Мари Кордоние
Джулия (4)

IV

След напрегнатата нощ Джулия бе заспала едва на сутринта. Сънят й беше много лек и неспокоен. Събуди я весело „Добро утро“.

Пред нея стоеше Тим и й се усмихваше. В ръцете си държеше две чаши, в които искреше шампанско.

В началото тя не можеше да осъзнае дали това е сън, или действителност. После изведнъж се отърси от полусънното състояние. Но преди да успее да излее негодуванието си от новото му нахлуване в купето й, той я изпревари.

— Надявам се, че принцесата си е отпочинала добре. Денят обещава да е прекрасен. Бъфало вече е зад нас и сега летим направо към Чикаго. По този повод си позволих… — подаде й чашата.

Джулия понечи да му откаже, но Тим бързо съобрази:

— Чувал съм, че шампанското в ранни зори действало добре на кръвообращението.

„Може ли човек да му се сърди? — помисли си тя. — Всъщност исках да го попитам защо отново е влязъл в купето ми, но веселият му поздрав просто задуши гнева ми. Никога досега през живота ми не са ме будили с шампанско.“

Едва се сдържаше да не му се усмихне и пое чашата.

— Много благодаря — измърмори.

— Няма защо. Всичко това влиза в обслужването.

Чукнаха се и Тим изпразни на един дъх пълната си чаша. После насърчи младата жена, забелязвайки, че едва отпива от шампанското:

— По-смело, не боли. Ще видите, че след това ще се чувствате като новородена.

Тя го послуша и изпразни чашата си също на един дъх, но се задави и се закашля.

Той я потупа загрижено по гърба.

— Наистина не сте привикнала с алкохола. Джулия се изправи, но когато стъпи на пода, леко се олюля.

— Чудесно. Ще пристигна в Чикаго пияна.

— Бързо ще ви мине.

Хвана я здраво, защото все още не се чувстваше сигурна на краката си.

Докосването на ръцете му отново я възбуди силно. Двамата се гледаха в очите. За миг й се стори, че губи контрол над себе си. Кръвта препускаше лудо във вените й. Но когато Тим се приведе към лицето й, тя го отблъсна настрани. Знаеше какво щеше да се случи, ако сега се целунеха. Нямаше да има сили да му устои отново. Малко непохватно прокара ръка през дългата си коса и без да го поглежда, каза:

— Моля ви, оставете ме сама, искам да се облека.

Той кимна и тръгна към вратата.

— Добре, облечете си нещо по-хубаво и после ще отидем да закусим.

Едва сега Джулия забеляза, че той не носи вчерашното отвратително сако, а елегантно кожено яке, което му стоеше великолепно. Но се въздържа да каже и дума по този повод.

Сякаш отгатнал мислите й, Тим се обърна още веднъж.

— Между другото харесва ли ви якето? Облякох го специално във ваша чест.

— Във всеки случай е по-добро от сакото — отговори му кратко.

— Нали и вие смятате, че то подхожда повече на пропорционално сложеното ми тяло?

В очите му заиграха дяволити пламъчета.

— Само якето ми харесва повече. Не мога да преценя дали стои по-добре на тялото ви. Никога не съм била кой знае какво светило в областта на анатомията.

За миг Тим остана неподвижен до вратата.

— Едно на нула за вас, докторе — засмя се той. — Мисля, че ако бъдем повече време заедно, ще научите доста неща. Значи ще се видим във вагон-ресторанта.

Преди да успее да му отговори, вече бе напуснал купето.

„Странно! Като че ли словесните двубои с този мъж започват да ми доставят удоволствие. Да, забавляват ме. Той не ме кара да губя ума и дума както в началото на запознанството ни. Постепенно находчивостта и бързината на мисълта ми се възвръщат.“

Джулия се усмихна и започна да се облича. Тим бе имал право. Шампанското беше събудило жизнеността й. Въпреки безсънната нощ се чувстваше свежа и бодра и сега очакваше с нетърпение закуската.

Когато влезе във вагон-ресторанта, Тим вече се беше погрижил за всичко.

Наля горещото ароматно кафе и й подаде чашата.

— Благодаря, много сте мил.

— Но само ако искам да се харесам на някоя жена. При едно по-дълго познанство тези пристъпи на внимание най-често замират.

— Значи според мен въобще не ставате за съпруг — констатира Джулия. — Искам мъжът ми да бъде винаги внимателен с мен.

— Годеникът ви постоянно ли е мил с вас?

— Не виждам какво ви засяга това. — Тя направи сърдита гримаса.

— Извинете ме, но много бих искал да се запозная някога с този феноменален мъж.

Усмихна се и отпи глътка от горещото кафе.

— Франк е чудесен такъв, какъвто е.

