Ричард Осбърн
Разрушител (20)

19

Новината за пришълците от сананджелиската полиция в Страната на „Боклуците“ се разпространи бързо сред жителите и край тях започна да се събира тълпа от зяпачи, за да чуят какво имат да казват. В края на тълпата стоеше жена на средна възраст, слаба и висока, в очите й имаше някаква тъга, която не съответстваше на все още свежата и хубава фигура. Докато Френдли говореше на Спартан, тя започна да се промъква през тълпата, като постепенно приближаваше към пришълците.

Информацията, че Кокто иска смъртта му, не разтревожи Едгар Френдли ни най-малко. Той просто сви рамене и не промени държанието си.

— А ти си човекът, който ще свърши работата, така ли? Кокто те е намерил кой знае откъде и ти си дошъл тук да ме замразиш. Сега обаче ми се струва, че нямаш такова намерение. Така че от какво да се тревожа?

Спартан кимна:

— Така е. Но не съм аз човекът, от когото трябва да се плашиш. Аз излязох от фризера случайно. Оня, заради когото можеш да имаш кошмари, беше изваден оттам нарочно. Името му е Саймън Финикс.

Ленина Хъксли и Алфредо Гарсия подскочиха при споменаването на това име.

— Джон Спартан — каза Алфредо Гарсия, — аз съм длъжен да протестирам. Вие сте информиран, че Саймън Финикс е свързан с вашето предварително освобождаване от Х23-1. Резултатът от това е най-малко четири предумишлени убийства и…

— Вие можете да вярвате, в каквото искате, но вашият Кокто е програмирал Финикс да стане самоходна касапница и след това го е насочил срещу нашето момче тук.

— Не е възможно! — Каза Гарсия безстрастно.

Но Ленина не беше толкова сигурна.

— Изводът, до който стигнахте сега, е странен, Джон Спартан, но не намирам грешка във вашата логика.

— Не намирате грешка? — възкликна Алфредо Гарсия. — Не мога да повярвам, че можете да кажете такова нещо.

— Саймън Финикс би могъл да бъде идеално оръжие — обясни Ленина Хъксли. — Един убиец — рецидивист идеално подхожда за дивите подземни места, където сме сега.

— Мер-губернаторът няма нужда от оръжия — измърмори Алфредо Гарсия. — Това е един от ръководните принципи на нашето общество.

— Точно те ви трябват тук долу — каза Спартан.

Френдли поклати глава.

— Искаш да кажеш, че са размразили оня юнак само за да ме убие? Поласкан съм.

— Недей да се ласкаеш! — изръмжа Спартан. — Трябва да те е страх. Този човек е един шибан кошмар… Какво си направил, за да накараш Кокто да се разбеснее така?

— Спряхме водата и тока — отговори Френдли. — Крадем храна и нарушаваме комуникациите, предизвикваме недоволство. О, да! Забравих. И пишем злобни лозунги, където можем. В тези работи сме най-силни.

Спартан можа да забележи, че Френдли не оценява много високо шансовете си срещу Финикс. Той се опита да даде кураж на водача на „Боклуците“:

— Звучи, сякаш не сте могли да вземете добър старт.

— Като нарушители на закона ние сме си аматьори.

— Слушай — каза Спартан, — когато законът е несправедлив, хората трябва да се заемат и да го променят.

Ленина Хъксли все още имаше рефлекси, които не можеха да изчезнат:

— Джон Спартан, вие трябва да поддържате закона.

— Зависи какъв е — каза той просто, — и кой го прави.

— Сега пък ти си благороден — каза Френдли.

— Не знам дали е така — отвърна Спартан, — но знам, че следващия път, като отидете на пазар и започнете да тарашите „Тако Бел“, няма да се пречкам на пътя ви.

— Радвам се да го чуя.

Точно тогава жената на средна възраст излезе от тълпата и погледна Джон Спартан отблизо.

— Ти ли си Джон Спартан?

— Аз съм.

Но тя искаше да бъде съвсем сигурна.

— Джон Спартан, Разрушителят? — попита тя нетърпеливо. — Онзи Джон Спартан?

Спартан я гледаше въпросително, като че ли се опитваше да види нещо зад бръчките и посивяващата коса.

— Познавам ли те?

Жената се усмихна и премига, за да скрие сълзите в очите си.

— Да. Преди много години. — Тя направи още една крачка напред. — Ти ми обеща някога…

Спартан почувства да го залива вълна от болезнено, неопределено, забравено чувство:

— Да — каза той, — така беше. — Втренчено гледаше жената и внезапно почувства, че му просветва — Ти ли си, Кейти? — попита той.

