Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Джо Алекс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cichym ścigałam go lotem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Artdido (2014 г.)
Корекция
Tzvetomila (2014 г.)

Издание:

Джо Алекс. И над морето го преследвах с полет тих…

Полска. Първо издание

Редактор: Александър Ангелов

Контролен редактор: Недялка Христова

Рецензенти: Александър Ангелов, Иван Вълев

Художник: Огнемир Киров

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

 

Joe Alex

Cichym ścigałam go lotem

Wydawnictwo literackie Krakov

 

ЕКП: 07/9536412311/5627–60–85

Издателски №2368

Формат 70×100/32

Дадена за набор на 11.IV.1985 г.

Излязла от печат на 30.VII.1985 г.

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Част втора

Първа глава
В която мъжете смятат, че жените спят

Тази вечер Джо Алекс пишеше, както обикновено, без особено удоволствие и без отвращение. Страниците със сините копия през равни интервали от време се трупаха върху масичката до бюрото. Джо винаги пристъпваше към писане на романите си с напълно готов план и подробно разработено „пътно разписание“ на всяка глава. Затова сега пишеше бързо, без много-много да се замисля над текста. Сякаш едната половина на мозъка му подреждаше гладки, логични изречения, водейки героите през диалозите и описанията към неизбежното залавяне на убиеца, докато другата половина от същия мозък беше заета е нещо съвсем друго. В този миг тя беше изпълнена с образа на госпожица Каролайн Бейкън — заспала или заспиваща над книгата някъде в другия край на Лондон. Той погледна номерацията на страницата, която тъкмо беше снел от валяка на машината си. Сто деветдесет и осма…

Разтри уморените си очи, стана и без да погледне към прекъснатата по средата глава, тръгна към банята. След десет минути вече беше угасил лампата и беше си легнал. Още веднъж си помисли за Каролайн. Дори посегна към телефона на нощното шкафче. Поиска му се да й каже нещо мило за лека нощ.

Но не й каза. Беше много уморен. Работил беше целия ден, още от разсъмване. Под черепа му мърдаха редици черни дребни букви, една след друга — като легиони нахални насекоми. Те шумоляха почти неуловимо и образуваха банални, безсмислени и смислени изречения, свързани с мостчетата на тиретата и обградени с удивителните знаци. Лека-полека буквите изчезнаха и останаха само насекомите: мравки, щурци и бълхи, които прескачаха от редче на редче. Най-сетне дойде кроткият хаос на съня, контурите се замазаха, мравките полетяха, превърнаха се в пърхащи птички и нощни пеперуди… Те махаха с крилца все по-бавно и описваха все по-големи кръгове. Заспа. Последната картина, която остана в съзнанието му, беше една голяма, мъхната нощна пеперуда, кръжаща бавно из оранжевия мрак. Може би затова телефонът, който го събуди призори, не го изненада особено.

Но това щеше да стане едва след няколко часа. Сега, в мига, когато Алекс заспиваше, голяма, мъхната нощна пеперуда се появи не само пред неговите очи. В далечния краен квартал на Лондон, сред градините в околностите на Ричмънд Парк, летяха много пеперуди, а няколко души специално се интересуваха от тях.

— Мъртвешка глава! — викна от тъмнината сър Гордън Бедфорд. — Сирил, цианкалий, по-бързо!

Неговата голяма тежка длан с деликатно, но сръчно движение помести върху повърхността на екрана стъклено съдче с разширяващо се улейче. Уловената голяма пеперуда отчаяно затрепка с криле и започна да се мята в съда с надеждата да открие пътя към свободата.

От тъмното се подаде светкавично ръката на Сирил Бедфорд, също толкова голяма и тежка, колкото и ръката на брат му. Той умело пъхна в улейчето на съда памучето с цианкалий. Пеперудата потрепери рязко още веднъж, после бавно прибра криле и падна на дъното. Пак потрепери, а след това сгънатите й крачета се отпуснаха и замряха неподвижно.

Гордън Бедфорд предпазливо махна памучето. Пеперудата падна във вдлъбнатинката на разтворената му длан. В матовия блясък на силното електрическо фенерче, разположено от другата страна на екрана, за да примамва пеперудите и останалите нощни насекоми, бродиращи платното с безразборни траектории, тя изглеждаше като малка убита птичка, легнала на гърба си.

