Мари Кордоние
Джулия (12)

XII

— Чудесно е, че най-сетне ни дойде на гости! — посрещна Робърт Мидлър дъщеря си.

— Толкова много исках да те видя, татко — каза Джулия тихо и се хвърли, хлипайки, в ръцете на баща си.

— Какво става с теб, детето ми? Изглеждаш прекрасно, но въпреки това си толкова нещастна! — прегърна я нежно през рамото.

Клер също я посрещна сърдечно.

— Изглеждаш ослепително — отбеляза тя. — Леко си напълняла, но така си още по-хубава.

— Чувствам се много добре — рече Джулия, продължавайки да хлипа.

Робърт взе малката й пътна чанта и леко я побутна да влезе в къщата.

— Защо не ни се обади? Щях да те посрещна на гарата. — Баща й пое палтото й.

— Реших съвсем спонтанно — промърмори дъщеря му. — Може ли да остана при вас известно време? Имам голяма нужда от почивка.

— Разбира се, можеш да останеш колкото искаш.

Джулия малко се поуспокои. Последните месеци бяха за нея същински ад. Откакто Тим бе заварил Франк в жилището й, нито беше дошъл да я види, нито искаше да говори с нея. Бе се отказал напълно от Джулия и явно не отдаваше никакво значение на обясненията й. Безброй пъти му беше звъняла по телефона, но той винаги затваряше слушалката, без да размени с нея и една дума. Опитите й да говори с него в жилището му всеки път се проваляха. Тим просто не отваряше вратата. И тогава един ден Джулия се предаде. „След като не ми вярва, не искам да знам повече за него!“ Разбира се, трябваше да си признае, че случилото се в дома й е било достатъчно красноречиво за Тим. „Вероятно и аз щях да реагирам така.“

Тя не искаше да го принуждава да се върне при нея. И то точно сега… Радваше се за детето, което носеше в утробата си. Можеше и сама да го отгледа и възпитава. В никакъв случай не възнамеряваше да изнудва Тим.

— Ще ти покажа стаята за гости — прекъсна Робърт мислите й. — Там можеш да се настаниш удобно дотогава, докато искаш.

Заведе я в уютно обзаведена стая на първия етаж. Голямо, светло и приятно помещение.

— Благодаря, татко — каза му тихо. — Ако нямаш нищо против, ще си почина малко, тъй като се поизморих от пътуването. По-късно ще дойда при вас.

— Да, детето ми, направи го — съгласи се Робърт и на вратата се обърна още веднъж към нея. — Всичко наред ли е, Джулия?

Младата жена кимна.

— Да, татко. Не се притеснявай.

Дъщеря му сякаш му се струваше променена.

— Ще има дете — обясни му Клер, докато си пиеха заедно кафето и Робърт изрази гласно загрижеността си.

— Откъде знаеш? — учуди се той. — Казала ли ти е?

Клер поклати с усмивка глава.

— Аз самата съм майка и баба. Жената винаги разбира такива неща, няма защо да й се казва.

— По-късно ще поговоря с нея по този въпрос.

— Не те съветвам да го правиш. Тя сама трябва да ти го каже. Моля те, не я притеснявай. Може би се е скарала с Франк и не иска да говори за това.

Робърт не отговори. След като жена му спомена за бебето, започна да предполага каква е цялата работа. Но не искаше да обсъжда с Клер случая, докато не бъде напълно сигурен, че е така.

— Ще отида да видя Джулия — каза след известно време и се качи горе.

„Дано не допусне някоя грешка“ — помисли си Клер и изпрати с поглед мъжа си, бърчейки чело.

— По-добре ли си сега, дете? — попита Робърт с любов, когато тихо влезе в стаята.

Джулия лежеше изпъната на леглото.

— Да, татко, ела. Извинявай, че още не съм слязла долу, но се чувствам леко изморена.

— Разбирам. — Баща й седна на края на леглото и я погали нежно по къдриците. — В твоето състояние — допълни предпазливо.

Тя го погледна слисана.

— Ти… ти знаеш?

— Естествено, съкровището ми. Все пак съм ти баща.

Робърт й се усмихна дяволито.

— Ах, татко! — изхлипа Джулия и се хвърли в прегръдките му.

