Есхил
Молителките (2)

Парод

Нека Зевс, покровителят, с благостен взор

се обърне към нашия сонм, долетял

от ръкавите с пясъка нежен, от Нил!

Че далеч от земята на Зевса^[1],

съпределна на Сирия, бягаме ний,

не защото за кърви пролети градът

ни осъжда на тежка прокуда,

а защото не искаме с близките нам

синове на Египт в омерзителен брак

да се съединим.

А баща ни Данай, вдъхновител суров

и водител на нашето ято, реши

да приемем най-славната мъка —

да се втурнем стремглаво по морската шир

и достигнем земята на Аргос^[2], а там

с преславната люлка на нашия род,

произлязъл от бясната крава Ио̀^[3],

под дъха и ръката на Зевса.

Та къде ли, в коя по-любезна земя

бихме стигнали с този молителски дар —

с тия вейки в ръка,

загърнати в кичури вълна?

Ти, о, град, ти, земя с тия бистри води,

вий, небесни властители, вий, богове

безпощадни от земните бездни,

и ти, Зевсе, спасителю, страж на дома

на набожните люде! Рояка жени

приемете съчувствено в тая земя

като свои молителки! Дръзкия рой

на мъжете, безсрамни чеда на Египт,

недостигнали още ронливия бряг,

изпратете навътре в морето

с бързогребния кораб! Застигнати там

от свиреп ураган, от светкавица, гръм

и от вихри, наситени с буйни води,

да погинат сред бесните бездни,

преди да докоснат с насилна ръка

братовчедките, и в забранени легла,

пряко тяхната воля, да легнат!

 

Първа строфа

 

        Чуй, призовавам те аз!

        Тебе, Зевсов телец^[4]!

        Мой презморски покровител!

        Син на моята прамайка^[5],

на телицата сред цветовете!

        Плод на дихание Зевсово! Минали

        дните отсъдени,

        и след тях Ио̀ родила

Епаф^[6], на ласката наречен.

 

Първа антистрофа

 

        А призовавайки теб,

        спомняйки в този край,

        дето майка ми е пасла,

        за предишните й мъки,

ще покажа на местните люде

        верни свидетелства за потеклото си,

        чудни наистина,

        но правдиви — който чуе

докрай речта ми, ще повярва.

 

Втора строфа

 

        И ако днес местен човек-птпцетълмач

        моите жалби зачуе,

        той ще рече: „Туй е гласът

на онази Тереева

        клета жена^[7] — тъжният глас

на славея, гонен от ястреб.

 

Втора антистрофа

 

        Няма го днес прежния кът — гонена, тя

        ту зареди за дома си,

        ту спомене синова смърт —

как е паднал от майчина

        близка ръка — своя ръка, —

улучен от ярост безумна.“

 

Трета строфа

 

        Екнат и моите скръбни ридания

        в елински звуци;

раздирам нежна буза,

        смугла от нилско слънце,

и сърце, несвикнало с вопли.

Бера цветята на скръбта

        с трепет, ще найда ли свой,

        който би взел бежанката от черния

        край^[8] под своето крило.

 

Трета антистрофа

 

        Вий, богове на дедите ми, знаете

        правдата, чуйте!

Щом Орис не допуща

        пълна мъзда, то вие,

        дето мразите дръзките люде,

съдете с правда този брак.

        Та за сломените в бран^[9],

        за бегълците олтарът и божата

        светост са крепостен зид!

 

Четвърта строфа

 

        Зевсова кръв нека бъда наистина!

        Непостижима е

        волята на Зевса.

        Блясва в сияние той

        в мрака дори на черен жребий

пред людските смъртни взори.

 

Четвърта антистрофа

 

        Вярно сразява, не рухва безпомощно

        предначертаното

        в Зевсовата мисъл.

        Божия мисъл е то,

        нейните друми тънат в сянка

и поглед в тях не прониква.

 

Пета строфа

 

Низвъргва смъртни клетници

от кулите на техните надежди;

с доспехи в бой не тръгва той —

        знае ли бог тягостен труд?

Мисълта му владее трон,

и оттам, от светлите престоли,

тя върши всяко боже дело.

 

Пета антистрофа

 

Дано той види людското

безчинство, възродено в тия смъртни:

заради моя брак цъфти

        гибелна страст в слепи души,

а безумната мисъл е лют,

неотвратен бич, но ще познаят

накрай заблудите на злото.

 

Шеста строфа

 

Оплаквам съдбоносните злочестия

със глухи вопли и поройни сълзи —

уви, уви! — като с надгробни стонове,

        жива редя за смъртта си!

 

О, чуй, хълмисти Апиеви краю^[10]

(разбра ли, земьо, тия странни звуци?)

        бие неспирно ръката и къса

        моето ленено

сидонско наметало^[11]!

 

Шеста антистрофа

 

Летят към боговете думи клетвени

за здраве, за избегната погибел.

Уви, уви! О, пагубни дихания!

        Де ме отвлича вълната?^[12]

 

О, чуй, хълмисти Апиеви краю

(разбра ли, земьо, тия странни звуци?)

        бие неспирно ръката и къса

        моето ленено

        сидонско наметало!

 

Седма строфа

 

Весла и дом лененошит

ме носиха с попътен лъх

по бездните, и не претеглих бури.

Не се оплаквам.

Ала дано и в бъдни дни

всевидещият мой баща

грижовно ме закриля!

 

Та рожбите на тачена майка

от мъжките прегръдки — ах! —

безбрачни, непокорни да избягат!

 

Седма антистрофа

 

А Зевсовата чиста дъщеря^[13]

дано на благата ми реч

отвърне с поглед благ и нека днес

със всичка сила

въстане срещу моя враг —

да подпомогне и спаси

тя, девата, девици!

 

Та рожбите на тачена майка

от мъжките прегръдки — ах! —

безбрачни, непокорни да избягат!

 

Осма строфа

 

        Ако не, със смугъл,

        обгорен от зноя лик,

        ние ще идем,

        мъртви, с впримчени глави,

        с тези клончета в ръце,

        при всегостолюбний Зевс,

        и Зевс на мъртъвците,

        след като Олимп не ни дочуе!

 

        Зевсе, нас гнети гневът,

        който е гнетял Ио̀.

Познах съпругината ярост —

        цяло небе тя завладя.

Та вихър лих предвещава буря!

 

Осма антистрофа

 

        С горка реч тогава

        порицан ще бъде Зевс,

        че не зачете

        той на кравата сина,

        своя роден син Епаф,

        че сега отвръща взор,

        слушайки речта ни.

        Чуй от висините моя повик!

 

        Зевсе, нас гнети гневът,

        който е гнетял Ио̀.

Познах съпругината ярост —

цяло небе тя завладя.

Та вихър лих предвещава буря!