Гласът на Кейти Спартан беше нисък, натежал от чувство:

— Да. Аз съм Кейти.

— Ти си моята дъщеря?! — каза той, дишайки мъчително.

Катрин се засмя нервно, без да знае какво трябва да прави.

— Да, аз съм твоята дъщеря… И съм по-стара от теб… Не знам какво да кажа. — Внезапно наведе глава. — Мама… тя не можа… — Мъчително търсеше думи, опитвайки да събере разпилените си чувства. — Страхувам се, че мама е…

— Знам — каза Спартан, — знам какво се е случило с нея.

Той пристъпи напред с несигурна крачка и притегли дъщеря си към себе си в здрава прегръдка. Катрин Спартан затвори очи, сякаш не можеше напълно да повярва в това, което става.

Едгар Френдли също имаше известни проблеми с възприемането на това, което става:

— Ама това истина ли е? — попита той, като се оглеждаше наоколо.

— Да — каза Гарсия твърдо, — фактически това е ии… истината!

— Вие двамата, ще млъкнете ли? — сопна им се Ленина, като гледаше с насълзени очи бащата и дъщерята.

Кейти Спартан се отдръпна от баща си и се загледа в него. Той беше като парализиран.

— Аз изпуснах… Изпуснах всичко… Целия ти живот. Изпуснах целия ти живот.

Катрин се усмихна измъчено:

— Знам… всичко е наред. Имаш късмет. Като малка бях истинска кучка. Винаги имах проблеми. Имах едно проблемче с властите. Познато ли ти звучи?

Джон Спартан се усмихна и погали косите на дъщеря си:

— Звучи прекрасно. Гордея се с теб.

— Гордееш се с мен? — възкликна Катрин. — Как можеш да се гордееш с мен? Ти почти не ме познаваш.

— Ти си тук долу, нали? — каза Спартан. — Ти си тук долу и се бориш, а не си подмазващо се нищожество горе.

— Това е генетично.

— Каквато и да е причината, това е повече от достатъчно да накара стария ти баща да се гордее.

— Стар? Аз съм по-старата от нас.

— Остави това. Разкажи ми всичко. Искам да знам всичко за теб.

— Всичко? — Катрин се засмя щастливо. — Всичко, и то наведнъж?

На Ленина Хъксли това й се струваше невъзможно, но огромната усмивка на лицето на Джон Спартан ставаш все по-широка и все по-щастлива. Целуна дъщеря си по челото, после я отдалечи от себе си, без да я пуска от ръцете си, загледан в нея със същата огромна светла усмивка на лицето.

— Да! — извика той. — Всичко. Абсолютно всичко. Започни оттам, когато ви оставих. Ти беше на шест…

— Шест? Не мога да повярвам, че някога съм била на шест. Толкова километри съм навила оттогава.

— Ей, не искам да слушам такива разговори.

Алфредо Гарсия беше най-слабо впечатлен от затрогващата сцена на срещата между баща и дъщеря.

Той потупа Спартан по рамото:

— Спартан!

— Зает съм — отвърна Спартан.

Но Гарсия настояваше.

— Спартан, аз наистина смятам…

Спартан се насили да се откъсне от дъщеря си за секунда.

— Какво?

Обаче Гарсия можа само да посочи. Спартан проследи погледа му и видя в средата на тълпата, на около десетина метра от тях, Саймън Финикс и неговите смъртоносни колеги. В ръцете му беше „ПМУ“. Усмивката изчезна бързо от лицето на Спартан.

В очите на Финикс имаше луд блясък, а на устата му — усмивка. Сякаш престъпникът беше взел усмивката на Спартан и я беше надянал.

— Нали знаеш, трябваше да направя още нещо в предишния живот, за да бъдеш толкова щастлив… — той помисли за момент. — Не знаех какво трябва да бъде това, разбира се…

След това стреля.

На Спартан му трябваше по-малко от секунда да се хвърли върху Катрин и да я свали на земята, закривайки я с тялото си.

— Легни! — изрева той.

 

 

Сякаш всичко стана едновременно. „ПМУ“ удари по ръждясалия корпус на един шевролет и той избухна в пламъци. Гарсия, Хъксли и „Боклуците“ успяха да се скрият достатъчно бързо.

Двамина от бунтовниците обаче не можаха да се скрият. Двамата мъже сякаш изригнаха и се превърнаха в две кълба от пламъци, когато „ПМУ“ за момент се насочи към тях, мъченическите им предсмъртни писъци раздираха въздуха около тях.

