Ричард Осбърн
Разрушител (11)

10

Стегнат в новата си униформа на служител на САПУ, Джон Спартан изглеждаше като образец на полицай от двадесет и първия век. Но се чувстваше като шут.

Седнал на предната седалка в полицейската кола на Ленина Хъксли, той изследваше униформата си — от остроумната шапчица до високите до коляно ботуши със странични ципове.

— И на какъв трябва да приличам? На капелмайстор? — каза той с неприязън. — Това не е полицейска униформа. Това е подигравка. Какво ще трябва да правя? Да водя парада на Празника на розата? — Той се потупа по джобовете и разтърси колана с екипировка. — Какви са всичките тези неща?

Хъксли започна да сочи всеки предмет от екипировката, обяснявайки:

— Пряка биолиния за предаване на показанията на жизненоважните органи — каза тя, — радиовръзка на телефония с базата и между служителите, кодирана според ранга, статута на партньора и приоритетността на случая. Запомнихте ли?

Спартан посочи още един предмет от екипировката, сребрист уред, дълъг около десет сантиметра.

— А това какво е?

— Свирката ви. Носи се в джобчето на гърдите.

„Господ да ми е на помощ“ — помисли Спартан.

— Трябва да имате свирка — каза Гарсия сериозно.

— Разбира се — отвърна той, — това е чудесно. Ако колите нещо се объркат, ще мога да регулирам движението.

— Общо взето трудностите в движението са отстранени — рече Ленина Хъксли.

— Можете да му викате Сан Анжелис или Лос Анжелис, но тук, в Южна Калифорния, винаги е имало транспортни задръствания.

Ленина Хъксли се усмихна самодоволно.

— Ако се качите в колата ми, мога да ви покажа.

Спартан се натика отзад в малката кола и се загледа през прозореца, изненадан от блестящия, чист град, населен с щастливи хора. Ефектът от замразяването изчезваше бързо, но кожата на лявата му ръка продължаваше да го сърби и той се почесваше разсеяно, докато оглеждаше странния нов свят около себе си.

— Това навярно изглежда доста странно за вас — обади се Алфредо Гарсия.

Спартан се изсмя късо.

— Доста странно? Това не е моя град. Как очаквате да го защитавам? Не разбирам хората, да не говорим за вас…

Ленина Хъксли не се канеше да спори.

— Вие идвате от общество, в което всеки осемнадесетгодишен човек е видял двеста хиляди акта на симулирано насилие.

— Да — каза Спартан, — и какво?

— В нашето общество тази цифра е три или четири. Ако някои от тези хора — тя посочи към неколцината пешеходци на тротоара, който караше Спартан да предполага, че са в Уестууд, — можеха да гледат „Троен дубльор“ и да видят как Моу пребива от бой Къдравия, те биха плакали, Джон Спартан. Биха плакали!…

— От „Троен дубльор“? — учуди се Джон Спартан.

— И аз самата! — добави Хъксли. — Увличам се малко от шокиращи филми, истински и фантастични.

— Така ли?

Хъксли кимна:

— Както по времето, когато оня ваш изключителен трактор издърпа вълнолома на Санта Моника така, че го превърна в купчина камъни, та да затвори капана за една група бандити, които… — Ленина бърбореше щастливо, очарована от миналите подвизи на Спартан.

Но на Джон Спартан не му беше интересно да слуша преразкази на собствените му стари бойни истории.

— Бих искал да разбера какво се е случило с дъщеря ми.

— Ние направихме проверка в централния компютър за населението — обади Гарсия.

— Вашата дъщеря не фигурира в списъците на градското население — каза Ленина Хъксли. — Ще продължим да търсим, но засега няма нищо за сегашното й местонахождение.

Спартан въздъхна и поклати глава. Чувстваше се отчужден от този тайнствен свят, който с нищо не напомняше научнофантастичните книги от неговата младост. Това беше едно напълно чуждо място, странно като далечна планета.

Ленина Хъксли му съчувстваше с цялото си сърце.

— Вие изглеждате много самотен, Джон Спартан?

— Имате право — отвърна той горчиво.

— Не всичко е толкова променено — меко рече Ленина Хъксли. — Може би ви се иска да послушате старомодната станция? — Тя му намигна, като възрастен, който иска да заинтересува дете. — Старомодната, Джон Спартан!

Гарсия се ухили и включи радиото. Колата се изпълни с музика. За огромна изненада на Спартан „старомодното“ не бяха стари песни, а стари рекламни стихчета. В този случай — песничката за „алка зелтцер“.