— Искаш ли да поговориш с мен за това? — попита той внимателно и я помилва ласкаво по гърба.

Доста време беше необходимо, докато тя се успокои. После разказа на пресекулки какво се бе случило.

— Детето от Тим ли е?

— Но, татко! — Джулия бе възмутена. — Естествено, че е от Тим!

— Тоя идиот!

Робърт изруга и в същия момент взе решение, което, разбира се, не сподели с дъщеря си. „Отсега нататък ще поема нещата в мои ръце!“

 

 

На лицето на Тим се изписа голяма изненада, когато видя Робърт да стои пред вратата.

— Ти? — В същия миг физиономията му стана ледена. — Джулия ли те изпрати?

— Тя не знае, че съм тук. Може ли да вляза?

Без да продума, Тим отвори широко вратата и го пусна в жилището си.

— Не съм дошъл случайно в Ню Йорк — започна Робърт направо.

— Ходи ли при Джулия? — Тим го покани да седне.

— Тя е при нас.

— При вас?!

Робърт му разказа в какво душевно състояние бе пристигнала дъщеря му на село, но премълча за бременността й.

— Не съм я виждал повече от половин година — каза Тим тихо. — След като разбрах, че не се е разделила напълно с Франк.

— Тя ме увери, че случката с Франк е била напълно безобидна. Той бил на конгрес на лекарите в Ню Йорк и понеже конгресът продължил по-дълго от предвиденото, не си бил наел стая в хотел. Франк не е можел да знае, че през онази вечер не си си бил вкъщи. На Джулия не й дало сърце да го отпрати, в края на краищата е била сгодена за него. Предложила му дивана за през нощта. Заварил си го в момента, когато се е канел да си тръгне. Тя не скри от мен, че Франк се опитал да се сближи отново с нея, но дъщеря ми го отблъснала, защото много те обича, идиот такъв!

— И аз я обичам — промълви Тим и раменете му клюмнаха напред. — Толкова съм бил глупав, Робърт. Смяташ ли, че ще ми прости?

— Попитай нея самата! — предложи му. — Самолетът тръгва след час.

Тим бързо опакова малко дрехи в пътната си чанта и двамата мъже напуснаха жилището.

 

 

„В болницата сме“ — беше написано на една бележка, която намериха при пристигането си на кухненската маса.

— Какво означава това? — попита Тим възбудено. — Болна ли е Джулия? Робърт, кажи най-после нещо! Какво е станало с нея?

Робърт Мидлър се усмихна дяволито.

— Много скоро ще научиш.

Хвана Тим за ръката и заедно отидоха в малката болница.

В коридора ги пресрещна Клер. С поглед показа на мъжа си, че все още не знае нищо окончателно.

— Какво се е случило с Джулия? — извика Тим развълнувано и прегърна бегло леля си.

— Успокой се, момчето ми. Като се има предвид състоянието й, тя е добре. Лекарите тъкмо я преглеждат — отговори Клер спокойно и тайно смигна на Робърт.

Двамата се бяха уговорили да не споменават на Тим за бебето.

В този момент една сестра се приближи до тримата и се обърна към Робърт.

— Поздравявам ви, мистър Мидлър. Дъщеря ви току-що дари живот на учудващо здраво седмаче. Имате великолепен внук!

Тим погледна сестрата с широко отворени очи. Имаше чувството, че сънува. Не можеше да осъзнае казаното.

Клер се усмихна с разбиране и леко го побутна в стаята, където се намираше Джулия.

Той объркано погледна младата майка, която лежеше в леглото и леко се усмихваше.

— Прилича много на теб — прошепна тя и погледът й засия, когато се приближи до нея.

— Мисля, че това въобще не може да се установи при толкова малки бебета.

Тим се помъчи да потисне сълзите от радост.

— Във всеки случай сигурно ще стане добър бейзболист от нашия Робърт — каза тихо Джулия.

Тим я прегърна нежно.

— О, скъпа, бях толкова глупав! Моля те, прости ми — промълви с приглушен глас.

— Да, скъпи — отвърна тя щастливо. — Робърт се нуждае от братя и сестри.

— Естествено… Толкова много, колкото цял бейзболен отбор?