Ричард Осбърн
Разрушител (3)

2

Спартан безмълвно падаше от стотина метра височина, едно смъртоносно падане, от което човек го присвива корема. Когато насочената надолу сила на земното притегляне се срещна с насочената нагоре сила на закаченото за вертолета въже, той увисна само на два-три метра над покрива на зданието. Извади дълъг ловджийски нож от колана си, отсече с един удар въжето над главата си и падна безшумно на асфалтирания покрив, претърколи се и се изправи с по един пистолет във всяка ръка.

На покрива имаше наблюдател, на няколко метра вдясно и Спартан се нахвърли върху него след част от секундата, събаряйки едрия мъж. С лявата си ръка го удари по главата с всичката сила на трикилограмовия пистолет от закалена стомана. Лошото момче така и не разбра какво му се е случило и падна на земята без звук.

Спартан усети друг човек, този път в ляво и затова залегна, претъркаля се бързо по асфалтирания покрив и се изправи с финтиращи движения наляво и надясно. Една бърза комбинация ляв — десен, усилена от стоманата, изгаси светлината и на втория наблюдател за по-малко от секунда.

Спартан даже не беше задъхан — засега поне.

Приклекна на коляно и се ослуша за стъпки, а очите му шареха по опустелия покрив за най-малкото движение. Трудно можеше да се чуе нещо от прашенето на пожарите наоколо и от трещенето на вертолета, който сега обикаляше на около двеста метра височина над него. Ако Финикс знаеше, че Спартан е скочил, засега не го показваше.

Джон Спартан прибра пистолетите в кобурите. След това се стрелна безшумно към капака на стълбището, водещо към вътрешността на старото здание и дръпна ръждясалата ламарина. После бързо се смъкна по стоманената стълба, прескочи последните няколко стъпала и спря, за да се огледа за противници.

Доколкото Спартан можеше да разбере, в крепостта нямаше хора, но огромното пространство далеч не беше празно. Имаше купища оръжие, натрупани от пода до тавана, картечници, гранатохвъргачки М-70, отмъкнати от складовете на Националната гвардия някъде от южните щати, множество сандъчета с боеприпаси, достатъчно патрони и снаряди, за да бъде снабдявана един месец цяла пехотна бригада при водене на тежки боеве.

Спартан видя, че Финикс беше складирал, освен въоръжение и боеприпаси и тонове луксозни стоки от богатите квартали на Бевърли Хилз и Уестуд още през първите дни на Бунт III. Той огледа струпаната електроника, бижута и напитки и му дойде на ум, че Финикс няма да доживее да се порадва на незаконно придобитата плячка.

Далеч навътре в склада се чу звук от стъпки и Спартан се спусна натам, свит като парче стоманена пружина. Спря за момент на пресечката на два прохода между струпаните палети и надникна зад ъгъла.

Пазачът беше точно пред него и той можа да огледа широкия му гръб и биволска шия, докато планираше атаката си. Джон Спартан скочи, оттласквайки се от бетонния под и с цялата си тежест се стовари върху пазача. Човекът политна напред и удари главата си в острия ръб на един тежък дървен сандък. След това Спартан блъсна окървавеното му чело в студения, безмилостен бетон.

Пазачът припадна като духната свещ — и си лежеше толкова тихо, толкова неподвижно, че по всяка вероятност нямаше да се вдигне още дълго, дълго време.

Но Спартан имаше компания…

Друг едър пазач се нахвърли върху него изотзад, но още не беше го докоснал, когато Джон използва голямата му инерция, за да го хвърли — тряс! — в стената. После скочи върху него и го обсипа с порой от съкрушителни удари. Очите на пазача се обърнаха и той припадна от неочаквания пристъп на болка и изненада.

Спартан се затича към стълбището, но в момента, когато преминаваше през вратата, трябваше да залегне енергично, тъй като един ред куршуми разкърти бетона точно над главата му и го засипа с парчета и прах. Двата пистолета изтрещяха, гърмежите бяха оглушителни в затвореното пространство. Всичките четири куршума намериха целта си и се забиха в гърдите на следващия пазач. Автоматичният огън секна.

— Прекалено много за едно горещо посрещане — измърмори Спартан и се насочи към средата на зданието, нервният център на престъпния комплекс.

Той знаеше, че стрелбата може да вдигне на крак цялото здание, но не можеше да направи нищо друго. Беше елиминирал безшумно колкото човека можа, сега бе време за един жесток огнестрелен рок енд рол.