„Щом в чашата изсъска, без съмнение,

чака ме огромно облекчение.“

— Не мога да повярвам! — възкликна Спартан.

— Това е най-популярната станция в града — обясни Гарсия. — Двадесет и четири часа непрекъснато мини мелодии. По ваше време са ги наричали реклами.

— Помня ги — каза Спартан.

Песничката за „алка зелтцер“ свърши и от радиото гръмна един дисководещ със свръхвесел глас:

— През следващия половин час идваме с няколко по-прохладни минути, включително някои от най-любимите ви — ще чуем песента за въртящия плуг, за кока-кола и нейното класическо „Искам да науча света да пее“ и безсмъртното „Изглежда като за бал, удобна като чехъл“. Обаче точно сега тук е вашето желание номер едно за деня, оцененият във времето стих за тлъстите месни тръбички — Бронираният хотдог!

— Уха! — оживи се Гарсия. — Това е любимото ми.

„Какви деца обичат брониран хотдог?

И дебели, и кльощави, и алпийски катерачи.

И яки деца, и глезени деца…“

Ленина Хъксли и Алфредо Гарсия пееха на глас заедно с радиото.

„Дори и децата с шарка най обичат дог — брониран хотдог.

Малките кученца обичат да хапят.“

Спартан се почеса и поклати глава.

— Няма ли кой отново да ме сложи в хладилника?

 

 

Всички полицаи в главния полицейски участък се обърнаха, за да видят Джон Спартан, смъртоносният полицай от жестокото минало, но бяха разочаровани, когато в диспечерската стая влязоха само Алфредо Гарсия и Ленина Хъксли.

— Има ли някаква нова информация за Саймън Финикс? — попита Ленина Хъксли, приближавайки се до Джон Макмилън. Те размениха недокосващо кръгово ръкостискане.

Макмилън поклати глава.

— Нищо… А къде е прочутият Джон Спартан?

— Отиде в банята — ухили се Алфредо Гарсия. — Предполагам, че се е стопил целия.

Най-близката морална кутия избръмча за момент, без да може да прецени дали Гарсия е направил цветиста забележка или не.

Спартан се появи от банята и измарширува пред тълпата полицаи. Те го гледаха внимателно, а той — тях и не можеше да се каже кой на кого се вижда по-странен.

Макмилън събра всичката си смелост и пристъпи напред, вдигайки ръка за недокосващо кръгово ръкостискане.

— Джон Спартан — каза Макмилън, — аз официално ви предлагам своята компания.

— Здрасти! — отговори Спартан.

Той пресегна и стисна яката на вид ръка на ченгето. Макмилън се опита да не го показва, но беше потресен от допира до чужда кожа. Беше отвратен, сякаш Спартан беше се изплюл отгоре му. Цялата тълпа от полицаи изглеждаше ужасена от видяното.

Спартан усети, че нещо не е наред, но не можа и да помисли какво е то — Ленина Хъксли незабавно му дойде на помощ:

— Ах, Джон Спартан, ние не използваме поздрави, при които има физически контакт.

— О — каза той, — благодаря, че ми казахте… — Имаше си нещо друго наум. — Хей, момчета, вие не знаете ли, че сте свършили тоалетната хартия?

Гарсия го погледна изненадано.

— Тоалетна хартия?

Ленина Хъксли сподави кикота си.

— Едно време, в двадесетия век — каза тя, — са използвали шепа мека хартия, когато е трябвало… когато са използвали тоалетната.

— Хартия! — възкликна Гарсия.

Целият полицейски отряд избухна в смях. Но не и Спартан. Той трябваше да отиде.

— Радвам се, че ви развеселих — усмихна се той, но на онова място, където би трябвало да бъде тоалетната хартия, има само една поличка с три малки черупки от морски миди.

Диспечерът Мъруин изръмжа тихо.

— Искаш да кажеш, имаше три, така ли?

Спартан му отправи един изпепеляващ поглед.

— Какво би трябвало да значи това?

Мъруин отскочи назад, уплашен до смърт:

— Мога да си представя колко объркващо би могло да бъде.

Но Спартан вече беше пренасочил вниманието си. Докато оглеждаше залата, забеляза едно старо и познато лице. Захари Лам си пробиваше път към стария си приятел. Разбира се, Лам беше остарял, а Спартан не — дори с един ден.

— Зах Лам! — извика Спартан. — Какво е станало с теб?

Лам сви рамене.

— Остарях, Спартан. На всекиго се случва. Накараха ме да кацна — завинаги.

