Ричард Осбърн
Разрушител (15)

14

Спартан излезе през парадната врата на „Тако Бел“ и по походката му безпогрешно личеше, че не е от клиентите, останали доволни от заведението. Той излъчваше респект — и „Боклуците“ можеха да кажат от пръв поглед, че Спартан ще им причини неприятности. Мършавият, опърпан младеж, яхнал също толкова кърпен мотоциклет, изфорсира машината няколко пъти, след това я включи на скорост и се понесе с рев към него.

Спартан бързо грабна знака „Паркинг с обслужване“, изтръгна пръта от земята и се приготви.

Мотоциклетът може и да беше стар и ръждясал, но „Боклукът“ съумя да изтръгне всичката възможна мощност от ревящия двигател. Той се носеше право срещу Спартан, решен да го прегази. Спартан стоеше, готов за атаката.

Изглеждаше, че предното колело вече го докосва, когато Спартан се задейства. Дългият прът очерта широк откос във въздуха, удари „Боклука“ в гърдите и го свали от седалката.

Мотоциклетът, изваден от равновесие, се удари в бордюра, преметна се и избухна в кълбо от пламъци. Спартан не трепна, но клиентите на „Тако Бел“ скочиха да търсят прикритие.

„Боклуците“ се нахвърлиха върху Спартан, но всичките паднаха под неистовата серия удари, болезнено слабите младежи бяха покосени като зелена трева. Те го нападнаха с такава готовност и направиха толкова много капитални грешки в изкуството на нападението и отбраната, че Спартан трябваше да предположи, че са новаци в тази работа — да се правят на грубияни.

Изведнъж обаче „Боклуците“ решиха да увеличат залога. Канализационната решетка в средата на улицата изхвръкна като от взрив и от нея изскочиха още половин дузина бойци, които изглеждаха малко по-решителни. Носеха велосипедни вериги и ръчно направени нунджако, а неколцина от тях май че и знаеха да си служат с тях.

— Чудесно — мърмореше Спартан — те докараха цял отбор. — Той свали двама от нападателите без съзнание, стоварвайки се върху тях с цялата съкрушителна тежест на тялото си. — Само ако можехме да ги накараме да останат и да продължат играта.

Спартан се изплъзна от удара на един „Боклук“, размахващ стара алуминиева бухалка за бейзбол, удари го по тила и се обърна да отрази следващото нападение.

Но „Боклуците“ бяха загубили интерес към него. Те се бяха нахвърлили върху фургона с хранителни продукти и трескаво разкъсваха кашоните с храна. Някои пъхаха храната в брезентови торби, други я тъпчеха в устата си, поглъщайки материали за хиляди бурито, сякаш не бяха яли от месец.

— Протеин! — извика един от тях. — Намерих протеин!

Това накара Спартан да спре.

— Протеин? — Порази го, че такова нещо може да бъде особено интересно за закоравели престъпници. — Какво става?

Вместо отговор един последен храбър „Боклук“ стовари своя нунджако по мускулестото рамо на Спартан. Младият човек се оттегли назад, едновременно ужасен и горд от това, което бе направил.

Спартан се вгледа в изненадания „Боклук“, наблюдавайки го как се готви за следващото нападение. Той удари Спартан още веднъж, но ударът не предизвика никаква реакция. Замахна още веднъж с нунджако, влагайки цялата си сила в атаката, но този път Спартан изстреля твърдия си като камък юмрук и спря удара във въздуха. После залюля безпомощния „Боклук“ с края на веригата и го хвърли като топка за боулинг в тълпата от „Боклуци“, струпани около фургона. Те изпопадаха като кегли.

— Всички сте арестувани! — викна Спартан.

В средата на сплитането от ръце и крака Едгар Френдли се мъчеше да се изправи. Погледна към Спартан, — на лицето му се четеше насмешка. Той не знаеше кой е този мъж, но знаеше, че едрият полицай действа зад границата на закона.

