Мари Кордоние
Джулия (1)

I

— Не искам да ходя на тази сватба!

Джулия тропна ядосано с крак и в същия миг извика силно. С изкривено от болка лице се отпусна на канапето и разтърка глезена си. Все още държеше телеграмата в ръце.

Франк приседна до нея със загрижена физиономия.

— Нека да видя!

Внимателно вдигна крака й, положи го на коленете си и компетентно огледа леко отеклия глезен.

— Моля те, Франк, остави сега това.

— Не забравяй, че съм лекар.

— И каква диагноза ще постави господин докторът?

Тя леко се усмихна и го загледа с любопитство.

— Глезенът е навехнат.

Джулия приглади назад черните си къдрици. Правеше го винаги, когато бе ядосана.

— Много благодаря, докторе. И аз стигнах до същото заключение. Нали съм лекар като теб.

Младата жена се опита да се освободи от неудобната за нея поза, но той я държеше здраво.

— Впрочем трябва да разбера дали дамата има изящни крайници.

Погледна я с любов и погали стройния й, добре оформен крак, като леко дръпна нагоре сивата клоширана копринена пола.

— Моля те, Франк, недей. Моментът не е подходящ за това.

Джулия внимателно се изправи и накуцвайки, направи няколко крачки напред. Изведнъж се обърна.

— Ето една причина, за да не тръгна — намигна му дяволито.

— Защо не искаш да отидеш на сватбата на баща си? Ти си единствената му дъщеря. Ако не присъстваш на тържеството, това силно ще го нарани. Трябва да си доволна, че е намерил още веднъж щастието си. А и бездруго баща ти достатъчно дълго тъгува за майка ти. Той е мъж в разцвета на силите си и ти нямаш право да изискваш от него да прекара остатъка от живота си сам.

— Мъже — измърмори Джулия презрително. — Ние сме сгодени повече от две години, но още не сме се оженили. Не знам, Франк, но всичко това с татко ми се струва толкова прибързано!

— Да не би да обвиняваш мен, че не сме женени?

Леко раздразнен, доктор Франк Морисън прокара пръсти през гъстата си тъмна коса.

— Трябва ли да ти напомням, че всеки път, когато стане въпрос за сватба, доктор Джулия Мидлър намира най-невероятни извинения! — Изправи се и тръгна през голямата всекидневна на общия им апартамент. — Наистина навехнатият глезен ти идва точно навреме, но ти много добре знаеш, че до четвъртък отдавна ще си забравила за болката.

— Не харесвам тази жена.

— А-ха, това вече е друго!

Той застана пред Джулия и леко я хвана за тесните рамене. Младата жена изглеждаше пред него като малка изплашена ученичка.

— Скъпа, ти ревнуваш, нали? Признай си, без да се притесняваш. Тук никой не ни чува.

Повдигна бавно брадичката й и потопи поглед в красивите й кафяви очи.

— Трябвало е да станеш психолог — отбеляза тя, усмихвайки се.

Сега и Франк се усмихна.

— Така ми харесваш много повече.

Джулия пъхна телеграмата под носа му:

— Татко кани и теб на венчавката.

— Знам, но ще успея да дойда чак в неделя сутринта. Дежурен съм в края на седмицата, но със сигурност ще пристигна навреме в Чикаго за ритуала следобед, ако взема първия самолет.

— Значи ще трябва да пътувам съвсем сама?

— Така е за съжаление, скъпа — погали я нежно по къдриците. — Предлагам ти да пътуваш с нощния влак за Чикаго. Ще можеш да се наспиш, а и часовете така ще минат неусетно. В събота ще има време за приятна обиколка по магазините.

— Способността ти да убеждаваш е направо завидна — отбеляза сухо Джулия и закуцука към кухнята, но на вратата се обърна още веднъж. — Но кой ще ти готви през тези два дни?

Франк се засмя.

— Много си сладка! Понеже така и така ще спя в клиниката, ще се възползвам от превъзходната кухня на болницата. Между другото добре би ми се отразила една малка диета.

Той се потупа многозначително по корема, макар че нямаше и следа от такъв.

