Марк Твен
Автобиография (23)

Женитбата

В началото на февруари 1870 година се ожених за Оливия Д. Лангдън и се преселих в Бъфало, щата Ню Йорк. Утре^[1] се навършват тридесет и шест години от женитбата ни. Жена ми се помина преди осем месеца във Флоренция, Италия, след като боледува тежко двадесет и два месеца.

За пръв път я видях във вид на миниатюра от слонова кост в каютата на брат й Чарли на парахода „Куейкър сити“ в залива на Смирна през лятото на 1867 година. Тогава тя караше двадесет и втората година. А за първи път я видях в плът и кръв в Ню Йорк през декември след споменатото лято. Тя беше слабичка, красива, с нещо момичешко в нея, или по-точно, беше хем момиче, хем жена. И си остана такава до последния ден от живота си. Зад сериозната й и деликатна външност горяха неугасимите огньове на съчувствието, енергията, предаността, въодушевлението и безграничната й всеотдайност. Телом тя си остана слаба цял живот и живееше благодарение на духа си, който се отличаваше с несъкрушима надежда и смелост.

Тя беше заболяла на шестнадесет години, когато паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички големи лекари в Елмайра, но те се оказали безсилни. В онези дни и в Стария, и в Новия свят много се говореше за доктор Нютън, когото и там, и у нас смятаха за шарлатанин. Той ходеше от град на град с много шум и фанфари, като някоя коронована особа, като цирк. Навсякъде неговото пристигане се оповестяваше няколко седмици отнапред чрез огромни цветни афиши, които разлепваха по стените наред със страхотно големия му портрет.

Един ден Андрю Лангдън, роднина на жена ми, отишъл у тях и казал: „Вие кого ли не викахте; опитайте сега и този шарлатанин. Той се е установил в центъра на града, в «Ратбън хаус», и лекува богатите по военновременни цени, а бедните — даром. Аз лично видях как повъртя ръце над главата на Джейк Браун, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, другите може да са били подставени с рекламна цел, но с Джейк няма лъжа. Повикайте Нютън.“

Нютън дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. На тавана над него висяла макара. Тя стояла неизползувана от дълго време. Били я поставили там с надеждата, че с нейна помощ ще могат от време на време да изправят болната в седнало положение, за да поотпочива. Но нищо не излязло, защото при всеки опит да я вдигнат на нея й призлявало и я обземала страшна слабост. Нютън разтворил прозорците — отдавна затворени и скрити зад тъмни завеси — и произнесъл кратка, но гореща молитва; после прегърнал момичето през рамо и рекъл: „А сега, дете мое, да поседнем.“

Близките се уплашили и понечили да го спрат, но той не им обърнал внимание и приповдигнал болната. Тя поседяла няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост. След това Нютън казал: „А сега, дете мое, да се поразходим.“ Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Нютън казал: „Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.“

Той взел за визитата хиляда и петстотин долара, но свършил работа за сто хиляди. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине неколкостотин крачки без почивка; а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.

В Дъблин, Лондон и други градове с Нютън често ставаха скандали. И в Европа, и в Америка неведнъж го оскандализирваха, но семействата Лангдън и Клемънс му останаха благодарни завинаги. Той казваше, че може би от неговото тяло се излъчват някакви особени токове, които лекуват болния.

Истината, честността, искреността — това бяха вродени в нея качества. Нейната преценка за хората и нещата беше сигурна и точна. Интуицията й почти никога не я лъжеше. И когато даваше преценка за характера или постъпките на приятели или непознати, винаги проявяваше благородство, благородството никога не й изневеряваше. Сравнявал съм я със стотици хора и си оставам убеден, че тя имаше най-съвършения характер, който съм срещал някога. Тук мога да добавя, че тя беше и най-обаятелната и същевременно пълна с достойнство личност. Характерът й беше такъв, че не само предразполагаше човека към нея, а просто го караше да я боготвори. Нямаше случай някой от прислугата й да е напуснал по своя воля. И понеже тя умееше да прецени с един поглед човека, почти не се бе налагало тя да накара някого да напусне.

Беше винаги весела и винаги умееше да предаде тази веселост на околните. През деветте години, които прекарахме в бедност и дългове, все намираше начин да ме извади от отчаянието и да ми покаже някой светъл лъч сред черните облаци. През всичкото това време не съм я чул да се оплаче — както не съм чул и децата да се оплакват. Защото тя ги беше възпитала така и те черпеха твърдост от нея. Обичта, с която тя се отнасяше към близките хора, приемаше формата на боготворене и със същата форма й отвръщаха роднините, приятелите, прислугата.

