Мари Кордоние
Памела (7)

VII

В малката розова къща на „Аламо скуеър“ цареше тишина. Памела се спря в преддверието и погледна нагоре към стръмната бяла дървена стълба.

— Кели, тук ли си?

Никакъв отговор.

Въздъхна, остави куфара си и тръгна към камината, на чиято поставка Кели оставяше пощата й.

Реклами, сметката за защитния слой против ерозия на дървенията, банкови извлечения — нищо, което да подобри настроението й. Малко встрани от купчинката беше изправен голям бял плик, на който беше надраскано с неподражаемия почерк на Кели: „За Памела“. Какво ли означава това? Изненада? Съобщение?

Претегли плика на длан, стараейки се да се отърси от предчувствието си за някаква беда. Кели рядко пишеше писма. Всъщност, само когато това беше неизбежно.

Памела съблече жакета си и се отпусна на едно от тапицираните с кремав шифон кресла. Изхлузи обувките и опъна краката си. Най-накрая събра кураж и отвори плика.

„Скъпа Пам. Когато четеш тези редове, аз вече от двайсет и четири часа ще съм съпруга на Робърт.“

Сърцето й забави своя ход с няколко удара, а кръвта нахлу в главата й. Всичко пред очите й придоби странни, гротескни очертания и дишането й се затрудни. Започна още веднъж, отначало, но думите си останаха същите. Светкавично взе решение да дочете писмото до край — писмото, което Кели явно беше писала съвсем набързо.

„Съжалявам, наистина, че не можеш да понасяш Робърт, но за мен той е единственият мъж, когото ще обичам на този свят. Той е чудесен, нежен, чувствителен, мил, състрадателен, а същевременно е силен и умее да се владее. Изобщо не мога да ти обясня, колко съм щастлива, че иска да се ожени за мен. Съжалявам, че не одобряваш тази моя стъпка. Робърт иска да избегне шумотевицата, която женитбата му ще предизвика в пресата, затова днес излитаме за Мексико, за да се венчаем на спокойствие.“

„Днес?!“ Памела спря да чете и погледна датата. „Вече от пет часа те са на път. На Робърт Т. Нелсън не е било необходимо много време, за да вземе решение в полза на една от сестрите Лин!“

Изхлипа и гневно изтри сълзите си с длан.

„Едно е да се кълнеш, че никога няма да се видиш с някой мъж, и съвсем друго — да научиш, че само след два дни той се готви да се ожени за собствената ти сестра!“

„… Ние ще останем в Мексико няколко дни. Нещо като меден месец. След това Робърт ще участва в турнир по голф в Лос Анжелис и аз ще го придружавам. Сигурно дотогава ще имаш достатъчно време да свикнеш с мисълта, че е твой зет. Обещавам ти, че ще го харесаш. Ще те посетим, когато се върнем в Сан Франциско. Всичко хубаво ти желае твоята Кели.

П.П. Ако се нуждаеш от съгласието ми, за да продадеш най-сетне старата къща, имаш го. Сега вече няма нужда да се грижиш за моето гнездо — птичето отлетя.“

„Да го харесам? Каква нелепост! Та аз обичам Робърт Т.Нелсън отчаяно — с любов, която не може да промени дори предателството му. Той никога няма да узнае, какво ми е причинил.“ Памела внезапно видя сивите очи пред себе си, които можеха да надникнат до дъното на душата й. „Не бива да се срещам с него. Не бива да мисля за това, дали той ще направи Кели щастлива!“

Кели се бе превърнала изведнъж от малката любима сестричка в опасна съперница, в изкусителка, отнела нейния принц.

Писмото прошумоля и се изплъзна от ръцете й. Памела подгъна крака и подпря брадичка на коленете си.

Беше се отказала да изтрива сълзите, които неудържимо и безспир се стичаха от очите й. Просто си седеше и страдаше. Болката я връхлиташе и сякаш някой измъкваше сърцето й с нажежени клещи, оставяйки черна, празна дупка.

