Марк Твен
Автобиография (21)

„Америкън Пъблишинг къмпани“

Съгласно договора, трябваше да предам ръкописа на „Наивници в чужбина“ през юли 1868 година. Написах книгата в Сан Франциско и я предадох в срок. Блис приготви много илюстрации за нея и с това прекрати работата. Срокът за издаването й мина и отмина, но никой не ми даваше каквито и да било обяснения. Времето продължаваше да тече и пак никакви обяснения. Аз тръгнах на четения из страната и около тридесет пъти дневно трябваше да отговарям на въпроса: „Кога ще излезе книгата ви?“

Омръзна ми да измислям все нови отговори на този въпрос, а накрая ми втръсна ужасно и самият въпрос. Във всеки, който ми го задаваше, аз виждах свой смъртен враг и дори не се мъчех да скрия това.

Щом се освободих от четенията, побързах да отида в Хартфорд, за да разбера какво става. Блис ми обясни, че вината не била негова; той държал книгата да излезе, ала директорите на компанията, някакви стари сухари, имали опасения. Те я били прегледали и почти единодушно изказали мнение, че в нея има пасажи от хумористично естество. Блис ми обясни, че тяхната фирма никога не била издавала книга, която да вдъхва такива опасения, че директорите се страхували да не би едно такова отклонение от линията на издателството да накърни сериозно репутацията му, че той бил с вързани ръце и крака и не можел да изпълни подписания договор.

Един от директорите, господин Дрейк — или по-скоро останките от това, което някога е било господин Дрейк, — ме покани на разходка с неговата карета и аз приех. Той представляваше трагична стара развалина и държането му, и приказката му бяха не по-малко трагични. Предстоеше му деликатна задача и той събира доста време кураж, преди да пристъпи към въпроса. Накрая събра достатъчно и ми обясни в какво затруднено и отчаяно положение се намирала фирмата, което вече ми беше казал и Блис. После без повече заобикалки остави и себе си, и фирмата на моето благоволение: примоли се да си изтегля ръкописа и да освободя издателството от договора. Отвърнах, че не съм съгласен, и с това разговорът и разходката с каретата приключиха.

След това предупредих Биле да се залавя за работа, че иначе ще си имат неприятности с мен. Той разбра, че не се шегувам, и пусна книгата за набор, а аз се заех да изчета шпалтите. Но работата пак се запъна — и пак никакви обяснения. Към края на юли (мисля 1869) чашата на търпението ми преля и аз телеграфирах на Блис, че ако книгата не се пусне в продажба до двадесет и четири часа, ще го съдя да ми плати щетите.

С това всички спънки изчезнаха. Десетина екземпляра бидоха подвързани и изложени за продажба в посочения от мен срок. После пласьорите плъзнаха и започнаха да валят поръчки. За девет месеца книгата покри всички дългове на издателството, увеличи оборотния му капитал от двадесет и пет на двеста хиляди долара и му остави седемдесет хиляди чиста печалба. Това научих от Блис и ако то беше истина, значи, че от шестдесет и пет години насам Блис за първи път казваше истината. Той беше роден в 1804.

Но да се върна към Уеб. Когато през ноември 1867 се върнах от пътешествието с „Куейкър сити“, Уеб ми каза, че „Скокливата жаба“ е била приета много благосклонно от и печата и продажбата й според него върви съвсем добре, но до този момент той не успял да получи никакъв отчет от „Америкън нюс къмпани“. Той добави, че тази книга го разорила, защото я беше печатал на собствени разноски, а сега не можел да си върне парите от компанията, която само увъртала и изобщо постъпвала нечестно.

Аз искрено съжалих Уеб, съжалих го, че беше изгубил пари, само и само да ми направи услуга, а до известна степен съжалявах и за това, че той не беше в състояние да ми плати обещания процент.

Сключих договор за „Наивници в чужбина“ с „Америкън пъблишинг къмпани“. Но след два-три месеца ми дойде наум, че сигурно нарушавам договора: в него имаше един пункт, съгласно който в течение на една година нямах право да печатам мои книги в други издателства. Разбира се, този пункт не можеше да се отнася за книги, издадени преди сключването на договора. Това знаеше всеки. Но аз не го знаех, защото обикновено не знаех неща, които трябваше да се знаят, а и нямах навика да питам други, че да ме осведомят.

