Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (1)

Част първа
Или Епилог

… Поместен в началото на настоящата книга, а не в края й, за да поясни на читателите защо Джо Алекс, който никога не беше обичал да живее на село, най-неочаквано си купи малка къща с градинка и покани своите трима най-добри приятели — Каролайн Бейкън, Бенджамин Паркър и съпругата му — да прекарат в нея уикенда.

А направи това, защото:

Първо — знаеше, че неговият разказ трябва да бъде изслушан именно в такава обстановка: на терасата, след залез-слънце, сред гори и градини, в часа, когато заспиват дневните животинки, а се събуждат прилепите и нощните пеперуди — хилядите безшумни, мъхнати пеперуди, които живеят в мрака, а винаги нещо ги тегли към светлината. Едно от тези красиви, безобидни създания зоолозите наричат Atropos L., но всички останали хора го познават под името Мъртвешка глава. Тъкмо Мъртвешката глава, дължаща своето име на изображението на череп, което природата е поместила на мъхестия й гръб, играеше важна роля в разказа на Алекс.

Второ — Алекс знаеше, че няма да му се размине разговорът около подробностите на тази история. Беше изтекъл един месец от деня на убийството. То беше започнало да се изтрива от паметта на хората, вестниците бяха престанали да разнищват трагичната случка, но както госпожица Каролайн Бейкън, така и госпожа Розмари Паркър упорито настояваха да бъдат посветени в това изумително събитие, и то — с информация от първа ръка. За това ако искаше да си купи къщичка с градинка, сега беше моментът да го стори.

Третата причина, поради която купи къщата, беше изложена пред госпожица Каролайн Бейкън една седмица преди Алекс да прочете на приятелите си своята нова книга. Да се върнем към този момент.

Каролайн Бейкън и Джо Алекс седяха един срещу друг в ресторанта, разположен в голямата изкуствена градина на покрива на огромна, най-малко двайсет етажна сграда. Острият правоъгълен контур на блесналия с никела и широките стъклени прозорци небостъргач се извисяваше над полегатите покриви на къщите в Пал Мал като корпус на броненосец над къдричките ниски вълни, бягащи чак до границата на плоския хоризонт.

Вечерта беше топла и Каролайн сне леката наметка от красивите си рамене, покрити с равномерен златист загар, сега малко пригасен в падащия мрак. Тя остави чашката с кафе, придръпна триъгълното парче торта с аромат на пунш и леко се усмихна:

— Чу ли за какво говорих, Джо?

— Разбира се! — отвърна Алекс толкова убедително, колкото твърдението му не отговаряше на истината. — Всяка сричка!

Но не беше чул нищо. Слушаше думите, съзнанието му регистрираше изреченията и ги подреждаше в логична цялост, чийто смисъл той не схващаше, макар да знаеше, че момичето вече втори път му задава един и същи въпрос. Какъв обаче?

— Разбира се! — повтори той. — Защо питаш?

Каролайн смръщи вежди.

— Абсолютно съм сигурна, че мислеше за нещо друго, мошенико. Питах те кога най-сетне ще ми разкажеш за онази афера с нощната пеперуда. И използувам случая да те уведомя, че след три седмици заминавам за Египет… — Като видя изненаданото лице на Алекс, тя побърза да добави: — Ще копаем край Сиди-Хафра. Професор Никълс е убеден, че точно там някъде са погребани последните двама фараони от VII династия. Единият от тях… но стига за фараоните. Ако в най-близко време не ми разкажеш нещо за нощната пеперуда, никога вече няма да се върна към този въпрос. После, след експедицията, ще имаме поне сто нови теми за разговор.