От нашия брак се получи доста необикновено съчетание, доста необикновено цяло, тъй да го кажем — нейният характер и моят. Тя изливаше безкрайната си обич и привързаност в целувки, милувки и един речник от гальовни думи, чието богатство винаги ме е поразявало. Пък аз бях по рождение сдържан — както в нежните думи, тъй и в милувките — и нейните нежности ме заливаха тъй, както лете вълните заливат Гибралтар. Както вече споменах някъде, в нашия род нямаха навик да се целуват. В нашето градче също нямаха този навик. Целувките и милувките свършваха в деня на сватбата — ведно с невъзможното изпълнение на пиано в този ден.

Тя имаше чистосърдечния смях на момиче. Рядко се разсмиваше, но когато това се случеше, смехът й звучеше като вдъхновяваща музика. Последния път я чух да се смее, когато вече лежеше болна повече от година, и аз написах нещо по този повод — нещо, чието място не е тук.

Утре се навършват тридесет и шест години от сватбата ни. Бракосъчетанието стана в къщата на баща й в Елмайра, щата Ню Йорк, и на другия ден заминахме със специален влак за Бъфало с цялата фамилия Лангдън и Бийчърови и Туитчълови, които бяха на сватбата. Щяхме да живеем в Бъфало, където ми предстоеше да стана един от редакторите и собствениците на тамошния вестник „Експрес“. Аз изобщо не познавах Бъфало, но бях писал на един приятел да се погрижи за квартира за младото ми семейство. Бях му обяснил да намери някое що-годе прилично общежитие, което да отговаря на ниската ми заплата като редактор. Пристигнахме на гарата в Бъфало към девет часа, посрещачите ни настаниха в няколко шейни и взехме да обикаляме Америка — така поне ми се я стори, защото едва ли остана кътче и улица в града, през които да не сме минали, и аз ругаех на поразия приятеля си и какво ли не му надумах, задето бе намерил общежитие очевидно без определено местонахождение. Оказа се, че са ми скроили заговор и жена ми е знаела за него, а аз нищо не знаех. Баща й, Дървис Лангдън, ни беше купил и обзавел нова къща на модната улица Делауер авеню, беше настанил вече там готвачка, прислужнички и един млад серт кочияш — Патрик Макалиър, ирландец, и сега ние обикаляхме целия град, за да може през това време част от заговорниците да отидат с друга шейна до къщата и да се погрижат за едно-друго — да се запалят навсякъде светлините, да се приготви топла вечеря за тайфата. Когато най-сетне пристигнахме и влязохме вътре, аз кипнах при вида на тази приказна обстановка и без много да му мисля, наругах здравата моя приятел, че е такъв глупак да ни наеме къща, която съвсем няма да ми е по кесията. Тогава господин Лангдън измъкна отнякъде една красива кутия, отвори я и извади от нея нотариалния акт за къщата. Така комедията завърши много приятно и ние седнахме да вечеряме.

Компанията се разотиде към полунощ и ни остави сами в новите ни покои. След това готвачката Елин дойде при нас да й поръчаме какво да пазарува на заранта — а ние с жена ми дори не знаехме на тегло ли се мери телешкото или на дължина. Признахме си невежеството и Елин много се смя — като истинска ирландка. После дойде кочияшът Патрик Макалиър да му дадем нареждания какво ще прави на другия ден и тогава всъщност го видяхме за първи път.

Сега всичко изглежда много просто, бързо и лесно, но това е заблуда. Всъщност работата съвсем не протече така гладко и безпрепятствено. Подготовката продължи твърде дълго. Три-четири предложения за женитба бяха посрещнати с отказ. Аз кръстосвах страната да изнасям беседи, но все пак успявах да се отбивам сегиз-тогиз в Елмайра и да подновявам обсадата. Веднъж въртях, суках, но успях да изкопча от Чарли Лангдън покана да им гостувам една седмица. Седмицата беше повече от приятна, но уви, свърши. Чудех се какво да направя, че да ме оставят да им погостувам още няколко дни. Всичките хитрини, които ми идваха наум, ми се струваха твърде прозрачни. Те не можеха да измамят дори мен, а щом човек не може да измами сам себе си, надали ще може да измами другите. Но накрая щастието ми се усмихна, и то най-неочаквано. Това беше една случайност — толкова честа в миналите векове и толкова рядка в наши дни, една случайност, в която имаше пръст провидението.