— Така, така, значи Франк няма никакви недостатъци — отбеляза Тим и заби вилицата малко по-силно в пържената шунка.

— Не съм казала подобно нещо, но при всички случаи не можете да се мерите с него — отвърна Джулия.

В същия момент осъзна, че бе отишла твърде далеч. Още повече, че мислеше точно обратното на това, което току-що бе казала. Прехапа език. „По дяволите, нямах предвид това. Но Тим сам си е виновен. Защо постоянно ме предизвиква?“

За няколко секунди лицето му помръкна, но после се направи, че въобще не е чул думите й.

— Впрочем какво работи вашият Франк? — продължи да я разпитва невъзмутимо.

— Лекар е.

— А-ха, две сродни души — измърмори той. — В такъв случай по време на бъдещия ви брак никога няма да се изчерпят темите за разговор: „Какво става с апандисита на номер 134?“. Или: „Провери ли вече кръвната картина на 513?“, „Стомахът на 227 ми създава главоболия…“. Забавен разговор за след вечеря, мога да си представя.

— Блудкави шеги — възмути се Джулия.

— Вече сте ми го казвала, докторе — отвърна й. — Но нека си говорим сериозно. Мислите ли, че Франк е подходящият мъж за вас?

— Ако не бях убедена в това, нямаше да живея заедно с него цели три години — тросна се тя.

— Три години! — Тим изсвири леко през зъби. — И той все още не се е оженил за вас? Тогава го забравете! Той няма да го направи и занапред!

— Аз бях тази, която не искаше да се омъжва досега.

— Виждате ли, както ви казах! Не сте сигурна, че Франк е подходящ за вас.

Тим захапа здраво хлебчето си.

— Решението ми няма нищо общо с това. Исках първо да изкарам стажа си. Между другото въобще не знам защо ви разказвам тези неща.

— Защото съм ви симпатичен.

— Изобщо не страдате от липса на самочувствие, нали?

— Не мога да си го позволя в моята професия, иначе ще бъда изпреварен от другите.

— Значи имате професия, в която постоянно ви преследват, така да се каже?

— Комбинативните ви способности са за завиждане — ухили се той. — Досега не съм гледал така на нещата, но вие сте права. В известен смисъл наистина ме преследват.

— Очевидно ви е приятно да обгръщате с тайнственост професията си — каза Джулия и повдигна вежди.

— Професията ми въобще не е тайна. Напротив! Когато предприемам частни пътувания, трябва винаги да внимавам някой да не ме познае. Аз съм известен бейзболист и играя във Висшата лига, в „Ню Йорк рейнджърс“.

— Не обичам бейзбол.

Тя направи кисела физиономия.

— Защо?

— Просто не виждам смисъл в това: първо да хвърляш топката и после да бягаш след нея като луд.

— Характерна особеност за играта с топка. Топката е целта, до която всеки иска да се докопа по предварително определен начин.

— Ах, какви ги говорите! Впрочем ще е по-добре незабавно да напуснете вагон-ресторанта.

— Но защо? Още не съм свършил със закуската.

— Не се ли страхувате, че някой може да ви познае? Нали пътувате инкогнито? — усмихна му се злорадо.

— Имам чувството, че в момента ми се подигравате — отбеляза той развеселено. — Може ли да попитам какво всъщност ви води в Чикаго? Смятам, че между нас вече цари нещо като доверие и затова можете спокойно да назовете причината за вашето пътуване. Или става въпрос за тайно поръчение?

Тим докосна с показалец устните си и се озърна предпазливо на всички страни. Джулия се засмя.

— Не, мога да ви успокоя, че не седите с агентка на масата. Отивам просто на сватба. Но не съм особено въодушевена — допълни.

— Струва ми се, че съдбата ни е свързала неразривно. И аз съм тръгнал на сватба, на която въобще не искам да ходя. Но, разбира се, когато научих, че бейзболният мач между Чикаго и Солт Лейк Сити е по същото време, все пак реших да пътувам.

— Значи само заради бейзболния мач ще изминете повече от хиляда километра с влак?

— Не само заради играта — поправи се Тим. — И от известно чувство на привързаност. Винаги съм бил черната овца в семейството, но точно при такива поводи се чувствам задължен да се появя и да ощастливя близките си с моето присъствие. Можем да се срещнем утре някъде и да гледаме заедно мача.

— За бога! И десет коня не са в състояние да ме закарат на игрището!

— Жалко, мислех си, че това ще бъде изгоден случай да се видим отново.

Той направи отчаяна физиономия.

— Няма да стане. — Джулия беше категорична. — А и годеникът ми ще дойде по-късно.

— Той защо не е с вас?

— През почивните дни е дежурен в клиниката. Тим поклати глава.

