Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (3)

Втора глава
„… там ще има само пустота и тишина…“

Робърт Ройт седеше до масата в средата на стаята си и с автоматична писалка поправяше машинописния текст, като от време на време поглеждаше в купчината листчета откъм дясната му ръка. Седеше с гръб към вратата и не забеляза, че тя се отваря. Не чу също нищо, понеже вратата беше добре смазана и се отвори безшумно. От пролуката се показа гола женска ръка. Тя започна бавно да се приближава към контакта, най-накрая пръстите го докоснаха и внезапно стаята изчезна.

Ройт скочи.

— Кой е? — попита с неволно снишен глас.

— Тииихо… Аз съм…

Жената затвори вратата също така безшумно, както я беше отворила.

— Силвия! — гласът му беше толкова слисан, че тя замря. — Какво правиш?… А ако някой те е видял?… Той… той може да дойде…

— Той е в градината — прошепна Силвия Бедфорд.

Ройт чу тихите й стъпки. Приближаваха се към него. Очите му попривикнаха с тъмнината. Съзря ясните очертания на облечената в светъл пеньоар женска фигура на тъмния фон на стената.

— Върви си, моля те…

— Престани! — отсече тя остро и леко повиши глас: — Никой не ме видя да излизам и никой няма да ме види, като се прибирам. Ей сега ще си отида… Но най-напред трябва да поговоря с теб…

— За бога… — Робърт се приближи до нея и постави ръката си на рамото й. Докосването не беше грубо, но в него нямаше и ласка. — Не можем ли да намерим друго време и друго място за разговор? Умолявам те…

Силвия избута ръката му и се обърна към него. В сумрака лицето й не се виждаше, но той ясно си представяше израза му. Отстъпи една крачка назад.

— Ако искаш да знаеш, аз дори бих се радвала някой да влезе тук сега и цялата комедия да приключи най-сетне! Та нали нещо трябва да стане, ако той ме намери тук!

— За бога… — повтори Ройт. — Госпожа Юдит спи отвъд стената…

— Нека си спи! Тя угаси лампата още преди час. И хич не ме е грижа за Юдит. — Въпреки изявлението си, тя се обърна към стената, зад която беше стаята на Юдит Бедфорд, и снижи глас. — Няма страшно — прибави спокойно, — тя вероятно спи като убита… Цял ден е блъскала в кухнята…

Ройт хвърли поглед към отворения прозорец. Завесата не беше дръпната докрай и далече долу припламваше светлинката зад екрана. Видя двете фигури, наведени над малката масичка до него. Отдъхна си. Без да отклонява поглед от тях и светлата точка на фенерчето, рече:

— Днес през нощта трябва да прочета и да коригирам ръкописа му. Имам още осемдесет страници. Но щом си сигурна, че тя спи, казвай по-бързо какво има. Да не би да е разбрал?

— Не, той нищо не е разбрал… — вдигна презрително рамене Силвия. — За него аз стоя толкова далече от всякакво подозрение, че няма да повярва в нищо, дори да ме види сега със собствените си очи. Познаваш го не по-зле от мен… А Юдит спи…

И тя грешеше, защото в този момент Юдит Бедфорд не само че не спеше, но дори не беше в леглото си. Като чу шепота в съседната стая, тя скочи и с боси крака изтича до камината. Наведе се и пъхна глава в отвора й. Приличаше на вещица от кошмарна приказка — в развята роба, с блестящи в мрака очи. Вслушваше се със затаен дъх.

— Не ми се сърди. Трябваше да дойда — умолително обясни Силвия. Приближи се тихо и го прегърна, обръщайки почти насила лицето му от прозореца. Той я прегърна плахо, но продължи да наблюдава градината. Силвия отпусна глава на рамото му: — Повече не мога… Това трябва да приключи! Трябва, разбираш ли?… Не мога нито ден повече да му се усмихвам, не мога повече да понасям целувките му за лека нощ или за добро утро. Не мога и да помисля да замина за Америка с него. Ох, съвсем хладнокръвно мога да го убия!

Погледна го в очите.

— Мога да го убия и ще го убия, ако ти не измислиш нещо!

При последните думи тя пак повиши глас.

— Шшшт… — Ройт я притисна до себе си, но Силвия почувствува, че го направи само за да я накара да млъкне и рязко се отдръпна.

— С очите си виждаш, че ловят своите проклети пеперуди — заяви тя троснато.

