Мари Кордоние
Памела (10)

X

Княз Игор беше този, който отвори вратата с топката за голф на Кели, а поклонът му беше образец на елегантност.

— Мадам, моите най-сърдечни благо пожелания по случай вашата венчавка.

— Благодаря, княже. Мога ли да говоря с Тони?

Видима сянка се спусна над лицето на стария господин.

— Всъщност да, но аз би трябвало да ви придружа, мадам. Неговото настроение, честно казано, не е много лъчезарно.

Кели влезе, остави чантата си на масичката пред голямото огледало във вестибюла и хвърли изпитателен поглед на отражението си.

— Така ли? — невинно попита. — И какво толкова го е ядосало, големия майстор?

— Ех, ако знаех… — въздъхна Игор. — Той не говори. Дори не и с мен, а досега това не се е случвало. След пътуването в Ню Йорк е раздразнен като гладен тигър, но напоследък стана още по-лошо. Може би все пак ще е по-добре да отложите посещението си?

— И дума да не става! Къде се е скрил?

— В кабинета.

— Окей, тогава — напред! Оставете, княже. Сама ще съобщя за пристигането си. Така поне няма да може да каже, че не желае да ме види.

Чаткайки с токчета, Кели прекоси коридора.

Антъни Секстън седеше зад едно отрупано с книги бюро и свали очилата си, когато вратата се отвори. Седнал й се стори не така импозантен, както обикновено, и тя прие това за добро предзнаменование.

— Здрасти, Тони! Как е?

На смръщеното му чело се появиха още няколко бръчки.

— А, новоизлюпената мисис Нелсън. Какъв блясък в моята… ах, сега трябва да казвам в твоята колиба.

Кели му се усмихна сияйно и предпазливо заобиколи Анастасия, която лежеше просната напреко — огромна и заплашителна — на килима пред бюрото. Кучката отвори едното си око и великодушно реши да игнорира посетителката.

Без да дочака покана, Кели се настани на едно тапицирано с черна кожа кресло, кръстоса безупречните си крака и незабавно откри дуела.

— И с Памела ли разговаря с този тон, скъпи?

„Противникът“ й онемя. Облегна се назад и опря върховете на пръстите си. Кели отбеляза една точка в своя полза и продължи да атакува.

— Сигурно може да те интересува, че тя се чувства по-добре. Мозъчното сътресение не е чак толкова страшно, както изглеждаше, и най-вероятно в края на седмицата ще я изпишат от болницата. Дотогава сините петна ще са изчезнали дотолкова, че поне на лицето си ще може да ги заличи и тушира с грим.

— И от къде на къде смяташ, че ме интересува? — изръмжа Секстън.

— А не е ли така? — Кели широко разтвори очи. — Как ли можа да ми хрумне, че моята по-голяма сестра те интересува?

— Уместен въпрос. Отговори си сама.

— Може би защото си строшил стъклата като Тарзан и си се втурнал на помощ. Всеки каскадьор би се гордял с това постижение.

— Глупости! Бих го сторил за която и да е. Обикновен импулс да се притечеш на помощ. Ти ще оставиш ли в беда някого, ако подозираш, че се е наранил?

— Сигурно не — призна си тя. — Но аз мисля, че бих се обадила в полицията или в Бърза помощ, вместо да вадя вратите от пантите им.

Бегла усмивка се плъзна по устните му.

— Би било цяло чудо при твоята крехка физика.

— Окей, след като Памела не те интересува, мога да си ходя.

Кели се изправи и вече хващаше дръжката на вратата, когато й извика. Потисна въздишката си на облекчение. За част от секундата беше сметнала, че е развалила всичко.

— Тя ли те изпрати, Кели?

Обърна се и го погледна открито.

— Памела ще ми извие врата, ако разбере някога, че съм била тук.

— Явно е фамилен специалитет да се шпионирате една друга зад гърбовете.

— Аз не шпионирам, а се опитвам да върна разсъдъка на двама полудели.

— И как да разбирам това?

— Отговори ми само на един въпрос: обичаш ли Пам?

— Не знам, доколко те засяга това.

— Не, разбира се. Знам само, че сестра ми не може да гледа в права посока от мъка. Знам, че иска да продаде къща, заради която преди би се съгласила да я нарежат на парчета, знам още, че е загубила работата си и възнамерява да избяга в Чикаго, за да не се налага някога да види никого от нас.

