Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (10)

Девета глава
Господин Сирил Бедфорд

Сирил Бедфорд — роден на 27.X.1914 година в Лондон, син на Едуард и Даяна, по баща Барнет, ръст шест фута и два инча, тегло около двеста и двадесет фунта, очи сини, коса руса, особени белези няма, капитан от бронетанковите войски в резерва, кавалер на много отличия и медали за смелост през последната война.

Арестуван на 10 февруари 1951 година с обвинение за фалшифициране на подписа и опит да осребри чек на стойност 1000 (хиляда) фунта от банковата сметка на своя брат, сър Гордън Бедфорд, в лондонската централна Барклиз банк. Чекът не бил оспорен, но поради високата сума банката се свързала със собственика на сметката, който веднага отрекъл да е подписвал такъв чек комуто и да било… Тогава сър Гордън още не е знаел, че чекът е предявен от родния му брат. Сирил Бедфорд незабавно бил арестуван. Още същия ден следобед било получено оплакване от страна на фирмата Безег и Безег, търгуваща с фотоапарати и фотографска апаратура. Обвиненият работел във фирмата като експедитор на стоките й. Направената този ден ревизия открила липсата на стоки на стойност 980 (деветстотин и осемдесет) фунта, която стойност не била внесена на сметката на фирмата.

Същия ден вечерта Сирил Бедфорд се признал за виновен за извършването както на първото, така и на второто престъпление.

Делото не било изпратено в съда, защото на другия ден сутринта и двете обвинения били оттеглени. Затова съгласно закона той бил пуснат на свобода.

Забележка: От секретни източници ни е известно, че сър Гордън веднага е оттеглил обвинението си за фалшифициране на чека, щом е разбрал, че престъплението е било извършено от собствения му брат. А що се отнася до фирмата Безег и Безег, според получената информация сър Гордън е използувал цялото си влияние и незабавно е компенсирал загубите, възникнали вследствие липсите в касата на споменатата фирма…

Паркър спря да чете:

— Вероятно не е било трудно да се обясни на фирмата Безег и Безег, че трябва да приеме парите и да оттегли оплакването си. Едва ли в Англия има фирма, която ще поиска без уважителни причини да си разваля отношенията с един от най-авторитетните кралски експерти по въпросите на вноса и износа… Но да продължим:

Информация относно биографията и характера на Сирил Бедфорд

Рядко смел човек, неведнъж споменаван в заповедите за награди в армията. От дете проявява лоши наклонности. На петнадесетгодишна възраст избягва от къщи. Заловен е в пристанището, където възнамерява да се отправи отвъд океана като пътник без билет, и е върнат в родителския дом. По-късно завършва образованието си в Кеймбридж, но още там е известен като гуляйджия и любител на лесните любовни приключения. После се занимава със залагания при конни надбягвания и картоиграчество. След смъртта на родителите си пропилява за няколко години полагащата му се половина от наследството — солидна сума на стойност около осемдесет хиляди фунта стерлинги. Неговата наследствена част в родния му дом, разположен в околностите на Ричмънд Парк, откупува по-възрастният му брат Гордън Бедфорд.

След завършване на университета и пропиляване на наследството Сирил Бедфорд попада в съмнителната среда на агентите по конни надбягвания и собствениците на игрални домове в Сохо. Продължително време се намира под наблюдението на Скотланд Ярд, но не е установено никакво по-сериозно нарушение, налагащо необходимостта да бъде изправен пред съда. Една година преди войната се запознава с Юдит Бедфорд, по-възрастна от него с осем години, собственичка на неголямо поземлено имущество в Сари, и се оженва за нея. Сирил Бедфорд успява да хвърли на вятъра както парите, така и имението й (според притежаваната от нас информация). В деня на избухването на войната съпругата му остава без пукнато пени и кой знае как е щяла да преживява, ако сър Гордън Бедфорд не и позволява да живее в родния му дом и не й помага с парични средства.

След демобилизирането си Сирил Бедфорд не се завръща при съпругата си. Опитва късмета си в различни занятия. Веднъж за малко не е обвинен в производството и разпространяването на порнографски картички заедно с някой си Дейвид Шингл (неведнъж регистриран при нас). Но и в този случай не са събрани достатъчно обвинения против него. По-късно се занимава с какво ли не, докато не се задържа на работа във фирмата Безег и Безег. Подробностите за обстоятелствата, при която напуска фирмата, дадохме в началото на настоящото извлечение.

След освобождаването му от ареста Сирил Бедфорд се завръща при жена си и остава да живее в своя роден дом. Имаме основания да предполагаме, че сър Гордън Бедфорд, човек с безупречно поведение и репутация, е оказал върху брат си известен натиск, най-вероятно като е запазил материалите, с които делото за фалшифициране на чека би могло да бъде възобновено. Поверително бяхме уведомени, че той е заплашил брат си със затвор, ако не промени начина си на живот и не спре да опетнява името Бедфорд. Иначе трудно може да се обясни защо Сирил Бедфорд се е завърнал при съпругата си и защо от този момент води напълно изолиран живот.

