Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (11)

Десета глава
Отпечатъците от пръсти по таблото и снимката принадлежат на…

— Останаха ни само двете госпожи Бедфорд, ако не се лъжа… Коя от тях да извикаме?

Но съдбата отмени Паркър и вместо него отговори на въпроса на Алекс.

— Обаждат се по телефона от централата, шефе! — каза сержант Джоунс, като за кой ли път този ден пъхна главата си през открехнатата врата.

Паркър стана и с бърза крачка излезе от столовата. Алекс опря с ръце главата си. Остана така неподвижно. Безгрижната усмивка изчезна от лицето му. Сега то беше сериозно и съсредоточено.

— Да… — мърмореше си той тихичко. — Сигурно е така… Или не… Главичката е можела да изреже и камериерката, но тя не го е направила, понеже… ами да… Юдит Бедфорд естествено. Любопитен съм как изглежда тя… От думите на Агнес съдя, че е някаква нещастничка с комплекси. Сигурно го обича? Да, да… Колко много любов под този пуритански покрив!… Да. Юдит Бедфорд.

В рязко отворената врата се показа Паркър. Той я затвори със замах и се приближи до масата. Постави ръка върху рамото на приятеля си. Като го видя, Джо отново се изправи и се опря на облегалката на стола.

— Знаеш ли чии отпечатъци са намерени по таблото и по изрязаната от снимката глава? Е, кажи де, сънливецо, дето винаги си твърдял, че целият апарат на полицията служи само да повдига самочувствието на лицата, провеждащи разследването, и само пречи да се открие убиецът! Имаш от мен един цял английски звънтящ шилинг, ако ми кажеш! Но не можеш да ми кажеш, защото не знаеш!

Алекс въздъхна:

— Ох ти, Тома неверни! Не разбирам откъде у един толкова порядъчен и интелигентен в личния си живот човек като теб (а аз те познавам като такъв от много, много години) се взема такова презрение към мозъка и неговата комплицирана дейност. Когато си на служба, веднага започваш да се държиш като читател на криминални романи. „Отпечатък от пръста заведе убиеца на бесилката!“ „Благодарение на съдействието на прочутата лаборатория и на съвременните научни методи за кратко време беше заловен опасен престъпник!“ Цитирах ти тези заглавия на статии от булевардните издания. Но ти, моят приятел… ти, самият Бенджамин Паркър, заместник-шефът на Криминално-следствения отдел на Кралската муниципална полиция, наричана също Скотланд Ярд, ти допускаш, че аз не знам кой е оставил тези, отпечатъци?… Бен, миличък, мога да ти кажа под секрет…

— Кажи де — недоверчиво го погледна Паркър. — Е, може случайно да улучиш. Имаш шанс едно към пет, толкова са заподозрените лица.

— Не, душичко. Аз знам със сигурност, че тези отпечатъци е оставила госпожа Юдит Бедфорд…

Паркър отвори уста, затвори я и пак я отвори. После извади от джоба си сребърна монета от един шилинг и я подаде на Алекс.

— Значи така… — рече той тихо. — Тогава ти знаеш и кой е убил Бедфорд, но си траеш?

— Защо смяташ така?

— Е, надявам се, че тази мадама няма да ни се измъкне, като я затрупаме с доказателства, като откритите нейни отпечатъци от пръсти тук-там из кабинета!

— Ще видим… По ситуацията в кабинета на сър Гордън можем да съдим, че убиецът не е глупак. Но… възможно е аз да греша!

— Грешиш, разбира се… — Паркър тръгна енергично към вратата, но по средата се спря и погледна подозрително през рамо: — Какво искаше да кажеш с тези свои думи, Джо?

— Нищо! Вземай си своята госпожа Юдит Бедфорд и си я разпитвай… — Джо разпери ръце. — Ужасно ми е любопитно как изглежда тя, а освен това ме изпълва предчувствието, че се приближаваме към края на разследването…

— Ей сега ще я доведат!