Лицето на Тони Секстън представляваше в този момент непроницаема маска.

— И какво общо имам аз с всичко това? Според мен тя не бива да заминава за Чикаго, но нямам намерение да обременявам мис Лин с моето внимание. Достатъчна ми бе глупостта, че не можах да устоя на изкушението да погледна къщата.

— Тони! — Кели пристъпи и опря ръце о бюрото. — Случайно ми е известно, че ти ме смяташ за рафинирана мръсница, която си е уловила златна рибка. Но това няма нищо общо с Пам. Тя определено не е такава. Тя е добронамерена, честна, почтена и твърде уязвима и нежна за това бреме, което й е окачил на шията животът. Не й причинявай болка, не я е заслужила!

Този апел го накара да замълчи временно, после Тони скочи на крака и се изправи пред нея.

— А сега аз искам да ти кажа нещо. Твоята Памела е всичко друго, но не и хрисимо пиленце. Тя е най-заядливата и коварна персона, която познавам.

— Ти си несправедлив към нея!

— Ха! Ти подменяш фактите, сладурче. Твоята сестра се отнесе подло с мен! Мислиш ли, че е много приятно за някой мъж да разбере, че е бил използван хладнокръвно за една любовна авантюра, а след това — захвърлен? И аз си имам гордост! За мен Памела Лин е мъртва!

Кели объркано вдигна ръце и отново ги отпусна. Дори и на Анастасия целият този крясък й бе дошъл твърде много. Тя се протегна и се заклатушка към вратата.

— Е, браво! — простена мъченически Кели. — Поне имате шанса да се съберете на общото си погребение. Писнахте ми вие двамата. Защо трябва да правите от любовта си холивудска драма?

— Защото не е любов! — унило отвърна Тони. — Поне от нейна страна не е, Кели. Опитах всичко, но освен готовност за секс, не можах да предизвикам никакво раздвижване на чувствата.

— Ама че си идиот! — избухна тя. — И не гледай така тъпо. Ти си най-големият идиот на целия континент. Да не мислиш, че на жена като Пам й е достатъчно един мъж само да я докосне, за да захвърли всичките си принципи? Тя те обича, не може ли да ти го побере главата?

— Тя какво…

— Ще си изплаче очите, защото си е внушила, че за теб е била само мимолетна авантюра, в която си се впуснал, защото в момента не си разполагал с нещо по-добро. Почти се е побъркала от угризения на съвестта, тъй като е смятала, че ти си Робърт, а не е искала да отнеме приятеля на своята по-малка сестра.

— Но защо тя…

— Защо никога не ти е дала шанс за обяснение ли?

— Точно така.

— Вероятно, защото разговорите ви винаги са се развивали много едностранчиво, недоверчиво магаре такова!

— Ще престанеш ли най-сетне да ми прикачваш имена от зоологията. Казвам се Антъни, Тони също е позволено.

— Е, как стоят нещата? Обичаш ли Памела?

Той мълчаливо кимна.

— Окей, поне има някакъв напредък. В такъв случай ще ти кажа нещичко. В края на седмицата ще я изпишат от клиниката, но лекарят смята, че трябва да си отдъхне още няколко дни. Ще я придумам да се настани в нашата къща в Кармел. От събота следобед ще бъде в Кармел. Ето… — Кели бръкна в джоба си — вторият ключ за къщата. Ако в главата ти, освен самолюбие е останала искрица разум, ще отидеш в Кармел. Аз ще придружавам Робърт на турнир в Атланта. Никой няма да ви смущава.

— Защо го правиш, Кели?

Тя махна с ръка.

— Имам неуредени сметки с Пам. Все някой трябваше да ви вразуми, вас двамата. Освен това…

— Освен какво?

— С всяка секунда все повече достигам до прозрението, че много си подхождате. Желая ти сполука, мистър Секстън.

Неговата смутена физиономия беше най-хубавата награда за „дипломатическата“ й мисия. Без малко да целуне стария княз Игор в пристъп на възторг.

В последния момент се овладя и реши само да му даде един съвет.

— Би трябвало да занесете на господаря си едно двойно уиски, княже. Боя се, че той изпитва въпиеща нужда от него.