Не можеше да каже, колко време е проседяла така като ранено, безпомощно животно. Изведнъж се разтрепери ужасно. Зъбите й затракаха, челото й гореше и леденееше едновременно. Крайниците й бяха напълно изтръпнали, а подпухналите й, зачервени очи щяха да изскочат от орбитите си. Чувстваше се на дъното, всичко бе загубено.

Костваше й нечовешко усилие да се надигне и да се запрепъва нагоре по стълбата към своята стая. Изхлузи дрехите си и реши да потърси топлина и закрила под завивките. Дръпна завесите и изгаси лампите, никога небе допускала, че може да съществува болка, която така да я опустоши.

Едва сега проумя, че напук на всякакви разумни доводи, беше се надявала с една мъничка частица от сърцето си Робърт да отвърне на отчаяната й любов. Неговите спонтанни признания, неговите нежности, усмивката му — всичко това не се връзваше с рутинния репертоар на будоарен тигър. Един мъж, който се оставяше да го командват руски князе и мексикански прислужници, не можеше да бъде хладнокръвен плейбой, за когото момичетата са безлични, бездушни куклички.

„А може би се заблуждавам — помисли си Памела. — Под многопластовата му фасада има място за всичките тези качества. Притежавам и доказателство за това. Писмено. От собствената ми сестра…“

Завивките не намалиха треперенето й. Вече се тресеше цялата. Студът идваше дълбоко отвътре. Ледената буря ставаше по-силна, вместо да намалява. „Трябва да предприема нещо, за да не загубя разсъдъка си. Или просто да се оставя на течението, да се предам. Заради един мъж?!“

Искрица съпротива припламна в нея. „Всички ме предадоха и изоставиха. Кой ще се трогне заради мен, ако се предам сега?!“

Отхвърли одеялото, изправи се и разтърка слепоочията си. Най-сетне тъпата болка започна да намалява. Памела сбърчи тъмните си гъсти вежди. „О, не, няма да им доставя това удоволствие! Няма да приема безропотно фактите! Крайно време е да се погрижа за собственото си добруване!“

Почувства облекчение след вземането на това решение и енергично скочи. Извади от гардероба удобни джинси, облече си пъстра тениска, напъха омачкани те си дрехи в коша за пране, проветри отново и разопакова куфара си. После прегледа наличните си средства, седна в колата си и потегли към новооткрития фитнес център, за който „Уайнбъргър и Уелс“ бяха предприели широка рекламна кампания.

— С колко време разполагате, мис Лин? — осведоми се любезната брюнетка на рецепцията.

— С целия ден.

 

 

Чу телефона, още докато се качваше по стълбището към входа, и бързо пъхна ключа в бравата. Обади се, леко задъхана.

— Силви? Много мило, че ми се обаждаш. Къде съм била? В града, подарих си ден за разкрасяване. Парна баня, масажи, козметика и тем подобни. Трябва и ти да опиташ, препоръчвам ти го. Чувствам се като новородена…

Налагаше се Силви Хътън да почака, преди да зададе най-важния си въпрос.

— Вярно ли е, че толкова си ошашавила мистър Дженкинс в Ню Йорк, та се е наложило веднага да те уволни?

Памела направи гримаса.

— Така ли каза?

— И куп други неща още. Вероятно, ти си виновна за това, че презентацията тотално се провалила и „Уайнбъргър и Уелс“ са изпуснали договора.

— Голяма работа!

— Пам, полудяла ли си? Какво се е случило в Ню Йорк? Стига само Дженкинс да види подписа ти на някой формуляр и криви физиономията си, сякаш поглъща чист оцет.