— Но твоята етърва… Само да чуе една дума, веднага ще му каже. Тя те мрази… — Той бързо постави пръста си на устните й, предугаждайки отговора. После продължи несигурно: — Разбери, аз му дължа всичко. Не бих могъл да понеса мисълта, че той знае за нас. Че ние именно тук, под неговия покрив…

— Под неговия покрив! Силвия млъкна и се взря в лицето му в тъмното. У Робърт пламна внезапна надежда, която породи парлива болка на унижение. Може би тя все пак ще си даде сметка, че обича незначителен човек, че той е само асистент на прочутия професор и би бил доволен цял живот да си остане такъв, а любовната история с неговата съпруга оценява като своя най-голяма, макар и приятна, грешка в живота си? Обаче Силвия явно предпочиташе да бъде сляпа. Като повечето жени със силен характер, и тя не забелязваше очевидните истини, когато не й се искаше да ги види. — Какво ме интересува неговият покрив?… Впрочем, ако и ти не можеш повече да понасяш това положение, да избягаме — тя пак се притисна до него. — Чуваш ли? Да избягаме още днес или утре! Аз повече не мога да издържам!… Ох, да можеше той да умре! Бих била най-щастливата жена на земята!

— Шшшт!… — пак я предупреди Робърт, но като светкавица през ума му пробягна мисълта, че ако Гордън Бедфорд умре тази нощ, той самият би бил най-щастливият човек на земята. Напразни надежди… А като си представи какво ще стане, ако това шантаво момиче разкрие връзката им, го обля студена пот.

Силвия прекъсна мислите му. Продължи меко:

— Моля те, чуй ме… Омъжих се за него, защото беше добър с мен и беше много богат. Бях много уморена и ми се струваше, че освен спокойствие, нищо не искам от живота и затова няма да ми е трудно да живея с него. Но сега вече не искам нито добрината, нито парите на този проклет стар ревматик. Искам тебе, законно, пред очите на целия свят жената трябва да има мъжа.

Робърт си помисли, че по-скоро мъжът трябва да говори така на жената, която обича, но само прошепна:

— По-тихо, за бога…

— Именно! — тръсна глава Силвия. — Дотегна ми шепотът, дотегнаха ми тайните срещи и лъжите. Ако ме обичаш така, както казваш, ако ме обичаш дори наполовина на това, което казваш, нека избягаме, или… или… Слушай трябва да направим нещо! Не мога повече така… — Тя обхвана лицето му с ръце и го принуди да я погледне в очите. — Чуваш ли ме? Кажи нещо…

— Чувам те… — прошепна Робърт. — Но какво мога да направя? Разбери, ако сега замина с теб, ще загубя работата си. Аз съм негов секретар и живея със заплатата, която той ми дава. С тази заплата издържам майка си и сестра си. Не съм ти казвал за тях… — прибави той бързо, — защото никога не сме разговаряли за моите проблеми. Но е така. Аз съм отговорен за тяхната съдба. Пък и ти… Ти също ще загубиш всичко, ако не си негова жена. Сега това ти се струва лесно, но после? Аз не бих могъл да ти осигуря дори една стотна от онова, което той ти предлага. Обичам те, но не съм чак дотам изкуфял, че да натикам и теб, и себе си в безизходна ситуация… Нашата любов ще се изпари сред мизерията и угризенията на съвестта. Трябва да обмислим всичко спокойно. Когато се върнеш от Щатите, ще измислим нещо…

Той пак погледна към градината. Светлинката все още проблясваше. Сенките на две великански фигури мърдаха пред екрана. Робърт бързо се обърна и погледна Силвия. Аргументът за майка му и сестра му му хрумна в последния момент. Отдъхна си. Да, тази линия ще трябва да държи.

— Добре… — замислено рече тя. — Може би си прав? Трябва да помислим спокойно, по…

Робърт отново извърна поглед към прозореца:

— Виж какво, те сигурно са забелязали, че съм угасил светлината. Нали професорът… исках да кажа, мъжът ти, знае, че работя върху текста и ме чака да му го занеса веднага щом приключа. Наближава два и те ей сега ще свършат с лова на пеперуди. Професорът никога не остава дълго време на открито… Впрочем знаеш и ти… Сега ще отида при тях и ще ги попитам нещо, каквото и да било… Това ще оправдае тъмнината в стаята ми. А разговора ще отложим за утре или, още по-добре, като се върнеш. Трябва да разполагам с малко време… Позволи и на мен да помисля… Хайде, да вървим…

Той понечи да излезе, но се спря. Силвия стоеше неподвижно и се взираше в него. После направи крачка напред, отпусна глава на гърдите му и почти отчаяно изохка:

— О, боже, боже, боже… Колко много те обичам аз, глупачката… Би трябвало да те презирам, страхливецо… Но не мога, не мога, не мога…

Някой идва откъм къщата — каза сър Гордън Бедфорд и като заслони очите си с длан, се обърна с гръб към екрана, опитвайки се да види кой приближава към тях покрай лехата.

Ройт се спря на няколко крачки от братята.

