Майкъл Харт
100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството (21)

21. КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ
ок. 280 — 337

Константин Велики е първият християнски римски император. С покръстването си и с разнообразните мерки, които насърчават разпространението на християнството, той има важна роля за превръщането му от преследвана секта в преобладаваща религия в Европа.

Константин е роден около 280 г. в град Нисус (днес Ниш). Баща му бил офицер с висок чин и Константин прекарва младежките си години в Никомидия, където се намирал дворът на император Диоклетиан.

Диоклетиан се отрича от трона в 305 г. и Константиновият баща Констанций поема управлението в западната половина на Римската империя. Една година след смъртта на Констанций войските обявяват Константин за император. Но някои пълководци не приемат това и избухват редица граждански войни. Те приключват в 312 г., когато Константин съкрушава единствения си останал противник — Максенций, в битката край Тибър, недалеч от Рим.

Сега Константин е безспорният господар на западната половина от империята, но източната се управлява от Лициний. Константин разгромява Лициний и до края на живота си остава единственият господар на Римската империя.

Не е много сигурно точно кога се е покръстил Константин. Най-разпространеното предание гласи, че в навечерието на битката край Тибър Константин видял на небето огнен кръст, придружен с думите „С този знак ще побеждаваш“. Независимо как и къде се е покръстил, Константин се посвещава най-искрено на разпространението на християнството. Една от първите му крачки в тази насока е Миланският едикт, с който християнството става законна свободна религия. Едиктът постановява да се върне църковното имущество, конфискувано при предишния период на преследвания, и определя неделята като ден за молитва.

Зад Миланския едикт не стои разбиране за необходимостта от религиозна търпимост. Напротив, Константиновото господство бележи началото на официални гонения против евреите, които ще продължат в християнска Европа още векове наред.

Константин не установява християнството като официална държавна религия. Но чрез законодателни и други мерки допринася много за разпространението му. При неговото управление става очевидно, че приемането на християнската вяра дава по-големи възможности да стигнеш до висока държавна служба, а Константиновите укази предоставят на църквата всевъзможни полезни привилегии. Изграждането на няколко от най-прочутите в света църковни сгради — църквите „Рождество“ във Витлеем и „Божи гроб“ в Ерусалим — започва също по времето на Константин.

Той е първият християнски император на Рим и това само по себе си би му осигурило място в тази книга. Но и други негови дейности имат също далечни последици. Той преизгражда и разширява стария град Византион, преименуван на Константинопол и станал негова столица. Константинопол (днешен Истанбул) ще се превърне в един от големите градове на света; той е столица на Източната римска империя, а след това векове наред и на Отоманската империя.

Освен всичко друго Константин играе значителна роля във вътрешните дела на църквата. За да разреши спора между привържениците на Арий и на Атанасий (двама християнски богослови, които проповядват противоречиви доктрини), Константин свиква първия Никейски събор (325 г.). Съборът, в който Константин взема активно участие, разрешава спора, като приема т. нар. Символ на вярата, който влиза в православното богослужение.

Още по-важни са някои от Константиновите граждански закони. Той въвежда законодателни мерки, според които някои занаяти стават наследствени (например месарството, лекарството). Освен това издава указ, който забранява на т. нар. колони (наемни земеделски работници) да напускат земята, която обработват. На съвременен език това означава, че колоните се превръщат в крепостници, придадени завинаги към земята. Този и други подобни закони помагат да се сложат основите на цялата обществена структура в средновековна Европа.

Константин решава да получи кръщение едва когато е на смъртното си ложе, макар да е ясно, че е приел християнската вяра много преди това. Не по-малко ясно е, че духовната същност на християнството му е убягнала напълно. Дори според тогавашните разбирания той е бил безмилостен и жесток. И не само към враговете си. По незнайни причини жена му и най-големият му син са умъртвени по негова воля в 326 г.

Би могло да се възрази, че като приема християнството, Константин всъщност не променя хода на историята, а само признава неизбежното. Император Диоклетиан (284–305), който подлага на ожесточени гонения християните, не успява да смаже тяхната религия — по това време християнството е вече толкова силно, че не може да бъде унищожено и с най-свирепи мерки. Ако вземем под внимание провала на всички усилия на Диоклетиан да изкорени християнството, можем да допуснем, че в крайна сметка то щеше да удържи победа и без намесата на Константин.

Подобни догадки са интересни, но не водят доникъде. Трудно можем да твърдим със сигурност какво щеше да стане, ако го нямаше Константин. Напълно ясно е обаче, че с неговата подкрепа християнството бързо се разпространява и като численост, и като влияние. От вяра на едно нищожно малцинство за сто години то се превръща в преобладаващо вероизповедание на най-голямата империя в света.

Несъмнено Константин е една от големите, централни фигури в европейската история. Трайното въздействие на неговото влияние ни накара да го поставим по-напред дори от по-известни личности като Александър Велики, Наполеон или Хитлер.