Двамата братя се наведоха над нея. Дори в полумрака се виждаше колко много си приличат: високи, масивни, с малки глави, поставени на къси, широки шии. Но Сирил беше само по бяла риза с къси ръкави, и шорти, докато Гордън Бедфорд носеше дебел пуловер с висока, обърната яка, плътно прилепнала по врата му. На главата си имаше вълнена шотландска шапка.

— Имаме изключителен късмет, Сирил. Третата за днес! Изключителен късмет. Досега никога не ми се е случвало в Англия… — с бързи, сръчни пръсти той пъхна пеперудата в един от стъклените съдове на малката сгъваема масичка до екрана. — Atropos… — той се изправи и изтри потта от челото си. Очевидно дебелият пуловер си казваше думата. Нощта беше душна, със задуха преди буря, въпреки че небето над главите им беше покрито със звезди. Повдигна съда, погледна пеперудата под светлината и повтори: — Atropos… антипатичната митологична госпожица, която събуждала страх дори у Платон. Прерязвала нишката на човешкия живот. Имаме изключителен късмет, Сирил. Помисли си само, че всичките три са долетели до тази градина чак от Средиземно море.

Сирил Бедфорд не отговори. Приближи се до екрана и започна мълчаливо да наблюдава едно насекомо с дълго тясно тяло и огромни пипала, което се движеше бързо в кръг, като че искаше да достигне до източника на светлина, скрит зад бялата завеса на платното. Той изтръска насекомите с ръка и екранът светна по-силно.

Гордън също се приближи и погледна часовника си.

— Един и половина… Трябва да привършваме. Искам да отидеш сега при Ройт и да му кажеш, че го моля да ми донесе коригирания текст не в седем, а в шест часа. Кажи му също, разбира се, че и ти ще бъдеш при мен с всички илюстрации.

Сирил кимна.

— Естествено… — той погледна към къщата. — Нашите жени вече спят. Юдит загаси светлината преди няколко минути. Затова пък Робърт работи.

Гордън пробяга с поглед по тъмните прозорци на първия етаж. Само в един от тях просветваше зад неплътно дръпнатата завеса.

— Мисля, че ще успее да свърши навреме. Силвия сигурно също спи. Не забелязах лампата й да е светвала след единадесет часа… — и прибави, почти сякаш на себе си: — Странно, колко лесно заспиват жените. Според мен това е една от причините, поради която те са изиграли толкова незначителна роля в развитието на нашия вид.

— Моля? — Сирил разтърси глава като човек, който е мислел интензивно за нещо, а го занимават с друго, което ни най-малко не го интересува. — Защо?

— Най-вероятно целият напредък на света се дължи на хората, които не са можели да спят нощем, а са мислели, загледани в тавана, и ако щеш — в свода на пещерата, когато още не е имало къщи. Мъжете умеят да размишляват за несъществуващи неща, за нещата, които биха искали да сътворят. Жените — не. Те са изцяло обзети от своята функция на продължителки на рода, на грижещи се за рожбите си майки. И до днес тази функция ги прави близки роднини на останалите животни. Те се ръководят от инстинкта. Затова в областта на мисловната дейност винаги предпочитам да си имам работа с най-глупавия мъж, отколкото с най-умната жена. А що се отнася до съня, известни са случаи, когато жената след извършване на ужасно престъпление е заспивала незабавно и спокойно, докато в подобна ситуация мъжете обикновено лежат, без да мигнат, обхванати от угризения на съвестта или — ако нямат такива, — започват трескаво да гадаят най-близкото бъдеще. Тази особеност на жените е ужасна. Сирил, такова нещо няма да срещнеш при самките на рибите, птиците, насекомите и дори — при висшите бозайници. Цивилизацията ги е отдалечила от нас, а най-големите постижения на човешката мисъл, реализирани главно от мъже, са ги отдалечили още повече… — Той отново погледна към тъмните прозорци. — Добри и лоши, красиви и грозни, всички те са в състояние да спят независимо от ситуациите, които често сами са създали, защото добро, зло, благородство и престъпление зя тях са само реквизити, нещо като умело или несръчно подбраните багри на роклята или шала им… Обаче той грешеше. Нито Юдит Бедфорд, съпругата на неговия брат, нито Силвия Бедфорд, неговата собствена съпруга, спяха в този миг, въпреки че светлината в техните стаи отдавна беше угасена.

