Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (6)

Пета глава
„Вече получих всички рапорти…“

Паркър пръв дойде на себе си. Приближи се до таблото толкова близко, че почти докосна с чело стъклото му. После продума със задавен глас:

— Дано гръм да ме убие… Дано ме превърнат в нощна пеперуда и ме забодат на карфичка, ако тази глава не е липсващата от нашата снимка!

— Може би… — Алекс продължаваше да гледа главата. Само си мърмореше: — Атронос… Как се казваха другите?… Атропос, Клото, Лахесис… Трите сестри…

— Какви сестри?

— Парките.^[1] Атропос е прерязвала с ножица нишката на човешкия живот…

— Така ли? Сигурен ли си?

— И още как! — едва забележимо се усмихна Алекс. — За разлика от следствието, митологията има един плюс — в нея всичко е неизменно и от нея не можеш да очакваш никакви изненади.

Той отиде до бюрото и изтегли едно след друго двете странични чекмеджета. Бяха плитки и празни, ако не се броят няколкото молива и гумата.

— Както се вижда, нашият покойник не е използувал чекмеджетата на бюрото…

— Нали си е донасял работа за уикенда от града — вдигна рамене Паркър.

Джо се приближи до лабораторната маса, огледа предметите върху нея и отвори шкафчето с надпис „Внимателно — отрова“. Надзърна в него, отмести херметично затвореното бурканче с бял прах, пак огледа масата, издърпа едно от нейните чекмеджета, издърпа другото, отново се огледа и пристъпи към скритата зад книгите машинка за кафе. След беглия полицейски оглед рафтчето беше малко изместено. Джо погледна и там, поотмести чистите, равно подредени чашки, пъхна ръка зад машинката… Паркър през цялото време стоеше в средата на стаята и го гледаше.

— Други скривалища няма — промълви Джо. Още веднъж отиде до масата и внимателно разгледа чантата със стъклените съдове. Вдигна всеки един от тях срещу светлината и ги върна на мястото им. Погледна и в преградките на чантата.

— Какво търсиш? — смръщи вежди Паркър.

— Момент… — Джо разгледа всички уреди по масата, вдигна нагоре голямата права ножица огледа и нея и я остави.

— Какво търсиш?

— Ох… — Джо направи неопределено движение с ръка. — Като казах, че Атропос е прерязвала с ножица нишката на човешкия живот, ми хрумна, че лицето, което е изрязало главата от снимката, също си е послужило с ножица. Само че къде е тази ножица? Според мен онази, голямата ножица на масата не влиза в сметката. Струва ми се, че главата е изрязана от снимката със закривени ножички — такива, с каквито жените си правят маникюр или използуват при по-фино ръкоделие. Виж, тук ръбът сякаш е закривен с едно рязване…

Паркър също се вгледа в снимката.

— Ама че работа… Представи си, преди малко и аз си мислех за ножица, но после, когато ти откри главата в таблото, всичко ми се изпари от главата. Може да е скрита между книгите…

— Не, онзи, който е изрязал главата, или е оставил ножицата на видно място, или я е скрил, но едва ли тук…

Той взе лупата от масата и се приближи до таблото.

— Има малко прах и отчетливи отпечатъци. Който и да се е интересувал от таблото, не си е направил особен труд да прикрие този факт… Но може би е бил с гумени ръкавици… Щом стана дума, имай предвид, че в чекмеджето на голямата маса има чифт гумени ръкавици… Кога ще получиш резултатите от дактилоскопичния и медицинския анализ?

— Не по-късно от половин час, надявам се. Наредих на хората си много да бързат, а те знаят, че щом ги моля да бързат, има сериозна причина.

Джо въздъхна:

— Даааа… Случаят е интересен, Бен. И — може би за първи път — трябва да ти призная, че много ме интересуват всички възможни отпечатъци от пръсти в тази стая.

— Защо? Та ти още не си разпитал никого от обитателите на дома?

— Именно затова.