— Е, добре! — въздъхна отчаяно тя. — Утре ще резервирам място в спалния вагон за четвъртък вечерта. Двадесет часа във влака! Ще бъде „истинско удоволствие“!

— Вземи си някоя медицинска книга. По анатомия имаш известни празноти — подвикна след нея развеселено Франк.

— Много ти се иска — обади се тя от кухнята. — Ще си взема увлекателен роман. Ако смяташ, че не съм получила достатъчно знания в университета, ще трябва да се грижиш повече за твоята асистент-лекарка. Ще пиеш ли и ти кафе?

Без да дочака отговора му, секунди по-късно се появи — с поднос, върху който носеше две чаши и кана с кафе. Но при влизането ръкавът на блузата й се закачи за дръжката на бравата и подносът заплашително се наклони. Франк се притече на помощ в последния момент.

— Какво ще правя без теб? — въздъхна Джулия. — Сигурно ще сбъркам влаковете или ще подмина Чикаго.

— Ще се справиш и без мен, скъпа — успокои я той.

— И не се опитвай повече да отлагаш заминаването си. Ще пътуваш, край!

Младата жена сви примирително рамене.

— След като така заповяда шефът, ще трябва да се подчиня!

— Не говори глупости! — притегли я нежно в обятията си. — Промяната ще ти се отрази добре. Дори ти я препоръчвам като лекар.

 

 

— Ню Йорк, тук е гара Ню Йорк — прозвуча от високоговорителя. — След петнайсет минути тръгва влакът за Чикаго през Бъфало от трети коловоз.

Запъхтяна, Джулия стигна до перона.

— Това ли е влакът за Чикаго? — попита тя кондуктора, понеже въобще не бе обърнала внимание на съобщението.

— Да, лейди, качвайте се. Може ли да видя билета ви?

Джулия вкара с усилие двата куфара във вагона и започна да рови в дамската си чанта.

— Сигурна съм, че е тук — отбеляза смутена, когато не можа да го намери от първия път.

— Не се притеснявайте. В Чикаго ще бъдем едва утре вечерта — каза сухо кондукторът.

С изражение на победител, Джулия най-после му подаде малко поомачкания и лепкав билет.

— Попаднал е между бонбоните — усмихна му се несигурно и се поокашля. — Искате ли един? — предложи пакетчето с киселите бонбони. — Винаги смуча от тях, когато съм възбудена!

Възрастният кондуктор я изгледа със сериозна физиономия, подобаваща на служебните му задължения, но не удостои с внимание бонбоните, които тя продължаваше да държи пред него.

— Добре, добре. Значи сте развълнувана — установи невъзмутимо той и изтри с отвращение пръстите си в сакото си. — Вие сте в купе 11А — добави след миг и й върна билета. — Купето е двойно, за днес всичко е заето.

Джулия го прибра в чантата си, която все още зееше отворена. Щеше да сложи вътре и бонбоните, но в последния момент пъхна торбичката в джоба на тъмносиньото си манто и се качи във влака. Пъшкайки, си запроправя път с двата куфара през тесния коридор. Най-после стигна до купето и побърза да влезе, защото точно в този момент към нея се приближи пълна, натруфена с бижута жена. Така си спести неудобството от разминаването.

Младата жена въздъхна облекчено, когато най-после успя да затвори вратата на купето зад себе си. Пусна двата куфара на земята и се облегна изтощена на вратата. Няколко секунди остана така, после се огледа наоколо. Обстановката в купето беше наистина много приятна. Леглото се намираше вдясно. Точно до себе си вляво Джулия забеляза врата, а непосредствено до нея — друга. Стените бяха облицовани с махагоново дърво, което излъчваше топлина и уют. Прозорецът, намиращ се точно срещу вратата, бе покрит с щора, която не пропускаше любопитните погледи отвън. На масата изработена с вкус газова лампа пръскаше меката си светлина, макар че навън все още не се беше стъмнило. Погледна бегло часовника си и установи, че до заминаването на влака оставаха пет минути.

Изведнъж се почувства някак си притеснена. В бързината бе затиснала мантото си с вратата. Отвори я, за да се освободи, но в този момент се блъсна в един мъж.

