Мари Кордоние
Памела (8)

VIII

След като се бе преборила със съдбовното решение да се лиши от старата къща, нещата постепенно се канализираха. Списъкът на вещите, които трябваше да вземе със себе си, беше обнадеждаващо кратък, но оставаше открит въпросът, какво да прави с тези на Кели. До този момент беше избягвала да пристъпи прага на нейната стая. Тръсна глава и влезе.

Както винаги, вътре цареше хаос, сякаш първата светкавица от бушуваща буря над залива е ударила точно тук. „За в бъдеще князът и прислужницата в къщата на Нелсън ще полагат грижи за благоденствието на уважаемата госпожа.“

Отправи гневен ритник към пъстър кец и той полетя под леглото. Колкото и да се опитваше да се владее, самата мисъл за Кели и Робърт предизвикваше болезнен спазъм в сърдечната й област. Въпреки че беше достатъчно честна да си признае, че беше изживяла краткото си щастие за сметка на своята сестра, противният вкус на горчива ревност не изчезваше.

Поне беше доволна, че Кели, измъчвана от угризения на съвестта, не й се обаждаше от Мексико. И при най-добро желание не би могла да й изкаже благопожелания за семейно щастие.

За да се успокои, зае се с бясно усърдие да въвежда ред. Докато оправи завивката на малки светлосини цветчета над романтичното месингово легло и подреди купищата писма, записки, проспекти и реклами върху бюрото на Кели, откъм океана плъзнаха буреносни облаци, скупчиха се и внезапен порой заплю щя по прозорците. Дръвчетата отвън се огънаха и затрополяха зловещо по дървената стряха.

Ослепителна мълния, последвана тутакси от оглушителен трясък, накара Памела неволно да изпищи. Мразеше бурите. И въпреки че беше си изработила цял списък от разумни доводи, защо не е нужно да изпитва страх от тях, цялото й тяло затрепери и запуши уши с длани. Почувства страха да се надига в нея и се насили да брои бавно до двайсет.

Намери сили да напусне стаята и да затвори вратата след себе си. Бурята беше погълнала всичката светлина и през прозорците в партера нахлуваше призрачно мъгливо сияние, раздирано от проблясването на светкавиците. „Какъв кошмар!“ Вкопчи се с две ръце в перилата на стълбата.

„Не, това не е къща, в която можеш да оставаш сам!“ Сега го осъзна съвсем ясно. „Заедно с Кели — да, с нейните щури приумици, с нейния темперамент и разхвърляни навсякъде дрехи този дом добиваше уют и топлина, беше място, в което човек с радост се завръща. А сега? Сега се чувствам безнадеждно нещастна. Искам да го напусна колкото се може по-скоро. Дано само този Секстън се реши да купи къщата!“

Като ехо на размишленията й се дочу енергично почукване на външната врата и на светлината от поредната светкавица зад стъклото се открои силуетът на широкоплещеста мъжка фигура. „Сигурно е той, Антъни Секстън!“

— Мили боже, ама че време си е избрал! — простена гласно и се пусна от дървените перила.

Реши да побърза, за да не кара своя потенциален купувач да се измокри до кости.

— Идвам веднага! — извика, без да е сигурна, дали той е успял да я чуе в плющящия дъжд и воя на вятъра.

Но тъкмо беше стъпила на второто стъпало, когато проблесна мълния и последва такъв оглушителен трясък, че старата къща се разтресе из основи. Памела се вцепени, тихичко изпищя и ужасено затвори очи. Въпреки това, сред този пъкъл успя да долови нетърпеливото почукване на вратата. Втурна се надолу, спъна се и се строполи пред вратата.

Тъп болезнен удар в слепоочието й накара танцуващия свят наоколо да заблещука с хиляди светлини, пронизващи мозъка й. През мъгла дочу дрънчене на стъкло, а после — загрижен мъжки глас, който й се струваше някак странно познат. Внимателни ръце я вдигнаха и я положиха да легне. Малко по-късно усети остро пробождане в рамото и настана черна тишина.