— Що за любов е тази, щом като годеникът е оставил красивата си млада годеница да пропътува сама толкова голямо разстояние? Всъщност защо не предпочетохте да летите със самолет?

Джулия понечи да отвърне, но Тим я възпря с движение на ръката.

— Не, не казвайте нищо. Не обичате самолетите, нали?

Замълча смаяна.

— Откъде знаете?

— Инстинктът ми го подсказа.

— Невъзможен сте, Тим. — Джулия се изправи. — Ще отида да си опаковам багажа.

— Но сега е едва 11. Не бихме ли могли да прекараме останалите часове, занимавайки се с по-интересни неща?

— Иска ви се, но няма да стане! Всъщност докъде стигнахте с книгата ми? — промени тя темата на разговора.

— Прочетох я. Ще ви я върна.

— Вече сте я прочел? — не можеше да повярва на ушите си.

— Да — каза Тим механично, докато се връщаха към купето. — Тази нощ нямах по-добър избор. Впрочем книгата е много увлекателна. Трябва да я прочетете, а не само да я разнасяте с вас и да я заемате на непознати мъже.

— Чела съм я. Радвам се, че и на вас ви харесва.

— Постоянно ме изненадвате — отбеляза Тим сухо. — Позволявате ли ми да я донеса през задния вход, или трябва да използвам портала? — попита, когато стигнаха до купетата.

— Няма да бъда дребнава и по изключение ще ви разреша достъп до задния вход.

Поклони й се.

— Ще ви бъда вечно благодарен.

Джулия се оттегли в купето си, а Тим остана в коридора и се загледа замислено през прозореца. Запали си цигара. „Тази жена предизвиква в мен чувство, непознато досега. След около два часа ще пристигнем в Чикаго… Край! Всичко ще свърши. Сигурно никога няма да я видя отново. Но какво мога да направя срещу това? Бейзболният мач бе последната възможност. Но Джулия явно не държи да се срещнем пак. Наистина ли е така? Стори ли ми се, или действително забелязах известно желание в очите й? Макар и за частица от секундата, но то се четеше в погледа й, сигурен съм, че не се лъжа. Не. Няма да ми е лесно да я забравя!“

— Нося ви книгата — каза малко по-късно, след като почука възпитано на свързващата врата. Преди да се върне в купето си, допълни: — Костюмът не е лош, но не ви подхожда. Твърде строг е и ви състарява.

Преди тя да успее да му отговори, вече бе изчезнал. Младата жена плъзна поглед по дрехата си. „Какво не харесвана този костюм? Най-елегантният е, който имам. Наистина не е последен вик на модата, дългият шал е малко непрактичен, а и белият цвят ме прави леко бледа. — Отметна глава назад. — В края на краищата сама трябва да знам какво да нося. Хората нямат еднакви вкусове.“

Джулия се огледа в купето и се увери, че всичко е прибрала. После седна удобно и се опита да се съсредоточи в последната глава на книгата си. До Чикаго искаше да я свърши. Имаше още цял час на разположение, но очите й се плъзгаха бегло по редовете, без да разбира какво чете. Мислите й бяха съвсем другаде. Постоянно се ослушваше дали Тим ще каже нещо, но в отсрещното купе беше тихо. „Дали е заспал?“

Снощи многократно го бе проклинала, че не я остави на спокойствие. Сега изведнъж й липсваше разговорът с него, гласът му. До пристигането на влака в Чикаго тя нито чу, нито видя повече съседа си по купе.

 

 

— Може ли да ви помогна?

Тим стоеше вече на перона и чакаше Джулия. Стана й много приятно, че го вижда, макар все повече да се натъжаваше от предстоящата раздяла.

Той взе куфарите й и извика на един носач.

— Ще се погрижа за такси — предложи й и грабна пътната си чанта.

— Не е нужно — отказа Джулия, въпреки че се радваше на всеки миг, прекаран заедно с него.

— Но това е удоволствие за мен, докторе. — Тим започна отново със специалния си тон. — Въобще не ме затруднявате, а и в края на краищата това е последното, което съм в състояние да направя за вас. Макар че само ако бяхте поискала, всичко можеше да бъде по съвсем друг начин!

— Възможно е някой ден съдбата да ни срещне отново, кой знае.

Тя му се усмихна, макар да имаше чувството, че в гърлото й е заседнала буца.

— Виждате ли, все пак съвместното ни пътуване допринесе за нещо. Сега вече вярвате в предопределението на съдбата!

Таксито, което Тим бе наел, спря точно пред Джулия.

— Да закарате тази млада дама здрава и читава до целта! — предупреди той шофьора, който натовари куфарите й.

— Поздравете Франк от мен — извика й, после таксито потегли напред и след миг се потопи в гъстия поток от коли.