— За съжаление, тайната не беше моя… — Джо разпери ръце толкова изразително, че едва не събори от масата плитката порцеланова вазичка с разноцветни цинии. — Паркър доста се притесни с този случай, високопоставени лица настояваха да се запази пълна дискретност и затова в печата беше отразена версията за самоубийство. Ако някой от репортерите беше подушил нещичко, щеше да се наложи полицията да обяснява надълго и нашироко. Затова ние с Паркър решихме да си мълчим, докато не мине малко време и хората не забравят сензацията. Естествено случаят „Мъртвешка глава“ все още е секретен и никога няма да се разгласи, но… — той едва-едва се усмихна — съпругата на заместник-началника на Следствения отдел на Скотланд Ярд и ти, която… която си… е, знаеш! — Алекс не намери подходящото определение, — можете да се запознаете с него. Но още веднъж ти повтарям, че…

— Е, не можеш да отречеш, че досега не е имало случаи да седна да разправям за твоята работа, нали, Джо? — позасегна се госпожица Бейкън. — Не е нужно и да ти напомням, че поне стотина пъти всевъзможни вестникари са излизали от кожата си, за да измъкнат от мен нещичко. Какво да се прави, като си толкова популярен, просто отвратително популярен… — устните й се свиха. — Впрочем можеш да не ми казваш нищо. Известно ти е, че за мен тази сфера от живота не е най-интересната…

— Да, знам. — Джо поклати тъжно глава. — Великолепно разбирам, че да се изравят стари чирени и проядени от термитите скелети е не по-малко очарователно занятие и при минимум добро желание може да мине за най-увлекателната работа на божия свят. Археологията е прелестна наука. Гордея се с теб! — той се разсмя и сложи длан върху нейната мъничка, но силна ръка. — Шегувам се, скъпа… Обещавам ти, че още тази седмица и ти, и Розмари Паркър ще узнаете всичко. Променил съм само имената и характерните черти на героите, както и мястото на действието. Всичко останало е представено така, както си беше.

— Ти си написал книга за случая? Кога успя?

— Последните две седмици.

— Какво е заглавието й?

— „И над морето го преследвах с полет тих…“

— Господи… — въздъхна Каролайн. — А откъде си го взел?

— От „Евменидите“…

— Есхил! Всеки твой пореден бестселър профанира в заглавието си някоя близка за мен личност!

Джо скромно наведе глава.

— Може би… Но аз сам превеждам използуваните фрагменти и използувам случая да се пообразовам… Освен това популяризирам древните автори, което също е важно във времето, когато преобладаващото мнозинство хора смятат Есхил за име на състезателен кон или за разновидност на ревматизма. Впрочем цитатите от старата литература са толкова подходящи за заглавия на криминални романи… Аз просто свързвам приятното с полезното…

— Опасявам се, че в тази област приятното и полезното са резервирани преди всичко за самия теб. Но да не говорим повече за твоите заглавия. В дома на обесения…

— … не бива да се говори за сериозна литература — довърши Алекс. — Може би някога ще напиша книга? — прошепна той замечтано. — Книга с мащабите на епохата, великолепна творба, която всяка вечер ще измъквам изпод възглавницата, ще прочитам съсредоточено няколко страници, а после благоговейно ще целувам собствената си ръка. Но ме е страх, че никой няма да поиска да чете този шедьовър и всички ще ме упрекват, че си губя времето, вместо да пиша добри, прецизно изградени загадки за домораслите детективи, в каквито се превръщат моите читатели само като заплатят няколко пенса за което и да е мое трактатче за престъплението… — разсмя се сърдечно той.

Лебедови пера на мечтите!

Дали ще литнете свободно,

когато дойде старостта?

— Извинявам се за поредния цитат. Но ако държиш да говорим за мен, признавам си, че преди миг не те слушах с вниманието, каквото заслужава всяка твоя дума. Познай какви мисли се въртяха в главата ми.

— Най-вероятно техен обект е бил някакъв покойник, когото друга неизвестна особа е изпратила при всемогъщия бог.

Момичето изпи кафето си и се огледа. В пропастта под тях пламна първият неон и започна да призовава с яркосини отблясъци бебетата да ядат колкото се може повече храни „Нестле“.

— Не позна! Мислите ми бяха къде-къде по-прозаични… — Той я погледна изпод вежди. — Винаги съм си знаел, че не съм от хората с неизменни възгледи и постоянни вкусове. Но затова пък ми се струваше, че прекрасно знам какво не обичам…

— Съгласна съм с първото ти твърдение — кимна Каролайн. Вторият неон, който оживя над покрива на отсрещната сграда, запали в очите я виолетови пламъчета.