— Колко хубаво, че ме очаквате — чу тя плътен глас с леко подигравателен тон. — При това дори не съм почукал.

Докато разтриваше удареното място на челото си, Джулия погледна нагоре и видя засмените очи на млад мъж, който се държеше за брадичката.

— Без малко да ме нокаутирате — засмя се той.

— Какво правите точно пред моята врата? — сопна му се ядосана.

— Но аз съм телохранителят, който поръчахте — направи лек поклон.

— Нямам никакво настроение за тъпи шеги.

Тя понечи да тръшне вратата под носа му, но непознатият отгатна намеренията й и бързо я изпревари, като здраво хвана вратата.

— Добре, лейди, ще говорим сериозно — започна той, при което небрежно отметна назад кичур от тъмната си коса, паднала върху челото му.

„Връзката му е накриво — помисли си Джулия. — Но физически е много добре сложен.“

— Моля, какво казахте? — попита го и погледна разсеяно загорялото му лице.

— Казах, че нямам нищо против настаняването ви в моето купе — ръката му стоеше все още на бравата, — но може би ще трябва да се сменим заради реда. Иначе кондукторът ще си помисли, че сте пътник без билет и при първа възможност ще ви изхвърли от вагона.

Той й се усмихна любезно, като разкри редица безупречно бели зъби. Около устата му се образуваха малки трапчинки, а около очите затанцуваха безброй бръчици. Неясно защо, но бе страшно симпатичен!

— От къде на къде във вашето купе? 11А е моето!

Джулия беше напълно сигурна, че младият мъж нещо греши.

— Мисля, че на прелестното ви лице много ще подхождат очила — усмихна се той.

„Ръцете муса красиви и силни“ — мина за миг през ума й.

— Как си позволявате? — възмути се тя. Изведнъж се смути, когато непознатият се отмести малко настрани и посочи номера на вратата.

— 11Б — прочете Джулия. — Моля да ме извините. Страшно съжалявам. Не съм обърнала внимание в бързината.

Моментално сграбчи двата куфара.

— Много съм благодарен на случайността — каза той и посегна да й помогне.

— Защо? — погледна го с учудени очи.

— Защото иначе нямаше да се запозная с вас — намигна й дяволито. — Само си представете: пътуваме до Чикаго врата до врата, а аз през цялото време живея с мисълта, че съседката ми по купе е грозна бабичка.

— Е, сега можете да спите спокойно, понеже вече знаете, че е привлекателна млада дама, нали?

— Точно заради това няма да мигна цяла нощ — отговори той и на устата му заигра съкрушително чаровна усмивка.

Джулия се изчерви и сведе поглед.

— А сега да намерим купето ви — непознатият отвори съседната врата. — Така, тук няма да бъдете нападната от непознати мъже. Само се заключете добре. Желая ви приятно пътуване. Вероятно ще се видим пак.

Постави куфарите на пода и излезе.

 

 

Когато остана сама, Джулия съблече мантото си и се разположи удобно в леглото. Дори не си направи труда да сложи куфарите на мястото за багаж, а просто ги остави на пода. Изтегна се и извади книга от чантата си. Прозвуча сигналът за тръгване и влакът потегли с тласък напред.

В същия момент вратата откъм съседното купе рязко се отвори и някой падна по гръб точно пред краката й. Тя се сепна изплашена.

— Кой би повярвал, че ще се видим отново толкова скоро?

Беше младият мъж, с когото преди малко се бе сблъскала.

— Не бива да си мислите, че влизам при хубава жена винаги с вратата!

— Пак вие! — въздъхна Джулия уж отчаяно.

— Виждате, че съдбата явно ни е предопределила един за друг — засмя се и се изправи. — Когато се помъчих да поставя пътната си чанта на мястото за багаж, сигурно съм си мислил за вас, защото като с вълшебна пръчица се озовах направо пред краката ви. И ако това не е знак на съдбата!

— Не говорете глупости — каза му строго.

Тя се надигна тъкмо когато влакът навлизаше в завой, загуби равновесие и политна право в ръцете на младия мъж. Той запази самообладание и бързо я хвана.