В хола Паркър размени няколко думи е Джоунс. Върна се до масата, опря ръка върху нея и застана така мълчаливо, с поглед към вратата. Джо, който добре го познаваше, скришом се усмихна. Знаеше защо Паркър стои прав. Юдит Бедфорд беше жена, следователно той не можеше да я приеме седнал, но същевременно тя беше и убиец, поради което той не можеше да става при влизането й, както би направил, ако ставаше дума за обикновена жена, спрямо която трябваше да се прояви полагащото се на пола й уважение. Затова я чакаше прав.

Вратата се отвори.

Джо се надигна, без да издаде удивлението си, но това му струваше много усилия. Жената, на която той подаде стол и покани с ръка да седне, отговаряше на всички възможни предположения, но едва ли на създадения у него образ на съпругата на Сирил Бедфорд. Ниска, много слаба, приведена, тя приличаше на гърбушко без гърбица. Най-странна беше главата й — със съвършено бели коси и покрито с мрежица от тъпички бръчки лице. Без да бъде момче или дори младеж, нейният съпруг спокойно би могъл да я представя за своя майка. Но тя се движеше енергично и бодро и затова по движенията й Алекс оцени, че няма повече от петдесет и няколко години… Преди около двадесет години тя, като Юдит Спенсър, беше срещнала на пътя си млад, красив великан. Дали се е влюбила в него от пръв поглед? Вероятно. Как ли се е чувствувала, когато е проиграл на карти цялата й зестра? Когато е заминал на фронта и я е оставил без пени и без да го е грижа какво ще стане с нея? А когато след края на войната не се е върнал при нея?… Може би го е мразела? А може би през цялото време го е обичала, дори да си е давала сметка, че обича с несподелена любов, едностранна като любовта на майка към лошо дете? Във всеки случай приела го е отново, когато се е завърнал под принудата на своя по-голям и толкова честен брат… Сигурно и тогава е страдала…

Паркър понечи да каже нещо. Джо побърза да се изкашля и да започне пръв:

— Госпожо, можете ли да хвърлите малко светлина върху нашия случай? Честно казано, срещнахме доста трудности. Имаме основания да предполагаме, че в брака на сър Гордън Бедфорд и госпожа Силвия Бедфорд не всичко е било, както трябва да бъде… Нещо повече, можем да предполагаме, че само неведението на сър Гордън е запазило този брак от незабавно разпадане… Същевременно и вашият съпруг, и секретарят в един глас твърдят, че дори два-три часа преди смъртта си сър Гордън не е проявявал ни най-малки самоубийствени намерения. Държал се е нормално и е подготвял заедно с тях работата за днес… А в същото време ние го намерихме мъртъв след изпиване на кафе с цианкалий. Пред него лежеше писмо, в което той с най-нежни слова се сбогува със съпругата си… А като повод за постъпката си посочва своята собствена непочтеност в търговските работи, ако мога така да формулирам накратко изложените мотиви…

— Искате да кажете, че Гордън е смятал себе си за крадец, а своята жена — за ангел невинен? — попита Юдит Бедфорд с равен, но леко разтреперан от вълнение глас. Очевидно полагаше усилия да се овладее.

— Горе-долу…

— Лъжа — отсече тя.

— Защо смятате така?

— Защото дори ако дете беше прекарало с тях половин ден, щеше да разбере, че Гордън е чист като сълза, а тя… Силвия имаше връзка с друг мъж!

— Давате ли си сметка за важността на обвинението, което отправяте срещу една жена при разследването за евентуалното убийство на нейния по-възрастен с тридесет години съпруг?

— Нито веднъж през живота си не съм лъгала — обърна към него своите малки, ядосани очи Юдит Бедфорд. Бледото, сбръчкано лице се покри с керемидена руменина. — Знам какво говоря и не съм свикнала млади хора като вас да ми дават указания как да се държа.