Юдит Бедфорд лежеше по гръб в леглото си. Очите й бяха широко отворени. Гледаше в тавана. Слабите й ръце бяха свити неподвижно под главата й, затова пък нейните тънки, остро изрязани устни се движеха едва забележимо, сякаш разговаряха с някой невидим, а изразът на очите й свидетелствуваше, че тя ненавижда този отсъствуващ събеседник. В бледата светлина на звездите Юдит приличаше на умряла монахиня — с аскетични черти, голям, тесен орлов нос и гладко вчесани побелели коси. Високото й чело беше разсечено от напречни бръчки, които животът преждевременно беше начертал върху него. Лицето на Юдит Бедфорд беше опънато от отчаяние. Но внимателният наблюдател веднага би разбрал, че на дъното на това отчаяние се крие омраза към нещо или към някого, с когото сега тя водеше своя безмълвен диалог.

Силвия Бедфорд също не спеше. Лежеше по гръб в леглото си и гледаше в тавана с широко отворени очи. Ръцете й бяха свити под главата. И макар да се намираше в стая с коренно различен интериор от тази на Юдит Бедфорд, и макар Силвия да беше хубава, висока и млада, а Юдит — грозна, дребна и преждевременно състарена, без да си дават сметка и дори без да го подозират, в този миг те много си приличаха. Устните на Силвия се мъдреха беззвучно, а в очите й имаше толкова отчаяние и ненавист, колкото в очите на нейната етърва.

— Да… — рече Силвия шепнешком. — Само така…

Изведнъж тя седна на леглото и без да пали лампата, посегна към пеньоара си. Напъха крака в меките пантофи и стана. Облече пеньоара и се запъти към вратата. Тръсна глава. Дългите тъмни коси се разпиляха меко по раменете й. Силвия постави ръка върху дръжката. Постоя така, а после с внезапна решителност отвори тихо вратата и се измъкна от стаята.

В къщата имаше още една жена. Сега тя стоеше до леглото си в своята стаичка до кухнята, полускрита в земята, и гледаше към тъмната градина. И тя беше угасила светлината. Не искаше да знаят, че още не спи. Скритото зад екрана електрическо фенерче се намираше на двадесет-тридесет крачки от нея, от другата страна на голямата леха, и затова жената едва-едва съзираше силуетите на двамата мъже и движенията им на границата между светлината и тъмнината. Тя гледа дълго, след това въздъхна и се пъхна в леглото си. Легна с широко отворени очи. Налагаше си да мисли за работата в кухнята, която я чакаше сутринта. Готвачката беше заминала при болния си син и Агнес Уайт, камериерката в дома на семейство Бедфорд, трябваше да върши и нейната работа по време на този уикенд. Но тя не можеше да прогони от главата си мислите за своя годеник, който беше далече и за един друг мъж, който беше наблизо. Най-сетне нещо трябваше да се случи, и то бързо. Не е лесно да бъдеш млада, хубава жена и да живееш толкова време самотна в откъсната от света къща като тази… Агнес стисна устни. Близкото бъдеще щеше да разреши всичко. Тя отвори очи и с поглед, забит в тъмния таван, започна да размишлява. Трябваше най-сетне да се реши. Иначе… Не, друг изход нямаше. Тя знаеше, че онова, за което мислеше непрекъснато последните дни, трябваше да стане, колкото и трудно да й беше да вземе решение.

Агнес изтри сълзите, които изплуваха изпод клепачите й. Беше нещастна, но непоколебима. Ненапразно в жилите й течеше от десетки поколения кръвта на шотландските планинци. Изведнъж я обхвана остър копнеш по малкото селце, в което се беше родила и където прекара първите седемнадесет години от живота си. Напусна го преди три години. Отново притвори очи и се опита да заспи. Започна да брои овце. Но тези овце пасяха по скалистия покрит със снопчета трева склон, толкова добре познат. И сънят не идваше. Тя прошепна:

— Господи… Ти си добър, великодушен и снизходителен, господи… Може би аз съм най-лошата жена на света. Но ти, само ти ме разбираш. Защото хората сигурно няма да ме разберат…