичко. Повдигнах се на лакти и погледнах през прозореца. Беше тъмно като в рог. Пясъчен прах като плътна пелена бе забулил небето. Разразяваше се ураган, пясъчна буря, втора по ред, откакто бях дошъл тук. По време на такива страшни бури във въздуха се издигат хиляди тонове пясък. Пясъчните смерчове се носят из пустинята като побеснели, повличат нови маси пясък и превръщат нощта в ад, деня в нощ…

Неочаквано сред свиренето и съскането до слуха ми стигнаха някакви странни звуци… Нещо подобно на дращене, скърцане, пращене… Скърцането идеше някъде отдалеч, иззад плътната пясъчна пелена, която ме отделяше от целия останал свят. С всяка секунда то се усилваше все повече и повече. Станах от леглото, отидох до прозореца и се ослушах. Дращенето се чуваше съвсем близо, някъде край прозореца. Взирах се в непрогледния мрак, мъчейки се да видя онова, което беше за мен необяснимо, тайнствено, което предизвикваше в мен едновременно и страх, и любопитство. Очаквах всеки момент от другата страна на прозореца да се покаже някой… И изведнъж внезапно разбрах, че скърцането и дращенето не идват отвън, а отвътре, че звукът се поражда тук, в лабораторията, в съседната стая!

Мигновено изтичах до вратата и я разтворих широко. В този момент дращенето се чуваше особено силно. Сякаш някой опипом се мъчеше да пъхне ключ в ключалката.

Пипнешком намерих на стената ключа и запалих лампата. Спектрофотометричната лаборатория се изпълни със светлина. Тук всичко си беше така, както преди около един час. И само този странен звук изпълваше сега стаята. Откъде идеше той? Бавно тръгнах между масите и уредите, стигнах до вентилаторния шкаф и накрая се приближих до голямата металическа врата, зад която се намираше понижаващият трансформатор, който се използуваше, както аз си мислех, за спектрографа. На сивата желязна врата беше нарисуван бял череп и две кости, пресечени от червена мълния. Беше написано на немски: „Внимание! Високо напрежение!“

Приближих се до тази врата. Да, оттук идеше звукът. Някой от другата стана на вратата се мъчеше да я отвори. Но кой? Нима там няма трансформатор?

Дълго стоях до вратата с нарисувания човешки череп, докато дращенето на метал о метал спря да се чува. Ключалката щракна и вратата леко се отвори.

Отначало не можах да видя нищо в тъмната пролука. После от нея се показа човешка глава. Аз за малко не извиках, като познах в него Морис Поасон.

Когато очите ни се срещнаха, той ми направи знак да угася лампата. Щракнах електрическия ключ и се върнах при вратата. Тя се отвори тежко. Аз не можех да го виждам, но чувах как задъхано диша. После той ми прошепна:

— Сам ли сте?

— Да.

— Повярвайте ми, аз съм честен човек и не мога да остана тук повече.

— Какво сте намислили да правите?

— Да бягам.

— Къде?

— Да избягам оттук във Франция. Да разкажа на всички каквото знам…

— А нима човек не може да си отиде оттук нормално?

— Не.

— Как мислите да избягате?

— Това си е моя грижа. Нямам време за обяснения. Колко е часът?

Погледнах светещия циферблат на часовника си:

— Два без четвърт.

— След седем минути те ще бъдат далеч…

— Кои?

— Часовите. Ето какво. Вземете този ключ. Чрез него ще можете да научите някои неща. Само че не вървете по дясната галерия. Вървете направо. Ще се изкачите по едни стъпала горе и ще отворите също такава врата като тази. Аз мисля, че те ще намерят човек на моето място не по-рано от един месец. През това време вие ще успеете да научите всичко.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Три неща: очила, шише с вода и чаша спирт. Спирта ще изпия сега.

— Аз нямам очила против праха. Имам работни очила. Впрочем защо не влезете в стаята?

— Почакайте. Не бива да влизам при вас, както обикновено. Донесете очилата. В такова време не мога да мина без тях. Има много пясък.

Върнах се в моята стая и взех от масата очилата. После пипнешком намерих шишето със завинтваща се запушалка и го напълних с вода. Поасон изпи спирта от чашата и отпи няколко глътки вода от шишето.

— Така, струва ми се, друго няма. А сега ме вдигнете на ръце и ме занесете до външната врата. Ако там всичко е спокойно, ще изляза.

— На ръце ли? Вас?

— Да. Вдигнете ме на ръце. В противен случай ще разберат, че съм при вас.

Той излезе от шкафа и аз го понесох към изхода.

Когато отворих външната врата, върху нас яростно се нахвърли облак от пясък. Ослушахме се няколко секунди в стенещия вятър. Морис ме докосна до рамото.

— Време е. Сбогом… Не забравяйте, че сте французин и човек. Заключете вратата на трансформаторния шкаф. Сбогом. Скоро и вие ще разберете всичко…

Той се наведе напред и се изгуби в стенещия мрак.

Върнах се в лабораторията, запалих лампата и заключих „Трансформаторния шкаф“

Не можах да заспя през тази страшна нощ. Чак на сутринта се унесох в тежък, кошмарен сън. Събуди ме яростен телефонен звън.

— Мюрдал, спите като заклан? — чух строгия глас на фрау Айнциг. — Защо не сте започнали още работа? Това, че нощем не спите и се разхождате като лунатик из лабораторията, не ви дава право да се успивате за работа.

— Боже, а колко е часът сега?

— Сега е девет и две минути.

— Да, но още е толкова тъмно…

— Макар това да не влиза в задълженията ми, мога да ви съобщя, че вън бушува ураган — отговори ми тя с язвителен тон и затвори телефона.

Облякох се бързо и отидох да се мия.