Мари Кордоние
Памела (2)

II

Бунгалото с изглед към залива и Голдън гейт бридж беше точно онова, което би могло да се очаква от един богат бонвиван. Бетон, стомана, огледални стъкла и — което й се стори най-безвкусно — звънец във формата на топка за голф.

Памела направи гримаса и внимателно натисна месинговото чудовище. Отвътре прозвуча нещо като звън на камбанки, който й напомни за Биг Бен в Лондон. В тази къща явно беше вилнял архитект.

Снажният исполин, който със замах й отвори вратата, така я обърка, че всички баналности, приготвени за поздрав, заседнаха в гърлото й.

„Откога ли Кели си пада по подобни неандерталски типове?! Досега всичките й приятели бяха руси, лакирани, свръхмодерно облечени и префинени!“

Не че този мъж беше грозен, но излъчваше някаква твърдост, с нюанс на цинизъм, която обикновено не се нравеше на нейната сестра. Въпреки това нямаше съмнение, че пред Памела стоеше лично и персонално самият Робърт Т.Нелсън. Импозантно широк гръден кош опъваше тъмносиня тениска с надпис: „Голфът е удоволствие“, а по-надолу следваха крещящо карирани бермуди — явно последен хит в средите на голфистите. Въпреки, че дрешката разкриваше чифт добре загорели, здрави мъжки крака, Памела стисна здраво устни, за да не се изкиска на глас.

Още преди да се е съвзела достатъчно, за да каже каквото и да било, бе сграбчена за раменете и разтърсена приятелски.

— Ей, та това е супер! Бяха ми казали, че вашата служба за работна ръка прави чудеса, но да ми изникне в събота сутрин секретарка пред къщата, е чудо невиждано! Влизайте, малката! Вече ви очаквах. Оттук се минава…

„Малката?!“ Само великан с неговия ръст би дръзнал да пренебрегне нейните представителни сто седемдесет и пет сантиметра и да я дефинира като „малка“. А каква хватка имаше само! Силната му ръка, стиснала я над лакътя, я поведе през един мраморен коридор покрай огледала в претрупани рамки.

— Слушайте, мистър… — започна Памела, но веднага бе прекъсната.

— Само без отстъпления, малката. Щом сме се хванали на хорото, ще го играем. Ясно е, че ще ви дам стотачка за проваления уикенд. Наистина съм радостен, че сте тук. До понеделник трябва да съм свършил с тези бумаги, иначе ще се ядосам. Да се залавяме за работа, малката… всъщност, имате ли си име?

„Този тип е невъзможен!“

— Да, аз съм Памела Ли…

— Памела стига, всичко останало само усложнява работата. Не се притеснявайте от хаоса тук, малката. Аз много пътувам и най-често живея с нещата от куфара. Освен това, подреждането не е най-силната ми страна…

„Побъркан субект! Защо момъкът просто не млъкне за малко? Нищо чудно, че си е избрал за гадже отстъпчиво и плахо създание като Кели. Явно не търпи да му противоречат.“

— Но изслушайте ме най-сетне, аз не мога…

— Можете ли да четете?

— Естествено, обаче…

— Никакво обаче. Писане? Смятане?

— Вижте, аз съм посещавала колеж и имам много добри оценки, така че не е нужно да ме третирате като не грамотничка!

— Правя ли го? Извинявам се, малката, не беше умишлено. Ще ви наричам Пам, ако позволите. Спестява време и звучи по-приятелски. А и повече ви подхожда. Памела е име на желязна девица, а вие наистина не изглеждате такава.

— Ах, така ли? И как изглеждам?

За част от секундата той млъкна и съсредоточено я загледа със светлите си очи. Забележителни очи, с тъмносиви зеници, обграждащи ириса и засилващи интензивността на погледа. Памела установи, че има ужасно изразително лице с одухотворени черти, подложени на непрекъсната промяна. Константна величина оставаха дългият нос и извитата уста с пълна долна устна. Робърт се усмихна в този момент, оголи два реда бели зъби и тя почувства как сърцето й пропусна един удар.

— Изглеждате така, Пам, че се страхувам от известни усложнения, ако се заловя за работа заедно с вас.

„Мили боже, това не е разговорът, който планирах с Робърт Т.Нелсън!“ Не че се бе запленила от неговата небрежност и неоспорими мъжки качества, но той просто не беше някакъв си плейбой, а мъж, който добре знае какво иска. Опасен мъж, за който нейната малка сестра не беше дорасла в никакъв случай. Памела си помисли, че може би не е лоша идеята да се възползва от получилото се недоразумение. Ако момичето от „Работна сила“ тепърва дойдеше, би могла да се позове на неговия невъзможен начин да не позволява на никого да си отвори устата. Междувременно й се предлагаше фантастичен шанс да го опознае по-отблизо и дори да открие слабото му място, евентуално.