— Не те разбирам — искрено си призна Паркър. — Да не би да искаш да кажеш, че вече знаеш нещо?

— Ами! Сега-засега в главата ми цари абсолютен хаос. Но фактите не са малко. А когато разполагаме с толкова много факти, пред нашите сиви клетки се разкриват блестящи перспективи за изява. Най-лоши са сухите престъпления, когато престъпникът не се старае особено да заличи следите си…

— Следователно имаме работа с убийство?

— Знам ли… — разпери ръце Джо. — Все още не сме получили сведенията от Скотланд Ярд, нямаме пълните данни… Но смятам, че е убийство. Тоест повече от деветдесет процента съм сигурен, че е убийство.

— Поради двете прощални писма, нали?

— От къде на къде!? В края на краищата самоубиецът е можел да напише и две различни писма. В едното от тях например може да е искал да скрие истинската и да изложи фалшива причина. А след това, под влияние на емоциите (защото да отнемеш сам живота си вероятно е дълбоко вълнуващо, как мислиш?), е можел да забрави за предварително подготвеното писмо и да изплюе истината… Не, писмата не ме убеждават ни най-малко. Затова пък, ако сър Гордън е убит, те ще бъдат изключително важни за следствието.

— С какво?

— Де да знаех! Все още нищо не знам. Слушай, но дали това е всичко? Искам да кажа — нищо повече ли не сте намерили?

— Намерихме, разбира се. В десния джоб на панталона на мъртвия има малка кутийка, като онези, които се търкалят в чекмеджетата на масата, а в кутийката — капсулка с цианкалий.

Паркър предпазливо извади от джоба на покойника някаква кутийка. Алекс я погледна небрежно и се обърна към бюрото.

— Е, значи вече сме готови… — измърмори той. Наведе се над бюрото и отмести настрана подвързания ръкопис. Под него се показа малък черен бележник. Отвори го.

— Бен преглеждал ли си го?

— Не, нямах време. — Паркър също се наведе над бележничето със златни букви Ин мемориам:

… 19. VI. … да проверя самолетната резервация… Р. да се обади на С., че ще отидем на уикенда…

… 20. VI. Естествено бурканчето, да го помоля да сипе обратно. Същото с кафето. После да бъда мил с нея.

… 21. VI. Да се изгори! Да помня за подредената работа… Да го накарам да напише няколко думи. Да се изгори!!!

— Хм… — поклати глава Паркър. — Интересни са тези бележници. Не изглежда да са нито икономически, нито природонаучни…

— Май че да… — Джо отново взе лупата и се приближи до таблото. — Хубаво момиче… Тъмни коси, големи, малко косо поставени очи със сериозен поглед. Красиво лице, но без усмивка. Любопитно ми е дали тези устни говорят истината. Физиономията често лъже… А тези устни са страстни и доста големички… В тях има повече живот, отколкото съдбата е отредила на тази дама… — Той погледна мъртвия. — Ако снимката е правена наскоро, госпожа Бедфорд трябва да е доста по-млада от съпруга си.

— По-млада е от него с тридесет години. — Паркър извади от джоба си бележник и провери. — Да, с тридесет и дори с тридесет и една. Тя е на двадесет и седем, а той — на петдесет и осем…

— От тази проста аритметична задачка Шекспир щеше да оплете драма с пет пъти повече трупове, отколкото са в тази стая. Но трябва да вземем предвид и евентуалността да грешим, макар и едно от писмата еднозначно да ни внушава, че точно на тази основа е настъпила смъртта на сър Гордън. Женската глава между двата пеперудени черепа също ни говори красноречиво, ако това е била целта на автора на оригиналната шега.

— Признавам със срам, че тази шега никак не ме развесели. — Паркър отвори вратата и мушна глава в хола. В пролуката Джо видя Джоунс да разговаря с младо момиче, облечено с черна рокля, с бяла престилчица и бяла дантелена кордела в косите си. Най-вероятно беше камериерката.

— Джоунс!