Трябваше да тръгва и да се заеме с работата си — спасяването на заложниците и унищожаването на Саймън Финикс, Имаше още няколко телохранители между Спартан и плячката му, но умелото използване на юмруци и огнева мощ щеше да му помогне да се справи и с тях.

Стъпките му изкънтяха в полумрака и той влетя в следващото помещение. По миризмата в него се досети, че Финикс вече не е далеч — не че престъпността мирише по-лошо или по-хубаво от всичко останало, а защото цялата стая беше залята с бензин, със стотици литри бензин. Без съмнение, това бе един от оригиналните отбранителни механизми на Финикс. Оставил е бензина да тече и да взриви всеки, който поиска да го залови жив.

Внезапно слабата светлина, която проникваше в сумрачното помещение изчезна, сякаш някой — а Спартан знаеше кой — беше изключил всички шалтери в зданието.

Спартан прошепна в микрофона на яката:

— Трябва да хвърлиш малко светлина върху обстановката — каза Спартан.

— Разбрано.

— Лам? Виждаш ли ме?

— Да, Спартан, виждам те. — Гласът на лейтенант Лам звучеше тревожно. — Какво, по дяволите, става там?

Спартан започна да чува по-ясно двигателите на вертолета, когато той намали височината с няколко десетки метра и прелетя над зданието. Тридесет и двата милиона свещи на прожекторите, монтирани на корема на вертолета, блеснаха. След част от секундата една огромна лавина от студена бяла светлина се разля през високите прозорци, осветявайки вътрешността на зданието.

Помещението се превърна в невероятна смес от изгаряща бяла светлина и черни сенки в онези места, където тя не можеше да проникне. Бензиновите пари бяха като живи, те се движеха и се смесваха, светлината се отразяваше от многоцветните локви бензин.

Откъм далечната стена на помещението се чу смразяващ сърцето звук. Саймън Финикс, скрит наполовина в сянка, запали една бензинова лампа и звукът от ревящия пламък като че ли изпълваше пропитото с бензин помещение. Престъпникът небрежно налапа една цигара и я запали.

Синият пламък на бензиновата лампа осветяваше чертите на Финикс. Това не беше лице, което може да се срещне всеки ден. Главният престъпник беше висок, здраво сложен черен човек с едно дълбоко кафяво око — другото беше синьо. Косите му не бяха черни, а боядисани в крещящ платиново рус цвят.

— Не мърдай, Финикс! — заповяда Спартан. И двата тежки пистолета бяха насочени към лошия човек.

Устните на Финикс се изкривиха в усмивка.

— Да мърдам? Не искам да мърдам. Не искам да си мокря обувките с бензин.

Запалителната течност продължаваше да се лее по целия под и въздухът се беше сгъстил от задушливите изпарения. Без да иска, Спартан погледна към обувките на Финикс, след това отново премести поглед върху лицето му.

— Ти си под…

— Арест? — довърши вместо него Финикс.

— Точно така.

— О-о — каза подигравателно Финикс в лицето на Спартан. — Уплаших се. Но ти нарушаваш закона.

Спартан нямаше време за диалози ченге — престъпник:

— Къде са пътниците?

Престореното добро настроение на Финикс изчезна:

— Мамка ти, Спартан! — гласът му изкънтя в гредите под покрива. — Пътниците? Пътниците си заминаха, човече. Аз казах на града никой повече да не идва тук.

— На мен не си казал — каза Спартан.

— От къде на къде пък трябва да казвам специално на теб? — попита Финикс. Всички останали ченгета го разбраха, проклетият парламентьор го разбра. — Шибаните шофьори на автобуси не слушат.

Спартан сви рамене.

— Няма значение. Ти си арестуван.

Финикс погледна полицая, сякаш оня беше откачил.

— Да арестуваш мен? Тук не е под твоя юрисдикция. Сега ти си в моето царство, Спартан. Петдесет преки във всяка посока. Всичко това е мое. Всеки квадратен сантиметър. Загряваш ли?

Спартан поклати глава.

— Грешиш, Финикс. Закъснял си с наема и аз съм писмото ти за принудително изселване.

Финикс се изсмя леко:

— О, аз го получих. Ти се готвиш да ми бъдеш съдия! — Той дръпна от цигарата и издиша дълга синя струя горещ дим.

— Точно така.

— Май се опитваш да ме будалкаш, Спартан?

— Никога не съм проявявал някакво специално отношение към хората, които арестувам, Финикс. Не бива да бъдеш особено придирчив към моя стил на работа. Тук е пълно с пропаднали хора.

Финикс игриво подхвърли бензиновата лампа с едната ръка и я хвана с голямата длан на другата:

— Нямам намерение да напускам царството си и да се върна да живея в клетка. Наистина ли искаш да ме хванеш, Спартан?