За част от секундата решението беше взето. Памела си окачи любезната усмивка и това й се удаде много по-леко, отколкото предполагаше.

— Е, добре, да се залавяме за работа. Къде са бумагите, гросмайсторе?

„Голфът е удоволствие“ видимо се опъна от облекчената му въздишка.

— Пам, вие сте съкровище. Огледайте се.

Всекидневната приличаше на лагерен бивак. Между белите кожени мебели, кокетни витражи и скупчени настрани саксии бяха нахвърляни купища алуминиеви сандъци.

„Архитектът трябва да е бил слял, за да ситуира този мъж в подобна елегантна, почти с интимно въздействие стая. Две неща, които толкова малко да си пасват — като Робърт Т.Нелсън и неговото бунгало — сигурно е трудно да се изнамерят!“ — помисли си Памела.

— Първо, трябва да се подредят купищата книги. Искам азбучник на заглавията, за да не губя време да ги търся. Ще се справите ли?

„За каква ме взема тоя?!“

— Ако вашите любовни романчета не са написани на китайски, не виждам проблем — отвърна му.

Докато Нелсън отваряше сандъците, Памела се опита да внесе системност в делото. Бе изумена от интересите му извън голфа! Сортираше английски ежедневници, италиански картинни енциклопедии, спомени от пътувания и купища написани на ръка бележки.

Опитът й като асистентка на мениджър в рекламна агенция улесняваше нещата до известна степен. Нелсън не се отделяше от нея и присъствието му я караше да се чувства неспокойна.

— Намира ли ви се случайно кафе? — осведоми се, колкото да каже нещо.

Робърт сви рамене.

— Много е вероятно. Ще попитам княза.

Памела вдигна поглед от скицника си.

— Какъв княз?

— Той замина с Анастасия. Като се върне, ще ви го представя.

При споменаването на женското име Памела се напрегна.

— Анастасия? — повтори тя. — Още една от вашите безбройни приятелки?

— Най-добрата — потвърди Нелсън.

Сега още повече се затвърди решението й да се намеси в живота на сестра си. „Момичето спешно се нуждае от твърда ръка, която да направлява съдбата му. Бедната Кели! Само от няколко часа я няма и той вече я мами с първата срещната. Анастасия!“ Изведнъж изпита бесен гняв към този самоуверен донжуан.

— Дами, които се наричат „Анастасия“, може би са твърде изискани, за да си цапат ръчичките с подреждане на книги, нали?

Прозвуча доста хапливо, но Памела не съжаляваше. Нямаше никаква причина да бъде особено любезна. Той или не го забеляза, или му беше все едно. Никаква сянка не помрачи слънчевата усмивка, с която я съзерцаваше.

— На моята сладурана й липсва талант за подобни неща. Когато се запознаете с нея, сама ще се уверите. Но затова пък притежава други качества. Няма жива душа, която да ме обича по-силно и по-вярно.

— Много се радвам за вас… — процеди Памела.

„Сигурно има цял харем. Да, харем е най-точната дума. Невъзможно е Кели да се чувства щастлива при подобни обстоятелства. Твърде много държи да е център на вниманието. Всичко трябва да се върти около нея и нейните удобства, за да е в добро настроение. О, по дяволите, този Нелсън ме побърква! Ето, вече започвам да очерням и собствената си сестра!“

Не й беше лесно да отгледа Кели след смъртта на родителите им, но го правеше с радост. Мисълта, че сега тя е голяма и е в правото си да взема свои собствени решения, я плашеше. Беше свикнала да отстранява от пътя й всички препятствия. И сигурно щеше да го върши и занапред, стига да успееше да елиминира Робърт Т.Нелсън!

— Не бива да гледате така мрачно, Пам — извади я той от мислите й. — Ще ви се образуват бръчки, а те не ви отиват. Ще бъде престъпление да се повреди такава прекрасна кожа.

— Мисля, че ме спешихте да подреждам сандъците и книгите ви. За оптическа наслада на господаря на замъка не бе ставало въпрос — отвърна му язвително.

Улови един многозначителен поглед от сребристосивите му очи.

— С удоволствие бих удвоил хонорара ви, ако се погрижите и за това.

Памела настръхна вътрешно, но се постара да запази самообладание.

— За тази услуга, може би е по-подходяща агенцията за гейши. Разгърнете още веднъж вестника, там положително ще откриете два-три от необходимите ви адреси.