— Да, шефе?

Кръглоликият сержант се изпъна.

— Ако няма да ви отнеме много време и не ви попречи за приятното прекарване на времето тази сутрин… — каза заместник-шефът на Криминалния отдел, — бъдете така добър да изпратите незабавно с кола това табло за проверка на отпечатъците от пръсти по повърхността му и върху тази главичка, която е забодена вътре с карфичка…

Джоунс погледна и тихо подсвирна:

— Слушам, шефе!

— Щом пристигнат отпечатъците, веднага ме извикай!

— Слушам, шефе!

Алекс още веднъж погледна към масата, застана в средата на кабинета и занарежда полугласно:

— Микроскоп… чисти лещи в кутийка… карфички в отворена ламаринена кутия… памук в прозрачен стъклен съд… различни по големина пинцети на малък статив… тази чанта… в едното чекмедже онези кутийки, в другото гумени ръкавици, сигурно много необходими за безопасната работа при отравянето на нещастните пеперуди чрез памук с цианкалий…

В открехнатата врата отново се показа Джоунс:

— Можем ли вече да го приберем, шефе?

— Да — разреши Паркър.

Тръгнаха с Алекс към столовата.

— Какво мислиш за цялата история?

Джо вдигна рамене:

— Мисля… Мисля, че… Не знам… Няма защо сега да мислим много. Ще почакаме…

— Докога? — усмихна се мрачно Паркър, придърпа с крак един стол и седна. — Мисленето по време на разследване на смъртен случай принадлежи към моите служебни задължения!

— Убиецът също си има своеобразни професионални задължения. Най-важното от тях е да не позволи да го заловят. А що се отнася до онова, което знаем, засега знаем едно — доколкото, разбира се, твоите хора са проверили добросъвестно решетките и вратите — знаем, че сър Гордън Бедфорд с голяма вероятност е бил убит от едно от петте лица, намиращи се в момента тук под охраната на твоите великолепни цербери. Няма значение, че още не съм видял нито едно от тях.

— Споделям мнението ти донякъде. Но петима души не са един човек и да се определи кой е виновният…

Паркър млъкна. От кабинета долетя шумът на провлачени, тежки стъпки и гласът на Джоунс:

— Отсам, момчета…

Алекс стана и се приближи до вратата. Открехна я и надзърна в хола. Входната врата беше широко отворена. Четирима мъже, превити под тежестта на голямата носилка, се насочваха бавно към изхода.

— Мили боже — рече единият от тях, — ама и тоя тежи като олово!

Изпратен от тези думи, сър Гордън Бедфорд мина за последен път през прага на дома, в който беше дошъл на бял свят.

Изведнъж се чу виенето на полицейска сирена, най-напред слабо, а после все по-силно. Звукът достигна до най-високия тон и рязко секна пред къщата.

Алекс се обърна към Паркър, който и без това веднага се бе насочил към вратата:

— Май че някой идва при теб, Бен…

Джо седна до масата, притвори очи и пипнешком посегна към джоба си. Извади кутията „Голд флейк“. Без да отваря очи, сложи цигара в устата си и запали кибритена клечка. Като че беше забравил за смъртта на Бедфорд, мислеше си само дали ще успее да улучи с клечката върха на цигарата.

Вратата изскърца. Джо бързо отвори очи, доближи пламъчето до цигарата и в същия миг Паркър се появи с голям плик в ръка.

— Получих дактилоскопичните рапорти…

Той също седна и набързо разкъса плика. В него имаше само един лист.

— Слушай, Джо: опис на следите, намерени по предметите и мебелите в кабинета на починалия сър Гордън Бедфорд:

1. Върху вътрешната и външната дръжка на вратата към хола — отпечатъци от пръсти, идентифицирани като отпечатъци на Юдит Бедфорд и Робърт Ройт, от които бяха взети дактилоскопични проби. Отпечатъкът от пръста на Ройт покрива на едно място отпечатъка от показалеца на лявата ръка на Юдит Бедфорд, което свидетелствува, че вероятно той е пипал вратата след нея. Освен тях по вратата няма никакви други отпечатъци, сигурно те са били изтрити старателно.