Спартан не можеше да повярва на очите си:

— Мама му стара, последният път, когато те видях, ти си беше един новобранец с розов задник.

Моралната кутия избръмча деловито.

— Джон Спартан — обяви тя, — вие сте глобен два кредита за нарушаване на вербален морален статут 113. — От машината изпаднаха две листчета хартия. Спартан ги погледна и се обърна на другата страна.

— Тук е странно място.

Зах Лам се усмихна.

— А тази цялата работа няма ли си майка?

Гарсия и Ленина Хъксли наблюдаваха двамата мъже отблизо, както антрополози наблюдават странно и примитивно племе.

— Изглежда са приятели — каза Гарсия, — след като си приказват по най-просташки начин.

Ленина Хъксли изглеждаше обезпокоена.

— Ако бяхте чели моето изследване, Алфредо Гарсия, щяхте да знаете, че неуверените хетеросексуални мъже са свикнали да общуват по този начин.

— Жена ти още ли е толкова хубава? — попита Спартан, ръгайки приятеля си в ребрата. — Беше страхотна!

Лам се изхили:

— Да. Е, може и да гони шейсетте кила, но все още е най-страхотното… Няма значение.

— Продължавай — каза Спартан, — кажи го!

— Не мога. — Лам поклати глава. — Липсват ми онези дни. Но Саймън Финикс не ми липсва. Ще ни помогнеш ли да опандизим този кучи…

Спартан поклати глава.

— Мразя повторенията — каза той. — Май че това е първото престъпление, което ви се случва досега, а, момчета? И с всичките тези техники не можете да го хванете?

— Засега не можем.

— Е, аз ще ви помогна, но преди това трябва да уредя някои лични работи, разбирате ли? — Той се усмихна на стария си приятел и отиде при моралната кутия. — Лайно, чукам, пикая, по дяволите, кучка, проклет. Чукам.

Моралната кутия забръмча диво и като че ли не можеше да се справи с тази непристойна атака. От машината изскочи дълго парче хартия. Спартан я сграбчи, откъсна я и старателно започна да я размачква. Мачкаше се идеално.

— Повече няма да говорим за трите миди — каза той. — Връщам се веднага.

 

 

Ленина фактически беше поела разследването по случая със Саймън Финикс и бе свикала съвещание в шумната си канцелария.

Джон Спартан се чешеше яростно по ръката.

— Какво става тук? — попита той. — Какво ми е на ръката?

— Това е вашият код — обясни Джеймс Макмилън.

Спартан му хвърли един поглед.

— Моят какво?

— Вашият имплантиран код — обясни Ленина. — Саймън Финикс не е кодиран. Докато спяхте, в ръката ви беше имплантиран един чип. Всеки в този град има такъв код. Това е блестящата идея на д-р Кокто за зашиване на един биоинженерен микрочип в кожата. Датчиците в града могат да намерят всекиго по всяко време.

Джеймс Макмилън поклати глава.

— Дори не мога да си представя какво сте правили вие, полицаите, преди да бъде измислено това.

— Работехме за хляба си! — натърти Спартан. — От всичките тия фашистки боклуци ми се повръща!

Както можеше да се очаква, моралната кутия избръмча и започна стандартната си песен. Никой в стаята не й обърна внимание.

Спартан махна с ръка към събралата се компания:

— И в мен има едно от тия неща?

— Как мислите, от какво е този сърбеж, пещерни човече? — попита шеф Ърли. — Да не мислите, че ще ви оставим да излезете оттук без контрол? Имплантирането на кода беше второто нещо след размразяването ви.

Спартан се вгледа ядосано в ръката си.

— А защо просто не ме завързахте за задника?

Моралната кутия забръмча:

— Джон Спартан, вие сте глобен един кредит…

Шеф Ърли сега наистина беше ядосан.

— Мръсен месоядец! Колкото и първобитна да е била вашата епоха, не мога да си представя как са ви позволили да носите полицейска значка. Мисля, че вие сте тръгнали пак към криозатвора, Джон Спартан. Дали ще ви хареса това?

Ленина Хъксли застана между тях.

— Вие двамата, не може ли да укротите хормоните си? Имаме нужда от всеки мозък, с който можем да разполагаме при тази ситуация.

Обаче шеф Ърли се разлудя. Бушуваше из канцеларията и крещеше с цяло гърло. Нито Хъксли, нито Гарсия бяха виждали някога командира си толкова разгневен.