„Не е ли безсрамен този мъж?! Как дръзва да се смее толкова гръмогласно?!“

— Не са ли ви казвали, че имате доста бодлички на красивото си розово езиче?

Памела стисна устни и стовари върху мраморната масичка купчина книжа така, че наоколо се разхвърчаха облачета прах. До този момент търсенето на уязвимото му място не беше се увенчало с успех. На всичко отгоре една безценна събота пропадаше при тази игра. Трябваше да се прости с мисълта за море и плаж.

Изведнъж на терасата се дочу мъжки глас, чийто акцент Памела не може да определи. „Най-вероятно е пристигнала дамата Анастасия с неговия княз.“ Изправи рамене и отметна тъмните си коси. Нелсън не откъсна погледа си от тялото й по време на това движение и това не остана незабелязано. Почувства го почти като физическо докосване. Неволно задиша учестено и неспокойно.

„Защо продължава да виси тук, а не отива при своята Анастасия?!“

Тъкмо се навеждаше над поредния сандък, когато внезапно нещо влажно и студено се опря до глезена й.

— Ау-у!

Памела подскочи от уплаха и едва успя да задържи плъзгащите се надолу книги.

На нивото на коленете й я гледаха две обидени, тъмни и прекрасни кучешки очи. Един басет, чиито дълги уши почти докосваха безупречния мраморен под, се беше промъкнал до нея и сега я гледаше, застанал на четири мощни черно-бели лапи.

— Мога ли да ви я представя? Приятелката ми, Анастасия!

Начинът, по който натърти думите си, й показа, че Нелсън много добре бе разбрал посоката на мислите й.

По бузите й изби гъста руменина. „В тази къща просто нищо не следва своя нормален ход!“ Наведе се и протегна на Анастасия ръка за сключване на примирие. Със сумтене й бе позволено да помилва копринената козина, след което малко астматичната кучешка дама се отпусна в краката й и повече не се помръдна.

— Можехте да ме предупредите — измърмори Памела. — Щях да получа инфаркт, толкова много се стреснах.

— За бога, в такъв случай не бива повече да се натоварвате. Елате, ще изпием кафето си на терасата…

Преди да е успяла да се противопостави, на раменете й легна силната му ръка и Нелсън властно я поведе навън, за да я настани на една градинска люлка.

— Нали работата ви беше бърза и неотложна?

— Бързият пропуска най-добрите си възможности, о, прекрасна Пам!

Робърт усети смущението й и добави:

— Албанска поговорка. Много подхожда за нашето толкова младо познанство, не намирате ли?

— Това не е „познанство“, вие ме наехте на временна работа.

— Но тъй като сме се уговорили да ви се заплаща на час, за вас ще е по-изгодно да удължите пребиваването си тук.

Памела премълча. Отваряше се опасна тема, защото нямаше представа, какви са уговорките му с „Работна сила“.

Твърде късно забеляза, че той изобщо не се съобразяваше с безопасната зона помежду им. Пръстите му се бяха паркирали на тапицираната облегалка, в непосредствена близост с нейния гръб. Чувстваше ги с кожата си. Аурата от сила, която обгръщаше този мъж, я обезоръжаваше по един опасен начин, правеше я податлива. С усилие трябваше да извика в съзнанието си мисълта, че той бе прелъстил по-малката й сестра, бе завъртял главите на множество хубавици, които впоследствие биваха забравяни. И въпреки всичко, в нея се прокрадваше възбуждащият, напълно абсурден въпрос, какво ли щеше да се случи, ако сега я докоснеше.

Не й бе съдено да го узнае.

Магията беше разрушена от един дребен мъж с побелели коси, който пристъпи на терасата. Видът на стареца, стъкнал се в тази калифорнийска жега с безупречен черен костюм, бяла риза, бяла папийонка и бели ръкавици я накара да се усъмни, дали не сънуваше.

Но не, не беше сън. Лекият вятър развял косите й, и почти пронизителното цвърчене на птиците бяха също така реални, както и далечният уличен тътен. Белокосият благоговейно мъкнеше широка сребърна табла, на която се виждаха чаши, препечен хляб, краве масло, купичка чер хайвер и бутилка шампанско, загъната в бяла кърпа.

Въпреки огромния товар, му се удаде да й кимне съвсем тържествено.

— Мадам…

Памела хвърли укорен поглед към Нелсън. „Защо не вземе таблата от бедния възрастен човечец? Не вижда ли колко е тежка?!“

— Бих го обидил смъртно, ако го направя — рече той толкова естествено, сякаш четеше мислите й.