„Забележително, колко далеч са стигнали нещата! Всемогъщият Харви Дженкинс се е превърнал в позеленяла от бяс марионетка без сила и власт.“

— Каквото трябваше да се случи — рече Памела гласно. — Сбогувах се с него завинаги в момента, в който поиска да провери колко здраво са зашити копчетата на блузата ми. Изправи ме пред избора — оставка или „любезно“ отношение. Е, аз предпочетох оставката.

— Ох, Пам — въздъхна съчувствено Силви. — И какво ще правиш сега? Страхувам се, че Харви ще разпространи не съвсем хвалебствени химни за теб и твоите способности сред бранша.

— Само не избухвай веднага в сълзи! — остро я прекъсна Памела. — Животът не свършва с „Уайнбъргър и Уелс“. Има достатъчно агенции и достатъчно други градове. Америка все пак е голяма. Изпитвам чувството, че много се застоях в Сан Франциско.

Чу как изненадано Силви си пое дъх в слушалката.

— Искаш да се махнеш? И къде? Какво ще стане със сестра ти и с къщата? Имам предвид, тоест… ти нали каза, че си толкова зависима от всичко…

— Човек може и да се излъже. И на моята почтена възраст се случва.

Силви се изкиска.

— Не говори глупости. Какво се е случило?

— Нищо. Само дето сестра ми се омъжва за своя супер голфист. Щастливата двойка е на пътешествие и на мен не ми се налага повече да се грижа за дом и къща.

— Това означава ли, че най-после ще продадеш колибката си?

Памела хвърли поглед към старите, но невероятно уютни помещения — поглед, изпълнен със съжаление. „Какво чудо би могло да стане с мъничко пари!“

— Така изглежда. Защо? Да не искаш да я купиш? Трябва обаче да се бръкнеш дълбоко, Силви! Доколкото ми е известно, само земята струва куп долари.

— Намерила ли си вече посредник?

— Не, ще си спестя разноските. Мисля, че и сама ще мога да продам къщата. Така че ако чуеш нещо, обади ми се. Тя е чуден обект за някой, който има усет към ценните неща и не предпочита стандартните апартаменти кутийки.

— Окей, с удоволствие ще направя, каквото мога. Ще ти се обадя веднага, щом се появи нещо.

— Благодаря, Силви. Много мило, че се обади. Поздрави колегите, в случай че все още не са се заразили от глупостта на Харви.

Памела затвори телефона и изправи рамене. После внесе кафявата книжна кесия с продукти от супермаркета, която беше оставила отвън, и започна да пълни празния хладилник.

Процедурите във фитнес центъра бяха я изтръгнали от депресията и бяха възвърнали дееспособността й.

Сега болката й беше локализирана и попритъпена. „Никого не касае какво изпитвам. За в бъдеще ще мисля само за себе си. Не ме интересува никой друг.“ Беше си купила цял куп специализирани списания, за да прегледа обявите. Бе решила да напусне Калифорния. Ню Йорк не влизаше в плановете й, тъй като не желаеше да рискува възможността дори за бегла среща със зет си. „Но Чикаго е добре, може би дори Далас. Огромни градове, пълни с живот, които няма да събуждат спомени за залива на Сан Франциско.“

Най-интересните предложения за работа вече бяха сведени до три, когато след два дни Силви отново позвъни.

— Добре, че те открих, Пам. Тим Гарстед е при мен. Намерил е купувач за твоята къща. Чакай, сега ще ти го дам.

Тим Гарстед беше един от колегите, с когото Памела се бе сработила особено добре. Невероятно способен, спокоен мъж, той сдържаше нервите си и в най-голямата бъркотия и никога не забравяше нито един уговорен срок.

— Здрасти, Памела. Ако знаех, че искаш да продаваш твоето бижу, нямаше да се прекарам за Аланда миналата година.

— Криза в изкуството, Тим. Случи се съвсем внезапно. Познаваш ли някого, който има достатъчно пари, за да ми плати в брой?

Гарстед се засмя.

— Да кажем. „ТТ Продакшънс“ говори ли ти нещо?

