Ричард Осбърн
Разрушител (21)

20

Едно от малкото удоволствия, общи за хората от Сан Анжелис през 2032 година и от Лос Анжелис от двадесети век, беше простото удоволствие да си купиш кола. В новия прекрасен свят се произвеждаше само един модел кола — на мегакорпорацията Дженерал Електрик Мотърс, а нейният главен изложбен салон беше в Сенчъри сити.

Тук всеки ден можеха да се видят жители на Сан Анжелис, обикалящи огромното множество от продавачи, хвалещи моделите за 2033 година, които току-що бяха доставени на дистрибуторите.

Изложени бяха евтината „Спокойствие“, спортната „Самообладание ГТ“, мини фургон, предназначен за семейства и рекламиран под името „Семейна опора“, а за по-богатите имаше луксозна кола, лъскава и просторна, наречена „Хладнокръвие“. Нито една от тези коли не можеше да вдигне повече от петдесет и пет мили в час, а и защо трябваше да може? В края на краищата карането с петдесет и пет^[1] мили щеше да бъде нарушение на закона.

Както купувачите се мотаеха около лъскавите нови коли, светлината от подовите плочки внезапно започна да трепти и да се чува някакъв шум. Хората започнаха да се споглеждат разтревожено и се обърнаха към вратата.

— Но… но, — заекваше един човек — нали земетресенията са забранени със закон.

След това подът се разлюля и по него се появиха пукнатини като паяжина, а плочките започнаха да подскачат като риби от вода. Шумът се превърна в рев и внезапно товарният асансьор изскочи от пода като тюлен от морето, като захвърли настрана чисто новата „Самообладание ГТ“. Бъдещите купувачи на коли зяпнаха за момент, а след това се хвърлиха с писъци към изходите.

От вътрешността на асансьора се чу рев на мощен двигател, а след това, секунда по-късно, „олдсмобил“-ът издъни стената и се плъзна по блестящия под, като се спря чак пред огромното огледално стъкло, което отделяше канцелариите на дилърите.

На кормилото беше Спартан, а Ленина се беше свила на седалката до него.

— А сега какво? — отново попита тя.

Спартан се ухили.

— Vaya con Dios!^[2]

Включи „Кътлас“-а на скорост и колата се измъкна направо през стъклото, обсипана от дъжд кристални парчета, избуча по зелената морава пред магазина и изскочи на магистралата.

Един от изненаданите и ужасени купувачи на коли го видя да отминава и колкото и да беше уплашен, позна великата кола веднага щом я видя.

Гърленият рев на двигателя на Олдса събуди в него някакъв дълбок и дълго спал атавистичен импулс на американски мъж от Западното крайбрежие — вродената любов към мощния и скъп транспорт. За него са нищо спокойните, възпитани, скучни коли на Дженерал Електрик Мотърс — „Спокойствие“, „Самообладание“, „Семейна опора“ или „Хладнокръвие“.

— Искам една от онези — каза той със светнали от автомобилна страст очи.

 

 

Саймън Финикс се появи от дълбините изморен, мръсен и облян в пот, но странно весел. Подземната битка беше раздвижила кръвта му и той беше обнадежден и луд повече от всеки друг път. Беше вкусил кръв и искаше още… По-точно, искаше да вкуси кръвта на Джон Спартан. И като герой от лош кошмар, хукна в нощта да търси плячката си.

 

 

Захари Лам бе намерил входа към Страната на „Боклуците“, който беше използвал Джон Спартан, разхвърляната решетка на канализационния отдушник на ъгъла на „Уилшиър“ и булевард „Санта Моника“. От известно време стоеше и го наблюдаваше, очаквайки приятелят му да се появи от дълбините.

Той не се съмняваше, че Спартан е там — особено когато чу експлозиите, разтърсили подземния свят. Това можеше да означава само едно. Зах Лам изглеждаше обезпокоен и доволен едновременно — мирният офицер от Сан Анжелис беше обезпокоен от смущаването на обществения ред; старото ченге от лосанджелиското полицейско управление тайно в душата си се радваше, че нещата се връщат назад към „нормалното“ положение.

— Да — каза той с удоволствие. — Джон Спартан, Разрушителят, се завърна.

Зад гърба му проговори Саймън Финикс. Думите му бяха студени като лед:

— И аз! Новобранец такъв!

Зах Лам се завъртя и констатира, че гледа към дулото на един стар 5,58-мм колт. Финикс беше окичен с оръжията, откраднати вчера от музея и скрити от него наблизо.