— Между другото — продължи, без да се засегне от забележката й Джо, — бях убеден, че не обичам да живея на село. Родил съм се в Лондон и въпреки че много съм пътувал, а от време на време дори гостувам на приятели на село, винаги ми се е струвало, че не бих могъл да живея извън града.

— Какъв интересен автобиографичен момент — въздъхна Каролайн, дълбоко трогната. За секунда ми се стори, че си умрял и чета за теб във вестниците. Представям си твоята погребална процесия: всички полицаи и всички по-изтъкнати лондончански престъпници крачат в такта на… ти обичаш траурната музика на Шопен, нали?

— О, да! Но се надявам, че в тази процесия ще крачи и една позната дама, ако естествено не се намира по същото време в някоя забутана точка на планетата, заета със сериозното занимание да бърка в носа на мумията на Аменхотеп Средни. Ще плачеш ли за мен, ако умра?

Въпросът беше зададен с такъв тон, че момичето леко отвори уста, за да му обясни колко много би я развеселила подобна новина, но не каза нищо. Само наведе очи и тихичко рече:

— Ти знаеш, че много ще плача, Джо.

Алекс се изкашля:

— Не бива да се говори за смъртта след вкусна вечеря, защото тогава човек е сантиментален. Но да се върнем към темата. Виждам, че не можеш да отгатнеш за какво си мислех.

— Не… — поклати глава Каролайн. Прекалено често се тревожеше за него, когато изчезваше с ироничната си усмивка след някакво загадъчно телефонно обаждане с известието, че някъде е намерен човешки труп.

— Ами… решил съм да се пренеса на село.

Каролайн отвори широко очи:

— Ти на село? Как така на село? Да не искаш да кажеш, че…

— Не, не съвсем. Сиреч не искам да кажа, че се изнасям накрай света. Но вчера си купих къщичка с голяма мрачна градина от северната й страна и морава, окосена като тенискорт, от юг. Там има рози, жасмин, магнолии и… още не съм научил всички имена. Честно казано, обичам само циниите. Никога не съм бил силен по ботаника, поради което си имах известни неприятности в училище, а и по-късно…

— Ама че работа! — тя още не можеше да дойде на себе си. — Опитваш се да ме убедиш, че отсега нататък ще живееш извън Лондон?

— Не. Моята къщичка се намира в Лондон, по-точно — недалече от Ричмънд Парк.

— Е, това не е чак дотам страшно… — отдъхна си Каролайн, но тутакси хвърли към Алекс къс, любопитен поглед. — Слушай, а да не би именно там да се е разиграла онази трагедия?

— Да. Аз съм дори съсед, ако мога да употребя това определение, на къщата, която изигра ролята на сцена на тайнствената история с пеперудата Мъртвешка глава. И възнамерявам да ви поканя там, за да ви прочета след вечеря моя отчет за разследването — в идеално подхождащо за тази трагедия обкръжение и дори със светлините в прозорците на въпросната къща отсреща.

— Добре де, но ти едва ли си купил къщата само за да ни прочетеш в нея своята нова книга?

— Не, разбира се. Искам да остана там. Много е красиво, скъпа. И ако някога поискаш да ме посетиш, сама ще се убедиш, че…

— А какво ще стане със сегашното ти жилище? Цяла година мечта за него, половин година обмисля интериора му, а няколко месеца го мебелира. Ще го изоставиш ли?

