Ричард Осбърн
Разрушител (22)

21

Джон Спартан се измъкна от облака бяла пяна, като кашляше, плюеше и триеше лицето си. Ленина Хъксли знаеше достатъчно за карането на мощни коли през двадесети век, за да може да я спре. Тя изскочи от колата и се затича към полицейския автомобил.

— Помислих, че жизнената ви сила е прекъсната преждевременно — каза тя без дъх.

Спартан още изтриваше пяната от лицето си и окъсаната униформа.

— Да, и аз си помислих, че този път ще ме прецака. — Той тръсна ръцете си към земята, за да падне от тях пяната. — Какво е това нещо?

— Сигурпяна — каза Ленина Хъксли. — Много обществени сгради са защитени с нея.

— Мразя я — каза Спартан.

Въпреки лудешкото каране, Ленина Хъксли все още беше служител на сананджелиското полицейско управление:

— Я се погледнете! Имате ужасен външен вид.

— Не се безпокой за униформата ми. Просто ще си изплета нова.

Шеф Ърли се носеше към тях, целият зачервен и с ококорени очи.

— Джон Спартан! — пищеше той. — Вие сте… пещерен човек! Арестуван сте. Незабавно ще бъдете върнат в криозатвора!

Спартан почти му обърна внимание:

— Добре де, чувал съм за него. Виж какво, хайде да поговорим за това по-късно, а? — Той се отдалечи от шефа на полицията и започна да рови в остатъците от колата и пяната.

— Какво правите? — попита Хъксли.

— Търся нещо, каквото и да е. Обикновен пистолет. Ракетен пистолет… — Но арсеналът на Финикс беше изчезнал.

— По дяволите! — възкликна той. После погледна нагоре. — Това пък какво е?

Шеф Ърли също не можеше да повярва на очите си.

— Шокови палки вън! — изкомандва той.

По зелените поляни около полицейското управление от всички страни настъпваше орда „Боклуци“ начело с Едгар Френдли. Дъщерята на Спартан, Катрин, също крачеше сред тях. Спартан се усмихна гордо — той не очакваше от нея нещо по-малко.

Всеки човек беше въоръжен до зъби — въстаниците носеха дори носилки с телата на мъртвите криозатворници, убити в подземната битка. Те бяха завити с окъсани, мръсни чаршафи, които закриваха лицата и гърдите им. Най-странно от всичко обаче беше да се види как Алфредо Гарсия крачи с „Боклуците“, сякаш е един от тях.

Спартан се ухили:

— Хей, Гарсия, теб те удариха веднъж по главата и ти най-неочаквано се превърна в Панчо Виля^[1].

— В кого? — попита Гарсия.

— Няма значение.

— Дойде време и ние да си кажем мнението! — обяви Френдли.

Останалите „Боклуци“ кимнаха в знак на съгласие.

— Това е добре — каза Спартан. — Наистина е добре. Но докато се занимаваме с този въпрос, бихте ли ми заели един пистолет? Или може би два? Два ще е по-добре.

Незабавно „Боклуците“ пристъпиха напред и му предложиха да си избере оръжия и боеприпаси от богатите им запаси. Благодарен, Спартан заплещи две ръчни леки картечници и се опаса през гърдите с две ленти за тях. Сега той приличаше на Панчо Виля…

Шеф Ърли беше готов да се разплаче. На него винаги леко му прилошаваше, когато види оръжие. Главата му се въртеше. „Боклуци“ в неговия полицейски участък, оръжия, унищожени полицейски коли… Наистина, наближаваше края на неговия свят.

— Вие се каните да използвате тези оръжия за масово унищожаване срещу хора, които поддържат закона? — попита с невярващ глас шеф Ърли.

Френдли се усмихна тънко:

— Можем да използваме тези оръжия за пазаруване по бакалниците.

Спартан не обърна внимание на тези реплики. Отиде до носилките и внимателно огледа телата на мъртвите криозатворници, които „Боклуците“ бяха донесли изпод земята.

Когато видя лицата им, той се смая.

— Кои са тези странни мургави хора? — попита Хъксли.

— Познавам тези юнаци — каза Спартан. — Арестувал съм ги преди години… Бепо Колинс, автор на двадесет и две убийства — най-малко, защото поне за толкова знаем.

— А другият? — посочи Хъксли.

— Кодо Обата — отвърна Спартан, гласът му звучеше кухо. — Дори не ми се приказва какво е направил той. — Спартан изглеждаше много мрачен. — Тези са извън играта. — Но долу имаше още от тях… Саймън Финикс изглежда не се интересуваше колко проблеми беше създал. Да се извадят тези хора от затвора означаваше все едно да се отвори кутията на Пандора. — Никога не съм мислил, че ще срещна тези негодници отново. Надявах се да не ги срещам.

Фактът, че Кодо и Бепо бяха най-после мъртви, изглежда не можеше да го успокои достатъчно.

— Веднъж направих проверка — каза Ленина Хъксли гордо. — До вашето собствено затваряне четиридесет и пет от всичко двеста затворници в крилото за надживотни присъди са арестувани от вас. Истински рекорд…

— Точно сега тази статистика не е много успокояваща — каза Спартан. Той продължаваше да се пита колко от онези четиридесет и пет души Финикс беше измъкнал, за да му помагат при кървавата жътва тук, в бъдещето.

— Хей, татко — извика Катрин, приближавайки се към баща си. — Виж тук. — Тя държеше нещо в ръката си. — Ти ми даде това нещо едно време. Мисля, че сега може да ти потрябва.

Катрин отвори дланта си. Спартан погледна и видя, че тя държи неговата стара значка от лосанджелиското полицейско управление. Тя беше очукана, потъмняла и ръждясала по краищата, но си оставаше неговата лична полицейска значка.

— Благодаря — каза той.

Катрин го прегърна силно.

— Сега ти имаш семейство — каза тя. — Така че опитай се да бъдеш предпазлив, а?

Спартан кимна:

— Обещавам.

Катрин се засмя:

— Знам, че няма да стане. Желая ти щастие, татко.

— Благодаря, дъще. — Той се усмихваше нежно на дъщеря си и я разглеждаше отблизо. Зад бръчиците край очите и мръсотията по лицето можа да съзре чертите на съпругата си и почувства, че тридесет и шест годишната болка изчезва.

Спартан отиде при пушещия „Олдсмобил“ и се навря зад кормилото. Ленина Хъксли зае дясната седалка.

Шеф Ърли подскачаше край колата, като размахваше ръце.

— Не можете да напускате. Вие сте арестуван! Самото понятие изключва възможността за вашето заминаване.

— Карай нататък! — Спартан завъртя ключа, пусна мотора и го форсира. Земята сякаш се разтресе, а въздухът около мотора започна да трепти. — Хей, шефе! Остави това!

Ърли се обърна към Хъксли:

— Лейтенант! Аз ви заповядвам да поставите този човек под…

Ленина го прекъсна:

— Шефе, вземи тази работа и я пъхни…

Спартан я погледна и се поколеба дали да я поправи.

После се отказа.

— Почти я докара — каза той. После настъпи газта и Олдсът изрева в нощта. Там, навън, бяха лошите и Спартан се канеше да ги намери. А след това и да ги убие.