Марк Твен
Автобиография (4)

Имотът в Тенеси

Баща ми беше купил наведнъж огромното землище от 100 000 акра. То му е излязло някъде към четиристотин долара. В онези дни това е било много пара, особено да я платиш наведнъж — така поне са смятали хората, живеещи сред скалите и боровите гори на планините Къмбърланд в областта Фентрес, Източен Тенеси. Когато баща ми платил тази огромна сума, той застанал на прага на съдилището в Джеймстаун, хвърлил поглед към обширните си владения и казал:

— Каквото и да се случи с мен, моите наследници са осигурени; аз няма да доживея деня, когато тези акри ще се превърнат в сребро и злато, но децата ми ще го доживеят.

Така, изхождайки от най-добри намерения и чувства, той бе стоварил върху плещите ни тежкото проклятие на едно богатство, което тепърва трябваше да очакваме. И баща ми си отиде от тоя свят твърдо убеден, че ни е сторил добро. Това беше печална грешка, но за щастие той не я разбра.

По-нататък той казал:

— Тази земя е пълна с желязна руда и други минерали; хиляди акри от нея са покрити с гори от жълт бор, какъвто няма в цяла Америка, и този дървен материал може да се спуска по река Объдс, после по Къмбърланд в Охайо, от Охайо в Мисисипи, а оттам по течението — всякъде, където се нуждаят от него. А колко катран, смола и терпентин може да се добие от тези борови гори! А това е и естествен винарски район — никъде в Америка дори опитомените лозя не дават такова грозде, каквото дават тук дивите лози. Тук има пасища, има земи за отглеждане и на царевица, и на пшеница, и на картофи, тук има какви ли не гори — с две думи, на това огромно землище и в недрата му има всичко, което прави земята ценна. Съединените щати имат четиринадесет милиона жители; през последните четиридесет години населението се увеличи с единадесет милиона, а отсега нататък ще се увеличава още по-бързо; моите деца ще доживеят деня, когато вълната от емигранти ще залее и областта Фентрес в Тенеси и тогава, със сто хиляди акра превъзходна земя в ръцете си, те ще станат приказно богати.

Всичко, което е казал баща ми за възможностите на тази земя, е напълно вярно; той дори би могъл да добави, без да сбърка, че в тази земя има неизчерпаеми залежи от каменни въглища, но много вероятно е той да не е имал представа за този продукт, тъй като по онова време простодушните жители на Тенеси не са имали навика да копаят топливото, си от земята. Баща ми би могъл да добави към изключителните качества на този имот и това, че той е само на сто мили от Ноксвнл и че точно там един ден непременно ще мине железница — от Синсинати на юг. Но той не е бил виждал железница, а твърде възможно е и да не е бил чувал за такова нещо. Може да ви се стори чудно, но дори през 1860 година досами Джеймстаун се намираха хора, които не бяха чували за железница и не можеха да повярват, че на тоя свят има параходи. В областта Фентрес не гласуват за Джаксън, там гласуват за Вашингтон.