— В очите на Негово Височество ние, американците, сме банда невъзпитани хъшлаци. Прави всичко възможно да коригира поне най-фрапантните ми грешки, но аз съм голямо разочарование за него. Княз Игор, тази очарователна млада дама е мис Пам от агенцията „Работна сила“…

— Мадам — повтори старият благородник, остави товара си на масата и се залови да отваря шампанското. — Не вярвайте нито дума на мосю. Той обича да преувеличава. Ще позволите ли да ви предложа малко хайвер? Той е от Русия — родината на родителите ми, която са напуснали преди моето раждане.

Междувременно Памела бе успяла да си възвърне самообладанието.

— Значи е истина, че сте княз?

Той й се усмихна.

— Тази титла е може би единственото, което успях да наследя от своите родители. Емиграцията беше нещо като „френска революция“ за руската аристокрация. Всички сме еднакво бедни. Изключенията, естествено, потвърждават правилото…

— Запознах се с Игор в Париж — обясни й Нелсън, дъвчейки. — Там той караше такси и понеже обича да пътува, беше готов да напусне работата си и да дойде с мен.

— Би трябвало да се придържате към истината, мосю — поправи го княз Игор. — Тъкмо се бях простил с кариерата си на шофьор. Едно произшествие след няколко чашки водка в повече. На френската полиция й липсваше нужното разбиране. Навярно щях да завърша дните си доста некомфортно под някой от мостовете на Сена…

— Той има склонност да драматизира нещата — ухили се Нелсън. — Но ми даде да разбера, че един истински иконом с руска княжеска кръв е точно това, което липсва на американеца. Грижи се за моя начин на общуване и за Анастасия. От години се опитвам да свикна с мисълта, че ме обслужва мъж, чиито маниери биха накарали кралицата на Англия да позеленее от завист.

— За съжаление непрекъснато срещам отпор. Като си помисля за днешния избор на вашия панталон, мосю…

— Ваше Височество, бихте ли бил така добър да се грижите само за вашия собствен панталон…

Памела бе безкрайно объркана. „Защо Кели не ми спомена нищо за този ексцентричен княз? Е, ако трябва да бъда съвсем точна, Кели не ми е разказвала абсолютно нищо…“

Докато князът се оттегляше с поклон, Анастасия се опитваше да задълбочи приятелството си с Памела. Тя се просна с цялата си тежест върху краката й и с обожание вдигна тъжните си очи.

— Ако искате да я омагьосате завинаги, трябва да й дадете препечен хляб с масло — предложи Нелсън. — Тази дама проявява определено предпочитание към висококалорична храна.

— Не възнамерявам да омагьосвам нищо и никого в тази къща — хладно заяви Памела. Бавно помилва дългите клепнали уши на Анастасия. Може би затова й убягна силно заинтригуваният поглед на Робърт.

— Жалко — промърмори той.

Памела енергично се изправи.

— Предпочитам отново да се заловя за работата си. Шампанското и хайверът не са точно нещата, на които съм свикнала по време на почивката си. И по-добре е да не привиквам с този лукс.

„Що за глупости дрънкам?! Защо просто не му кажа кратко и ясно: «Мистър, съжалявам, но да хванем бика за рогата. Веднага си свалете лапите от малката ми сестра!».“

Мислено се проклинаше, че безнадеждно усложнява един съвсем елементарен проблем. Работата бе там, че се чувстваше като канарче, фиксирано от гърмяща змия, всеки път, колчем сивите му очи се спрат на нея.

„Къде остана трезвият ми разсъдък? Не трябва ли да зарежа всичко и да се махна, щом като той преднамерено търси моята близост?!“

Устните му се намираха точно на височината на очите й. Това не беше гледка, успокояваща настръхналите й нерви.

— Мога да ви разбера, Пам, но князът си е тиранин, непознаващ милост. С него не може да се дискутира. Той смята, че един джентълмен трябва да живее по този и този начин и аз съм длъжен да му се подчинявам. Ако не хапнете поне две мънички филийки с хайвер и не изпиете чаша шампанско, ще се почувства дълбоко засегнат. Уверявам ви, по-инатлив е и от Анастасия.

— И защо се примирявате с всичко това?

— Обичам го. Той внася цвят в моя живот. Ако го опознаете по-отблизо, ще забележите, че е изключителен джентълмен, който наистина не е заслужил орисията да свърши под мостовете…

Объркването на Памела растеше. Всичко, което говореше или вършеше този Робърт Т.Нелсън, изобщо не се връзваше с образа на безпардонен плейбой, който беше си създала за него.