Спартан не мръдваше поглед от лицето на Финикс.

— Има една възможност, която предпочитам — каза той. — Но законът казва, че трябва да те арестувам, преди да те убия. Разбра ли?

Финикс кимна.

— Разбирам. Разбирам, че единственият начин, по който искаш да ме арестуваш, е да ме хванеш за гърлото и да разкъсаш сърцето ми.

Спартан кимна, сякаш Финикс му предлагаше някаква алтернатива, за която досега не беше се сетил.

— Не съм доктор, но ще опитам. Кажи сега къде са заложниците и след това се приготви за операцията.

— По дяволите заложниците — отсече Финикс. — Става дума за нас двамата, Спартан.

Пистолетите на Джон Спартан не мръдваха и сантиметър. Можеше да го застреля всеки миг, но законът искаше да го арестува и Спартан трябваше да признае, че щеше да изпита странно удоволствие да сложи Финикс в онази клетка, от която той толкова се страхува.

Неочаквано Финикс загаси бензиновата лампа, синият пламък се сви бавно и изчезна със съскане.

— Студено ли е тук — помита Финикс с усмивка — или само на мен така ми се струва? — Без предупреждение той извади цигарата от устата си и я хвърли право към Спартан.

Изригна гейзер от син пламък, а Финикс избухна в лудешки смях. Спартан се хвърли през пламъка и сграбчи Финикс, опитвайки се да го измъкне през един от прозорците — вече беше преценил, че е по-добре да си опита късмета при едно падане, отколкото да стои вътре и да се опече.

Но Финикс беше едновременно по-силен, по-луд и под влиянието на някакъв наркотик, което го правеше непобедим. Той хвана Спартан и го блъсна в стената, след това затисна гърдите му с коляно.

Горещината в зданието ставаше нетърпима, а струпаните на горния етаж боеприпаси започнаха да избухват на серии, като смъртоносни фойерверки. Двамата мъже се биеха, разменяйки си съкрушителни удари, вкопчени един в друг, като боксьори на ринга.

Никой от двамата не можеше да вземе връх, докато най-после Финикс не успя да насочи — и то сполучливо — един страхотен ритник в главата на Спартан, сякаш искаше да откъсне главата му от гръбнака.

— Добре ли си? — изкрещя Финикс. — Дай сега един от ляво… — И той нанесе още един безмилостен ритник и Спартан залитна.

Спартан стоеше на крака и се олюляваше, тръскаше глава, сякаш се опитваше да проясни съзнанието си.

— Вие ли ти се свят, Спартан? Колко пръста ти показвам? — Финикс държеше два пръста с дълги нокти пред лицето на Спартан и след това рязко бръкна с тях в очите му. Спартан падна, Финикс вдигна крак, готов да размаже главата му в бетона.

Но този път Спартан беше готов. Замахна с крака и блъсна Финикс, свали го на земята и внезапно се изправи, удряйки и ритайки противника си в гърдите и лицето три пъти по-бързо от преди. Кожата на бузите на бандита се разкъса и кръвта рукна по бетонния под.

Спартан стоеше над палналия си противник:

— Къде са, Финикс? Къде са заложниците?

Саймън Финикс съумя да се мобилизира и се надигна от пода. Изплю кръв и зъби и след това хвърли една кървава, крива усмивка към полицая.

— О, ти искаш заложниците. Защо не каза така? — Той изигра малка пантомима, тупайки се по джобовете, сякаш си търси ключовете от колата. — Сега пък къде съм ги сложил? Да знаеш, че и главата си мога да загубя никой ден, ако не е закачена…

— Ще го имам предвид — каза Спартан, тръгна решително напред и му стовари страхотен удар. Звукът от трошенето на челюстта можа да се чуе през рева на пламъците и засилващите се експлозии на боеприпасите. Главата на Финикс увисна назад, Спартан го сграби за яката и започна да го влачи навън от зданието. Знаеше достатъчно за взривовете, за да прецени, че остават секунди до избухването на цялото здание.

Трябваха му петнадесет секунди, за да напусне мястото заедно с пленника си и да намери укритие. Пет секунди по-късно пламъците стигнаха гранатите и другите експлозиви на третия етаж и ги взривиха. Сякаш цялата земя потрепери от експлозията, а взривната вълна помете всичко прел себе си като страховита приливна вълна. Взривът беше оглушителен, а огненото кълбо, което избухна в небето, изглеждаше по-ярко от слънцето.