Оценка на характера, следваща от притежаваната информация: много интелигентен, с изключителни способности — по мнение както на училището, така и на университета. Остър и оригинален ум. За съжаление въпреки маниерите и държането му на джентълмен, лошите наклонности у него винаги са вземали връх над добрите…

Паркър сгъна листа и го пъхна обратно в плика.

С малки съкращения ти прочетох всичко. Приложени са също неговите отпечатъци от пръсти и някои подробности от биографията му…

Джо се протегна и се прозина.

— Възхитен съм от вашия архив, Бен. Много бих дал, за да разбера какво мисли за мен Скотланд Ярд. „Според притежаваната от нас поверителна информация Джо Алекс е чешит, самомнителен и лекомислен човек…“ Какво ще кажеш, а, Бен?

— Ти никога не си прекрачвал границата на законността… Ако го направиш, от този момент всички данни за теб ще бъдат систематично събирани при всеки подозрителен случай, през целия ти живот. А господин Сирил Бедфорд и хабер си няма колко много неща за него са ни известни.

— Кой знае… Обаче този факт с нищо не ни помага… Освен ако главната цел на твоето пребиваване тук е да направиш поразително впечатление на господин Сирил Бедфорд с подробната информация, която вашите сътрудници са вписали в книгата на житието му… Искаш ли сега да го извикаме? Неговата биография ме заинтригува. Този сър Гордън с неговите пеперуди, търговско-финансов талант, безупречна репутация и пълно въздържание от цигари и алкохол ми е несравнено по-несимпатичен от неговото непрокопсано братче. Хайде, нека да поговорим с четиридесетгодишния плейбой. Може пък да ни каже нещо интересно, а?

Паркър кимна в знак на съгласие. Мълком стана, отиде до вратата и прошепна нещо на невидимия Джоунс. Чакаха мълчаливо, най-сетне на вратата се почука, Джоунс пъхна глава в пролуката, извести: „Господин Сирил Бедфорд“, пропусна край себе си обявената личност и затвори вратата.

Паркър все едно че не забеляза нищо, извади само бележника си и започна да го прелиства.

Алекс стана от мястото си.

— Бъдете така любезен да седнете и да ме извините, че отправям такава покана в собствения ви дом… — рече любезно той и отново седна, разглеждайки новодошлия с интерес. Дори ако не знаеше, че този човек е брат на Гордън Бедфорд, още на пръв поглед щеше да го предположи.

Сирил Бедфорд беше ужасно висок, а раменете му вероятно бяха широки колкото раменете на брат му. Но макар че Джо никога не беше виждал прочутия ловец на пеперуди жив, беше готов да се обзаложи, че той не е притежавал и половината от гъвкавостта и грацията, с която седна човекът срещу него. Той веднага измъкна от джоба си лула, кибрит и приспособление за натъпкване на тютюна. Погледите им се срещнаха и Алекс разбра защо Агнес Уайт определи Сирил като хубав мъж. Той наистина беше хубав мъж.

— Позволихме си да ви поканим тук във връзка с трагичното събитие, чиято жертва е вашият брат, сър Гордън Бедфорд — започна Джо. — Ако не сте много развълнуван, ще ви бъдем извънредно благодарни за желанието да ни помогнете… — той замълча, но мъжът срещу него дори не помръдна и Джо продължи: — Казах, че се нуждаем от вашата помощ. Веднага искам да добавя, че обстоятелствата, при които е починал сър Гордън, изправят полицията пред особено трудна задача…

Забеляза, че Сирил Бедфорд трепна, Паркър престана да записва и вдигна глава.

— Ще бъдете ли така учтив да се изразявате по-ясно? — съвършено спокойно каза Сирил Бедфорд, толкова спокойно, че сега пък трепна Алекс. — С какво по-точно мога да ви бъда полезен в случая? Смъртта е необратима.

— И престъплението — също — кимна Джо. — Но аз не ви молех да помогнете на трагично починалия си брат, защото тази помощ не е по силите на хората. Молим ви да помогнете на нас, които се стараем да служим на справедливостта в този свят. Вашият брат е бил убит.

Очите на мъжа отсреща се притвориха я веднага се отвориха. Това беше единствената проява на чувства. Гласът му беше напълно овладян, когато попита:

— Сигурен ли сте, господине?

— Почти напълно.

Отново настъпи мълчание. Сирил Бедфорд запали лулата си, натъпка тлеещия тютюн и започна да изпуща бавно кълба дим.