— Какъв шибан герой! — озъби се той. Помогна на един от своите „Боклуци“ да се изправи на крака и нарами един кашон с храна. — Хайде! — нареди той. — Да изчезваме!

„Боклуците“ започнаха да се отдалечават с препъване и залитане, натоварени с храна. Спартан се взираше напрегнато, опитвайки се да разбере какво става тук. Пристъпи към обезумялата тълпа и най-близкият „Боклук“ падна на колене, от парцаливото му сако се посипаха кутии с храна.

— Моля ви, недейте… Моля ви, не ме бийте — повтаряше младият човек. „Боклукът“ просто се страхуваше за живота си и нещо вътре в Спартан го накара да спре. Той само наблюдаваше как парцаливата банда се стрелкаше в канализационната шахта, от която се беше появила.

Неочаквано до него застана Ленина Хъксли.

— Каква безразсъдна непринуденост! — каза тя, а очите й горяха от възхищение. — Изглежда, като че има нов овчар в града.

— Шериф^[1] — каза Спартан, наблюдавайки как се измъква последният от последните боклуци. — Казва се шериф.

— Вие бяхте великолепен, Джон Спартан! — извика тя.

— Какви бяха тези момчета?

— Ние ги наричаме „Боклуци“ — каза Кокто. Той се приближаваше към Спартан и ясно се виждаше, че не е щастлив. Помощник Боб подтичваше край него. — Те са доброволни отцепници от обществото. Те треперят под нас в каналите, в изоставените тунели. Рожби на тъмнината.

Помощник Боб пое думата от началника си.

— Те са само разбойници и хулигани — каза той решително. — Общество от крадци.

— Крадци? — попита Спартан. — Мислех, че няма никакви крадци тук, в рая.

— Това са последните престъпни елементи в целия мегаполис — каза помощник Боб. — Вече са в ход плановете за изчистване на тази опасност веднъж завинаги.

Кокто кимна одобрително. Неговият подчинен цитираше безпогрешно „Събраните речи на мер-губернатора д-р Реймънд Кокто“.

— Опасност? Те не ми се виждат опасни — каза Спартан. — Виждат ми се само гладни.

Ленина все още беше под впечатлението на героизма му при акцията.

— Това е само защото сте свикнал с много по-големи опасности, Джон Спартан. На живо сте по-добър, отколкото на лазерен диск. О, и забавния начин, но който направихте остроумните забележки, преди да проведете боя със странно въоръжения „Боклук“. Това беше толкова… толкова…

Спартан поклати глава.

— Ей — каза той гневно, — това не ти е Дивия Запад. Дори Дивият Запад не беше чак толкова див. Да ранявам хора не е моят идеал за добри времена.

— Наистина ли? — попита Ленина. От всичките си изследвания тя бе стигнала до заключението, че Джон Спартан е професионалист в насилието, който се наслаждава на работата си. Как е могла да сбърка толкова много?

— Е — призна Джон Спартан, — понякога е така. Всичко зависи от противника. Срещу Саймън Финикс играта е истинска. Но когато имаш насреща си шепа гладни момчета… Това е грешка, фатална грешка. — Той тъжно поклати глава. — Знаеш ли, мисля, че ми харесваше повече тогава, когато всички очаквахме да се пържим в атомния ад. Тогава беше… по-честно.

Спартан хвърли гневен поглед на Кокто и след това отмина. Ленина Хъксли преглътна и въздъхна. Тя не можеше да повярва, че някой може да се осмели да говори на мер-губернатора по един такъв неуважителен начин. Погледна към д-р Кокто, който гледаше с пламтящ поглед след отдалечаващия се Спартан.

Ленина го последва, решена да го възпре от друга подобна ужасна грешка.

 

 

Беше й необходимо известно време, за да успокои Спартан и да го убеди да се качи в колата й. Тя караше през смрачаващия се град, като поглеждаше разтревожено към него, а той седеше на седалката до нея с поглед, вперен право напред.

Най-после той пое дълбоко въздух и се помъчи да потисне гнева си.

