Мари Кордоние
Памела (3)

III

Княз Игор, който всеотдайно лъскаше някаква сребърна кана във футуристичната кухня, замислено се загледа в пръстена.

— Не е много скъпа изработка, но пък е хубав — отсече с целия снобизъм на благородническото си потекло. — Предполагам, че е на някоя от приятелките на мосю Робърт.

— На коя? — Памела преглътна. — Значи съществуват няколко едновременно?…

Князът сви рамене.

— Един мъж просто се наслаждава и си мълчи, мадам! Тъй като мосю Робърт не е в твърди ръце, той с удоволствие си откъсва от всички цветчета на полянката.

Това поетично сравнение за Памела имаше вкуса на голяма доза чист цианкалий.

— Благодаря, друго не ме интересува — процеди през стиснати зъби тя. — Надявам се, мистър Робърт да не развали стомаха си, докато дегустира цветчетата!

— Състоянието на неговия стомах не е от моята компетенция, мадам.

В сериозния тон на Игор се долавяше нотка ирония, което я ядоса още повече.

„Наистина всички мъже са еднакви! Все едно, дали са с бели или черни коси, все едно, дали се наричат Нелсън или Дженкинс. Всички искат само едно и виждат в жената празноглава, хубава играчка. Но аз ще им докажа, че една жена не е вещ, която можеш да захвърлиш след употреба!“

— Благодаря ви, княже. — Потисна гнева си. — Къде мога да намеря боса?

Небрежното й обръщение предизвика видимо неудоволствие у стария господин и при друга ситуация Памела би се развеселила от реакцията му. Но в момента й липсваше всякакво чувство за хумор.

— За последен път телефонира от кабинета си. Направо по коридора, втората врата вдясно.

— Благодаря.

Завари Нелсън в момента, в който поставяше слушалката върху телефонен апарат от оникс.

Въпреки че й се усмихна, в сивите му очи забеляза известна подозрителност, която я накара да застане нащрек.

— Хм, в тази агенция „Работна сила“… — подхвърли той прекалено небрежно, за да прозвучи правдоподобно — лявата ръка не знае какво върши дясната. Искат да ми изпратят още едно момиче…

Памела пое дълбоко дъх и преброи на ум до десет. „Значи край на комедията!“

— Аз съм Памела Лин! — обяви тя. — Ако тази сутрин бяхте ме оставил да се доизкажа, отдавна щяхте да го знаете!

Нелсън имаше съвсем безпомощен вид.

— Трябва ли да ви познавам? Бихте ли била така добра да помогнете на един беден мъж да опресни паметта си. Обикновено не забравям лица, особено ако са толкова красиви…

— Е, това вече е върхът! — Памела сви юмруци. — Плейбои от вашата класа не се ли опитват поне да запомнят веднъж имената на гаджетата си?

— Е-е! — Робърт помирително вдигна ръка. — Не съм отшелник наистина, но ако ние с вас някога сме имали нещо помежду си, бих запазил това преживяване завинаги в сърцето си.

— Аз пък по-скоро бих станала монахиня в най-близкия мексикански манастир, отколкото да се оставя да ме докосне съмнителен тип като вас.

— Харесва ли ви тонът, с който внезапно заговорихме, Пам? — ухили се той.

— За вас аз не съм Пам, а по-голямата сестра на Кели Лин — Памела. Може би поне името Кели ви говори нещо?

Гъстите му тъмни вежди се извиха в остри дъги от искрено объркване.

— Голямата сестра на сладката Кели с острите нокти? Е, вече трябва да призная — светът е пълен с чудеса.

— И с непоносими донжуани, които колекционират авантюри, като пощенски марки. Настоявам да оставите на мира Кели. И ако искате да знаете, дойдох всъщност само заради това.

Робърт се замисли за миг, после почти грубо я хвана над лактите.

— И какво още възнамерявате? Да претърсите къщата, за да разберете, дали не съм скрил Кели в някой стенен гардероб?