— Не… Виждаш ли, имам известни намерения. Бих искал… Наистина бих искал да престана да пиша тези мои… е, тези… знаеш какво имам предвид. Самата ти не се отнасяш с кой знае какво уважение към моите криминални книжлета. Бих искал да напиша нещо, което да не е създадено преди всичко за пари. Мисля, че тази къща е направо идеално място за сериозна работа…

— Сигурно… — в гласа й прозвуча скрито съмнение. Горе-долу веднъж в годината Джо се изпълваше с отвращение само при вида на плоската машина „Оливети“ и поставения на валяка й лист хартия. Започваше да се щура из стаите и да мечтае как ще създаде потресаващо литературно произведение, което ще остане през бъдните векове. Извънредното положение траеше седмица или две и завършваше с внезапно резервиране на място в някой самолет или кораб с рейс към екзотичните страни. Алекс се завръщаше с тен, в добро настроение и примирен със съдбата си. Отново телефонираше на своя издател и отново сядаше да описва приключенията на героя, носещ неговото име. После позвъняваше или идваше лично Бенджамин Паркър, тъй като в огромния град, наречен Лондон, хората току умираха по неизвестни причини или загиваха от ръцете на неизвестни убийци. И тогава Джо изчезваше от полезрението, за да се появи пак не след дълго като комета, помъкнала подире си вместо опашка сюрия репортери и фотографи. А понеже беше и много продуктивен, популярността му растеше с всяка изминала година. Момичето не допускаше, че той би могъл да изостави установения начин на живот и да започне битка, несравнено по-трудна от сблъсъка с най-сръчния престъпник. Защото, макар да беше убедена, че Алекс би могъл да бъде писател от голяма класа, тя не вярваше, че той ще прояви някога достатъчно силна воля да създаде поне една книга, заслужаваща да я подпише с истинското си име. Джо Алекс беше, не е тайна, псевдоним — под него го знаеха читателите, полицията и престъпниците. Само Паркър, който беше преживял цялата война с Алекс на борда на бомбардировач, извършващ нощни полети над Германия, знаеше истинското му име. Знаеше го и Каролайн, въпреки че никога не беше стъпвала на борда на нито един бомбардировач. Но Каролайн все не можеше да се реши да се омъжи за този изумителен човек, когото от години обичаше с истинска, искрена любов. В него имаше нещо толкова неуловимо и нереално, та често й се струваше, че той играе някаква неуточнена роля в пиеса, чието начало, протичане и край самият той не знае — сякаш само изпълнява нарежданията на невидим режисьор да се държи по строго определен начин. Тя се страхуваше за него и не го разбираше. Може би затова прикриваше страха си с подчертано пренебрежение към неговата професия на автор на криминална литература. Самата тя беше един от водещите млади английски археолози. Предсказваше й се блестящо бъдеще. Въпреки това понякога Каролайн изглеждаше в собствените си очи гротескно дребна личност, независимо от своите толкова сериозни интереси, а той, този мъж, който привидно не се отнасяше сериозно към нищо, който работеше само тогава, когато му се щеше, пък и тогава вършеше само абсолютно неинтересуващи го неща (тя му вярваше, че пише само за пари), именно той й се струваше много по-сериозен и по-задълбочен човек от нея. И затова сякаш се боеше да не би един ден Джо да й подаде с небрежен жест ръкопис, който да се окаже литературно събитие на епохата. Притежаваше всички качества да го направи: познаваше великолепно живота, беше невероятно интелигентен, а бързината на мисълта му разкриваше с лекота мрачните тайни, спрямо които Скотланд Ярд с целия свой всесилен научен апарат и хиляди сътрудници оставаше безпомощен като дете. Подсъзнателно тя се страхуваше от този миг — знаеше си, че тогава ще се омъжи за него и… ще бъде нещастна.

— Възможно е една такава къща да е по-подходяща за сериозна литературна работа от жилището ти в центъра на града, но не съм убедена, че досега не си написал нищо сериозно само защото не си притежавал къщичка с градинка.

— О, не! До днес не съм написал нещо сериозно по простата причина, че… — той заекна, — че някак си не бях почувствувал… Не бях почувствувал, че му е дошло времето… Трудно ми е да ти обясня…

— Е сега това време е дошло?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

Каролайн помълча, а после го погледна в очите.

— Радвам се… Но ти само преди миг каза, че ще ни прочетеш последната си криминална книга. Наистина ли ще бъде последна?… Тоест никога ли повече няма да пишеш книги от този тип?