— Красиво, много красиво е, че никога през живота си не сте лъгали… — кимна със сериозно изражение на лицето Джо, без да обръща внимание на втората част от изказването й. — Но аз ви повтарям, че тук се провежда разследване, чийто изход може да се окаже катастрофален за евентуалния убиец на сър Гордън. Твърдението, че неговата млада съпруга му е изневерявала, а може би е обичала друг мъж, я поставя в много неблагоприятна светлина. Онзи, който твърди такова нещо, трябва да докаже, че твърденията му не са голословни. Откъде вие знаете за изневярата?

— Моята стая е до стаята на младежа. Чула съм достатъчно, за да бъда сигурна.

— През стената ли?

— Камините имат общ комин… — рече Юдит Бедфорд доста по-тихо. Отново почервеня, този път не от гняв, а от срам.

— И какво чухте?

— Много. Достатъчно, за да разбера, че Силвия е влюбена до уши в този млад човек. Днес сутринта, няколко часа преди два часа, я чух да заявява, че не само не обича Гордън, но го и мрази… И че ще го убие със собствените си ръце, само и само да не замине с него в Съединените щати…

— Господин Ройт ли е този млад човек?

— Други млади хора тук няма.

— И какво отговори той?

— Страхуваше се — вдигна рамене тя. — Той е слабохарактерно, възглупаво момче… — добави с презрителната точност, която понякога е най-страшното оръжие на остаряващите злощастни жени. — Силвия, тя си е загубила ума… Само тя.

— Кога за първи път ги чухте да разговарят по начин, доказващ техните интимни отношения?

— Непосредствено преди да си заминат миналата седмица… Бях в градината, берях цветя за жилището на Гордън в Сити. Те сигурно са ме видели в градината и са мислели, че още съм там… Тогава все говореха само за любов… Но Силвия говореше по начин, от който разбрах… — тя замълча за миг, а руменината по бузите й стана още по-интензивна, — че не става дума за платонична любов… и че тя… изневерява на Гордън.

— Какво направихте тогава?

— Нищо.

— Защо? Не ви ли засягаше?

— Какво можех да направя? Страх ме беше да отида при Гордън, макар да знаех, че трябва да му кажа. Отдавна възненавидих тази пройдоха… Предчувствувах, че всичко ще свърши зле. Но Гордън нямаше да ми повярва. А неговата непреклонност по отношение на Силвия щеше да се струпа на мой… на наш гръб… Сирил щеше да ми се разсърди… И то много…

— Следователно не сте казвали и на съпруга си?

— На него казах… — прошепна Юдит. — Но чак след като те си бяха отишли. Казах му в сряда.

— Как реагира той?

— Най-напред… — жената млъкна, а после продължи притеснено: — … най-напред той се разсмя! Да, господа… Аз самата не бих повярвала, ако не го бях чула със собствените си уши…

Алекс само мълчаливо кимна, но този жест имаше за цел да замаскира усмивката, която изведнъж започна да гъделичка ъгълчетата на устните му.

— Разсмя се… — продължи госпожа Юдит. — И заяви, че Гордън е отвратителен стар глупак и че на мястото на Силвия той отдавна щял бил да му постави такива рога, че всички нощни пеперуди да кацат по тях като по дъб… Но след първата своя реакция той стана сериозен и категорично ми забрани да говоря по тези въпроси. Обясни ми, че Гордън я обича толкова много, а нейното влияние върху него е толкова силно, че подобна намеса би могла да завърши пагубно за нас, без тя изобщо да пострада. Съгласих се с него, впрочем щом Сирил беше на това мнение, не намерих за нужно да му противореча… Но после се случиха други неща и съвсем се обърках… понеже… — тя млъкна. После добави тихо: — Но те нямат нищо общо с… Мои лични проблеми, мои и на съпруга ми…

Алекс се наведе към нея и с кротък, но ясен и отчетлив глас заговори:

— Госпожо… Преди няколко минути вие казахте, че никога през живота си не сте лъгали… Кажете ни сега истината, цялата истина. Не забравяйте, че полицията е приятел на всеки порядъчен човек и поради това ние ще направим всичко, което зависи от нас, за да пощадим вашите чувства. Нито една дума, несвързана с необходимостта да бъде доказана вината на престъпника, няма да стане ничие достояние.