— Нямаме нужда от него! — крещеше Ърли. — Нашият компютър вече изследва всички възможни ситуации, които могат да възникнат в резултат на появата на Саймън Финикс и сме сигурни, че ще се опита да пусне нова лаборатория за наркотици и да формира престъпен синдикат.

Компютърът на Ленина Хъксли дрънна:

— Вие сте прав, шеф Джордж Ърли — каза той самодоволно.

— Благодаря — отвърна Ърли, вероятно без да съзнава, че говори на машината.

Спартан поклати уморено глава.

— Не искам да ви прекъсвам вас, двете папагалчета, но това е тъпо и шибано.

Моралната кутия избръмча, естествено…

— Вие си мислите, че той ще се опита да завърти бизнес? Да пробие на този пазар? Според вашите момчета, в този славен нов рай никой не търси наркотици.

— Но това е единственото, което той може да прави добре! — настоя Ърли. — Той ще следва естествените си наклонности.

Спартан не можеше да повярва, че полицията е дегенерирала до такава степен.

— Използвайте главите си. Финикс има нужда само от едно: пистолет. Той търси пистолет. Ясно и просто.

Спартан фучеше из стаята, а моралната кутия се опитваше да следи нарушенията на древното ченге.

— Финикс е завършен мегаломан, шибан психопат…

Кутията бръмчеше.

— Джон Спартан, вие сте глобен…

— Не забравяйте, че аз познавам тази лайняна глава…

Моралната кутия спря, за да продължи отново:

— Джон Спартан, вие се глобявате един…

— И знам, че първото нещо, което тоя педераст ще поиска да направи, е да изтрие шибаните самодоволни усмивки от лъскавите ви физиономии.

— Два… три… кредита за…

— Сигурно — продължаваше Спартан, — той би могъл да се опита да направи лаборатория за наркотици, да изгради пазар и да разтърси задниците ви до смърт, но кой има това дяволско търпение?

— Четири… пет… кредита за нарушаване на…

— Повярвайте ми — завърши Спартан, — той търси и ще търси пистолет. Човек като Саймън Финикс има нужда от пистолет.

— … на вербален морален статут 113 — завърши останалата без дъх морална кутия.

— Това е нелепо! — крещеше Ърли. — Безсмислица. Това са гов…

— Хайде — каза Спартан. — Хайде! Кажи го, де!

Обаче шеф Ърли се спря навреме.

— Това са големи глупости. Кой се интересува от мислите на този примат? — Той насочи пръст право към Спартан. — Опитайте се да проявите елементарно разбиране, Спартан. Пистолет!

— Точно така, шефе, пистолет! — каза Спартан спокойно. — Хората като Саймън Финикс без оръжие се чувстват голи.

Фактически и Спартан се чувстваше донякъде така…

— Може и да е вярно — беснееше Ърли, — но няма късмет. Единственото място, където човек може да види пистолет в този град, е… музеят.

— Музеят? — каза Спартан замислено. — Кой музей?

 

 

Сананджелиският музей на изкуството и историята беше огромен комплекс, който всекидневно привличаше хиляди посетители — главно групи от ученици и бойскаутски отряди, водени през изложбените зали от учителите си по история, които искаха да усилят впечатлението, че лошото старо време е било наистина много лошо.

Залите с високи тавани съдържаха всички видове остатъци от материалната култура на мъртвото минало, като например предметите в „Залата на Канцерогените“, където бяха показани колекции от цигари и пури, бутилки с алкохол и старателно опаковани тлъсти храни.

Най-голямата примамка обаче беше макет на квартал от стария Лос Анжелис, с опушени жилищни блокове и мръсни, жестоки улици, изпълнени с отровен въздух и дрезгав, шумен звуков съпровод.

Посетителите се трупаха край този дисплей, взирайки се в ужасните условия на лошото старо време.

Един компютър оживяваше винаги, когато някой посетител се приближеше до него:

„Ако искате да имате представа какво значи да прекараш един ден в Лос Анжелис през двадесетия век, моля натиснете бутона.“

Саймън Финикс ръгна бутона с пръст. Внезапно изложбата избухна в какофония от неприлични звуци. Въздухът над градската улица се изпълни със звуците на автомобилни клаксони, гръмки ругатни на испански, трясък на пистолетни изстрели, виене на полицейски сирени и стържещ ритъм на рап музика.

Тръпка на деликатно удоволствие премина през Саймън Финикс.

— Обичам това. — После видя знак, който сочеше към следващата експозиция: „Зала на насилието“.

Той се усмихна на срещнатия хлапак-скаут.

— Дом, сладък дом!