Мари Кордоние
Памела (9)

IX

— Кели! Най-сетне!

Кели, облечена този път в лазурносин ленен костюм на Диор, се спря на вратата. С опакования в целофан букет орхидеи имаше вид на току-що слязла от страниците на френско модно списание.

— И на какво дължа този топъл поздрав, Пам? Вчера не бях напълно сигурна, дали изобщо искаш да ме видиш. Робърт отказа да ме придружи. Той е на мнение, че първо трябва да утихне бурята, преди да се появи пред очите ти.

Памела прикри нетърпението си зад полуусмихната, полувиновна физиономия.

— Не говори глупости. Дори и да имах нещо против твоя голфист, сега във всеки случай е твърде късно да се съобразявате с мен, нали? Надявам се, че знаеш какво вършиш. Нищо повече не мога да кажа.

Кели остави букета на леглото и си придърпа стол.

— Няма страшно, никога не съм била по-сигурна. Как си днес?

— По-добре. Като се изключи черепът ми, пълен с развилнели се оси, и прекрасната галерия от сини петна на най-невероятни места, не мога да се оплача. Слушай, искам да те питам нещо…

Кели кимна.

— Давай, сестричке.

В последния момент Памела се поколеба. „Все пак с този въпрос ще се издам, че съм се опитала да й подлея вода. Но няма друг начин — щом като искам да узная истината, би трябвало да рискувам.“

— Тази вила… която твоят Робърт притежава в Сан Франциско…

— Имаш предвид мраморния мавзолей? — прекъсна я Кели. — Наистина, съвсем невзрачна къщичка, нали? Ужасно е неуютна. И сравнение не може да става с вилата, която нае в Кармел…

Памела нямаше желание да й бъдат изброявани недвижимите имоти, които всеотдайният съпруг на Кели бе предоставил на нейно разположение. Искаше да узнае нещо съвсем определено.

— Вие двамата в този „мавзолей“ ли живеете?

Кели поклати глава.

— О, не. Била съм там само един-два пъти, но ми стига. Твърде претенциозно е. Робърт иска да продаде вилата. Но я е заел временно на един приятел, който в момента няма постоянно местожителство. Е, скоро това ще се промени. Никога не съм допускала, че наистина ще се решиш да продадеш къщата на леля Рут. И каква е тази история? Щяла си да се местиш в Чикаго?

— По-бавно, ако обичаш. — Памела отбранително вдигна ръце. — Все още не съм във форма. Какво общо има решението ми да продам къщата с приятеля на Робърт? И откъде знаеш, че се каня да се местя в Чикаго? Кой е този приятел? Ти познаваш ли го?

Кели смаяно я зяпна.

— Естествено, ти също! Един доста арогантен наш съвременник, не намираш ли?

— Арогантен? И защо смяташ… тоест, откъде знаеш, че аз…

Главата на Памела пламна. Изведнъж осъзна, че хубаво се беше насадила на пачи яйца.

— Сигурна ли си, че си добре? — угрижено я погледна Кели. — Чувала съм, че след мозъчно сътресение се появяват празнини в паметта, но ти би трябвало да знаеш, че той е човекът, който те е намерил след злополуката.

Памела отмахна косите от челото си.

— Един момент, аз мислех, че е бил Секстън…

— Ами да — потвърди Кели. — Тони Секстън живее във вилата ни, докато си намери жилище, което да му хареса. Вероятно и той притежава същия носталгичен вкус към миналото като теб, иначе би приел предложението на Робърт и не би тръгнал да оглежда старата барака на „Аламо скуеър“. Бил е, един господ знае колко време, на пътешествия и е живял в Ню Йорк. Сега явно иска да се установи в Сан Франциско и да доизгради някаква фирма, която притежава. Наистина ли не си спомняш нищо?

„Антъни Секстън! Тони!“ С неопределен звук Памела се отпусна назад и затвори очи. „Това не може да бъде истина! Толкова абсурдно не би трябвало да си играе съдбата с мен! Морският вълк!“

Мъжественото лице с неподражаеми очи избликна в съзнанието и.