— Глупости, тук съм, защото случайно знам, че Кели днес няма уговорена среща с вас. Може би ще бъде най-добре тя никога да не узнае за това.

Натискът на пръстите му се засили и Памела потисна вика си.

— И как си го представяте, Памела Лин? Да изхвърля Кели през прага или може би да й напиша брутално писмо?

Изглеждаше доста ядосан, за което свидетелстваше неговата невъздържаност и леденият му тон. Памела не загуби самообладание.

— Не се ли досещате за други начини? Изчезнете, пътувайте, вървете на турнири по голф, знам ли…

— Тъкмо съм се завърнал от едно много продължително пътуване и искам да си отдъхна в Сан Франциско…

— Казвате го, за да ме ядосате. Толкова ли е важно за вас да замотаете главата на агънце като Кели? При вашата външност и опит играта с нея е твърде елементарна. Момичета като Кели са само допълнение към самочувствието ви! Не мога да приема факта, че ще съсипете живота на сестра ми. Вашата слава сигурно ви дава много предимства, но не и неограничени права!

— Мила моя Пам, с настръхнала перушина! Никога ли не ви е хрумвало, че Кели блестящо може да се грижи сама за себе си? Тя е момиче, което отлично знае, кое е добро за нея. Не се нуждае по-голямата й сестра с бой да защитава правата й.

— Да не би да се каните да обвините горката Кели за цялата авантюра?! Искате ли да ви кажа нещо? Мразя типове като вас, мистър! Суетни, самоуверени, арогантни и непоносими! Плейбои, които очакват всяко същество от женски пол да се свлече в краката им! Изпълнено с обожание при това!

Памела не знаеше какъв отговор трябва да очаква на тази проповед. Спонтанният му, гръмотевичен смях я свари напълно неподготвена. Устата й остана отворена, докато Робърт се тресеше от удоволствие и удряше шумно по бедрата си.

Втренчи се в него като в оживял внезапно динозавър — вкаменелост от най-лошите времена на мъжкия шовинизъм!

— Аз… аз… мразя ви! — изсъска в последен опит да разруши доброто му настроение.

Най-много й се щеше да забие нокти в лицето му, да издраска усмивката му…

Каквото обаче и да беше решила като следваща стъпка, не би могла да го осъществи. Приседнал на ръба на идеално разчистеното бюро, той я притегли с бърз, властен жест. Памела понечи да каже нещо, но от гърлото й се изплъзна само беззвучна въздишка.

В клещите на бедрата му почувства топлината на голата му кожа твърде осезателно през тънката материя на роклята си. Кръвта забушува в ушите й в унисон с оглушителния тътен на сърцето й. Изпита едновременно усещане и на удавница, и на изкусителка. Останала без воля, се отдаде на пръстите му, които се заровиха в косите й. Нямаше никаква полза да стиска устни — не можеше да се изплъзне от целувката му.

Отначало тя бе нежна, топла, с галеща и уговаряща мекота, прокуждаща и последния остатък от упорство и съпротива. Докосването беше разкъсващо, ново, неописуемо. Неволно устните й се разтвориха, станаха меки и податливи — отвръщащи на онова, което получаваха.

— Е, Пам, какво каза преди малко за омразата?

Гласът му вече не звучеше развеселено, а напрегнато. Бе дълбок и тъмен като камбанен звън и отекна в най-потайните дебри на душата й.

Нямаше сили да му отговори. Задиша тежко, като след продължителен крос. Една лавина я грабна и я понесе, помитайки разум и свян. Съществуваха само тези устни, докосващи клепките й, високите й скули, галещи най-чувствителните местенца на ушите й, превръщащи кръвта във вените й в лава.

Ръцете му бавно се плъзнаха по гръбнака й. Костите й омекнаха и вътре в нея избухна най-старото, най-първично желание. Беше толкова силно, че я изплаши.

Опря отбранително длани в гърдите му. Погледите им се срещнаха — настоятелни и предизвикателни. Разбра посланието на неговия. „Решавай, Памела Лин! Върви си или оставай! Но ако останеш…“

Начинът, по който я освободи от прегръдката си и отпусна ръце покрай тялото си върху плота на бюрото, беше недвусмислен — „свободна си да решаваш“.