— Виж какво — каза той меко, — съжалявам, че изпуснах нервите си там, преди малко…

Ленина отхвърли неговите извинения.

— Няма нужда да правите смекчаващи изказвания. Усвоила съм прекалено много неща контрабандно и направих грешка с вас.

— Така ли?

Ленина кимна.

— Аз си ви представях като някой, който унищожава лошите с щастлива усмивка на лицето, но сега разбирам, че вие сте един мрачен професионален стрелец с пистолет, който стреля само когато се налага.

Спартан въздъхна тежко, кимна уморено. Тя просто не можа да го разбере.

— Хъксли. Спри! Аз нямам нищо общо с това… Просто си вършех работата и — той сви рамене — всичко около мен се рушеше. Все така ставаше.

Ленина се загледа в загадката, която седеше до нея. След това взе малка плоска кутийка и се пресегна към него.

— Хей, нека да сменим темата. Тук е онова, което търсите. — Тя му я подаде. — Защо ви трябва?

Спартан я пъхна в джоба си:

— Благодаря. Това е просто предчувствие.

— Не искате ли да ми кажете?

Спартан поклати глава.

— Твърде рано е.

Ленина насочи колата към една отбивка от магистралата и спря пред двора на едно огромно, блестящо сребристо геометрично здание.

Спартан се зазяпа в огромната стройна кула. Сякаш стигаше до облаците.

— Тук ли живееш?

— Вие също живеете тук — каза тя усмихнато. — Уредих ви жилище в същия коридор, където живея аз.

Асансьорът ги изнесе на горните етажи с такава скорост, като че бе изстрелян с оръдие, след това Ленина го поведе по дълъг коридор към своя апартамент.

— Всичко е кодирано с глас — обясни тя, влизайки в тъмния апартамент. — Така че ако имате нужда от нещо… просто го поисквате. Светлина!

Светлината се включи незабавно. В този ден, пълен с изненади, може би апартаментът на Ленина беше онова, което го изненада най-много. Тук имаше твърде малко неща от 2032 година — тя се беше опитала да възстанови обстановката в един апартамент от 90-те години. Но, както се случва с хора, научили всичко от книгите, без да го изпитат, не беше могла да го докара напълно.

На пода имаше персийски килим, всички мебели бяха обвити в един разгул от съкрушителен червен велур. По стените имаше плакати с гигантски камиони, а по масичките и книжните полици бяха разхвърляни разни дрънкулки. Ако Хъксли се е надявала да си обзаведе апартамента в стил 1990 година, тя беше далеч от истината; приличаше на детска стая и на жилище на човек, който се занимава по малко с търговия с наркотици.

Разбира се, Спартан беше прекалено възпитан, за да каже нещо, което би могло да засегне чувствата й.

— Как ви се вижда? — попита тя гордо. — Изщраках сума кредити, за да си направя един истински апартамент от двадесетия век. Нали е хубаво?

— Това е много… — Той не знаеше точно какво, но сигурно беше много. Той кимна, надявайки се това да означава одобрение.

— Нали? — попита тя с усмивка.

— Абсолютно!

Тя светна от удоволствие. След това погледна към пода.

— Джон Спартан — каза тя, — има разбира се, добре известна и документирана връзка между пола и насилието.

— Така ли?

Ленина сви рамене.

— Ами… не толкова като причинен ефект, но в състояние на обща неврологична възбуда.

Спартан се вгледа в нея, чудейки се накъде, по дяволите, бие.

— След като наблюдавах вашето поведение пред „Тако Бел“ и анализирах моето резултиращо състояние, мислех си, дали имате желание да правите секс.

Сега тя го гледаше право в очите, с леко похотлив израз на устните.

„Май че чудесиите на този ден няма да свършат“ — помисли си той и каза:

— Секс?

Ленина Хъксли кимна.

— Точно така.

— С теб?

Ленина кимна.

— Потвърждавам.

— Сега?

Ленина се засмя.