„Антъни Секстън е бил този, с когото прекарах две незабравими нощи, когото упоих с приспивателно и заключих в собственото му жилище! Истинско чудо е, че не ме е оставил да си лежа полумъртва на стълбището. Нито един мъж не би простил подобно унижение от страна на жена!…“

— Добре ли си, Пам?

„Добре? Та аз съм свършена. Узрях за канапето на психоаналитика!“

— Пам, да повикам ли сестрата?

Памела успя да се посъвземе от шока.

— Въздръж се, инжекцията с успокоителното не ми помогна особено!

Кели смръщи вежди. Едва сега започваше да събира детайлите в едно.

— Възможно ли е да си се опитала да прочетеш на Робърт някое от твоите конски…

Памела беше толкова отчаяна, че нямаше сили да отрича.

— Когато беше отишла на гребане през онзи уикенд… Аз… сметнах, че Секстън е Нелсън.

Кели подскочи.

— Да не си се побъркала?! Мислиш ли, че мога да рискувам да се влюбя в този айсберг? Да не говорим за това, че трябва вече да е поне на четирийсет и има чара на гърмяща змия.

Памела горчиво изви устни, като си спомни какво въздействие бе й оказал този „айсберг“, още щом я беше взел в обятията си. Замисли се.

— Отначало и аз се учудих. Той изобщо не приличаше на хубавите, зализани младежи, които обикновено ти харесват…

— Сега моя мизерен вкус по отношение на мъжете ли ще коментираш или ще ми разкажеш, какво се случи тогава?

— Извини ме. Имаш право. Не мога да разбера, защо той ме остави да си мисля, че е Робърт Нелсън?

— Хм. Въпросът си го бива. Но какво точно се случи между вас двамата? Че си изразила мнение относно лошата му репутация вече ми е ясно, но това не може да те потопи в такъв дълбок „траур“, нали? Стана ли нещо повече помежду ви?

Памела постепенно започваше да изпитва уважение към сестра си. „Явно съм подценявала нейната зрялост. Може би няма да е зле да й разкажа всичко.“ Отдавна вече не знаеше, какво трябва да мисли, или какви чувства да изпитва.

Само едно нещо бе неопровержим, смразяващ факт: беше направила всичко възможно, за да разруши собственото си щастие. И никого не можеше да обвини, освен себе си и своята глупост. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

— Е добре, дръж се здраво и не се учудвай на това, което ще чуеш. Така оплетох конците, че вече няма никакъв изход.

Кели вдигна ръка.

— Не започвай отново да ме наставляваш как да мисля. По-добре говори. Имаш склонност да усложняваш нещата.

Когато Памела привърши, сестра й вече не я сдържаше на мястото й. Стана и мълчаливо се заразхожда между леглото и прозореца, опитвайки се да уталожи смайването си. Нито за Памела — хладна и владееща се — нито за Тони Секстън би допуснала, че са способни на подобна страстна авантюра. Особено пък за Тони. Ироничната надменност, с която се бе отнесъл към нея, когато Робърт я представи, все още я караше да се смръщва. „Надут пуяк без сърце“ — така го беше класифицирала тогава. Че точно Памела се е влюбила в него — това беше повече, отколкото можеше да смели.

— Моля те, седни — тихо й рече Памела. — Изнервя ме, когато се щураш така. По-добре кажи какво мислиш за всичко това.

Кели отново се отпусна на ръба на леглото.

— Значи си искала да се преселиш в Чикаго, за да се махнеш от пътя ни с Робърт?

— Какво друго можех да сторя? За мен едно беше ясно: ти си се омъжила за мъжа, когото обичаш. Трябваше да приема неговото решение.

— Ами сега?

— Какво ами сега? Глупав въпрос!

Памела със стон се обърна на хълбок. Беше намерила разрешение на загадката, свързана с поведението на Тони, но то не й се нравеше.

— Не е необходимо да ме щадиш дипломатично, сестричке. Вече разбрах какво съм била за него — една чиста авантюра. Той просто ме облада. Та кой ли мъж няма да се почувства поласкан, когато някоя глупава гъска с омекнали колене се хвърли в обятията му? Не е било нужно да губи време в излишни обяснения. Наслаждавал се е на това, което му предложих. На всичко отгоре, в Ню Йорк не се сбогувах съвсем като дама.

— Но той все пак е казал, че те обича.