— Сега и вие се убеждавате, нали? — попита я през смях.

Джулия го погледна решително в очите.

— Разбирам. Оттеглям се обратно в моите покои. — Направи раболепен поклон и се върна в купето си.

Тя поклати глава и неволно се усмихна.

„Съседът ми е наистина доста забележителен тип! Сега сигурно ще ме остави на спокойствие до края на пътуването. Макар че, ако трябва да бъда честна, малко съжалявам за компанията му“ — помисли си.

Младият мъж, изглежда, притежаваше чувство за хумор. Но Джулия бе доволна, че може да остане насаме със себе си. Най-после имаше време да прочете книгата, която си бе купила още преди месеци. Всъщност си я беше пазила за свободните часове на нощните дежурства, но напоследък не бе имала такива. Едва сварваше да изпие по едно кафе. Беше амбициозна, мечтаеше да направи кариера. А преди всичко искаше да се докаже спрямо колегите си мъже, което не беше никак лесно.

Помъчи се да се съсредоточи върху романа, но непознатият не излизаше от ума й. Свободното му държание доста я бе впечатлило.

Вече бе стигнала до двадесета страница, но от прочетеното досега не й беше останало нищо в главата.

Загледа се замислено през прозореца. Навън се беше стъмнило и пейзажът прелиташе неясен пред очите й. Еднообразното тракане на колелата я приспиваше. Мислите й препускаха една след друга. „Защо му трябваше на баща ми да се жени толкова прибързано за тази жена? Та той я познава едва от година.“

Джулия беше виждала само веднъж Клер и то за малко, когато двамата с баща й я бяха посетили в Ню Йорк. „Клер не подхожда за баща ми. Тя не му дава спокойствието, от което той се нуждае. Като детски лекар татко се раздаваше всеотдайно и на практика стана жертва на малките си пациенти. Винаги бе там, където се нуждаеха от него. Като отплата за всичко това преди година и половина по време на преглед получи инфаркт, от който се възстановява много бавно. В санаториума, където след престоя си в болницата трябваше да прекара принудителна отпуска, се запозна с тази Клер.

Не мога да не призная, че е много поддържана и все още привлекателна жена. Но тя ще го съсипе. Постоянно иска да преживее нещо интересно. Познавам баща си, поне си мисля, че го познавам доста добре, за да зная, че прави всичко само за нейно удоволствие. Вместо това сигурно му се ще да седне в удобно кресло и да чете книга. Не, не, тази жена не е подходяща за него, убедена съм в това.“

Джулия се изправи и отвори вратата на миниатюрния умивалник в купето. Развъртя крана и остави водата да тече известно време върху протегнатите й длани. Почувства се по-свежа. Загледа се в кристалното огледало, което висеше над малката чешма.

— Ако бях на ваше място, щях да нося косата си спусната. — Изведнъж зад нея прозвуча вече познат глас и тя изплашено се обърна.

— Как си позволявате да се вмъквате тук без покана?

— Много съжалявам, но нямах намерение да ви изплаша. Исках само да затворя вратата, за да не ви хрумне някоя глупава мисъл — усмихна й се обезоръжаващо.

— Що се отнася до вас, няма такава опасност — отвърна тя невъзмутимо.

Младият мъж въздъхна дълбоко.

— Все още не ме познавате и не знаете какво изпускате — добави и затвори вратата зад себе си така, че да остане отново малка пролука. — Ако все пак решите да ме опознаете по-отблизо, трябва само да извикате, казвам се Тим!

Смаяна, Джулия погледна след него. Имаше чувството, че не бе дорасла да общува с думи с този човек. От една страна, нахалното му държание я дразнеше, от друга — намираше младия мъж доста очарователен.

Тя се огледа отново в огледалото и развърза косата си. Всъщност беше прав. Кокът не й подхождаше особено. Извади от куфара четка и разреса къдриците си.

„Глупости — помисли си. — За кого се глася? За този Тим? Този мъж е безсрамен и нахален. Какво толкова има в него, че ми харесва? Определено не е като Франк.“

Джулия се опита да прогони тези мисли от главата си. Отново се изтегна на леглото и започна да чете, когато долови тихо изскърцване.