С моето невежество реших, че нарушавам договора с Блис и че като честен човек съм длъжен да изтегля „Скокливата жаба“ от пазара и да прекратя по-нататъшното й печатане. Поставих въпроса пред Уеб. Той прие моето искане при следните условия: да му отстъпя полагащия ми се процент от печалбата; да му отстъпя безвъзмездно всички подвързани и неподвързани екземпляри от „Скокливата жаба“, които в момента се намират в издателството; да му дам на ръка осемстотин долара; освен това разбиването на матриците ще стане под негово наблюдение, за което той ще получи такава сума, каквато букволеярите биха платили за същото количество стари матрици. Използуваните матрици вървяха по девет цента паунда, а матриците за „Скокливата жаба“ бяха около четиридесет паунда. От всичко това може да се заключи, че Уеб не беше лишен от търговски способности.

После Уеб изчезна за дълго от полето на моето зрение. Но междувременно се срещнах по една случайност с директора на „Америкън нюс къмпани“ и го попитах как са се уредили недоразуменията между Уеб и издателството. Той отвърна, че не знаел нищо за някакви недоразумения. Тогава му обясних, че Уеб не е успял нито веднъж да получи пари от издателството. Той пък ми обясни, че моето обяснение не отговаря на истината. Каза, че компанията изпращала редовно и в определените срокове отчети на Уеб, придружени със съответния чек. Той ме покани в кабинета си и от сметководните книги аз се убедих, че казва истината. Още от самото начало Уеб беше получавал редовно своя и моя дял и беше прибирал парите в джоба си.

По времето, когато ние с Уеб си „уредихме“ сметките, той ми е дължал шестстотин долара. Подвързаните и неподвързаните екземпляри от „Скокливата жаба“, които му оставих в наследство, впоследствие са били продадени и парите са отишли пак в неговия джоб. В тази сума влизат още шестстотин долара, които ми се полагаха като процент по договора.

С една дума, аз бях вече писател, при това писател, не съвсем неизвестен, писател, който беше издал вече една книга и не беше забогатял от това. Бях писател, чиято първа книга му струваше хиляда и двеста долара от неполучени проценти, осемстотин долара грешни пари и три долара и шестдесет цента за разбитите матрици, продадени на старо. От този момент реших, че никога вече няма да възложа на Уеб издаването на моя книга — освен ако мога да взема достатъчно пари на заем, за да си позволя този лукс.

След излизането на „Наивници в чужбина“ аз добих, макар и не изведнъж, по-голяма известност и Уеб се възползува от случая да уведоми публиката отначало, че той ме е открил, а после — че ме е и създал. Почти единодушно беше мнението, че аз представлявам ценен капитал за американския народ и американската литература и че народът и литературата дължат дълбока признателност на… Уеб за този капитал.

С течение на времето Уеб и неговите големи заслуги бяха забравени. Тогава на сцената излязоха Блис и „Америкън пъблишинг къмпани“ и установиха недвусмислено, че те са ме открили, а после — че те са ме създали — следователно и на тях се полагаше признателност. По-късно се намериха и други претенденти за тази висока заслуга. Те изникваха ту в Калифорния, ту в Невада, ту някъде другаде и аз започнах да вярвам, че съм откриван и създаван толкова много пъти, колкото никое друго творение божие.

Уеб смяташе себе си за литератор. И може би щеше да успее да внуши това суеверие на целия свят, ако не бе го разсеял сам с публикуването на своите произведения. Те веднага го издадоха. Белетристиката му беше умилителна — просто съвсем ученическа, а поезията — не много по-добра, но въпреки всичко той продължаваше да предъвква своите баналности до преди две години, когато умря от умствена преумора. Той беше празно същество, по природа и възпитание мошеник. Като лъжец имаше известни успехи, но не можа да се отличи много, защото беше съвременник на Елиша Блис, а когато трябваше да се лъже, Блис можеше да затъмни и заличи напълно цял континент Уебовци.