 

 

Кели се изненада, че Памела не я накара дълго да я убеждава да отиде в Кармел, но си спести коментарите. Дори не подозираше, че предлага на сестра си това, от което тя се нуждаеше най-много в момента — укритие. От място, където нямаше опасност да се натъкне случайно на Антъни Секстън, както би се случило навярно на „Аламо скуеър“. Преди да е наясно със себе си, не искаше нито да го среща, нито да взема прибързано решение относно къщата.

Вилата на брега й хареса от пръв поглед. Беше построена върху една дюна и имаше голяма тераса с изглед към океана. Трите помещения във вътрешността й бяха великолепно мебелирани.

Кели и Робърт се суетяха така, сякаш настаняваха Памела не за няколко дни, а за месеци. Натъпкаха огромния хладилник с провизии, домъкнаха й куп романи и един сандък с видеокасети.

— За да не скучаеш, сестричке! — настоя Кели.

— Страхувате се да не подивея съвсем ли? — засмя се Памела.

— Тук е адски усамотено — подкрепи младата си съпруга Робърт.

Непрекъснатите брътвежи на двамата ходеха по нервите на Памела. Въпреки това, изпита детинското желание да изскочи и да спре спортната им кола, която се отдалечаваше с рев. В този миг всичко й изглеждаше по-приемливо от компанията на собствените й потискащи мисли.

Напразно се опитваше сама да си вдъхне смелост.

— Само не превъртай сега, Памела Лин! — измърмори на глас. — Достатъчно голяма си, за да понесеш последиците от своята собствена грешка. Ако само поради глупост и горделивост си прогонила мъжа, когото обичаш, просто трябва да се примириш. Сега поне имаш време да напишеш всичките си писма за кандидатстване за работа, които все отлагаш.

Енергично обърна гръб на прозорците и, изпълнена с решимост, седна зад едно старо бюро. Но ентусиазмът й стигна дотолкова, доколкото да приготви листи и пликове и да извади портативната пишеща машина. После пак се замисли, къде беше направила първия голям фал, след като се бе запознала с Тони.

Макар да бе готова да понесе последиците, отново и отново се връщаше към едно и също заключение: „Не само аз съм виновна за хаоса, разрушил тази любов. Антъни Секстън също си игра своята игричка, забавлявайки се под чуждо име. В края на краищата, аз не съм от жените, които с лека ръка биха измамили собствената си сестра. Защо не успя той да разбере всичко това?! Никаква проява на съчувствие, никаква милост от негова страна!“.

От един партньор, от мъжа, с когото би споделила живота си, Памела очакваше нещо повече от секс, въпреки че нямаше нищо против него. „Но защо изобщо си блъскам главата? Наистина ли възнамерявам да предприема стъпка за изясняване на нещата? Да проведа разговора, за който Кели така настояваше?“ Предпочете да отложи решението. Нахлузи розов анцуг, на чието горнище се хилеше импозантен Мики Маус, завърза кецовете си и заключи вилата отвън.

Откъм морето повяваше лек бриз. Наоколо не се виждаше жива душа.

Памела се затича по пяната на разбиващите се вълни, като дълбоко вдишваше свежия солен въздух. Залезът вече позлатяваше водната повърхност, създавайки илюзия за топлина.

Памела забави крачка. Тъгата отново я обземаше, задушавайки всичките й храбри намерения. Въпреки плътния анцуг потрепери.

Уморено се строполи на пясъка, подви колене и склони глава на тях. Играта на слънцето, което се гмуркаше във вълните, причиняваше болка в очите й.

Изведнъж дочу лай на куче и не след дълго забеляза в далечината човешка фигура. Непознатият се приближаваше. Памела се обърна с гръб към него. Не й беше до вечерна разговорка с непознати мъже. Освен това се боеше, че й личи, дето е плакала.

Пак не издържа и му хвърли поглед през рамо.

Той вървеше право срещу нея. Памела различи очертанията на снажна фигура, широки рамене и дълги крака, които й се сториха ужасно познати. „Фантазията ми прави номера. Кога най-сетне ще престане да ми се привижда Антъни?!“

Но не й се привиждаше. Беше самият Антъни Секстън — от плът и кръв.