Вратата към съседното купе се отвори от само себе си и разкри гледка към вътрешността му. Тим стоеше пред чешмата гол от кръста нагоре и се миеше.

„Има идеално тяло“ — установи тя с поглед на познавач.

Явно той не подозираше, че го наблюдават. Подсуши се грижливо и едва когато нахлузи пуловера си, забеляза втренчения й поглед.

— Виж ти — подсмихна се. — Значи желанието взе връх над всичко останало. Казах ви, че никоя жена не може да ми устои дълго време.

— Глупости! — Джулия се ядоса. — Вратата сама се отвори!

— Значи притежавате магическа сила. Толкова много сте мислила за мен, че…

— Вие сте безсрамник! Моля, затворете веднага вратата или ще извикам кондуктора! — сопна му се тя.

— Опасявам се, че не ни остава нищо друго, понеже ключалката, изглежда, е развалена — каза Тим и се засуети около бравата.

— Да не си мислите, че ще се хвана на толкова тъпо оправдание!

Джулия се надигна и пристъпи крачка към вратата.

Наистина резето бе излязло от ключалката и не можеше да се движи. За няколко секунди остана втренчена в бравата, с намръщено чело.

— Уверявам ви, че не е трик от моя страна. — Тим сложи длан на сърцето си и направи театрален жест. — Тук има пръст съдбата. Ако все още не вярвате, ето ви доказателството. Развалена ключалка в подходящ момент, това трябваше да се случи!

— Но какво ще правим сега? Не можем… при отворена врата… да… — запъна се тя.

— След като ми задавате този въпрос… — погледна я многозначително. — Вече имам няколко идеи как можем да извлечем… най-доброто… от това положение…

— Зарежете най-сетне тия мъдри слова. Изобщо не намирам създалата се ситуация за толкова смешна — отвърна му тя леко раздразнена.

— О, да, моля, извинете. Наистина сме изпаднали в бедствено положение. Всъщност как се казвате? Знаете ли, когато човек е в опасност, се обръща към другарите си по неволя с малко име.

— Ясно. Вие нищо не приемате насериозно.

— Дори не предполагате колко сериозно приемам всичко това! Но все още не сте ми казала името си.

Той я гледаше с очакване.

— Казвам се Джулия — отвърна младата жена с известна неохота.

— Виждате ли, Джулия, сега положението вече не е така напрегнато. — Тим се ухили. — А сега трябва да начертаем план за действие.

— Не ни трябва никакъв план. Всичко е много просто: ще извикаме кондуктора да поправи вратата, а на първо време аз ще я подпра с куфара си.

Той я погледна с ококорени от почуда очи.

— Гръм и мълния! А разправят, че жените не можели да разсъждават логично. Вие сте отличен стратег, моите комплименти. Веднага ли ще преминем към изпълнението му, или ще трябва да обсъдим най-напред всички подробности?

„Този човек явно ми се присмива“ — помисли си Джулия.

— Изчезвайте най-сетне в купето си!

— Увлекателна ли е?

Тим любопитно се приближи до леглото, където лежеше разтворената книга.

— О-хо — каза провлечено, когато я отгърна отпред и прочете заглавието й. — „Пламъкът на страстта“. Звучи многообещаващо. Ще ми разправите ли по-късно съдържанието?

— Вън!

Тим изчезна в купето си. Джулия трясна вратата след него, но тя веднага отново се отвори.

— Не забравяйте — прозвуча гласът му от другата страна, — че ключалката е развалена. Тук силата няма да ви помогне!

Тя си наложи да се овладее.

— Обещахте ми да съобщите на кондуктора!

— Нищо не съм обещавал!

Джулия сви юмруци.

 

 

„Наистина ли е невъзможно да се води сериозен разговор с този човек?“

Тя легна отново на леглото и се опита да се съсредоточи върху четивото си. От време на време хвърляше по един поглед към вратата, за да се убеди, че куфарът стои още там.

— Събраха ли се вече двамата? — запита я след малко Тим.

— Ако продължавате да ми пречите, никога няма да разберете.