— От къде на къде! Ще пиша, и още как! — усмихна се Джо. — Не бих могъл да творя в мансарда. А и едва ли някой може да преживява само от правене на изкуство с голямо „И“ в нашия преливащ от уважение към изкуството свят. Първо, хората несравнено по-охотно отдават на творците на изкуството уважение, а не пари, и второ, без пари човек трудно запазва за продължително време уважението към самия себе си. Бедният човек е принуден да търпи толкова неприятни неща, неудобства и унижения, които са спестени на заможния, че Джо Алекс ще продължи да пише своите криминални загадки дотогава, докато хората искат да ги четат и плащат за тях. Но нали едното няма нищо общо с другото! Просто да пишеш такива книги само за пари в крайна сметка е неморално. Ако обаче тази дейност служи на по-висша цел… — той отново се усмихна, — тогава имам оправдание…

— Джо, сериозно ли говориш?

— И аз не знам. Но знам, че сега те каня да прекараш уикенда в моята нова къща. Освен теб ще бъдат само Бен и Розмари. Ще ви прочета моята нова книжка и така същевременно ще отговоря на въпросите, които ти ми задаваш от цял месец. След това…

Алекс замълча.

— След това какво? — попита момичето. Беше вече съвсем тъмно. От всички посоки на хоризонта към тях плуваха милиони светлинки. Отблясъкът им пораждаше лека мъгла, която засланяше звездите.

— След това ли? Ще видим. Всички хора преживяват различни приключения. Може би и мен е дадено да преживея голямото си приключение… — той кимна на келнера, застанал под монументалната палма с напрашени листа, засадена в солидна саксия, която приличаше на бъчва. — Искаме да платим за всичко, което изядохме под този покрив — той посочи небето, — ако мога да употребя това определение…

— Това е най-красивият покрив, който можахме да намерим за нашите гости… — склони глава келнерът. Сетне вдигна очи към замъглените звезди.

— Говорите като римски поет — Джо остави банкнотата на масата и стана едновременно с Каролайн. Но келнерът го изпревари, подаде наметката на момичето и се поклони:

— Вие сте първият от нашите гости, който позна цитата от Теофраст. Надявам се вечерята да ви е харесала.

— Чудесна беше. Довиждане…

Алекс хвана приятелката си подръка. Насочиха се към асансьора.

— Що за страна е нашата Англия! — рече той полугласно на малкото розово ухо. — Келнерите цитират римските поети и се забавляват, че никой от посетителите не забелязва това!

Каролайн не отговори. Този път тя не чу думите на Джо. Размишляваше върху казаното от този невероятен човек, който сигурно беше преживял повече приключения от когото и да било в огромната, простряла се под краката им столица — че и той има право да преживее своето приключение. А то е чисто и просто написването на новата му книга!

— Да… — отвърна му, като смяташе, че я пита дали ще му отиде на гости. — Ще дойда! Но ти забрави да ми дадеш адреса. И дали тази къща не съществува само във въображението ти?

— От реална по-реална е! Хигинс е вече там. В събота аз ще те закарам и ще те пренеса на ръце през прага. Ще бъдеш домакинята през уикенда.

— Щом Хигинс е там, няма нужда от домакиня — рече Каролайн и влезе през отворилата се безшумно врата на асансьора.

И беше права. Когато в събота следобед пристигна в симпатичната неголяма къща на една от тихите, потънали в зеленина улички в околностите на Ричмънд Парк, всичко беше безупречно подготвено. Хигинс, най-съвършеният от всички прислужници в света, не се виждаше никакъв. Каролайн го откри в мазето. Облечен в бяла престилка, Хигинс се беше напъхал в невъобразимо големия хладилник до вратата на кухнята. Като я видя, той се изправи с две бутилки рейнско вино в ръцете си и се поклони с достойнство. Нито един косъм от побелялата му коса не стърчеше дори на милиметър.