— Разбира се! Защо трябва да отлагаме? Хвани момента!

Това беше едно късче от двадесет и първия век, което хареса на Спартан. Никакво мотаене с ресторанти и цветя — направо на въпроса. Джон Спартан отдавна не беше правил секс и определено би могъл да предприеме нещо сега. Но цялото му възпитание и вродени инстинкти му подсказваха да не показва нетърпение.

— Ъ-ъ-ъ… ъ-ъ-ъ… ммм… да — каза той със срамежлива усмивка. — Бих искал да правя секс.

— Чудесно! — възкликна Хъксли самоуверено. Тя се обърна бързо и извади два странни сребристи шлема и мъхеста бяла кърпа от шкафа в ъгъла на хола. Набързо нахлу шлема на главата на Спартан и го закопча здраво. После щракна един ключ отстрани на шлема и устройството забръмча тихичко, една червена светлина примигна няколко пъти, преди да превключи на зелено.

Ленина Хъксли се настани на дивана, нахлупи своя шлем и го включи. После сложи кърпата помежду им. По красивото й лице премина леко мечтателен израз.

— Сега трябва да се отпуснете — каза тя тихо. — Започваме след няколко секунди.

— Какво започваме?

— Да правим секс, разбира се. Само почакайте.

Внезапно картината на шлема се включи и Ленина се появи пред очите на Спартан, плавайки на няколко сантиметра над земята. Нейното изображение беше облечено в халат от прозрачна материя с нежни рисунки, който леко се развяваше край стройното тяло.

Тя се носеше към Спартан, от дрехата й сякаш се белеха парчета, които се разтваряха във въздуха и изчезваха след секунди. Тя свали горната част от халата, разкривайки твърдите си, пълни гърди…

Спартан я гледаше, зяпнал от учудване — и удоволствие — докато разбере какво става. Тогава издърпа шлема от главата си и го хвърли настрана, на лицето му беше изписано объркване и тревога.

Еротичното, провокиращо изображение изчезна и той видя Ленина да стои все още на дивана, напълно облечена.

— Какво има? — попита тя. — Вие прекъснахте контакта.

— Контактът? — попита Спартан. — Та ние изобщо не сме се докосвали!

Ленина свали шлема си. Сега беше неин ред да изглежда объркана и обидена.

— Да се докосваме?

Спартан изглеждаше напълно сконфузен.

— Правилно.

— Но аз мислех, че вие искате да правите любов?

— Това ли наричате така? — Спартан посочи сензорния шлем на лицето й.

Ленина сега беше засрамена. Тя скочи на крака, лицето й беше червено от гняв и негодувание.

— Доказано е, че вир-сексът предизвиква алфа-вълни от по-висок порядък по време на дигитализираното пренасяне на сексуалната енергия!

— Добре, това е великолепно — каза Спартан със смях, — но какво ще кажеш просто да го направим по старомодния начин?

Тя го изгледа, отдръпвайки се шокирана и огорчена. Ленина не можеше да повярва, че той би могъл да й предложи такова нещо.

— Ъп! — прилошаваше й само при мисълта. — Да не би да предлагате… — Тя с труд се застави да каже думите. — Трансфер на флуиди? — тя го изрече с потреперване.

Спартан се ухили.

— Искам да кажа обезкостяване, диво мамбо, ти знаеш — той раздвижи бедрата си като лош имитатор на Елвис, — цуни-гуни.

— Това вече не се прави! — пое дъх Ленина. — Не може и да става въпрос за това!

Спартан я гледаше, сякаш тя беше полудяла, окончателно, напълно и безвъзвратно.

— Вече не се прави? Как е възможно?

— Да се обменят телесни течности? Вие знаете ли до какво води това?

Спартан се ухили отново:

— Аха! Знам! Това води до деца, пушене, желание да се нападне хладилника…

Ленина не желаеше да бъде забавлявана.

— Безконтролната обмяна на телесни флуиди е била една от основните причини за рухването на вашето общество. — Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои. — След СПИН се появил НРС. След него УБТ.