Далеч в нощта, по посока на Сенчъри сити, се чуваше могъщият рев на Олдса. Той се приближаваше към кръстовището с всяка секунда.

— Нямаш късмет, Финикс — каза Лам, надявайки се да остане жив достатъчно дълго, докато пристигне Спартан.

Но това не стана.

— Нито пък ти — каза Финикс.

Той стреля шест пъти, всеки куршум се заби в тялото на Зах Лам.

Зах падна на земята, една кървава купчина, и се опита да пропълзи няколко сантиметра, но силите му изтичаха заедно с кръвта.

Финикс застана над умиращия човек с пистолет, насочен за последен изстрел, убийствения изстрел в главата.

— Финикс — Зах Лам дишаше мъчително, — ти все още си… един ужасен кучи син.

Финикс се усмихна.

— Не трябваше да говориш така — сега ще трябва да те убия… — И той се изсмя с лудешкия си смях. — А, по дяволите! Забравих. Вече го направих!

Той стреля за последен път, куршумът се вряза в мозъка на Лам. След това изтича до полицейската кола на падналия човек и изчезна в нощта.

 

 

Петнадесет или двадесет секунди по-късно Олдсът изсвири със спирачките и спря до безжизненото тяло на Захари Лам, а Спартан изскочи от колата още преди да е спряла напълно.

— Лам! — Джон Спартан падна на колене до загиналия си приятел и поддържа главата му няколко секунди.

Ленина Хъксли застана над двамата мъже.

— Съчувствам ви за загубата — каза тя тихо.

После Спартан погледна по Санта Моника и видя задните светлини на кола, която се движеше прекалено бързо за един спокоен сананджелиски шофьор. Той положи тялото на Зах обратно на топлия асфалт. Нямаше нищо, което би могъл да направи вече за Лам — освен да отмъсти за него.

Спартан се изправи и се затича обратно към своето автомобилно чудовище от двадесетия век. С удар включи на скорост и потегли толкова рязко, че Ленина Хъксли почувства как претоварването я закова в седалката.

— Джон Спартан! — изпищя тя. — Внимавайте.

— В какво? — озъби се той, докато Олдсът изфуча по блестящия сананджелиски булевард.

Шофираше като луд, сякаш нямаше нищо на пътя, дори нищо на света, което да може да го спре. Гонеше колата по магистралата, провирайки се между бавните автомобилчета на новия свят, както хулиган се фука сред тълпа от ученички. Изпреварваше отляво, отдясно, на стоповете и по тротоарите. Ако между две коли нямаше място да мине, той си пробиваше път.

Спартан оставяше след себе си като килватерна следа от кораб разруха — ударени и разкъсани, избутани и поднесени, въртящи се на място на пътя коли, една нарастваща верига от произшествия, която започваше след него чак от Бевърли Хилз.

Тогава той видя Финикс. Престъпникът също караше опасно, но откраднатата кола — полицейски вариант на най-новите коли на Дженерал Електрик Мотърс „Невъзмутимост-турбо“ — не можеше изобщо да се сравнява по мощност с древния „Олдсмобил“.

Спартан измъкна лявата си ръка през прозореца и стреля, серията куршуми удари по корпуса на колата на Финикс, но не можа да го спре и даже да намали скоростта му. Прицелването не беше добро — Спартан не можеше да кара и да стреля едновременно, особено ако искаше да бъде точен.

— Шибана работа — каза той, прибирайки ръката си в колата.

С едната ръка на кормилото Спартан презареди „Беретата“, насочи я към собственото си предно стъкло и сложи мушката върху задната част на колата на Финикс. Той успя да хване на прицел задницата на енергично маневриращата кола само за част от секундата, но не се поколеба да стреля през стъклото. Стъклото се пръсна, обсипвайки Спартан и Хъксли с малки парчета.

Този път куршумите на Спартан причиниха малко повече повреди, като пръснаха задното стъкло на полицейската кола, а един куршум засегна врата на Финикс и от раната започна да тече обилно кръв.

— Говно! — изкрещя Финикс. Той докосна раната с ръка и почувства собствената си кръв, топла и лепкава. — Сега съм луд!

Той грабна автомата от торбата си с трикове, обърна се леко назад и стреля през разбитото задно стъкло. Пъргавото автоматче изтрака, заръфа предната решетка на „Олдсмобил“-а и довърши остатъците от предното му стъкло. След като набързо изпразни пълнителя, той захвърли автомата и започна да опипва за следващото оръжие.