— Няма ли да ви преча?

— Вие никога не ми пречите, Робърт — усмихна му се Гордън. — Какво има? Нещо относно ръкописа ли?

— О, не, господин професоре. Има само няколко пунктуационни поправки, и то поради грешките, които аз съм допуснал при преписването. Дойдох да ви попитам дали трябва да ви донеса текста веднага щом свърша, за да можете да го прегледате преди заминаването си.

— Да, естествено. Току-що помолих брат си да ви каже да дойдете при мен не в седем часа, както се бяхме уговорили, а в шест часа сутринта. Ще прегледаме илюстрациите и ще определим мястото им в текста. Ще трябва всяка илюстрация да се залепи на картонче, а на него с цветен молив да се отбележи къде ще бъде поставена. Това няма да ви отнеме повече от два часа. След това вие ще отидете в издателството. Уговорих се да им предам пълния текст с илюстрациите до утре следобед. И така, и тази грижа ще ни се махне от главата… — Той се приближи до секретаря си и скептично го огледа в оскъдната светлина на фенерчето. — Страхувам се само да не рухнете от умора. За съжаление не мога да работя денем.

— Чувствувам се чудесно, господин професоре… — горещо го убеди Робърт. — Веднага щом се върна от издателя, ще прегледам, ако позволите, и текста на доклада.

— Аз смятах да направя това в самолета — замисли се сър Гордън. — Най-добре ще е сега вие да се върнете в стаята си, да довършите коригирането на текста и да поспите няколко часа. Имате ли будилник?

— Разбира се, господин професоре.

— Тогава всичко е наред… — Сър Гордън се приближи до екрана и се загледа в двете малки пеперудки, кацнали на ръба на осветената повърхност. След това се обърна към застаналите мълчаливо мъже: — Да се прибираме. Сигурно имаш още доста работа по ретуша, Сирил. Освен това не бива да се злоупотребява с късмета… Знаете ли, Робърт, днес имахме направо сензационен улов! Преди миг уловихме четвъртата Мъртвешка глава за тази нощ. Просто невероятно, нали?

— Четири? — искрено се учуди и зарадва Робърт. — Този факт потвърждава вашата хипотеза за стадния им инстинкт и груповите прелитания.

Ами да, разбира се! Ако не греша, сега ние ги ловим именно по трасето на прелитанията им. Интересно какви резултати ще дадат наблюденията на германците и французите. От средата на май те също изследват предполагаемите трасета. Да, но остава открит въпросът за онова странно поколение, което те дават на бял свят у нас и в Скандинавския полуостров. Имам една хипотеза и относно този факт, но… — той прекъсна и несъзнателно разтри рамото си. — Да си вървим вече. Страхувам се, че е много късно. А нощта е убийствена за мен, Робърт… Още повече че утре вечерта отлитаме за Ню Йорк, Робърт, свийте екрана… — пак разтри рамото си — Дали така ми се струва, или наистина захладня?

— Във въздуха просто е надвиснала буря — обясни Сирил Бедфорд. Той събра внимателно стъклените съдчета от масичката и ги напъха в преградките на кожената чанта. — А всички болни от ревматизъм лесно усещат наближаващата буря, нали?

Ройт очисти екрана от натрупалите се насекоми, извади от земята двете заострени прътчета и педантично сгъна платното. Приближи се до масичката и също я сгъна.

— Искате ли да ви дам лекарство?

— Не. Още не ме боли… Впрочем вътре вкъщи е топло. Надявам се, че никой не е направил течение в кабинета ми. Тръгваме ли? Взехте ли всичко?

— Да. — Сирил наведе глава и тръгна пръв с фенерчето във високо вдигнатата ръка, за да осветява пътя. Заобиколиха лехата.

Когато стигнаха до входната врата, сър Гордън погледна часовника си.

— След малко ще стане два. Робърт, довършете коригирането на текста и поспете малко… Да си призная, нямам угризения на съвестта, защото вие ще си наваксате съня по време на моето отсъствие. Връщаме се чак след десет дни… Само ви моля да не забравите: точно в шест ви искам в кабинета си. Тебе, Сирил, с целия илюстративен материал, а вас, Робърт — с прегледания текст.

Влязоха. Сирил угаси фенерчето и потърси пипнешком контакта. Робърт затвори входната врата; Лампата светна. Ройт постави сгънатия екран до масичката за чадъри, обърна се и сложи старото тежко резе, което се плъзна лесно и безшумно, очевидно бе добре смазано.

Сирил Бедфорд широко се прозя.

— Е… Отивам във фотолабораторията, за да проверя дали репродукциите нямат нужда от ретуш. След това и аз ще се опитам да дремна мъничко…

— Лека нощ, господин професоре… — Робърт се насочи към стълбището за горния етаж. Сирил тръгна подир него.