— Двама на цената на един — изкрещя Финикс, все още във възторг от смъртоносното, опустошително действие на „ПМУ“.

Криозатворниците се развличаха около своя луд вожд, стреляйки с всички видове оръжие. „Боклуците“ падаха под градушката от куршуми, които посичаха бунтовници и невинни зяпачи като смъртоносен оловен вятър, който разкъсва кости и плът. Въздухът беше наситен с писъците и стоновете на умиращите.

Неочакваната смъртоносна поява на Саймън Финикс завари Спартан напълно неподготвен и той се проклинаше за това лекомислие. В течение на няколкото секунди, които му бяха необходими да се ориентира и съсредоточи, вече бяха загинали половин дузина „Боклуци“. Той изпъшка и отхвърли една ламарина от себе си и се изправи на крака. „Беретата“ се появи в ръцете му и той започна да стреля бързо, като свали един от бандитите с безупречен изстрел право в челото.

Неочаквано Спартан забеляза, че не е сам. Едгар Френдли беше скочил на крака и отговаряше на огъня, другите „Боклуци“ също бяха изпълзели от прикритията си и бяха вкарали в действие бавните си, стари оръжия.

Финикс стреля още веднъж със страхотната „ПМУ“. Експлозията разкъса рахитичната електрическа мрежа, прокарана в работния сектор и лампите в пещерата започнаха да мигат и гаснат, а това докара до паника тълпата, която все още се криеше из нишите и дупките между двете стрелящи страни.

Тази пушечна война обаче не можеше да продължава дълго. И двете страни чувстваха недостиг от боеприпаси и затова скоро преминаха към ръкопашен бой. Това беше добре дошло за главореза на име Кодо. Той обичаше да убива със собствените си ръце, когато имаше възможност, затова нападна група невъоръжени хора, които се оказаха точно на пътя му.

Кодо си просичаше път през тълпата. В двете си ръце въртеше по едно мачете, с които жънеше кървава жетва. Вдигна едното, стовари го върху поредния „Боклук“, после се огледа за друг. За нещастие налетя право на Спартан, който го очакваше с дълга тежка тръба в ръцете. Той я стовари върху главата на Кодо и сграби едното мачете, а в същото време противникът му се строполи безчувствен. Спартан без колебание заби острието в гърдите на безмилостния убиец.

— Един по-малко! — извика той.

Едгар Френдли се оказа полезен съюзник. В момента, когато избухна престрелката, водачът на „Боклуците“ се прицели в Бепо и без да му мисли въобще, като че ли става дума за хлебарка, натисна спусъка и го унищожи.

Той се завъртя и видя, че Финикс е насочил „ПМУ“ право към Джон Спартан. Само след част от секундата той щеше да бъде отнесен в голям чаршаф от пламъци. Френдли стреля и изпревари Финикс.

Изстрелът се оказа неточен — Едгар Френдли искаше да пръсне главата на Финикс, но улучи смъртоносното оръжие и го изби от ръцете му.

 

 

Финикс винаги е бил твърд привърженик на принципа стратегическо отстъпление. Обезоръжен и под прицела на противника, той реши, че е дошло времето за оттегляне. Затича се по тъмния тунел, но Спартан веднага спринтира след него.

Финикс нямаше представа накъде бяга и когато стигна до дълго, ръждясало желязно мостче, свързващо двата бряга на една естествена пропаст в дълбочината на пещерата, той не се поколеба. Мостът не изглеждаше много здрав, но Финикс нямаше друга възможност да се опита да избяга. Той се втурна по ръждясалите планки и почувства как гредите се люлеят под тежестта му.

Спартан беше близо до него. Той се хвърли по мостчето след заклетия си враг. Но общото тегло на двамата мъже беше прекалено голямо за старите разкривени планки и те се пречупиха с ужасен стон. Спартан и Финикс пропаднаха в нищото, опитвайки се отчаяно да се хванат, за каквото могат.

Двамата мъже висяха един до друг на носещата греда, която държеше леката пътечка през пропастта. Нейните опори пращяха зловещо и заплашваха да рухнат всеки миг.

Спартан и Финикс висяха един до друг, а целта им да се унищожат взаимно беше забравена пред внезапната толкова важна задача да оцелеят.

Предпазливо започнаха да се придвижват сантиметър по сантиметър по гредата, с прихващане, опитвайки се да се спасят. Гредата се огъваше заплашително, а отслабналите железни връзки скърцаха и се разпадаха.