2. По дръжката на прозореца в стаята също няма никакви отпечатъци. Вероятно и тя е била обстойно изтрита.

3. По дръжката на вратата към столовата — много безразборни следи, най-вероятно оставени часове или ден по-рано от следите по вратата към хола. Върху тях има забележим пласт прах, който не би се отложил по-рано (както следва от огледа на кабинета).

4. По машинката за кафе — никакви следи. Тя също е била грижливо изтрита.

5. По чашките и чинийките за кафе до машинката — отпечатъци от пръстите на Агнес Уайт, камериерка.

6. По лъжичките — също отпечатъци на А. Уайт.

7. По вратичката на шкафчето с отрова и по бурканчето с отрова — никакви отпечатъци.

8. По захарницата до машинката за кафе — отпечатъци на Гордън Бедфорд и по-ранни отпечатъци на камериерката Агнес Уайт.

9. По пишещата машина — много ясни отпечатъци на Гордън Бедфорд, оставени неотдавна.

10. По счупената чашка в краката на мъртвия — отпечатъци на Агнес Уайт и по-късни — на Гордън Бедфорд.

11. По счупената чинийка — също.

12. По рамката на снимката, стояща на бюрото — ясни отпечатъци на Гордън Бедфорд, на Юдит Бедфорд и на Агнес Уайт.

13. По автоматичната писалка, повърхността на бюрото, разтворения подвързан ръкопис, лампата на бюрото — само отпечатъци на Гордън Бедфорд.

14. ПИСМАТА:

а) писмо номер 1, в което се говори за финансови мошеничества, съдържа отпечатъци от пръстите на Гордън Бедфорд. ВНИМАНИЕ: тези отпечатъци може би са направени с безсилна ръка — прекалено слаби на някои места и прекалено силни другаде (възможно е да са направени след смъртта на Гордън Бедфорд).

б) писмо номер 2, намерено под ръкописа, не притежава никакви отпечатъци от пръсти. Внимание: по буквите се вижда, че листът е бил изтрит с кърпа, тоест от писмото са изтрити всички възможни отпечатъци. Може би тази забележка се отнася и към писмо номер 1, но то е написано с много светла машинописна лента и минималното количество боя не позволява да се потвърди това предположение категорично.

ОБЩА ЗАБЕЛЕЖКА: Макар че и двете писма са написани на една и съща машина, написани са с две различни ленти. Писмо номер 2 — с нова лента, а писмо номер 1 — със стара и изтрита лента. Възможно е да е била използувана една и съща лента, изтрита в различна степен по дължината й, но това е малко вероятно, защото степента на изтриване е коренно различна при двете писма, а машината „Ъндъруд“ сменя посоката на движение на лентата автоматично, така че веднъж се пише до левия й край, а след това — до десния. Тази забележка представяме за всеки случай, дано помогне в разследването, макар че не е свързана с дактилоскопичните изследвания.

Поздрави. Успех, Бен… (подпис)

Паркър вдигна глава:

— Това е всичко… — Той извади от джоба си плика, а от него — двете писма. Сложи ги пред себе си на масата. — Да, той е прав. Едното писмо е написано на бледа лента, а другото — на съвсем нова…

Алекс стана.

— Трябва да проверим на машината. Вашата лаборатория наистина работи без грешка… Как не забелязах разликата? — Понечи да тръгне към вратата, но се спря. — Бен, а в тази къща дали не може да се получи чаша силно кафе?