— Лека нощ… — Сър Гордън се спря с ръка на дръжката. — Не забравяйте: в шест часа… До обяд ще имам много работа, а след обяд бих искал да подремна малко преди пътя. За щастие спя добре в самолет, така че там ще си доспя и вероятно ще се събудя чак в Ню Йорк…

Отвори вратата и чувайки приглушените гласове на двамата отгоре, влезе в кабинета си.

Затвори грижливо вратата, спря се на прага и огледа стаята със смръщени вежди. Приближи се бавно до лабораторната маса, простряла се по цялата дължина на едната стена. Остави на нея чантата с уловените пеперуди. Всички стени, от вратата до прозореца, бяха покрити с остъклени табла-витринки с нощни пеперуди: големи и малки, с разперени и с прибрани криле, в различни стадии от развитието им — яйца, гъсеници, ларва и възрастни екземпляри. Някои бяха големи като уловените току-що, други съвсем мънички. Гордън пак огледа стаята, плъзна невиждащ поглед по своя музей и го задържа върху масата. В средата й, опряно до стената, стоеше малко шкафче с червен надпис: „Внимателно — отрова.“ Той извади от чантата бурканчето с цианкалий, прибра го в шкафчето и се приближи до полиците с книги до бюрото. Отмести един от рафтовете, зад който се показа остроумно скрита машинка за кафе. Сър Гордън сипа в нея малко кафе от едно бурканче и я включи. Застана неподвижно, с поглед, забит в пишещата машина.

Щом чу засилващото се свистене на машинката, той пристъпи към лабораторната маса, изтегли едно от чекмеджетата и извади от него кутийка с прозрачни капсулки. Взе една, затвори кутийката и бутна чекмеджето. С капсулката в ръка той извади от него бурканчето, което преди малко беше прибрал там. От страничното чекмедже измъкна гумени ръкавици, постави ги на ръцете си, отви запушалката и сръчно изсипа с малка дървена лъжичка праха в капсулката.

Затвори капсулката, изправи се и я остави на масата. След това затвори и шкафчето с отровата, огледа капсулката, пъхна я в една от подредените до ръба на масата малки кутийки, а нея — в страничния джоб на панталона си.

Машинката за кафе изсвири тихо и мелодично. Сър Гордън сне ръкавиците, бързо стигна до нея и си наля чаша кафе. Постави я до пишещата машина.

Дълго гледа облачето пара над чашата. Изрече полугласно:

— Така… така… Май това беше всичко…

Приближи се бавно към бюрото. Макар и отрупано с книги и листове хартия, то създаваше впечатлението за хармоничност и за почти автоматично поддържан ред. Такъв ред не е резултат от ошетване, той се среща там, където работещият на бюрото човек изпитва вътрешна необходимост да бъде обграден с предмети, разполагани на строго определено място, та като поиска, да посегне към тях с ръка и да ги открие там, където трябва да се намират.

Сър Гордън протегна ръка и приближи към очите си малка снимка в проста рамка. Беше снимка на жена му — хубава, усмихната, облечена в бяла рокля, Силвия беше застанала на алеята сред цветята. Той дълго я гледа, после бавно отпусна ръка и я постави на същото място, откъдето я беше взел.

Обърна се и отиде до прозореца. Отмести завесата. Зад стъклото беше все още тъмно, но нощта не беше вече така непроницаемо тъмна и гъста, както преди петнадесетина минути.

— Двадесет и първи юни… — прошепна сър Гордън. — Най-дългият ден в годината… — Той погледна часовника си. Два и петнадесет. Отпусна завесата и пристъпи към масичката, на която беше поставена пишещата машина. Изпи машинално кафето, остави чашата и нави лист на валяка. Застана за миг с опрени на клавиатурата пръсти, загледан в чистия лист. После докосна джоба си, извади капсулката, повъртя я между пръстите си и отново я прибра в джоба си.

— Човек не бива да се страхува от онова, което трябва да извърши… — изрече тъпо, сякаш тези изречени полугласно думи бяха отражение на друга мисъл, несравнено по-важна. С внезапна решителност той изравни листа и започна да пише:

Не мога повече така. Превърнах се в пречка за любовта на двама души, които обичам и уважавам. Ако не се оттегля, ще предизвикам продължаваща цял живот трагедия. А понеже за мен тяхното щастие е по-важно от моя живот, след дълги размишления аз намерих единственото разрешение, което ми се струва възможно. За съжаление не бих могъл да живея без тази една-единствена жена, която обикнах. Скъпа, не ми се сърди. Не ме упреквай за тази моя стъпка. Разбери, че тук бих страдал непрекъснато, като ви гледам. А там… там ще има само пустота и тишина…