— Добър ден, госпожице Бейкън! Хубаво е времето днес, нали? Надявам се — той посочи с очи виното — да мога да го сервирам със съответната температура, въпреки че непрекъснатите промени в нашето домакинство и породената от тях смяна на съоръженията могат да доведат до известни опущения…

— Убедена съм, че всичко ще бъде както трябва! Ама че гигант! — тя надзърна в хладилника. — Любопитно ми е какво ще държите в него. Ще стигне за цял батальон войници…

— Споделям мнението ви, госпожице Бейкън… Но господин Алекс обича крайните решения… Нареди ми да купя най-големия и най-скъпия хладилник, който открия в магазините. Е, имаше и още по-големи хладилници, но ме беше страх, че те няма да минат през вратата на кухнята. В крайна сметка се задоволихме с този! Освен това тук околностите не са много оживени — Хигинс разпери ръце и се понаведе, сякаш за да се оправдае, — та затова се опасявам, че вечерята няма да бъде такава, каквато щеше да бъде в нашето жилище в града. Да, разбира се, тази къща също има своите предимства. Тук например е много тихо.

По тона на Хигинс Каролайн разбра, че той не причислява господствуващата наоколо тишина към най-важните и най-необходимите достойнства на кое и да е жилище.

Въпреки опасенията, вечерята премина много приятно и когато четиримата най-сетне седнаха на потъналата в бръшлян тераса и Алекс отиде в кабинета си, госпожа Розмари Паркър въздъхна:

— Трябва да се пренесем в такъв квартал, Бен. Момчетата растат и просто не знам какво ще правя сама вкъщи, когато те излетят по белия свят. Тук поне ще имам градинка и съседи. В центъра човек живее по четвърт век в една кооперация, под един покрив с хиляди хора, без да научи имената им. В предградията всички се познават, всички са толкова симпатични… Аз съм израсла в точно такъв квартал…

— Така си мислиш… — Паркър се изтегна удобно в креслото. — Първо, пресметни колко дълго би трябвало да пътувам оттук до Скотланд Ярд и колко време ще ми трябва да се прибера. И второ, не всички хора от крайните квартали са толкова симпатични, колкото изглеждат на пръв поглед. Тези притихнали къщички и очарователни вили крият тайни, от които може да ти побелее главата…

Алекс се върна на терасата и седна до запалената лампа на масата.

Бенджамин Паркър се понадигна и докосна хартиената папка на Алекс.

— Описаните тук събития се разиграха в оная там къща… — Пръстът му посочи двата осветени прозореца на партера на невидимата в падналия мрак вила отсреща.

— Преди месец стояхме в столовата, чиито осветени прозорци виждате, и не разбирахме абсолютно нищо. А в съседната стая… Но да не изпреварваме събитията…

— Правилно! — обърна се към Алекс госпожа Паркър. — Започвай да четеш, Джо. Умирам от любопитство, а този мой съвестен полицай цял месец не щя зъб да обели.

— Започвам! — Джо отвори папката. В същия миг голяма нощна пеперуда се удари в лампата, направи кръг около нея и изчезна в здрача. Алекс се усмихна: — Ефектно, дори театрално начало! Наистина тази не беше Мъртвешка глава, а само Сфинкс, също много красива нощна пеперуда с възрозов цвят и почти толкова голяма… Те обичат тукашните околности…

— Чети най-сетне — тихо се намеси Каролайн. — И аз съм само жена и ми е простено да бъда любопитна.

Джо се наведе над папката.

— Значи така. Аз и Бен се озовахме на местопрестъплението след извършване на престъплението. Но аз си позволих да разделя произведението си на две части въз основа на доста точна реконструкция на предшествуващите го събития. Действието в първата част се развива, преди да бъде извършено престъплението, а във втората му част вземаме участие и ние. Струваше ми се необходим такъв подход, тъй като именно разкриването на случилите се преди престъплението събития и известните ни данни за тях затрудниха разкриването на престъпника…

— Ами, затрудниха! — вдигна рамене Паркър. — Убиецът беше разкрит за два часа!

— Но малко оставаше никога да не бъде разкрит и което е още по-лошо — малко оставаше да бъде арестуван и осъден невинен човек… Но да започнем.

Той отвори папката и поднесе към светлината първата, изписана с плътен машинописен текст, страница.