„Аз съм свободна! Свободна? Невъзможно е, докато се намирам във властта на тези очи, докато съм прикована от тях по-здраво, отколкото с железни вериги!“

Памела не знаеше, колко време е минало, докато той приеме неизреченото й решение.

Обхвана китките й, после силните му длани се плъзнаха по разголените й рамене и спряха на ключиците.

Тръпчивата възбуда, която я разтърси при този допир, изтръгна от гърдите й дълбока въздишка. Поднесе му устните си и се отдаде на целувката му. Като по чудо пометени, изчезнаха тревогите и страховете й. Всичко изведнъж стана много просто. Само трябваше да се вслушва в сърцето си, игнорирайки разума.

Прегърна го през врата и връхчетата на гърдите й се устремиха към него. Разтвори се за търсещата настойчивост на езика му. Замаяна като от силно вино, залитна. Щеше да падне, ако Робърт не я бе подхванал.

— Ела, скъпа. Мисля, че това не е най-подходящото място за нас двамата… — прозвуча дрезгавия му глас в ухото й.

Като насън Памела почувства, как я вдига и я отнася. Скоро се оказа в полутъмна спалня, върху примамливо широко легло, застлано със сатен и отрупано с куп възглавници.

Ръцете му заобхождаха тялото й, разкопчаха блузата й и пролазиха в кадифеното улейче между едрите й стегнати гърди. Памела прехапа устни, когато езикът му, танцувайки, се задържа на гръкляна й и бавно се насочи към набъбналите й зърна.

Опияняващата му нежност отне и последния й остатък трезв разум. Никога не се бе чувствала така неизмеримо запленена от някой мъж. Помогна му да смъкне роклята й и остана само по въздушно дантелени бикинки. Робърт остро си пое дъх, докато милваше с поглед стройните бедра и тесния й ханш.

Нежно загоряла от калифорнийското слънце, кожата й проблясваше като истинска коприна.

— Толкова си прекрасна…

Тя му се усмихна, зарадвана от комплимента. В тази усмивка липсваше суета. В нея имаше само желание да му се хареса и задоволство, че е успяла. Памела дори и не подозираше, че точно тази непринуденост и естественост в реакцията й впечатлиха Робърт и го накараха да осъзнае, че жената в обятията му е нещо по-специално.

Тя пъхна длани под ексцентричната му тениска и прокара пръсти по напрегнатите му мускули. Робърт трескаво изхлузи смешните си дрешки и под тях се откри атлетично тяло с широки рамене и силни бедра.

Символът на желанието му неудържимо привлече погледа й. Ръка за ръка двамата се отпуснаха на тъмносиния чаршаф, върху който грациозната фигура на Памела се открои като мраморна статуя. Тя се заизвива под нежните му длани, плъзгащи се по плоския й, тръпнещ корем. Те очертаха релефа на ханша й и се спряха върху златистия мъх на изпъкналия й венерин хълм. После се спуснаха надолу и докоснаха чувствителната плът между бедрата й. Напрежението й достигна точката си на взривяване. Цялото й същество копнееше за освобождаване.

В отговор на неимоверната й възбуда целувките на Робърт станаха още по-опустошителни. Те разклатиха из основи сетивата й, накараха я да открива в себе си ерогенни зони, за чието съществуване нямаше и представа до този момент, да открие смайващото удоволствие не само да взема, но и да дава. Малобройните сексуални преживявания, които бе имала с мъже досега, бяха забравени. С Робърт откриваше какво е истинска любов и страст.

— Ти си фантастична, Пам! — прошепна й той задъхан, когато проникна в нея.

