Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (8)

Седма глава
„Преди да поговорим с членовете на семейството…“

— Именно — потвърди Джо. — Събрахме вече немалко информация и трябва някак си да я сортираме, преди да поговорим с членовете на семейството…

Паркър взе в ръка молив и бележника си.

— Нека да запишем какво знаем. Обичам да имам всичко на хартия.

— Добре. И така, на мястото на престъплението или: на нещастния случай (въпреки че лично аз предпочитам думата „престъпление“) открихме следните важни за разследването факти:

1. Двете прощални писма:

а) писмото „а“ лежеше на бюрото пред мъртвия и съдържаше нещо като изповед. В него сър Гордън твърдеше, че умира от собствената си ръка, защото в ролята си на финансов експерт е злоупотребил с оказаното му доверие заради материална изгода. Върху това писмо има отпечатъци от пръстите на сър Гордън Бедфорд, но според вашия специалист по дактилоскопия те не са естествено оставени. Освен това установихме, че това писмо е било написано, преди да бъде поставена в пишещата машина намиращата се понастоящем в нея лента;

б) писмото „б“ също лежеше на бюрото, но беше скрито под ръкописа, в който сър Гордън тъкмо е нанасял допълнения и поправки. По него няма никакви следи, а вашият специалист твърди, че евентуалните отпечатъци са били съзнателно изтрити. Текстът на това писмо, както установихме, е единственият, написан на пишещата машина в кабинета след смяната на лентата. Камериерката Агнес Уайт е чула сър Гордън да се връща, а след това — да пише на машината… Следователно можем да предположим, че писмо „б“ е написано от него…

— Чакай малко — прекъсна го Паркър. — Ако сър Гордън е написал писмо „б“, в което се сбогува с живота, понеже жена му обича друг, а той не иска да й пречи, тогава той се е самоубил и няма защо ние да търсим под вола теле…

— Не си прав. — Джо стана и се приближи до него. — Аз казах: „можем да предположим“… Същевременно не ни е известно защо по това писмо липсват отпечатъците на сър Гордън, а по онова писмо, написано преди смяната на лентата, ги има. Не ни е известно кой е изтрил неговите отпечатъци от кафеварката, с която той си е приготвил фаталното кафе, както и от дръжката на вратата, през която той е влязъл в кабинета си. Не, Бен, тези въпроси ще оставим за по-нататък. Да не говорим, че в дадения момент сър Гордън хич не е имал намерение да се самоубива. Да продължим… Освен двете писма, в кабинета намерихме:

2. Цианкалий в капсулката, поместена в малка кутийка, а тя — пъхната в страничния джоб на панталона на сър Гордън.

3. Нощната пеперуда в кошчето за боклук, а на нейно място в таблото — забодена с карфичка женска глава, изрязана от снимката на бюрото. Липсва също ножицата, с която е била изрязана тази глава. Нищо не знаем за отпечатъците от пръсти по таблото, но след малко сигурно ще получим данни за тях от вашата лаборатория. Само че…

— Какво? — Паркър вдигна глава от бележника, а ръката му, която бягаше по него с молива, замря.

— След като в кабинета са били изтрити толкова много отпечатъци, едва ли тези ще имат кой знае какво значение… Не, верният път не води по тази следа…

— Все пак ми се ще да знам чии са отпечатъците — възрази заместник-началникът на Криминалния отдел. — Всеки, който оставя някъде своите отпечатъци, е длъжен да обясни как те са попаднали там. Впрочем ти казваше, че много държиш на резултатите от дактилоскопичния анализ.

— Да — съгласи се Джо. — И то много! Но в по-друга светлина. Засега ме интересуват най-много онези отпечатъци, които липсват.

Паркър опря молива на листа:

— Продължаваме!

— Докъде бяхме стигнали? А, до пеперудата в кошчето за боклук. Пиши:

4. Чашка с остатъци от кафе и цианкалий, от която е пил сър Гордън. По нея има само негови отпечатъци и отпечатъци на камериерката, което показва, че или го е отровила тя, или той се е самоубил. Но…

— Но какво?

— Нищо, нищо. Продължаваме:

5. Подвързан ръкопис, в който наскоро са били нанасяни поправки и допълнения. Автоматична писалка, която неизвестно защо не е била използувана, за да бъде поставен подпис поне под едно от писмата на „самоубиеца“. Бележник ИН МЕМОРИАМ, от който аз си преписах няколко интересни бележки:

19. VI. (тоест — онзи ден)… да проверя самолетната резервация (най-вероятно — за Съединените щати)… Р. да се обади на С., че ще отидем за уикенда… (Ясно — личният секретар се казва Робърт Ройт, значи и двете Р. пасват, а името на брата е Сирил и той живее тук.)

20. VI. (значи — вчера) Естествено бурканчето, да го помоля да сипе обратно. Същото с кафето. После да бъда мил с нея… (На това място трябва да поставим само въпросителни: Какво бурканче? Какво да сипе? Какво с кафето? Да бъде мил с кого?)

21. VI. (значи — днес) Да се изгори! Да помня за подредената работа… Да го накарам да напише няколко думи. Да се изгори!!! (Това е що-годе ясно. Може да се отнася за някаква работа, впрочем става дума за работа.)

— С днешна дата ли? — рече замислено Паркър. — В такъв случай той си е отбелязал тези неща след лова на пеперуди…

— Защо пък, не е задължително. Може би това са най-важните задачи за днес, отбелязани по-рано. Но да продължим.