— Кафе ли? Ами сигурно… Наистина в служебните разпоредби не е казано нищо относно храненето и поенето на полицейските служители в домовете, където е извършено престъпление, но…

— Все пак ние действуваме в името на интересите на домакина, а всъщност — в името на неговата памет… — той разтри челото си. — Както виждаш, започвам да дрънкам безсмислици. Ако обичаш, помоли за кафе, като подчертаеш, че искаме да го донесе онази хубава госпожичка, с която преди малко разговаряше в хола твоят незаменим сержант Джоунс. Вероятно тя е госпожица Агнес Уайт, чиито отпечатъци от пръсти е открил върху съдовете и уредите за домашна употреба вашият специалист по дактилоскопия.

Паркър потвърди:

— Да, тя е.

Приближи се до вратата към хола и я отвори:

— О, добре, че сте тук, госпожице… Дали в този дом човек може да получи две чаши силно кафе?

Алекс се усмихна, като чу стреснатото:

— Слушам, господине!

Чуха се бързи стъпки, нещо бяло се мярна в пролуката на вратата и изчезна. Все още с ръка върху дръжката на вратата, Паркър се обърна към другото, невидимо за Алекс лице в хола:

— Когато ви наредих да охранявате входа на къщата, Джоунс, нямах предвид толкова буквално изпълнение. Не е необходимо да държите за ръка никого от домашните, та дори ако този някой е хубавичка, симпатична госпожица с бяло боне… Има и други начини да се попречи на хората да излязат!

— Слушам, шефе… — в гласа на Джоунс нямаше и капка притеснение. — Обаче, от друга страна, шефе, Агнес ми разказа куп неща за тези… — той понижи глас и Алекс го видя да се приближава към вратата, където се понаведе и продължи тихичко: — … за тези Бедфорд. Много и интересни събития са се случили тук, шефе, преди нашето идване.

— Хм — изкашля се Паркър. — В такъв случай продължавайте да я държите за ръка, а сетне ще си поговорим. Само я наблюдавайте зорко, докато приготвя кафето ни. Неотдавна един от обитателите на този дом е изпил чашка кафе, в която е имало малко повече цианкалий, отколкото е необходимо…

— Няма страшно, шефе! Джоунс скромно наведе очи. — Агнес няма да направи подобно нещо за нас. Ние с нея, ако мога така да се изразя, вече установихме приятелски отношения… И дори решихме да отидем заедно на кино, когато и двамата не сме на работа.

— Желая ви успех. Както й да ви пуснат на филм, забранен за ученици… — Паркър му смигна съзаклятнически. — Какво казва малката?

— Че сър Гордън сигурно е бил убит. Според нея той не е бил човек, който ще вземе да се самоубива. Казва още, че тук всички биха го удавили в капка вода, ако не ги е било страх от него. И също, че очевидно някой в края на краищата не е издържал…

— Значи така… — поклати глава Паркър. — Но този въпрос пак ще си поговорим. Засега внимавайте с онези горе — той посочи с пръст към тавана. — Никой няма право да излиза от къщата без мое лично разрешение, ясно ли е?

— Тъй вярно, шефе!

Зъбите на Джоунс блеснаха още веднъж и той изчезна, като затвори тихо вратата зад себе си.

Алекс и Паркър постояха няколко секунди мълчаливо, а после едновременно тръгнаха към кабинета. Алекс влезе пръв и се доближи до пишещата машина. Бързо премести лентата с пръст и отново я нави, както си беше.

— Твоята лаборатория е абсолютно права.

Той постави на валяка чист лист и написа!

ТАЗИ ЛЕНТА Е СЪВСЕМ НОВА, А НА НЕЯ ПРЕДИ ТОВА СА БИЛИ НАПИСАНИ НЕ ПОВЕЧЕ ОТ СТОТИНА ДУМИ…

Пак премести лентата. Върху гладката тъмна повърхност се редяха буква след буква:

„… Не мога повече. Превърнах се в пречка за любовта на двама души…“

Алекс превъртя лентата, докато стигна до края на писмото. Веднага след това започваха буквите, които той самият написа преди малко.