Сънят бе чудно хубав.

Робърт я държеше за ръката и безкрайно нежно милваше косите и. Устните му докосваха веждите й, спуснатите й клепачи и най-накрая — устата й. Пълна с любов целувка, разпращаща благодат по всички наети на тялото и, разпалваща искрици, които слагаха начало на така добре познатия огън.

Памела се усмихна и погледите им се срещнаха. Как обичаше това сребро на ирисите му! Грееше слънце над синьо, лазурно море. Беше съвършеният миг на безплътност и щастие. Би могла да остане да лежи така вечно.

Нещо обаче смущаваше натрапчиво и непрестанно нейното блаженство. Гласове. Светлина. Движения. „Защо не изчезват тези натрапници?“ Не искаше да има нищо общо с действителността.

Въпреки това, безпокойството я връхлетя. Лицето на мъжа, който я държеше в обятията си, се размиваше като отражение в езеро, раздвижено внезапно от полъха на вятър. Искаше да го задържи, да го обхване с ръце, но остана само сияеща гладка повърхност — толкова ярка, че тя веднага стисна клепки.

— Идвате на себе си… — прозвуча женски глас.

„Кой идва на себе си? Трябва ли всички да бъдат така шумни? Защо си замина Робърт?“ Главата й внезапно закънтя и натежа. Краткото отваряне на очите бе предизвикало цяло пълчище от иглени, болезнени пробождания в черепа й.

— Памела! Скъпа, чуваш ли ме?

„Кели? Какво търси тук Кели? Не беше ли в Мексико? Естествено, тя е в Мексико, за да се омъжи за Робърт. За Робърт, който ме изостави. Не искам да разговарям с теб! Върви си!…“

— Защо нищо не казва?

Лекият признак на едва сдържана истерия в гласа на сестра й й бе толкова познат. Ако нещата не протичаха така, както тя ги искаше, човек трудно можеше да се разбере с нея.

— Спокойно, мисис Нелсън — прозвуча още един глас, този път мъжки. — Вашата сестра има лошо мозъчно сътресение. Трябва да й дадете време да дойде отново на себе си. Ударът е бил много силен. Добре ще бъде, ако не е получила и вътрешни наранявания.

— И вие сте сигурен, че нищо друго й няма?

— Както рентгеновите снимки, така и останалите изследвания не дават основания за безпокойство, мисис Нелсън. Тя трябва да полежи на спокойствие няколко седмици и падането ще бъде само лош спомен…

— Цяло щастие е, че са я намерили навреме…

Разговорът между лекаря и Кели отново даде тласък на мислите на Памела. „Разбира се, бурята! Исках да отворя вратата на Антъни Секстън и тогава паднах. А после? Секстън ли се е обадил на Бърза помощ? Защо Кели е тук?!“

Предпазливо и много бавно, за да остане болката в рамките на поносимото, Памела още веднъж повдигна клепачи. Картината пред погледа й мъчително се събираше в едно цяло. Една млада жена седеше до леглото й.

„Кели?“

Кафявите очи и леко чипото носле над сърцевидната уста с пълни устни не можеха да бъдат сбъркани — и въпреки всичко това не беше малката й сестричка. Мисис Нелсън се бе превърнала в прекрасна дама. Само диамантите в ушите й надвишаваха годишния доход на Памела в агенцията. За пръв път я виждаше в костюм на Баленсиага^[1] и с вдигната коса.

— Е, доста си се нагиздила — тихичко промълви с нотка на ирония.

— Пам!

Кели засия и посегна към ръцете й.

— Миличка, така ни изплаши! Как можа да се случи това?

Памела понечи да свие рамене, но се отказа, тъй като главата й кънтеше като камбанария на църква и при най-малкото напрягане. Пък и Кели явно не очакваше никакъв отговор.

— Какъв късмет, че Секстън е бил достатъчно досетлив да счупи стъклото на вратата и да влезе вътре!

„Аха, на морския пират значи дължа щастливото си избавление!“

— А ти как се озова тук?