Джинсите му бяха навити на глезените, карираната му риза се развяваше разкопчана, а тъмносиният си пуловер бе преметнал през раменете. В припадащия здрач косите му изглеждаха почти черни.

Погледите им се срещнаха.

Памела напразно се опитваше да долови какво е настроението му. Докато нейното сърце биеше лудо, качено в гърлото й, той правеше впечатление на напълно спокоен. Под клепките му проблясваха хладни, сиви пламъчета наместо зеници. Спря пред нея. Никой не продумваше. Плисъкът на вълните беше неестествено силен.

— Добър вечер, Памела…

Тя бръкна дълбоко в джобовете на анцуга си.

— Добър вечер — отвърна с усилие.

„Какво означава тази среща?“ В главата й хаотично се блъскаха мислите. „Случайност или преднамереност? Трябва да е преднамерена. Но кой ли е «режисьорът» на тази постановка? Кели или нейният мил съпруг? Трябва да кажа нещо. Бързо. Иначе той ще си тръгне и ще ме остави тук… какъвто е враждебен и студен…“

— Често ли се разхождаш тук? — почти беззвучно помръдна устни.

Антъни забави отговора си.

— За пръв път.

„И? Какви изводи трябва да си направя?“ Вторачи се в перлените копчета на ризата му и така стисна юмруци в джобовете си, че ноктите й се забиха в дланите.

— Впрочем, благодаря ти, че си се обадил в Бърза помощ, когато паднах по стълбите.

— Нищо не ми костваше.

— По-рано бих ти изказала благодарността си, ако беше дошъл да ме видиш…

„Ама че глупости! Няма ли да ми хрумне нещо по-умно?“

— Трябваше ли да дойда да те видя?

— Не и ако си нямал време, или си бил зает с по-важни неща.

— Нима си искала да ме видиш?

— Защо пък не?

— При последната ни среща ме остави с друго впечатление. Беше в Ню Йорк, ако все още си спомняш.

Копчетата се размиха пред погледа й. Пое си дъх с отворена уста. Страхуваше се, че през ноздрите няма да проникне достатъчно кислород в дробовете й. „Каква е тази скована, нелепа игра на думи?“

Най-сетне Антъни наруши мълчанието.

— Как си сега?

— Благодаря, добре…

— Кога ще осъществиш плановете си?

— Какви планове?

— Е, продажбата на къщата, новата работа. Чух, че си щяла да се местиш в Чикаго…

„Нито думичка на съжаление? Никакво «жалко, че…».“ Памела напрегнато преглътна. Колко й се щеше да му каже: „Ако ме помолиш да остана, ще го направя с радост“. Но не можеше да обърне езика си.

— Не знам — сви рамене, — когато оздравея напълно, може би…

— Харви заради случката в Ню Йорк ли те изгони?

Тя стисна устни.

— Това беше капката, от която чашата преля. Отдавна бях взела решението. Рано или късно все щеше да се стигне до разрив между нас двамата. Той се смята за законен наследник на Казанова и има склонност великодушно да разширява полето за действие на своите асистентки…

В този момент зад близката дюна отново се дочу лай.

— Анастасия! Ти си взел Анастасия!

Кучето с необуздана радост се хвърли срещу Памела. Тя политна, изненадана от толкова темперамент, и щеше да падне, ако две здрави ръце не я бяха подхванали. Вцепени се.

Светът замря. Чудовищно много неща връхлетяха чувствата й в един и същи миг, но бяха отделени с кристална яснота едно от друго, така че можеше да ги възприеме едновременно. Напрежението на раменете под пръстите й. Широкият гръден кош, който се вдигаше и спускаше от едва потискано вълнение. Топлината на тялото му. Лекият дъх на лимон, сандалово дърво и тютюн, който проникваше в ноздрите й. И сивите очи, които внезапно й се сториха не по мъжки твърди, а раними, изплашени и смутени.

„Страх? И от какво се страхува този огромен мъж?!“

— Ах, ти…

С дрезгав вик Антъни я притисна към себе си и покри устните й с целувки — жадни, отчаяни, страстни целувки, за които тя изобщо не беше подготвена. Пред очите й заиграха червени кръгове.

— Пам, лошо ли ти е?

Памела се опита да се съвземе, да си поеме дъх и да говори, но от гърлото й се изтръгна само стенание.