Но Спартан се беше наместил и прицелването му се подобри. Той стреля два пъти след внимателно прицелване в бягащата кола и гръмна двете задни гуми. С писъка на разкъсващата се гума и прегрети спирачки колата на Финикс се поднесе и загуби управление, помете странично няколко паркирани коли и разкъса редицата от момчета, които паркираха колите.

— Автоматично напомпване! — изкрещя той към датчика, монтиран на таблото и задните гуми моментално се издуха, а колата поднесе странично, Финикс се пребори с нея и успя да я изкара отново на магистралата, мъчейки се да се върне в стария курс.

Спартан беше помислил, че вече го е хванал. Удари гневно по кормилото.

— Проклятие! — Погледна надясно и видя, че Ленина се държеше, очите й бяха широко отворени от страх и възбуда. — Поеми кормилото! — Спартан се опитваше да надвика рева на мотора. — Дръж кормилото!

— Какво!? Вие да не сте…

Спартан нямаше време да спори. Пресегна и сграби младата жена за раменете, измъкна я от нейната седалка и я сложи в скута си. След това се избута нагоре и навън през счупеното стъкло, а Ленина падна в току-що освободената му седалка.

Хъксли тъкмо беше хванала кормилото, когато колата кривна рязко надясно.

— Управлявай! — заповяда Спартан. — Карай бързо и с постоянна скорост.

— Е, какво, аз само натиснах един от онези педали…

Хъксли държеше кормилото, но не гледаше накъде кара. Тя се взираше надолу в краката си, опитвайки се да познае кой педал е спирачка, кой газ и кой — съединител.

Тя сви рамене. Попадна на газта и я натисна до пода. Двигателят изрева и гумите изпушиха, когато тежката кола излетя напред като с ракетен ускорител.

Спартан не беше готов за това и беше отхвърлен назад с едната ръка увита около назъбения ръб на предното стъкло.

Той лежеше по корем на покрива и стреляше по колата на Финикс.

Изглежда целият пълнител беше попаднал в корпуса на колата, проби дузина дупки в метала и откъсна страничните огледала от вратите, Финикс маневрираше енергично, като пилот на изтребител, който се мъчи да откъсне противника от опашката си.

Саймън погледна във вътрешното огледало. Нащърбената предница на Олдса ставаше все по-голяма и по-голяма и приличаше на валяк, който се кани направо да прегази крехкия полицейски джип.

„Време е да изчезвам оттук“ — си каза той. Единственото, от което наистина имаше нужда, беше скорост — а това значеше да уговори вградената система за управление на автомобила, че трябва да се движи по-бързо.

— Компютър! — излая Финикс. — Да се изключи контрола на скоростта!

Обаче компютърът не можеше да бъде излъган толкова лесно.

— Съобщете характера на извънредните обстоятелства — поиска щастлив женски глас.

— Палеж — изкрещя Финикс. Колата се засили малко, като добави няколко километра в час. Не беше достатъчно.

— Въоръжен грабеж!

Неохотно компютърът отпусна още няколко километра.

Финикс беше извън себе си, Олдсът почти го настигна.

— Не! Това е по-хубаво от въоръжен грабеж…

Колата забави ход.

— По-лошо! — поправи се Финикс. — По-лошо от въоръжен грабеж. Не, това е убийство. Цяло семейство е било обрано в горящо здание и всички ще бъдат убити! Цялото семейство! Даже кучето!

Това беше достатъчно, за да се разтревожи дори невъзмутимият компютър. Машината въобще изключи контрола на скоростта и колата се понесе напред.

Като видя как полицейската кола рязко набра скорост, Ленина Хъксли моментално разбра какво е направил Финикс.

— Съумял е да изключи контрола на скоростта!

— Не се безпокой за това — изкрещя в отговор Спартан. — Само сръгай нашата!

— Моля?

— Натисни педала силно, колкото можеш! — заповяда Спартан. — Хайде!

Ленина Хъксли беше съвсем сигурна, че вече го е направила, но откри, че при още съвсем малко натискане колата отново се хвърли напред, хвърляйки Спартан на горещия капак на мотора.

— Ох! Ох! — извика той. — Намали! Намали!

Но беше твърде късно. Ленина и без това трудно се справяше с колата и намаляването на скоростта, превключването на низходяща предавка и използването на спирачки, бяха неща извън нейните умения.