Възрастната жена вдигна глава и дълго-дълго го гледа в очите, преди да заговори отново:

— Вярвам ви, младежо — промълви. — Имате вид на почтен човек, и онзи господин — тя кимна към Паркър — също… Аз съвсем другояче си представях полицаите. Без униформа ли ходите? — в гласа й прозвучаха нотки на детско любопитство.

— Госпожо, разкажете ни всичко, най-подробно. Много ви молим — меко изрече Алекс.

— Та значи по-късно… по-късно разбрах, че и без това ще се наложи да поговоря с Гордън. Но не по този въпрос… Исках… исках от него да изгони нашата камериерка, Агнес Уайт…

— Защо?

— Защото… защото… Виждате ли, господине, Сирил, тоест моят съпруг, е много чувствителен човек… Да, много чувствителен… — пак замълча, очевидно търсейки думи. — А тя, вероятно сте я видели, господа… Тя е простичко момиче, но притежава известни качества… как да се изразя… е, тя е и млада, и хубава, с тази своя селска хубост… И с една дума аз повече не можех да издържам това положение!

Тя изрече последните думи с висок, пресеклив глас и скри лице в дланите си.

— Сега вече знаете всичко, господа… Тя е виновна, Агнес. Нейното поведение спрямо съпруга ми беше… прекалено свободно… Може би трябва да употребя друго определение… Но живеем така изолирано, само ние тримата и готвачката… Та исках да споделя грижата си с Гордън, като най-напред го помоля да се закълне, че няма да каже на Сирил… Ако Сирил разбереше, че съм говорила е Гордън по този въпрос, не знам какво щеше да направи… Затова още от събота чаках удобен момент, чаках Гордън да остане сам… Но и за секунда не можах да го издебна… А освен това онези зад стената говореха такива неща, че аз все по-натрапчиво си мислех колко нечестни са хората и че камериерката със Сирил… Не че бях сигурна, но момичетата са толкова хитри, а мъжете — толкова наивни… През нощта изчаках те да се върнат от лова на пеперуди… Тогава чух как Силвия уговаряше този младеж да избягат и си помислих, че момиче като Агнес, наистина простоватичко, но със своеобразен чар, докато аз не съм от най-младите, може по същия начин да започне да уговаря Сирил… Естествено не вярвам, че той би се поддал, но когато човек се страхува и не вярва в себе си… И когато бях съвсем сигурна, че Сирил е свършил работата си във фотолабораторията и си е легнал… Тогава погледнах в стаята му и забелязах, че спи… тихичко излязох в коридора и слязох по стълбите надолу…

— Колко беше часът?

— Почти четири и половина. Вече се развиделяваше… Къщата беше притихнала. Хората спят най-дълбоко призори. А Сирил си легна толкова късно, че сигурно веднага е заспал… Значи слязох. Знаех, че Гордън работи сам и се надявах най-сетне да поговоря с него… Познавах го добре, той не би търпял под покрива си камериерка с нескромно поведение. Разбира се, изобщо нямах намерение да споменавам за Силвия, за да не проваля всичко. Гордън можеше да изпадне в бяс и да прогони всички ни, а в бъркотията тази мома да отмъкне Сирил… Исках само да внуша на Гордън, че трябва да я отпрати преди заминаването си, без да обяснява решението си, да не би Сирил да се досети, че в дъното му стоя аз… Влязох в кабинета и го видях… Беше мъртъв… Тоест приближих се до него и едва тогава разбрах, че е мъртъв. Пипнах челото му с ръка… То беше съвсем студено… И тогава…

— Тогава взехте от масата ножицата, изрязахте главата на Силвия Бедфорд от снимката и я прикачихте в таблото между двете пеперуди. Защо направихте това?