— Така ли? — каза Спартан объркано. Хей, аз съм спал тридесет години. Чист съм.

Ленина енергично врътна глава:

— Това няма значение. Едно от първите неща, които успя да постигне д-р Кокто, бе да направи чрез закон и поведенчески инженеринг всички видове обмен на телесни флуиди социално неприемливо поведение. Не се прощава дори обмен чрез устата.

Сега Спартан беше напълно поразен.

— И няма никакви целувки? Аз бях добър на целувките. Велико нещо, просто велико — д-р Кокто е намерил едно мирно занимание, в което съм добър — и го обявил за незаконно. Това момче не се шегува.

Ленина беше все още отвратена от мисълта какво иска да прави той с нея. — Брр!

— А как правите децата? — попита Спартан. — Откъде идват всичките малки Ленини и Алфредовци?

— Питате за креацията? Ходим в лабораторията. Течностите се пречистват, проверяват и преливат само от оторизиран медицински персонал. Това е единственият законен начин.

Спартан се ухили и пресегна към нея.

— Какво правите? — попита тя и се дръпна.

— Нарушавам закона.

Хъксли беше разярена и скочи на крака.

— Вие сте дивак! Джон Спартан, желая да напуснете жилището ми незабавно! — Тя посочи вратата и тропна с крак. — Вън!

— Но аз… Аз само се опитвах да…

— Не ме интересува! Моля, напуснете незабавно! Идете в жилище 2261-С!

Спартан поклати глава и тръгна към вратата.

— Някои неща винаги са си все същите — каза той.

Вратата зад него се затръшна.

 

 

Спартан се лута известно време из огромното здание, докато намери апартамента си. Тъй като в бъдещето нямаше престъпления, нямаше и ключалки на вратите. Пипнешком налучка пътя към хола и се спря в тъмнината.

— Аха… Светлина! — каза той, чувствайки се малко глупаво да си говори сам. Щеше да бъде по-добре, ако все пак имаше електрически ключ — поне от онези с връвчица — защото какъв беше все пак смисълът от премахването на ключа? Светването на лампите никога не бе нещо трудно в миналото. Това беше просто промяна заради промяната.

Новият дом на Спартан имаше цялото очарование на изоставен хладилник. Същата форма и големина, като на Ленина Хъксли, но дори нейните несръчни опити върху интериора бяха дали топлина на жилището. В стаята доминираше огромен видеоекран, сиво-черният монитор беше като око на слепец.

Апартаментът беше стерилен, опазен от всяко човешко докосване — с изключение на криопакета с личните му вещи, доставен от затвора, кълбо яркочервена прежда и чифт дълги игли за плетене.

Ръцете му започнаха да треперят, когато стигна до кълбото вълнена прежда, сякаш беше привлечен от храна. Загледа се в ръцете си, изненадан от неволната реакция, откъсна се от преждата и се тръшна в забележително неудобното футуристично кресло, загледан в пространството.

Миг по-късно, когато Спартан погледна надолу, изведнъж откри в ръцете си иглите и че несъзнателно плете с едно съвършено умение. Пръстите му замръзнаха, когато си пое дъх от изненада и объркване. Той не знаеше да плете!

Внезапно видеоекрана оживя и на него се появи една съвсем гола жена. Тя деловито си миеше зъбите и гледаше отражението си в едно огледало.

— Здрасти, Мартин — каза тя. — Мислех си… — Тя погледна в огледалото си и видя как Спартан я гледа с изумление. — О, Боже мой! Извинете, набрала съм погрешно номера! — Жената се пресегна към ключа и изображението й изчезна.

До този момент Спартан не беше схванал, че екранът е телефон. Помисли за момент, после се обърна към екрана.

— Ъ-ъ, телефонния указател… моля.

Машината отговори моментално.

— Видеофонният указател е включен.

Гласът беше мъжки и студен, самата деловитост и компютърна ефективност.

