Ричард Осбърн
Разрушител (24)

23

Вратите на частния асансьор на о’бозе почившия д-р Кокто се плъзнаха и отвориха, а тримата бандити на Финикс — Данциг, Елвин и Франсис, бяха залегнали в засада. Тримата едновременно откриха огън, заливайки кабината със стотина мощни изстрела. Чак след като превърнаха асансьора в димяща развалина, те си направиха труда да погледнат в него. Беше празен.

Никой от тях не забеляза кога Спартан и Хъксли влязоха във вестибюла откъм стълбището и се промъкнаха нататък по дългия коридор, постлан с дебел килим.

Спартан не можеше да повярва, че са стигнали до етажа толкова лесно.

— Стар номер — каза той, поклащайки глава.

— Стари престъпници — стар номер! — рече Хъксли с широка усмивка.

— Не се възгордявай — предупреди я Спартан мрачно, — фукането може да ти струва живота.

— Така е.

Внезапно Спартан се напрегна като куче-птичар, когато долови тежки стъпки по килима на хола и видя огромна сянка да предшества човека.

— Елвин! — извика Спартан.

Елвин се показа.

— Да?

— Помислих, че си ти. — Спартан стреля веднъж, точно прицелен в сърцето му. Едрият бандит падна като отсечен, а смъртта му беше въпрос на секунди.

Въпреки предупреждението на Спартан, Ленина се чувстваше непобедима.

— Хайде да намерим Финикс — каза ти нетърпеливо. — Хайде да свършваме с това!

Спартан кимна, затича напред и се стрелна през вестибюла пред входа към кабинетите на Кокто. Ленина беше точно зад него.

Данциг ги причакваше, надничайки като гаргула^[1] от перилата на вътрешния балкон, от който се наблюдаваше входа към работната станция на помощник Боб. В момента, когато Спартан се оказа на необходимото разстояние, едрият мъж скочи върху него от гнездото си като ястреб върху плячката си.

Спартан не го видя, но го почувства. Данциг се стовари на гърба му, свали го на земята и му изкара въздуха. Лошото момче хвана с шепа косите му и блъсна главата му в земята, но подът беше твърде добре тапициран и затова не можа да му направи кой знае какво.

Спартан го отблъсна, след това го ритна в гърдите и се нахвърли върху него. Двамата се хванаха и започнаха близък бой, разменяйки съкрушителни удари в ребрата и бъбреците.

Ленина измъкна шоковата палка от колана си, включи я и се приближи, опитвайки се да помогне на партньора си. Но тъй като Спартан и Данциг се въртяха и движеха непрекъснато, тя стоеше нерешително — струваше й се, че може да парализира с еднаква вероятност и двамата. Така тя не забеляза последния убиец, Франсис, който се прокрадна към нея.

Той изби шоковата палка настрана и след това една огромна мръсна ръка се уви около шията й и я отлепи от земята, като я задушаваше, сякаш едрият мъж се беше превърнал в човек — бесилка. Ленина риташе и драскаше, но нейните хилави удари нямаха някакъв видим ефект. Франсис се хилеше злодейски, изстисквайки живота от тялото й.

Ленина чувстваше как гърлото й пламва, а тъмните облаци на безсъзнанието започват да се приближават до мозъка й. Потресена, тя разбра, че от смъртта я делят секунди. В отчаянието си тя протегна ръка и усети в ръката си дръжката на револвера на Франсис. Измъкна го от кобура и преди убиецът да може да реагира, зареди старинното оръжие и стреля.

Куршумът удари право в червата на Франсис и го хвърли назад към стената. Ленина се изправи и държейки револвера с две ръце, стреля още три пъти в него — един изстрел в сърцето и два в главата — просто за сигурност.

Спартан привършваше с Данциг. Той го удари силно с лакът в ребрата, завъртя го и заби коляното си в гърба му. Гръбнакът му се строши като суха съчка и той падна на пода, извивайки се в предсмъртни конвулсии.

Ленина беше в шоково състояние. Тя никога досега не беше се била, никога не беше убивала. Трудно можеше да понесе дори докосването до друго човешко същество, да не говорим за някой, който се опитва да я убие.

— Този човек умря от моите ръце — каза тя, треперейки. — Аз му отнех цялото бъдеще.

— Въпросът беше или ти, или той, Хъксли — каза Спартан.

Ленина почувства драскотините по шията и си спомни с трепет чувството, когато я стискаха за гърлото.

— Може би имате право.

— Хайде — каза Спартан и се затича към кабинета на мер-губернатора.

Стаята беше празна — с изключение на безжизненото тяло на Реймънд Кокто.

Хъксли още не можеше да повярва, че вождът и мечтателят е мъртъв.

— Sic transit^[2] Реймънд Кокто. О, Джон Спартан, цивилизацията, както я разбираме ние, върви към своя край. Какво ще правим сега?