— Мислех си, че… аз не допусках, че е убит. Смятах, че е умрял от сърце, щом няма следи от кръв… Хрумна ми също, че може би е станало така, защото Сирил му е казал за Силвия и Робърт… Или понеже той самият се е досетил?… А след това си припомних какво говореше тя преди няколко часа и си рекох, че е възможно те да са го отровили… Но не можех да призная, че съм била долу, нямаше как да обясня на Сирил… Исках обаче полицията да узнае, че именно тя е причината за смъртта му. Видях снимката, грабнах я и забодох в таблото изрязаната глава, на мястото на някаква грозна пеперуда. После избягах…

— Без да уведомите когото и да било?

— Защо? Гордън така и така си беше мъртъв. А Сирил никога нямаше да ми прости, ако узнаеше защо съм слязла в кабинета… Впрочем уплаших се. Бях съвсем сама. Изтичах до стаята си, напъхах се под юргана и зачаках. Знаех, че те трябваше да се съберат там в седем часа. Но Робърт дори беше слязъл по-рано и още в шест вдигна тревога…

— А не ви ли хрумна, че полицията ще ви попита какво сте правили в кабинета на сър Гордън и защо сте изрязали главата от снимката?

— Не. И откъде щяхте да знаете? Ако не ви бях казала…

Джо погледна бързо Паркър, който седеше с опрени на масата лакти и се вглеждаше във възрастната жена с нямо удивление.

— Не четете ли криминални романи, госпожо? — попита Джо.

— Не. Според мен тези книги стават единствено за прислугата. Аз чета само поезия.

Паркър се изкашля многозначително и Джо усети, че се изчервява, но попита малко недоверчиво:

— И никога ли нищо не сте чували за отпечатъците от пръсти?

— Моля? — каза госпожа Юдит Бедфорд. — Не разбирам за какво говорите.

— А приближавахте ли се до прозореца на кабинета?

— Кога?

— Когато намерихте сър Гордън мъртъв.

— Не, господине. Нямаше защо да отварям прозореца. Та нали той беше мъртъв! Чистият въздух нямаше да му помогне. Впрочем аз веднага си помислих за снимката, а после единственото ми желание беше да избягам и да се пъхна в леглото си…

— Пазите ли резервните ключове за всички помещения в къщата? Някой ми спомена, че сър Гордън е заключвал кабинета си, преди да замине, но че у вас има резервни ключове. Така ли е?

— Да, той ми беше дал една голяма връзка ключове… Но от години не съм я пипала, ние не си губим ключовете. Тя е в някое от чекмеджетата на бюрото ми или пък виси на някой гвоздей в стаята ми…

— Да… — замисли се Джо. За съжаление сега ще трябва да извикаме госпожа Силвия Бедфорд, господин Робърт Ройт и вашия съпруг, които трябва да потвърдят думите ви очи в очи… — Той извади кутията „Голд флейк“, измъкна цигара и кибрит, но после сякаш си припомни нещо, стана и поднесе кутията към нея: — Извинете, вие пушите ли?

Юдит Бедфорд се усмихна:

— Никога през живота си не съм опитвала. Може би днешният ден е подходящ за начало, но се опасявам, че съм вече прекалено стара, та тепърва да се уча на нови пороци…

Джо възрази:

— Но почти всички съвременни млади момичета пушат. И вашата етърва сигурно също…

— Не — тръсна глава Юдит. — Единственият неин плюс е, че не пуши и не пие. Гордън никак не обичаше цигарите, но и тя май никога не е пушила. Онази малката в кухнята също не пуши, така че, господине, не всички жени на света пушат… Но нали не възнамерявате да ги изправите наистина лице в лице с мен… Аз… Те не бива да разберат, че съм подслушвала разговорите им… И Сирил не бива да знае, че съм споделила е вас неговата забрана да говоря с Гордън за тях…

— Сега, когато сър Гордън е мъртъв, ако те се обичат, всичко ще излезе на бял свят… — промърмори Алекс. — Но аз ви давам честната си дума, че за своите постъпки и за откровеността си с нас няма да пострадате поради моя нетактичност. Няма да засягаме вашите лични проблеми.