Вторичната експлозия беше почти толкова опустошителна, едно изригване на ослепителна мощ, която издуха стените на зданието. Само за секунди крепостта на Финикс се превърна в огнени развалини.

За град, привикнал с взривовете, този беше особено зрелищен. Той би могъл да стане гвоздей на новините довечера.

Джон Спартан беше осветил следата си така, че подразделенията на лосанджелиската полиция бяха прехвърлени веднага на мястото. Въздухът беше изпълнен с бучене на вертолети, от небето струиха прожекторни лъчи.

Прахът започна да се утаява, но в развалините продължаваха да избухват горящи останки и тлеещи огнища. Пожарникари с бронирани жилетки и пълно въоръжение напредваха в развалините, като обезопасяваха мястото и търсеха оцелели.

Спартан излезе от укритието си, влачейки своя пленник след себе си и го връчи на тълпата полицаи, които се бяха струпали отвсякъде. В средата на групата беше Стив Хийли, многострадалният непосредствен началник и приятел на Спартан. Той бавно клатеше глава. Спартан знаеше, че това винаги е лош знак.

— Ти знаеш ли какво значи думата „не“, Джон? — попита Хийли. — Това е проста дума. Само две букви. — Хийли се опитваше да се сдържа, но изглежда губеше битката. Лицето му се зачерви — още един лош знак. — Не трябваше да идваш тук — каза той, гласът му се усилваше. — Не трябваше да правиш самостоятелни опити за арест на Саймън Финикс и не трябваше да взривяваш нищо!

Спартан сви рамене:

— Не и в този случай, Хийли — каза той за свое оправдание. — Той бе разлял бензин и беше подготвил мястото за взривяване. Вината не е моя.

Хийли познаваше твърде добре склонността на Спартан да взривява всичко, за да бъде убеден толкова лесно.

— Аха. Сигурно е така. И ти просто нищо не можеше да направиш.

— Наистина, така беше — възрази Спартан.

— Спести ми това, Джон — каза Хийли. — Вече зная, че се мъчиш да хванеш този луд от две години, но опитай се да си спомниш онова дребно нещо, което се нарича полицейска процедура.

Спартан се намръщи и се плесна по челото.

— Процедурата! По дяволите! Винаги я забравям.

— Знам. И къде са сега заложниците?

— Не са тук — отвърна Спартан просто.

Хийли се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това „не са тук“? Пристигаш, взривяваш всичко и ми казваш, че тук няма заложници?

Спартан кимна.

— Така е. Финикс трябва да ги е скрил някъде на друго място.

— Претърси ли всичко наоколо? — попита Хийли. — Откъде знаеш, че не са тук. Как можеш да си сигурен?

— Направихме термовизионна проверка — обясни Спартан. — Изброихме само седем души — всичките бяха от бандата.

— Пак бъркаш.

Хийли и Спартан се обърнаха. Саймън Финикс беше завързан, с белезници и готов за отвеждане от тежковъоръжените полицейски служители. Спартан сграби Финикс за ризата.

— Тогава къде са, негоднико?

Финикс само се ухили.

— Махнете го оттук! — заповяда Хийли. — Сега, Спартан, с теб ще си направим един хубав, дълъг разговор…

Внезапно един от пожарникарите, ровещи в развалините, извика:

— Господин капитан! Господин капитан! — В гласа му се долавяше уплаха и ужас. — Тук са! Много трупове! Трябва да са двадесет или тридесет! Пълно е с трупове!

Спартан се вцепени, болка изкриви лицето му. Финикс спря като закован и се обърна към Хийли.

— Те си бяха там и той го знаеше — извика Финикс. — Казах му, но той отвърна, че не го интересуват.

Спартан загуби. Той се нахвърли върху Финикс, ръцете му бяха като клещи, готови да извадят душата на неговия архивраг. Половин дузина полицаи застанаха между тях.

Финикс се изсмя отново.

— Вижте го! Той е луд. Как може да жертва невинни хора заради мен? А, Спартан? Що за човек си ти? Почвам да мисля, че ние с теб ще прекараме доста време заедно в затвора, а?

— Ще те убия — закле се Спартан.

— Не — каза Финикс, широко ухилен. — Ще станем добри приятели с теб…

Полицаите го изтикаха към бронираната полицейска кола.

Хийли изглеждаше много мрачен. Той се обърна към Спартан с наистина угрижено лице. Знаеше, че Финикс, колкото и да е луд, казва истината. Никой няма да си мълчи, когато един полицай е причинил смъртта на тридесет невинни хора.

— Съжалявам, Спартан — каза тихо Хийли. — Но ако имаш адвокат, най-добре е да го повикаш.