От челото на Спартан се лееше пот, докато пълзеше бавно към спасението си. Финикс, наопаки, като всеки луд, изглежда изпитваше огромно удоволствие. Смееше се така силно, че едва не се изтърва от гредата.

— Е, какво, Спартан — попита той, — харесва ли ти бъдещето? Вятър, а?

— Смешен бунт — каза Спартан през стиснати зъби.

Финикс продължи да се хили лудо.

— Разбра ли вече как става онази работа с мидите? Какво става с онова лайно все пак?

След това продължи и макар гласът му да оставаше весел, сякаш се забавляваше и веселеше, онова, което каза на Спартан, бе ужасно:

— Хей, ти знаеш ли, че изкара трийсет и нещо години в ледената камера? Спомни си, повече от половината ти живот — време, през което твоето момиченце порасна, жена ти пукна, а ти не беше наблизо, за да направиш нещо за тях? Помниш ли? Цялото това време ти изкара да се учиш да плетеш, докато хората тук, в реалния свят са мислели, че си малко луд?

— Млъкни! — изръмжа Спартан.

Финикс не млъкна.

— Добре, не знам как ще го наречеш, но за мен си е чиста загуба. Всичките трийсет години. Помниш ли онези трийсет пътници от автобуса, които ти разкъса на парченца, когато се опита да ме хванеш?

Спартан никога не можеше да ги забрави… Финикс изквича от смях.

— Знаеш ли какво? Те бяха вече мъртви, приятел. Мъртви преди още да се допреш до сградата. Студени като пакет замразен зелен боб. В затвора влязох с тридесет и шестгодишна усмивка — защото знаех, че ти си точно зад мен. — Финикс поклати глава. — Спартан, ако можеше да се видиш как изглеждаш сега.

— Кучи син! — изрева Спартан.

— Виж какво, аз си тръгвам. Беше ми приятно да висим заедно. Довиждане.

Внезапно Финикс започна да се люлее напред и назад на гредата, като постепенно се засилваше, след това се изхвърли в пространството, като се премяташе и въртеше като скачач от висок трамплин.

Спартан гледаше надолу и видя как Финикс тупна върху купчина от отпадъци на петнадесет метра по-долу. За момент той остана неподвижен и Спартан се надсмя над трескавото си опасение, че човекът може да си е счупил врата — това щеше да бъде най-малко задоволителния край, но точно тогава Спартан беше готов да приеме смъртта на Финикс, каквато и да е.

Но това не стана, Финикс скочи на крака и скоро изчезна в лабиринта от коридори, които кръстосваха Страната на „Боклуците“.

След това на Спартан му остана само да виси там. Гредата можеше да подаде всеки момент и той се опита с всички сили да се измъкне на безопасно място, но всяко усилие рушеше нестабилната опора.

Като видя Финикс да бяга, Спартан можеше да направи само едно. Не искаше да го прави, но нямаше друг избор. Със силен вик той пусна ръце от гредата и се стовари на дъното на пропастта. Падна върху купчина камъни и отпадъци, но скочи на крака само след секунди и хукна с всичка сила след Финикс.

Спартан тичаше по главната улица и видя старата продавачка на бургери от плъх просната пред малката си будка, скарата й беше преобърната. Жената се мъчеше да се изправи на крака и сочеше към ресторантчето. „Боклуците“, които преди минути почиваха вътре, пушейки цигари, бяха изчезнали.

Спартан се втурна в стаята, тичайки приведен, с насочен пистолет. Но помещението беше празно. Крадените въглища бяха струпани на уж случайна камара. Спартан погледна нагоре. На тавана имаше капандура.

— Кучи син! — Спартан скочи и се измъкна през отвора, взирайки се в тъмнината. Направо в скалата беше пробита укрепена с желязо шахта, разполовена от дълго стоманено въже. Финикс се катереше нагоре с видима лекота.

Спартан скочи обратно в ресторанта. Ленина Хъксли го чакаше, запъхтяна и с пламнали бузи. Тя беше едновременно вдъхновена и ужасена от избухналото насилие.

— Какво става? — попита тя.

— Това е един асансьор — каза Спартан. — Цялата стая е товарен асансьор, шахтата излиза направо на повърхността.

Спартан разкъса няколко от старите опърпани плакати на стената, намери пулта за управление и старовремския шалтер.

Хъксли се ухили.

— Качваме ли се?

— Да — отговори Спартан. После помисли — Не. Чакай. — Той се усмихна дяволски. — Моментико, сеньорита Хъксли. — Той хукна навън по главната улица, тичайки назад към работилницата.

— Сега пък какво? — каза Ленина, клатейки глава.