— Бихте ли ни разказали как изглеждаха последните минути, които прекарахте с брат си? — Джо с удоволствие вдъхна аромата на добър тютюн.

Сирил остави настрана лулата.

— Моля… След вечеря отидохме да ловим пеперуди. Асистентът на брат ми, Робърт Ройт, преглеждаше текста на ръкописа, който трябваше да бъде предаден в издателството на другия ден, а понеже нощта беше много красива и тъкмо беше настъпил периодът на интензивното прелитане на пеперудите Мъртвешка глава, брат ми държеше да остане поне няколко часа до екрана, с който ги примамвахме. Затова аз отидох с него. Обикновено аз тровех насекомите, а Гордън ги ловеше. Правеше го много сръчно. Целта е да не се увредят тези деликатни създания, които така отчаяно се опитват да си възвърнат свободата. Имахме наистина чудесен лов. Гордън улови четири екземпляра и беше във великолепно настроение, защото техният повишен брой в околността точно по това време потвърждаваше неговите теоретични изчисления. Трудно ми е да кажа какви… — той млъкна, а на Алекс се стори, че ъгълчетата на устните му потрепнаха в намек за усмивка. — Понеже аз не обичам особено пеперудите, а най-вече не обичам пеперудите Мъртвешка глава… Във всеки случай ловихме, докато не стана два часът. Ройт слезе с някакъв въпрос към брат ми и тримата се върнахме заедно вкъщи. Робърт и аз се качихме, а Гордън остана долу. Днес трябваше да отлети за Америка и доизпипваше доклада си. Още преди това се беше уговорил с нас двамата за седем часа, но после премести срещата за шест, понеже имахме доста работа по книгата, а освен това искаше да поспи и да прегледа с Ройт доклада си…

— Какво правихте вие, като се качихте в стаята си?

— Отидох най-напред във фотолабораторията и проверих копията, които бях оставил да съхнат. След петнадесетина минути дойде Гордън…

— Значи брат ви се е качвал горе, след като се бяхте разделили пред кабинета му?

Сирил повдигна вежди:

— Да, и какво от това… Прегледа снимките на Atropos, поговорихме кои от тях ще вземе за Щатите и си отиде…

— Къде отиде — в спалнята си или долу в кабинета?

— Мисля, че в кабинета. Не беше приключил работата си. Казах му, че и аз ще поработя до три часа и после ще подремна. Понеже моят будилник звъни много силно, не като будилника на Ройт, помолих брат си да ме събуди в пет и половина. Исках да поспя поне два часа, защото ни чакаше тежък ден, с много работа, докато вечерта Гордън не потегли към летището.

— В колко часа горе-долу брат ви дойде във фотолабораторията?

— Мога да ви отговоря дори съвсем точно — отвърна спокойно Сирил Бедфорд. — Беше точно два часът и двадесет минути. Когато го молех да ме събуди, машинално погледнах часовника, много добре си спомням…

— Много ви благодаря. Какво стана после?

— Работих още двадесет минути. Подредих снимките, които щяха да ми бъдат необходими в шест часа, изброих ги и проверих дали репродукциите са качествени… Впрочем част от тях бях направил по-рано… Отидох в стаята си, съблякох се, измих се и веднага си легнах.

— Колко часът беше тогава?

— Преди да угася лампата, погледнах часовника, и ако не греша, беше три без пет, а може би — три и пет… Не мога да определя точно. Бях полузаспал и освен това не знаех, че този факт ще бъде толкова важен… Събуди ме Ройт… Разбира се, преди това не се събудих сам, защото Гордън не ме събуди поради това, че, както се оказа, е мъртъв.

Обясненията бяха дадени с равен, приятно модулиран глас. Сирил Бедфорд явно не се опитваше да играе ролята на смазан от неочакваната жестока загуба човек. Очевидно смъртта на най-близкия му роднина на този свят не го беше потресла дълбоко.

Алекс си пое дълбоко дъх и изрече бързо, като че ли без много-много да се замисля над думите си:

— Извинете, но нямате вид на човек, който преживява тежко смъртта на своя брат.

Сирил Бедфорд извади от устата си лулата, която тъкмо беше захапал, и се загледа в Алекс. После обясни:

— Понякога го мразех повече от когото и да е на света. Никога не сме се обичали с него, дори тогава, когато аз бях малко момче, а той юноша.

— Благодаря за искреността. Но бих искал да ви информирам, че на нас са ни известни някои от причините, поради които живеете тук и не се отдалечавате никога от дома си. Скотланд Ярд притежава в архива си доста подробно описание на онази история. Не можете да отречете, че именно вие сте човекът, който би спечелил много от смъртта на сър Гордън?

— Ах, господа, вие знаете греховете на моята младост… — поусмихна се Сирил Бедфорд. — Прави сте, смъртта на сър Гордън Бедфорд не е най-трагичното събитие в моя живот. Затова пък ще трябва да ви разочаровам, ако ме попитате дали аз съм убил брат си. Не, аз не съм го убил.