Пое чашата, която й подаде, и ръцете им се докоснаха. Сякаш я прониза електрически ток чак до пръстите на краката. Гърлото й беше пресъхнало и тя изгълта шампанското като минерална вода. Топката в стомаха й най-сетне изчезна и отстъпи място на приятна топлина. Не възрази, когато отново напълни чашата й. В мозъка й цареше безкрайна пустота, която се трансформира във виене на свят.

— Не забравяйте хайвера…

Памела задъвка като автомат, без да усеща никакъв вкус. Виждаше само мургавата силна ръка с дълги пръсти, която й подаваше препечената филийка. После тази ръка обгърна гърба й. С един последен остатък упорство Памела се вторачи в пода. Беше по-скоро инстинктивно предчувствие, отколкото разумна мисъл.

Знаеше, че трябва да избягва погледа му.

Не можеше да определи, колко време са седели така. Робърт — настойчив, тя — онемяла и вкаменена. Пусна я толкова внезапно, че Памела почти загуби равновесие.

Робърт Т.Нелсън избухна в гръмогласен смях.

— Няма страшно, Пам! Не е в стила ми да предумвам жена, която сама не го желае…

„Мили боже, този тук добре умее да се забавлява! И как само успява да чете в мен като в отворена книга! Дали подозира колко съм близо до капитулацията?!“ Памела мобилизира цялата си воля, за да прикрие смущението си.

— Бих искала да си измия ръцете, къде…

— Князът ще ви покаже с удоволствие банята, Пам. Колко е хубаво, че този ден едва е започнал за нас…

В ушите й тази реплика прозвуча като заплаха. Неговата триумфираща ухилена физиономия я накара да стисне ръце в юмруци. Завъртя се на токове и тръгна към вътрешността на къщата. Знаеше, че играта с огъня е в малка почивка. Тя още не беше свършила.

Княз Игор я въведе в помещението, което имаше толкова общо с обикновена баня, колкото пакетче чипс с кралско меню. Памела се прехласна пред облицованите с мрамор стени, пред гигантските виещи се растения, пред ваната с размери на малък басейн и златни кранове.

— Мадам…

Князът й подаде цял куп пухкави хавлии, които биха стигнали за избърсването на футболен отбор заедно с резервите, и затвори огледалната врата отвън. Памела се отпусна на невероятно широкия ръб на ваната и потърка слепоочията си.

„Какво, по дяволите, притежава този Робърт Т.Нелсън, та успява тотално да ме извади от равновесие?! Все пак съм на двайсет и осем и вече не съм онази глупавичка гъска, повярвала някога в Оукланд в любовните клетви на годеник, предпочел все пак да се ожени за друга, чиито родители са в състояние да подкрепят с богатството си неговата кариера. После завързах някоя и друга връзка, но никога с мъж, чиито ръце да подлудяват кожата ми. Какви ли са отношенията му с Кели? Може би има само обикновено приятелство между двамата. Може би троснатият й отговор, че не е нужно да ми иска позволение, за да се люби с някой мъж, е бил само опит да ме ядоса?…“

Стана, отиде до мивката и пусна студената вода да тече върху дланите й. После вдигна поглед към огледалото и направи гримаса.

— Е, Памела, как ти се струва ситуацията? — тихичко промърмори. — Вместо да прочетеш конско на господина, ти си на път да се влюбиш в него. Пълна лудост! Първо на първо, той е свързан с твоята сестра, второ е плейбой от първа величина, трето е най-чаровният мъж, когото някога си срещала. При всичката му непоносима арогантност и самоувереност има нещо непознато, което те омайва и възбужда.

Озърна се наоколо. Погледът й бе привлечен от нещо лъскаво в ъгъла до душ-кабината. Затвори крана и се наведе. Полускрит под ресните на плюшеното килимче, лежеше златен пръстен — семпъл, но много хубав сапфир. Позна го веднага: беше на Кели! Самата тя й го бе подарила след първата година в колежа. За Кели той беше нещо като талисман. Никога не го сваляше, с изключение на случаите, когато си вземаше вана, защото някъде беше чела, че пяната вредяла на бижутата.

Пръстите й се сключиха около сапфира. Не обърна внимание на болката, когато острите му ръбове се врязаха в кожата й. „Това не е обикновено приятелство! При такива отношения никой не ползва ваната! Кели си е любовница на Робърт Т.Нелсън!“

— А аз не бих искала да съм следващата жертвичка на донжуана! — зарече се гласно.

Студеният гняв, който я обзе, й даде сили да възвърне самообладанието си. Вече знаеше какво трябва да стори и краткият миг на объркване бе отминал.