Когато била извършена тази грандиозна покупка, най-големият ми брат е бил на четири-пет години, а най-голямата ми сестра — още пеленаче. Ние, останалите — а ние образувахме по-голямата част от нашето семейство, сме дошли на тоя свят по-късно, раждайки се сегиз-тогиз в течение на следващите десет години. Четири години след покупката настъпил големият финансов крах през 1834 година и докато бушувала тази буря, баща ми се разорил. Уважаван и заблазяван като най-богатия гражданин в областта Фентрес — защото освен огромния имот той по общо мнение имал не по-малко от три хиляди и петстотин долара суха пара, в едни хубав ден се оказало, че той е загубил над три четвърти от тази сума. Той беше честолюбив, мълчалив и строг към себе си човек и, разбира се, не пожелал да остане повече в местата, свързани с миналото му величие, и да бъде предмет на хорското съжаление. Ето защо той събрал домочадието и поел дългия, изнурителен път през безлюдната пустош към тогавашния „Див Запад“, докато най-после забил кол в селцето Флорида, щат Мисури. В продължение на няколко години той „държал дюкян“ там, но нямал сполука — ако не се смята това, че тогава съм се родил аз. Не след дълго той се преселил в Ханъбъл, където му провървяло донякъде: получил почетната длъжност мирови съдия и вече бил избран за съдия по гражданските дела, когато дошла съдбоносната призовка. В първите години след преселването си в Ханъбъл той отново бил успял да стане доста състоятелен човек за онова време, но ето че нещастието го сполетяло още веднъж. За да направи приятелска услуга на Айра Стаут, той му станал поръчител, но Айра веднага побързал да се възползува от новия закон за неплатежоспособните длъжници — постъпка, която му осигури лек и спокоен живот чак до гроба, но която разори баща ми така, че той умря като последен бедняк, и осъди наследниците му да водят дълга, отчаяна борба за хляба. Обаче дори на смъртния си одър баща ми се оживяваше и ободряваше, щом си спомнеше за нашия имот в Тенеси. Казваше, че скоро този имот ще направи всички ни богати и щастливи. И си умря с тази вяра.

А ние веднага обърнахме ожидащи погледи към Тенеси. Дето и да скитахме, каквито сполуки и несполуки да срещахме, те бяха неизменно устремени натам, през континенти и морета, със старата надежда и с вяра, която ту пламваше, ту тлееше, но никога не угасваше.

След смъртта на баща ми ние променихме начина си на живот, но с надежда, че това е временно разрешение и че ще се устроим веднъж завинаги след продажбата на имота. Брат ми взе на заем петстотин долара и купи един ненадежден седмичен вестник, смятайки, както и всички ние, че няма смисъл да се залавя за нещо сериозно, докато не продадем земята. Отначало наехме голяма къща, разчитайки на един купувач, но се оказа, че той иска само част от имота (след като се посъветвахме, решихме или да го продадем целия, или да не го продаваме), и се видяхме принудени да наемем по-евтино жилище.

Както вече отбелязах, баща ми беше владял имота в Тенеси цели двадесет години и той си стоеше цял-целеничък. След неговата смърт през 1847 година управлението на имота поехме ние. И така го управлявахме, че след четиридесет години от него бяха останали само 10 000 акра, а ние нямахме нищичко, което да ни напомня, че сме продали останалото. Около 1887 година, а може би и по-рано, отидоха и тези акри. Брат ми успя да ги размени срещу една къща с място в градчето Кори край петролодобивните райони на Пенсилвания. Към 1894 година той продаде къщата и мястото за 250 долара. Така имотът в Тенеси се изпари окончателно.

Аз поне не си спомням да сме взели от бащиния ни имот друга суха пара, освен тези 250 долара. Впрочем не, забравям една подробност. Този имот ми даде поле за Селърс и за една книга. Моят дял от книгата излезе 15–20 хиляди долара, а за пиесата получих около 75–80 хиляди следователно пада се горе-долу по долар на акър. Интересно, аз не съм се бил родил, когато баща ми е вложил парите си в тази земя, тъй че едва ли е възнамерявал да облагодетелствува мен за сметка на другите; и въпреки това аз бих единственият член от нашето семейство, който получи някаква печалба от имота. Ще имам случай пак да говоря за този имот по-нататък, защото тъй или иначе той оказваше влияние върху нашия живот в течение на повече от едно поколение. Когато над главите ни се струпваха облаци, той се възправяше, протягаше обнадеждаваща Селърсовн ръка и ни ободряваше: „Не бойте се, разчитайте на мен, чакайте.“ Така той подхранва нашите надежди цели четиридесет години, докато най-сетне се прости с нас. Той приспиваше нашите жизнени сили и правеше от нас фантазьори — празни мечтатели и ленивци. Ние все си казвахме: догодина ще бъдем богати, няма смисъл да работим. Добре е да започнеш живота си беден; добре е и да го започнеш богат — това са нормални неща; но да го започнеш беден, очаквайки всеки момент да станеш богат! О, който не го е изпитал на гърба си, не може да си представи какво проклятие е това.