Секунда по-късно носът на Олдса джасна полицейския джип и силата на удара катапултира Спартан на багажника. Той падна тежко, огъна ламарините, а „Беретата“ излетя от ръцете му, изчезна в тъмнината и изтрополя по настилката.

— Великолепно — каза Спартан, — просто страхотно.

Финикс можа да види, че Спартан продължава да виси и това не му хареса. Извади един „МАК-10“ през страничния прозорец и стреля. Серията куршуми потроши задната четвърт на колата. Спартан се пресегна към автомата и затисна ръката на Финикс към колата, след това изтръгна оръжието. Обаче тъкмо беше готов да открие огън, Финикс изкрещя силно:

— Отвори вратите! Опасност! Опасност!

Вратите на полицейския джип, които се отваряха нагоре като крило на чайка, изпълниха командата, избутаха Спартан настрана и го хвърлиха на покрива. Автоматът излетя от ръцете му, а той падна тежко върху метала.

Спартан беше разперил ръце и крака на покрива на полицейската кола и отчаяно драскаше с нокти по лъскавата боя с надежда да намери нещо, за което да се хване. Обаче гладката аеродинамична повърхност беше почти идеална и вятърът го блъскаше назад със скорост над сто и шестдесет километра в час.

Ужасното падане без съмнение щеше да го убие, но причината нямаше да бъде то, защото Ленина беше точно там, зад джипа, и сигурно ще го прегази. Това щеше да бъде произшествие и Ленина щеше да се чувства виновна, макар че Спартан пак щеше да бъде точно толкова мъртъв.

Използвайки всичката си немалка сила, Спартан се хвърли напред и обхвана с едната ръка ръба на едната от все още отворените врати. Примъкна се напред и вкара рамото си между вратата и рамата.

— Затвори вратите! — заповяда Финикс.

Дясната врата се захлопна, а лявата притисна рамото на Спартан. Той пое дълбоко въздух и натисна назад. Хидравличният механизъм изцвили в знак на протест, а Спартан простена.

Няколко секунди това беше борба на човека с машината, всеки един от тях се мъчеше да унищожи другия. Но за Спартан резултатът беше по-важен — той не можеше да си позволи да загуби. С взрив от нечовешко усилие той откъсна механизма за затваряне от вратата и след това, за по-сигурно, откъсна самата врата от пантите и захвърли металния лист на улицата.

После Спартан се пъхна покрай рамата и падна направо в колата, като се засили срещу Финикс и го блъсна право в главата.

Финикс се удари в борда на колата, отскочи от вратата и налетя обратно с всичка сила, нанасяйки троен удар в гърдите на противника си. Криорехабилитацията все още пулсираше във вените на Финикс и това заедно с вълната от адреналин, която той винаги имаше от чиста злоба, го правеха по-силен от Джон Спартан.

Колата беше в автоматичен режим, така че Финикс не беше ангажиран с управлението и можа да се нахвърли върху Спартан. Избута го през липсващата врата, като го държеше за гърлото и натискаше главата му към бордюра. Те се носеха към един пожарен кран, няколкостотин килограма студена желязна отливка, монтиран на тротоара. Съоръжението от безмилостно желязо и главата на Спартан очевидно бяха в една линия. И ако се удареха, нямаше да е никак добре.

— Ти си мъртъв, Спартан.

Спартан сграбчи Финикс за раменете.

— Говори за себе си.

Той преметна Финикс над главата си и го катапултира навън от колата в тъмнината. След това се намъкна вътре, разминавайки се с пожарния кран на сантиметри.

Но сега имаше друго препятствие, за което трябваше да мисли. Колата се движеше с повече от двеста километра в час — и се носеше право към огромното здание на сананджелиското полицейско управление.

Без съмнение, в колата имаше вградено някакво устройство за предпазване от сблъскване, но Спартан не знаеше ключът за задействането му. По-добре беше да опита по старинния начин.

— Ръчно управление, веднага! — изкрещя Спартан и кормилото се пръкна от бордното табло. Той го грабна и го завъртя, но беше твърде късно. Колата удари бордюра и полетя в нощното небе, без изобщо да докосва земята. Когато се удари в стъклената стена на зданието, за момент Спартан си помисли, че внезапно е влязъл в снежна виелица. От пода на помещението изскочиха хидранти и започнаха да изхвърлят големи гейзери от гъста, тежка пяна. Пяната обхвана колата, напълни я и я забави, сякаш Спартан беше навлязъл в цистерна с желе.

Това беше един странно ласкав край за такова лудо каране, но Спартан не съжаляваше, че то свърши.