— Понеже и двете писма са написани на тази машина, а с тази лента — само едното, трябва да направим простия извод, че онова писмо е било написано по-рано. А понеже по клавишите има безброй отпечатъци от пръстите на сър Гордън, и то — сравнително неотдавнашни, трябва да приемем, че той е написал второто писмо… с две думи казано, че се оттегля от пътя на жена си и някакъв друг човек, когото е уважавал…

Бен Паркър се съгласи с него:

— Да… По чашката, която е държал в ръката си, и по счупената чинийка има само негови следи, ако не броим оставените по-рано от камериерката. Сигурно тя е измила съдовете и ги е поставила при машинката за кафе… Същото е положението и с писалката, ръкописа и прочее. Жалко само, че неговите отпечатъци липсват от дръжката на вратата към хола, през която е влязъл… А най-лошото е, че и по машинката за кафе няма негови отпечатъци, независимо от това, че сам си е направил кафето, с което се е отровил. Е, остава още второто писмо…

— И фактът, че на тази рамка — промърморя Алекс — има отпечатък от пръста на госпожа Юдит Бедфорд. Аз мисля, че е крайно време да изпием кафето си и да поговорим с тези хора. Нещо ми хрумна…

— Какво?

Обаче Алекс само тръсна своята светлокоса, късо подстригана глава.

— Да не си играем на пророци — отвърна тихо. — Във всеки случай тук има неща, с които ще си поблъскаме здравата главите… Впрочем може би някой сам ще признае вината си? Да се надяваме… — усмихна се и погледна часовника си. — Тук съм вече от половин час и не правя нищо друго, освен да откривам с теб все нови и нови, непасващи един на друг фрагменти. Засега всичко е така объркано, че е трудно дори да се запомни кое към какво се отнася… Господи, половин час… Ей сега ще се обади някой от началниците ти. Вероятно на тях им се струва, че половин час е сума излишно време, което ти си пропилял, вместо да заловиш престъпника.

На вратата се почука.

— Кафето е готово, шефе… — показа с пръст зад себе си сержант Джоунс. — Тук ли да го сервират?

— В столовата.

Паркър закрачи бързо към вратата, свързваща кабинета и столовата, но Алекс го изпревари.

— Добър ден… — отговори той на реверанса, с който го посрещна камериерката. — Бъдете така любезна, госпожице, да оставите тези неща ей там, на масата… — той посочи подноса в ръцете й. — Охо, има и сандвичи! Изобщо бях забравил, че днес не съм ял нищо…

Паркър го последва и започна да следи внимателно всяко движение на камериерката. Тя остави подноса на масата и подреди чинията със сандвичи, двете чаши и каничката, от която излизаше силен, приятен аромат на кафе. След това прибра подноса, пак направи реверанс и с леко поруменели бузи тръгна към вратата.

— Една минутка… — Джо се приближи до масата и повдигна капака, с който бяха покрити сандвичите. — Какви фантастични лакомства…

— Искате ли да направя още, господине? — прошепна изчервилото се момиче.

— Не, не. Тези ще ни стигнат… Но бих ви помолил да останете за малко при нас. Искаме да уточним с вас няколко дреболии…

— Добре, господине.

Джо седна и си наля кафе.

— Вземай си, не чакай да те каня! — рече той на Паркър, който бавно дойде до масата и седна. — А вие защо не сядате, госпожице? Ние не сме гости на семейство Бедфорд, нали така?… Заповядайте, седнете… — той стана и отмести стол пред нея. Агнес се поколеба, но веднага приседна на самия ръб на стола, все още с наведени очи и без да изпуска от ръцете си подноса, после го остави предпазливо на масата пред себе си.

— Вие сте Агнес Уайт, нали? — попита Джо и си взе сандвич.

— Да, господине.

— И така, госпожице Уайт, както знаете, тази нощ тук се е случило нещастие. Искаме да ни отговорите на няколко въпроса. Спомняте ли си какво сте правили вчера?

— Май че си спомням, господине — потвърди Агнес Уайт и Джо, който тъкмо поднасяше сандвича към устните си, отбеляза, че руменината бавно изчезна от лицето й. Момичето побледня.