На планетата, на която се намираха сега, съществуваха само двамата и взаимно си даряваха най-висша наслада. Горещият темперамент на Памела, укротяван в ежедневието с хладен разум, в тази секунда не бе възможно да бъде контролиран. С писък — почти триумфиране, почти ридание — тя се притисна към Робърт, впусна се в див танц, който ги съедини в общ ритъм, сля ги в едно пулсиращо кълбо. Искаше да потуши сладостния пожар в себе си, да се пречисти, да се разпадне на милиони частици.

Триумфът на екстаза ги издигна на своя връх. Сякаш бяла мълния експлодира в тялото на Памела, а после я погълна мъглата на безпаметността.

Когато разтвори овлажнели очи, обля я сивият взор на Робърт, пълен с възхищение.

— Беше прекрасно! — промълви благодарно тя.

Почувства ръката му, отмахваща косите от челото й, множеството мънички, ефирни целувки, покриващи лицето й, чуждата му и все пак толкова близка мокра от пот кожа.

Не знаеше, къде свършва неговото, и къде започва нейното тяло.

„Това, значи, била любовта! Би трябвало да е любов. Твърде хубаво беше за обикновен секс, твърде връхлитащо и обсебващо!“

Досега не беше се чувствала в такова съвършено единство с мъж.

— Пам, скъпа! Никога няма да те пусна да си идеш. Толкова дълго те чаках…

Тези думи, нежността и всеотдайността в тях разбудиха желанието й. Памела с готовност отвърна на ласките му и двамата отново се впуснаха в прастарата игра.

Заспаха здраво прегърнати, сякаш всеки се опитваше да задържи другия отвъд безвремието на съня.

 

 

В първия момент Памела не разбра, какво я бе разбудило — хладината, плъзнала над голите й гърди, тежестта над тялото й или равномерното дишане до главата й. Стаята бе потънала в синкав здрач. Малко по малко започна да различава очертанията на предметите под светлината на лунните отблясъци, проникващи през процепите на жалузите. Дрехи и обувки в безпорядък бяха захвърлени по килима.

Изведнъж осъзна какво я притискаше към постелята. Едва устоя на изкушението да прекара пръсти по гръбнака на Робърт.

Той въздъхна, измърмори нещо неразбираемо, размърда ръката си и след кратко претърсване тя обхвана едната й гръд.

Памела лежеше вцепенена. В утробата си почувства отново онова неудържимо присвиване, онзи огън, за който не бе подозирала, че съществува.

„Мили боже! Аз съм полудяла! На път съм да изгубя разсъдъка си само от едно негово докосване!“ Дланите му върху голата й кожа й действаха като наркотик. Опияняваха я. Направи отчаян опит да се върне на земята, да разсъди трезво. „Мъжът, който ме държи в обятията си, на когото се отдадох без никакви задръжки, все пак е любовник на по-малката ми сестра! Трябва да се махна, да избягам веднага! Когато се събуди и ме погали, сигурно ще му се отдам отново, без да се замисля. Той е опасен за мен! Никога повече не бива да го видя!“

Много внимателно се обърна настрани и се измъкна изпод него. Стисна зъби, за да потисне съжалението си. Междувременно очите й дотолкова бяха свикнали с тъмнината, че дори успя да намери бикините си, захвърлени до черните сандали. Обърна роклята си налице и се вмъкна в нея. Настръхна, когато коприната погали чувствителната й кожа.

Изкушението да се притисне до Робърт и да изживее още веднъж сладостните мигове бе почти непоносимо. Наведе се над него, отметна коси и се взря в мъжественото му лице — толкова отпуснато и безобидно в съня.

Едва успя да преглътне една въздишка, изправи се и се измъкна на пръсти. Каменният под беше хладен и враждебен под босите й ходила. Коридорите на странната къща се простираха празни и тъмни пред нея. Не срещна жива душа.

Навън, на чакълената алея, която водеше към улицата, се спря за миг и обу сандалите си. Неканени сълзи замъглиха погледа й.

Стрелките на кварцовия й часовник показваха три сутринта.

Беше неделя. Скоро Кели щеше да се върне от излета. „И какво, боже господи, ще й кажа, ако научи за случилото се през тази нощ“ — помисли си отчаяно.