— Не можете ли да ме направите малко съпричастен с тази любовна история? Смятам, че човек може да получи някой и друг съвет!

— Мислех, че нямате проблеми с тези неща. За известно време се възцари тишина.

— Да не би да онемяхте? — обади се Джулия дръзко.

— Не, но смятам, че е излишно да отговарям на забележката ви. Вие самата знаете най-добре колко силно ви въздействам!

Кипейки от гняв, тя скочи от леглото и тръгна към вратата, но по средата на пътя се спря. „Не, не бива да му разкривам повече слабите си места.“ Реши през останалата част от пътуването въобще да не говори с Тим и да не обръща внимание на съществуването му.

Изминаха няколко минути.

— Джулия, още ли сте там?

Тя вдигна за миг очи от книгата, но не отговори.

— Ей, Джулия!

Младата жена направи презрителна гримаса и пак впери поглед в книгата.

Куфарът бе отместен внимателно настрани и вратата се открехна.

— Как си позволявате? — обърна се тя рязко към Тим, който надничаше през пролуката.

— Исках само да се уверя дали всичко при вас е наред. Изведнъж станахте толкова неразговорчива — извини се той с усмивка. — Притеснявам се за вас…

— Наистина сте за съжаление — каза иронично.

— О, много благодаря! Вие сте първата, която го вижда и открито го заявява!

Той се поклони зад полуотворената врата. Жестовете му бяха толкова комични, че тя неволно се засмя.

— Ето, така ми харесвате много повече. — Тим се облегна небрежно на рамката на вратата.

Известно време никой не проговори.

— Нали искахте да уведомите кондуктора — напомни му Джулия.

— Сетих се, че първо трябва да се избръсна. Изглеждам като пладнешки разбойник. Напълно разбираемо е защо не ви станах веднага симпатичен — удари се с длан по челото и изчезна.

„Не виждам да му е поникнала брада — поклати глава тя. — Явно няма да мога да напредна и страница повече.“ Затвори книгата решително, кръстоса ръце под главата си и втренчи поглед в тавана. „Дали Тим е женен?“

„Какво ти става, Джулия? Ела на себе си! — упрекна се сама. — Това е случайно запознанство по време на път, нищо повече.“

— Кога ще дойде най-сетне кондукторът? — извика тя.

След това стана и предпазливо почука на вратата.

— Колко е хубаво, че и вие ме посещавате. Моля, влезте вътре!

Внезапно Тим се озова толкова близо пред нея, че тя усети как дъхът му докосва страните й.

— За съжаление точно в момента не разполагам с шампанско, но вероятно бихме могли да си поръчаме кафе! — каза той.

— Не искам кафе, искам кондукторът да поправи ключалката.

— Всъщност много жалко, че настоявате за това тъкмо когато се сближихме. Ако оставим вратата отворена, ще можем да разговаряме по-лесно. Смятам, че не бива да крещим така и да…

— Престанете! Сама ще го потърся.

Джулия се завъртя на токчетата си и напусна купето му. След малко се появи отново, водейки със себе си кондуктора.

Възрастният мъж прегледа основно ключалката.

— Трябвала взема, инструменти. Веднага се връщам.

Докато той се занимаваше с ключалката, Тим се бе облегнал на рамката на вратата със скръстени на гърдите ръце и гледаше втренчено Джулия.

— Какво ще кажете да хапнем по нещо във вагон-ресторанта? — предложи той, след като кондукторът излезе.

— Не, благодаря, всъщност исках…

— Ето, виждате ли, значи нямате причина да ми откажете да вечеряме заедно. Или носът ми не ви харесва? Но изхождайки от това, че не съм получавал подобни оплаквания от никоя жена досега, значи и вие няма да имате никакви възражения спрямо тази част от лицето ми — усмихна се чаровно.

На Джулия не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Тим й предложи галантно ръката си и двамата тръгнаха към вагон-ресторанта в края на влака.

— Не разбирам защо винаги са толкова отдалечени. Човек умира още по пътя или от глад, или от жажда — измърмори той, докато се разминаваха през тесните коридори с идващите срещу тях пътници.