Памела не можа да си спести този въпрос и той прозвуча хладно и рязко.

— За каква ме смяташ?! — възропта Кели. — За бездушно чудовище? Секстън ни се обади. Да не мислиш, че ще изоставя в беда единствената си сестра?

— Не е нужно да ми разиграваш театър, лекарят вече си замина.

— Пам! Знам, че те е яд, задето се омъжих без съгласието ти. Но можеш ли да ми гарантираш, че не би направила всичко възможно, за да ни разделиш? Ако беше го узнала по-рано?

Памела си премълча. Кели имаше твърде много право.

— Аз обичам Робърт! Може би съм егоистка и невинаги твърде почтена, но наистина го обичам, повярвай ми, моля те! И той също ме обича!

„И за колко време, Кели!“ Памела не го изрече гласно. Отбягна погледа на сестра си и се огледа в стаята. Едва сега забеляза младия мъж до прозореца, който я наблюдаваше крайно недоверчиво. Имаше открито младо лице, загоряло и без бръчки. Изглеждаше много шик в тъмносиния си блейзър, бежовите панталони, бялото шалче и италианските мокасини. Истински манекен! „Какво ли търси тук?“

— Кой е този? — попита тихичко, малко притеснена от присъствието на непознатия мъж.

Физиономията, която направи Кели, беше забележителна: първо — объркване, после — смайване и накрая — безкрайно забавление. Тя избухна в неудържим кикот.

— Шегуваш ли се? Никога ли не си виждала снимката на Роб?

— Роб?!

Памела отдаде недоумението си на мозъчното сътресение.

— Ела тук, Роб. Направи поклон пред моята по-голяма сестра. Виждаш, че в момента не хапе. Разрешете да ви представя: Памела, това е моят съпруг — мистър Робърт Т.Нелсън.

— Не!…

Изрече го дрезгаво и почти беззвучно. „Отново изпадам в безсъзнание. Друго обяснение няма…“

— Как така, не? — ухили се Кели. — Уверявам те, че брачното ни свидетелство е валидно и в Щатите. Аз съм съвсем законно омъжена. И нищо не може да се промени. Колкото по-рано се примириш с фактите, толкова по-добре ще започнем да се понасяме взаимно.

„Всичко е пълна лудост! Не може да бъде истина!“ Памела трескаво търсеше думите.

— Искам да кажа… той… аз… той не е Нелсън…

Младият мъж пристъпи по-близо и се наведе над нея.

— Наистина не зная, защо сте така зле настроена против мен, мис Лин. Но ви уверявам, че обичам Кели, и че ние наистина сме женени. Аз съм Робърт Томас Нелсън. Ако не ми вярвате, мога да ви покажа паспорта си…

В главата на Памела всичко се завъртя. Тя придоби толкова обезпокояващо блед цвят на лицето, че Кели угрижено позвъни за сестрата, която веднага дотърча и се наведе над нея.

— Мисля, че за днес вълнението й беше достатъчно — авторитетно постанови. — Не бива да се гледа лекомислено на сътресението. Сега ще дам успокоително на сестра ви, мисис Нелсън, и утре отново ще можете да я видите…

„Дрън-дрън, не желая успокоително, а държа да узная, какво става тук!“ — искаше да извика Памела, но се получи нещо като въздишка.

Вместо отговор на въпросите си получи ухаеща на парфюм целувка от Кели и внимателно ръкостискане от страна на нейния съпруг. После остана сама — сама с хаоса в главата си. Простена.

— Веднага идвам, мис Лин. Сега ще ви поставя една хубава инжекция, а после ще поспите дълго-дълго…

Памела почувства лекото боцване и почти веднага след това й се стори много трудно да се концентрира. Не бива точно сега да заспивам. Не бива! Кой е мъжът, когото обичам? Кой обитава къщата с глупавата топка за голф на вратата? За какво беше това. „Тони? Кой…“ Пропадна в някакво приятно опиянение, в кадифено, памукообразно нищо. „Утре ще помисля… Утре…“