6. Цяла група предмети, по които трябва да има отпечатъци от пръсти, а няма:

а) дръжката на прозореца, макар Агнес Уайт да твърди, че е била в кабинета преди полунощ, когато останалите са били вече по стаите си, отваряла е прозореца и естествено — оставила е отпечатъците си;

б) машинката за кафе, по която трябва да ги има, защото с нея през нощта е било направено кафето, което сър Гордън е изпил заедно с цианкалия;

в) шкафчето с бурканчето с цианкалий;

г) писмото „б“;

д) дръжката на вратата към хола, по която липсват отпечатъците на сър Гордън, но затова пък има отпечатъци на други две лица. Възможно е обаче сър Гордън да се е прибирал от лова с гумени ръкавици на ръцете, които след това е прибрал в чекмеджето. Тогава въпросът с дръжката на вратата се изяснява. Юдит Бедфорд би могла например да влезе през тази врата след вечеря, а Робърт Ройт сутринта. Докато сър Гордън не е оставил следи поради гумените ръкавици…

— А Агнес Уайт? — попита спокойно Паркър. — Нали и тя е влизала в кабинета преди престъплението?

— Ох, да… — разтри челото си Алекс. — Агнес Уайт, която е била тук и не е оставила никакви следи нито по вратата, нито по прозореца… Истински дух, а?

— А може би Агнес Уайт не е влизала изобщо в кабинета? — поклати глава Паркър и въздъхна. — А може би този съвършен съпруг, Катон на финансите и страшилище за нощните пеперуди, е бил виновен за нейния страх и визитата у лекаря? Може би тя го е убила? Може би именно тя му е подала чашата е кафето, по която са нейните и неговите отпечатъци?

Джо разпери ръце:

— Знам ли… Всичко е възможно, дори и това, че не сър Гордън е написал въпросното писмо, въпреки че Агнес го е чула да пише на машината, а по клавишите и има отпечатъци от неговите пръсти. Да речем, някой го е отровил веднага щом той се е прибрал в два часа от градината, пренесъл е машината на бюрото и е изчукал с пръстите на мъртвия този кратък текст… Обаче да се върнем към прозореца. Агнес Уайт е оставила отпечатъци, а сега тях ги няма, а след това е изтрил дръжката. Ако този някой е бил самият сър Гордън, Гордън-самоубиецът, трябва да е имал някаква причина. Може би е изхвърлил нещо през прозореца? Може би някой му е подал нещо отвън? Поне това лесно ще установим…

Той отиде до прозореца и го отвори. Пред тях, зад пищния орнамент на решетката, се простираше широка леха с цветя, а зад нея — шпалир на живия плет. По-насам, близо до къщата, беше грижливо окопаната леха с великолепни червени гергини, широка само няколко крачки.

— Оттук едва ли може да се хвърли нещо далече… — отбеляза Паркър. — Решетката пречи. Джо надникна:

— Прав си. Я да излезем навън и да разгледаме внимателно лехата.

Излязоха от кабинета, минаха край седналия на стълбите сержант Джоунс, който скочи на крака, като ги видя, и излязоха в градината.

Дори дете щеше да забележи, че под прозореца на кабинета на сър Гордън Бедфорд отдавна никой не е стъпвал. По разкопаната мека пръст нямаше нито една стъпка. Паркър нареди на двама цивилни полицаи да изследват пространството, в което би могъл да падне хвърлен от прозореца предмет, и тръгна обратно към къщата. Отново се озоваха в хола. Джо огледа малкия, навит екран и сгъваемата масичка, изправени до стената. Пипна екрана, после масичката и влезе в кабинета. Едва затвориха вратата и някой почука.

— Влез!

— По телефона от централата, шефе… — Джоунс бързо се отдръпна, за да пропусне Паркър край себе си.

Алекс стоеше в средата на кабинета с бръчка между веждите и заковани в килима очи. Говореше си тихо:

— Писмата… проклетите писма…

Паркър се върна:

— Съобщиха лекарското заключение. Доктор Бъркли твърди категорично, че сър Гордън е умрял между три и половина и четири и половина сутринта. Причина: цианкалий. Смъртта е настъпила незабавно.

Джо въздъхна:

— Господи… Ами тогава излиза, че той е написал писмото, в което заявява, че се оттегля от тази грешна земя, за да не пречи на благородната си съпруга… И Агнес Уайт наистина го е чула да пише на машина, преди да заспи. В такъв случай едната от моите концепции отпада и остават само две.

— Какви три концепции?

— Относно писмата:

1. Че сър Гордън е искал да се самоубие и е написал едното от писмата, но някой го е убил, преди да успее сам да отнеме живота си, и е подхвърлил второто писмо, без да знае за първото.

2. Че сър Гордън се е самоубил, а някой, като го е видял мъртъв и не е видял скритото под ръкописа писмо, е подхвърлил второ писмо.

3. Че сър Гордън не е написал нито едно от писмата, бил е убит и двете писма са оставени с все още неизвестна за нас цел.

Това са единствените три възможности. Той би могъл да напише едното или двете писма, или пък да не напише нито едно от тях. Сега третата евентуалност отпада и остават само първите две…

Изричайки тези думи, Джо не знаеше, че въпреки законите на елементарната логика би могла да съществува още една възможност. Но той още не я беше съзрял.