— Разбира се, това са онези с разкошните пътеводители и филми за пътешествия, които миналата година взеха всички награди.

— Така е. Шефът се казва Антъни Секстън, мой добър приятел. Доста време се е скитал по широкия свят, но сега иска отново да се заеме с фирмата. Търси си къща, но по неизвестни причини е против всичко, което намирисва на модернизъм.

— Звучи ми като потенциална моя жертва. Сигурно трябва да е червив с пари след всичките тези поръчки за телевизията.

— Е, не умира съвсем от глад. Ако те устройва, ще му се обадя и ще му кажа. Може би ще посети твоите свещени покои. Кога ще ти бъде удобно?

Памела се замисли.

— След пет часа винаги може да ме намери вкъщи. Няма нужда да се обажда предварително.

— Окей, Памела. Ти… що се отнася за онази история, която Дженкинс разправя за теб… предполагам, че всичко е доста поизкривено и е пълно с лъжи, нали?

Тя си пое дълбоко дъх. „Хубаво е, че се намират все още приятели, които държат на мен.“

— Нещо такова. Но въпреки това, нямам голямо желание да се изпречвам на пътя му, Тим. Може би не след дълго ще съм в Чикаго.

— Чикаго? Да не си полудяла?! Там вали непрекъснато.

— Типичен калифорниец! Вие си мислите, че само на слънчева светлина може да се работи.

— Кой приказва за работа? Да се живее може само на слънчева светлина! Не искаш ли още веднъж да обмислиш тази стъпка? Никой не взема насериозно отровните стрели на Харви…

— Добре, добре, Тим. Имам куп лични причини да обърна на слънцето гръб за известно време.

— Личното за една жена в повечето случаи означава мъж — вметна Тим, — щастлив брак и три деца.

Памела отново въздъхна.

— Проблемът си е мой! Ще ми помогнеш ли, по дяволите, да продам къщата?

— Нуждаеш ли се от психоаналитик?

— Не, мисля, че не. „Мъжът“ предпочете друга и с това проблемът става неразрешим, ясно?

— Но това изобщо не е причина да прогизнеш от дъждовете на Чикаго, Памела. Има милиони атрактивни, загорели калифорнийци, които бленуват за рядък деликатес като теб.

Тя нетърпеливо забарабани с показалец по телефона. Това беше точно от типа разговори, които не можеше да понася.

— Тим Гарстед — прекъсна го безцеремонно, — аз не съм сметанова тортичка, а жена! На двайсет и осем съм и съм напълно способна да решавам сама, какво да правя и къде да живея!

— Ау-ау! Сега пък настъпих еманципационните ни стремления. И каква е глобата? В пустинята ли ще ме изпратиш?

— Ако продължиш да дрънкаш глупости, сериозно ще помисля по въпроса. Престани, ако обичаш, да се тревожиш за „малката“ Памела. По-добре затвори и се обади на твоя приятел за къщата.

Тим се поколеба.

— Памела? Кажи ми, ще те видим ли отново, преди да напуснеш града, или…

— Парти за сбогуване?

За това нямаше ни най-малко настроение, но явно беше неизбежно. Поколеба се.

— Ако може да се уреди, с удоволствие, Тим — изплъзна се от устата й. — Чао засега.

— Чао, Памела.

Постоя замислена до телефона. Представата, че шефът на „ТТ Продакшънс“ ще обитава къщата й, не й беше неприятна. Харесваше прекрасно оформените, интересни пътеписи, илюстрирани с великолепни снимки, които заслужено бяха му донесли слава. Той беше един от малкото в своя бранш, който не беше се поддал на модни увлечения, а следваше свой неподражаем стил.

„Как ли изглежда?“ В съзнанието й напираше образът на брадат викинг, със сини очи и мускулесто тяло. Нещо средно между морски вълк, гладиатор и футболна звезда. Беше нетърпелива да види, доколко адекватно го е преценила.