Спартан едва не се отказа, обезкуражен от машината, но накрая събра смелостта си и заговори.

— Имате ли номера на Кейти… — започна той, след това се поправи сам. — Ъ-ъ, тя би трябвало сега да е Катрин. Фамилно име Спартан. Или може да е с фамилията на майка си… Уорън… или… — Тогава една ужасна мисъл го порази — Майка й може да се е омъжила повторно. Обаче тя е починала вече… — Внезапно Спартан осъзна, че той дърдори, изливайки сърцето си пред машината. Спря, объркан от откровението си пред нея.

Видеоекранът прерови огромния си мозък и отговори бързо.

— Няма справка за Кейти Спартан. Няма справка за Катрин Спартан. Няма текуща справка за Катрин Уорън.

— Няма текуща справка? — попита Спартан. — Значи е имало?

— Има регистриран номер на Медлин Уорън до 2010 година. Регистриран друг домашен номер до 2028 година.

Спартан се наведе в неудобното кресло.

— Какво е станало след това?

— Няма справка — отвърна компютърът.

На Спартан му се стори, че той стисна здраво устни, като играч на покер, който си пази картите.

— Умряла ли е? — попита Спартан, страхувайки се от отговора.

— Не е издаден смъртен акт. Няма справка.

— Добре е, че тя не може да умре без разрешение — каза Спартан язвително. — Преместила ли се е?

— Не е издадено разрешително за преместване — отговори компютърът. — Няма справка.

Спартан започна да се безпокои защо тази машина пести подробностите за живота на дъщеря му.

— Причини за липсата на справки?

Но мозъкът на видеокрана се беше отдръпнал, както беше предвидено.

— Кой номер желаете да повикате?

— Защо не опиташ да ме свържеш с Елвис? — попита Спартан кисело.

Телеекранът беше програмиран да не приема оскърбителни и заплашителни заявки или пък прищевки.

— Бъдете здрав — каза той и изключи.

— Обзалагам се, че нямаш предвид точно това — каза Спартан.

Той стана и закрачи из стаята, чудейки се какво да прави сега. Повече от всичко искаше да намери дъщеря си, обаче за това трябваше да почака, докато изучи малко по-добре положението в страната. Това включваше тайната — какво беше станало със Саймън Финикс. Дали би могъл да направи нещо?

Той си спомни малката кутия, която му беше дала Ленина Хъксли. Извади я от джоба си и я отвори. Вътре имаше купчинка от тънки като вафла лазерни минидискове, извадени от охраняемите камери на Сананджелиския музей на изкуството и историята.

Спартан пъхна първия в отвора на четящото устройство в долната част на видеоекрана. Това беше кристалночиста картина от експлозията в Залата на насилието, снета в момента, когато димът и отломките излитаха през покрива. Това беше снимка с високо качество — но не му говореше нищо.

Следващата снимка разкриваше малко повече. Този път наблюдението беше хванало д-р Кокто и помощник Боб как вървят през двора към музея.

Спартан зареди третия диск в машината. Това беше неясно изображение, хванало помощник Боб, падащ като убит, на половината разстояние към земята. Кокто беше се наклонил, а в края на кадъра имаше петно от дим. Това трябва да беше стопкадър от момента, в който Саймън Финикс беше изстрелял един-единствен куршум срещу двамата.

Последната снимка беше най-завладяваща. Тя показваше как Кокто и Саймън Финикс се срещат лице в лице. Спартан изучи снимката внимателно. Двамата мъже сякаш говореха, дори разговаряха. Нямаше и намек от заплаха в очите на Финикс, нито пък Кокто и помощник Боб изглеждаха уплашени за живота си. Спартан се взираше и се чудеше за какво ли биха могли да разговарят привидно спокойният мер-губернатор и маниакът — убиец.

Джон Спартан беше до толкова потънал в мислите си, че дори не забеляза как посегна несъзнателно към кълбото и започна напрегнато да плете, а почукването на иглите беше единствения звук в стаята.