— А кой според вас би могъл да го убие?

Сирил Бедфорд вдигна бързо глава и започна да проучва изражението на двамата мъже срещу себе си. После посегна към загасналата лула и твърде дълго се опитва да я запали. Явно беше, че печели време, за да обмисли отговора си. Най-накрая заяви със спокоен, дори сякаш малко прекалено спокоен тон:

— Не знам… А дори да знаех, нямаше да ви кажа.

— Защо?

— Защото моят покоен брат, въпреки пословичната си честност и почтеност, въпреки положителния си характер, според моето скромно мнение беше същество, лишено от човешки черти. Той беше ужасен, нетърпящ възражения, ипохондричен и тровещ живота на околните глупак. Който и да го е убил, ако все пак не е самоубийство (в което се съмнявам, защото това би била първата човешка реакция, която съм забелязвал у Гордън!), той ми е направил огромна услуга. Сигурно ще се съгласите с мен, че човек не бива да издава своите благодетели?… — той млъкна и веднага стана сериозен. — Господа, не допускате ли все пак да е самоубийство?

— А според вас какъв повод за самоубийство може да е имал?

Сирил Бедфорд отново се замисли дълбоко.

— Не знам — отговори най-сетне тихо. — Не виждам никакъв повод… Аз познавам донякъде хората, а с него говорих наскоро преди да умре. В никакъв случай нямаше вид на човек, който е решил да се самоубие… Не… невъзможно е…

— Но същевременно нямате представа кой го е убил?

— Не. А всъщност, ако трябва да бъда искрен, всеки може да е имал повод да го направи. В края на краищата човек не се убива току-така… Не, не знам… Аз бях единственият човек, който имаше и желание, и мотив да го убие.

— Без съмнение сте имали и мотив, и удобен случай… — съгласи се Джо. — Но едва ли само вие… Имаме основание да предполагаме, че ако вашият брат не е имал намерение доброволно да се раздели е живота си, поне двама души са искали да му помогнат в подобно начинание… Но може би греша… Може би е било другояче. Ще ви призная, че имам известна хипотеза, която засега се основава на абстрактни разсъждения — все още не сме разпитали дори бегло всички домашни. Вие ли отглеждате тези толкова красиви гергини?

Бедфорд изглеждаше доста изненадан от въпроса, но бързо се овладя.

— Да, аз. Харесват ли ви?

— Много. Изненадах се, като ги видях да цъфтят толкова рано. Какво правите, че са цъфнали в ранна пролет?

— Много просто, малко повече време и изобретателност… Достатъчно е. С растенията човек може да направи чудеса, стига да има време и желание.

— Гергините произхождат от Мексико, ако не се лъжа?

— Всички разновидности на гергината произхождат от Мексико.

— Прав сте. Но струва ми се, че само те и още един вид червена роза съдържат много характерен естествен оцветител, използуван някога за боядисване на памук и вълна. Как се казва той? Вие не си ли спомняте, господине?

— Не, мен ме интересуват повече тяхната форма и багри, а не химическите им свойства.

— Да, несъмнено… — с ъгълчето на окото си Джо хвана недоумяващия поглед на Паркър. — Благодаря ви, господине. — Той стана. Сирил Бедфорд също се изправи. — Сега най-любезно ви моля да се върнете в стаята си. Поради провежданото разследване ще бъдем принудени още известно време да изискваме от всички членове на семейството ви да останат на първия етаж, докато това разпореждане не бъде отменено. Много съжалявам, но полицаите в хола и в градината са получили нареждане да не пускат никого без специално разрешение, а понеже домът е обграден, споменавам за тази подробност само за да предпазя всички ви от евентуални излишни неприятности.

Бедфорд мълчаливо и любезно наведе глава, насочи се към вратата, отвори я безшумно и също така я затвори подир себе си.

Паркър веднага реагира остро:

— Какви са тези глупости? Към всички тези хора се отнасяш така, сякаш очакваш убиецът да дойде и сам да си признае, като при това ни бъде благодарен, че ще го заведем на бесилката! И какви ги дрънкаш за тези гергини?

— Отговорът на твоя първи въпрос гласи — Джо вдигна нагоре показалеца си: — Да, вярвам, че не след дълго ще знаем със сигурност кой е убиецът. Следите са толкова много, че ни липсва само пословичната брънка от веригата… Отговорът на втория ти въпрос — той прибави още един пръст към показалеца си — е: припомних си най-сетне как се наричаше онова багрилно вещество. То се среща само в червените рози и в червените гергини.

— Как?

— Цианина… И като си помислиш, че при моето почти пълно невежество в областта на химията съм запомнил именно това!