— Не знам — отвърна Спартан. — Да издигнем статуя? Да направим парад?

Спартан беше впечатлен много по-малко от неочаквания жесток край на мер-губернатора. Той се взираше в компютърния екран на човека, опитвайки се да разбере данните.

— Какво е това?

Ленина Хъксли провери информацията и пребледня.

— О-о, това е лошо. Много лошо.

— Какво е направил?

— Намерил е достъп до криозатвора — каза Ленина. — Той се кани да размрази цялото крило с убийци рецидивисти… Повечето от тези хора не ви обичат.

Ако тя мислеше, ме е наранила чувствата му, той не го показа.

— Повечето от тях не харесват и майките си — каза той, запътен към изхода на помещението.

Той се спря достатъчно дълго, за да смъкне оръжието от мъртвите убийци и да се зареди с боеприпаси. Хъксли не можеше да откъсне поглед от убития от нея човек.

— Е, добре — каза тя, — въобще не ми достави удоволствие да причиня смъртта на този полудял криозатворник, но сега разбирам, че в някои особени случаи жестокостта е необходима.

Спартан кимна.

— Това е добре, защото сега разбираш защо трябва да го правя. — Той измъкна шоковата палка от колана й мушна я с нея, докосвайки я право в гърдите. Изненадата беше пълна.

Очите на Ленина Хъксли се обърнаха и тя започна да се свлича. Спартан я хвана, преди да се удари в пода и я сложи внимателно в едно кресло.

 

 

„Олдсмобил“-ът се понесе покрай оградата на криозатвора и спря с вой на спирачките. Спартан провери оръжията си, след което се спря за момент и се загледа в забраненото за посещения здание. В него кипеше дейност. Можа да чуе изстрели, шум от машините и заедно с това пронизителен вой на сирена. Саймън Финикс беше много зает, а Спартан знаеше, че той трябва да си намери някаква помощ. Дори той не можеше да размрази осемдесет криозатворници без никаква техническа помощ.

Спартан форсира двигателя.

— Изпрати лудия да хване луд — каза той, след това настъпи докрай педала за газта и голямата, очукана кола изрева към зданието.

В командната зала на затвора беше оживено, Финикс наблюдаваше как помощник Боб дава разпореждания на техниците да побързат с процеса на размразяване. Това беше опасно, разбира се — да се бърза, но нито Финикс, нито помощник Боб биха се обезпокоили, ако загубят един или двама — в ледените кутии имаше сума затворници.

От криогенния под бяха извадени дванадесет ледени контейнера и медицинските техници работеха по първите три от тях, режейки ги с лазери със синкав лъч.

Помощник Боб се разтревожи, когато се чу сигналът на периметричната охрана.

— Има нарушение при портала — каза той бързо на Финикс. — Някой е влязъл на територията на криозатвора и мисля, че няма да сбъркам, ако това се окаже Джон Спартан.

— Няма проблеми — каза Финикс.

Първите трима размразени затворници, Гънтър, Хауи и Джед, се появиха от ледените си килии, малко замаяни и с несигурна походка, Финикс се обърна към един от медицинските техници:

— Ей, приятел, имаш ли нещо наистина силно за разсънване? Да действа бързо, силно, амфетамини или нещо подобно?

— Разполагаме с мега адреналин, сър.

— Звучи добре — каза Финикс. — Ударете им по един.

— Да, сър. — Медицинският техник бързо вкара иглите в замаяните убийци и внезапно те се събудиха напълно. Очите им се разшириха и те извършваха непроизволни движения, докато лекарството нахлуваше в мозъците им.

Финикс се държеше просто.

— Хей, събудете се!

— Ъ? — каза Джед. — Какво по дяволите…

— Млъквай — заповяда Финикс. — Слушайте. Вие току-що бяхте размразени. Вие сте в бъдещето. Джон Спартан е някъде наоколо.

— Спартан! — изпищя Хауи.

— Точно така — каза Финикс. — Идете и го убийте, момчета!

Гънтър изпусна един смразяващ кръвта вик и се затича през широката двойна врата, за да намери Джон Спартан, а двамата му приятели го следваха отблизо…

 

 

Спартан беше в преддверието на затвора и предпазливо се насочваше навътре. Помещението беше пусто и подозрително тихо, на пропуска нямаше никакъв пазач. Прегърбен и приклекнал, Спартан се прокрадваше напред, оръжието му беше готово за стрелба. Ако Финикс беше размразил някого от смъртоносните си помощници, най-полезното оръжие на Спартан щеше да бъде изненадата.

Нямаше признаци да е открит, но не забеляза една малка камера, която незабавно го захвана. Внезапно големият видеоекран зад бюрото на пазача светна и на него се появи ухилената холограма на д-р Кокто.

— Поздрави — каза той, сияейки — и бъдете здрав.

Спартан вдигна оръжието си и пръсна екрана на хиляди малки късчета.

— Мразя повторенията — изръмжа той.