— Ако продължиш да ме притискаш така, нищо по-смислено няма да чуеш — успя да изрече накрая.

— Пам…

Антъни поразхлаби хватката си, но нямаше никакво намерение да я пуска.

— Пам, защо дрънкам всичките тези глупости, вместо да ти кажа това, което е на душата ми?

Тя обви ръце около врата му и склони глава на широките му гърди.

— Уместна забележка. Защо не го направиш? — едва чуто промълви.

— Страх ме е от отговора ти, Памела Лин. Обичаш ли ме?

Памела застина. После тихо се засмя.

— Естествено.

— Моля?

— Естествено.

— Какво означава това?

— Толкова ли е трудно да се проумее? — Тя притисна устни в топлата вдлъбнатинка зад ухото му. — Естествено, че те обичам. По друга причина не бих могла да се държа така идиотски.

— Ох, Пам…

Алтъни я сграбчи през талията.

— Обичам те, Памела Лин. От първия миг загубих ума си. И това да се случи точно на мен! След като трийсет и шест години правех широк завой покрай всеки брачен капан. Князът веднага го усети…

— Какво искаш да кажеш?

— Той изказа мнение, че щом една жена може да постави мъж като мен в шах, в древна Русия би станала поне висша дворянка.

Памела се намръщи.

— Толкова зле ли беше.

— Струва ми се, да, като се има предвид, че Мари е решила, че съм кандидат-самоубиец, и че докторът от Бърза помощ ми прави промивки на стомаха.

— О, не…

Тя ужасено затвори очи.

— О, да… Ти знаеш, че тази постъпка е обида за цял живот, и копнея за мъст, нали? Никога не съм се чувствал такъв идиот, както в мига, в който се свестих в болницата.

Памела понечи да каже нещо, но устните му запушиха устата й.

— Аз, почакай…

— Нито секунда повече, Пам. Нито една…

От натиска на таза му коленете й се подгънаха.

— Но не можем ей така просто тук… — заекна. Ръката му се плъзна под анцуга й с огромния Мики Маус, докосна голата й кожа и я замилва.

— Ние сме сами, само морето е наш свидетел. Освен това, тази дюна е много хубава и закътана. Ти трябва да си го знаела, като ме примами тук.

— Тони!

Памела усети вкус на кръв от страстната му целувка. Вече не се съпротивляваше, когато Антъни постла пуловера си на пясъка и измъкна Мики Мауса през главата й.

Тръпките, плъзнали по гърба й, нямаха нищо общо със свежия бриз. Никога досега не бе преживявала нещо по-страстно, по-сладко и опияняващо от тази милувка.

— Обичам те, Пам! Ти ме омая, прелъсти ме и ме захвърли наранен. Защо поведе тази борба срещу мен?

Памела трескаво разкопчаваше копчетата на ризата, обсипвайки с целувки загорялата кожа на шията му.

— Защото правиш от мен жена, която не познавам, Тони Секстън! — мълвеше между целувките. — Такава, за която съществуваш само ти и твоята любов всеки път, щом я докоснеш! Такава, която се оставя да я любиш в дюните и дори й харесва…

Признанията й потънаха в глухи стенания. Памела се изви под тялото му, всеотдайно, неукротимо, безсилна да се владее повече.

С неописуема радост го прие в утробата си. Копнееше да се разтвори в обятията му, да се превърнат в едно цяло. Мисълта, че не съществува друга, която да й оспори това право, усилваше чувствената й наслада до усещане за могъщество. Антъни забеляза, че помежду им се бе появило нещо ново. Че този път Памела му се отдаваше не само с тялото, но и с душата си. Той видя и сиянието в очите й в момента, в който с мощни тласъци я разтърси освобождаваща, шеметна тръпка.

Перличките пот по копринената кожа на Памела започваха да изсъхват и барабанният ритъм на сърцето й се укротяваше. Сгуши се на рамото на Антъни. Потръпна от вечерния хлад.

Погледите им се срещнаха.

— Дочух, че си разполагала наблизо с подслон — подхвърли той.

— Аха, значи любовта ти не се простира чак дотам, да споделиш с мен бедност и студ?

— Предпочитам огъня в камината.

Избухнаха в смях. После станаха, нахлузиха дрехите си и ръка за ръка тръгнаха към къщата, следвани от Анастасия.