— Хайде, Кели. Не разваляй доброто мнение, което имам за твоята интелигентност. Много естествено е да го каже всеки мъж, когато желае някоя жена. Но после бързо го забравя.

Кели си играеше с широката златна верижка на дясната си ръка.

— Не мислиш ли, че би трябвало да поговориш с Тони Секстън.

— Ти сигурно се шегуваш! — Памела възмутено подскочи и с болезнен вик отново се свлече надолу. — Как си го представяш?! Какво ще му кажа? „Извинявай, но толкова бързах да си легна с теб, че забравих да уточня самоличността ти?“

Кели сърдито поклати глава.

— Какво ще ти стане, ако му кажеш, че го обичаш? А това е така, доколкото схващам от приказките ти.

— Нямаш ли по-добри предложения? — Памела горчиво се изсмя. — Все още съм нормална донякъде. Той се е погрижил да ме настанят в клиника. Не мислиш ли, че би трябвало да дойде да ме види, ако поне малко държеше на мен?

Кели си пое дълбоко дъх.

— Моите поздравления! Ето че се събраха две дебели глави! Ако от своя страна също очаква куртоазен жест, това може доста време да продължи. Е, нищо, има старчески домове със стаи за двама.

— Ти си глупава!

— А ти си твърдоглава!

След няколко секунди погледите им се срещнаха и двете избухнаха в смях. Старата духовна връзка, разрушена след преместването им от Оукланд, изведнъж отново беше възстановена. Кели усети отчаянието, което гризеше сърцето на Памела.

— Сигурна ли си, че Тони знае, че ти го обичаш? — попита предпазливо.

— Сама си отговори. Мислиш ли, че се хвърлям на врата на всеки мъж? Ако не бях толкова влюбена, че да не мога да разсъждавам, никога не бих се впуснала в това.

— Казала ли си му го?

Памела се замисли.

— Е… не и така директно. Но той би трябвало да го забележи по поведението ми…

— Мила моя, караш ме да ти се чудя. Не ти ли е ясно, че мъжете никога не забелязват нещо, ако не им го набиеш в главата с дървен чук?

Тези аргументи накараха Памела да замлъкне. Не можеше да се отрече, че нещата могат да се погледнат и от този ъгъл.

— Така че… — разгада мислите й Кели — съвсем е възможно Тони Секстън да се вижда в ролята на жертва на една кариеристка, която приема секса като релаксационна терапия.

— Да не би да изглеждам такава?! — възмути се Памела.

— В момента изглеждаш като оскубана кокошка, която е бръкнала по-дълбоко в синия цвят, докато си е поставяла грима — не особено деликатно отсъди сестра й.

— Благодаря ти за комплимента.

— Имаш две възможности, Пам. Или спасяваш гордостта си и забравяш Тони Секстън, или се обясняваш с него и оправяш нещата.

— И дума да не става!

— За кое? Първото или второто?

— Ако иска нещо от мен, сам ще дойде. Нямам никакво намерение да се унижавам!

Кели намираше това вироглавство за глупаво, но същевременно осъзнаваше, че в момента е безсмислено да спори с нея. Зад упорството й се криеше твърде много страх — страх да не бъде отблъсната, страх от нова болка и ново нараняване.

— Сериозно ти казвам, в сравнение с теб и Тони, Ромео и Жулиета са били две безобидни съседски деца със сговорчиви семейства.

Не получи отговор, а и не го очакваше. Най-сетне си спомни за цветята и позвъни на сестрата за ваза. Дребните, обикновени неща, с които Кели искаше да й намекне, че смята темата за приключена, не й попречиха да разсъждава наум. Един план бавно придобиваше своите очертания.

При всичкия си егоизъм и суетност Кели обичаше сестра си повече от всичко на света. Със своята женитба бе я поставила доста безцеремонно пред свършен факт и смяташе, че трябва да изкупи вината си.

— Изведнъж стана много доволна — отбеляза Памела.

— Имам пълното основание за това — потвърди Кели. — Аз обичам Робърт. Той също ме обича, а и ти ще оздравееш. Какво повече може да се желае?

— Ами да, какво повече може да се желае… — повтори Памела.

Но това нейно изявление прозвуча доста меланхолично.