Вече се стягах да заминавам за Ню Йорк. Пред пътната врата стоеше колата с моя куфар, а на седалката, хванал поводите в ръка, седеше кочияшът Барни. Беше към осем-девет часа вечерта — вече тъмно. Аз се сбогувах със семейството, излязло на верандата, а после се качихме с Чарли на колата. Седнахме на седалката в задната част на колата, която беше направена импровизирано специално за нас, без да е закована за ритлите; за мое щастие ние не знаехме това. Чарли пушеше. Барни плесна коня с камшика. Конят потегли толкова рязко, че ние с Чарли се прекатурихме и изхвръкнахме от колата. В тъмнината горящата угарка на неговата пура описа червена дъга, която все още е пред очите ми. Това беше единственото различимо нещо в тази мрачна трагедия. Аз паднах право на темето си, останах за миг в това положение, а после се строполих безчувствен на земята. Припадъкът бе много добре изпълнен, като се има предвид, че не го бях репетирал. Улицата беше с калдъръм, но в момента го поправяха. И главата ми бе попаднала точно в една ямичка между четири камъка. Тя бе засипана с чист, пресен пясък, който изигра ролята на възглавница. Главата ми дори не се бе докоснала до околните камъни. Нямах и драскотина. А и самият удар не беше силен. Изобщо нищо ми нямаше.

Чарли се беше ожулил доста, но загрижен за мен, почти не забеляза това. Цялото семейство се завтече към мен, а най-отпред — Тиодор Крейн с бутилка коняк в ръка. Той ми изля в устата такова количество, че можеше да се задавя и закашлям, но не успя да ме свести — аз имах грижата да не успее. Вайканията и съжалителните възклицания галеха приятно слуха ми. Това беше един от най-щастливите мигове в живота ми. Нищо не го помрачаваше, освен мисълта, че нямам поне драскотина и съм здрав и читав. Страхувах се, че рано или късно това ще се разбере и тогава ще трябва да си замина. Бях се отпуснал като пън и само с общи усилия Барни, господин Лангдън, Тиодор и Чарли успяха да ме замъкнат в къщата. И ето че ме оставиха в гостната. Победа! Сега можех да им натрапя спокойно присъствието си — ако не за неопределено, то поне за известно време — и тук несъмнено имаше пръст провидението.

Положиха ме в едно кресло и повикаха домашния лекар. Горкият старец, жал ми стана, че го безпокояха по това време, но работата си е работа, а аз не можех да се възпротивя, понеже бях в безсъзнание. Госпожа Крейн, тази добра душа (тя беше у дома преди три дни, побеляла, но все така хубава и отзивчива), донесе шише с някаква огнена течност, предназначена да намали болките при контузия. Но аз си знаех, че моята контузия няма да се поддаде на такава провокация. Тя изля от тази течност на главата ми и взе да я размазва и разтрива, а струйка от адската смес потече по гърба ми и където минаваше, имах чувството, че става горски пожар. Но тези мъки бяха изкупени. Когато забеляза, че тя се умори да ме разтрива, мъжът й, Тиодор, предложи да я смени Ливи. Това беше добре дошло за мен. Иначе аз трябваше да се свестя след малко. Но под грижите на Ливи — ако тя продължаваше да ме разтрива — можех да си остана в несвяст и до ден-днешен. Колко приятни бяха тези разтривки! Толкова приятни, толкова успокоителни, толкова замайващи, че облекчиха дори огъня от тази дяволска течност, дошла да смени универсалното лекарство на Пери Дейвис.

След това дойде старият доктор и пое работата като специалист — сиреч, зае се да изследва главата ми и да търси по нея рани, подутини и цицини, след което обяви, че такива няма. Каза, че трябва само да си легна и да забравя това произшествие и на сутринта ще бъда здрав. Но не позна. Сутринта аз съвсем не бях здрав. Това не влизаше в моите сметки и нямах никакво намерение да оздравявам. Но казах, че ми е нужно само спокойствие и не е необходимо да викат повече доктора.

Благодарение на това произшествие гостуването ми продължи още цели три дни и това помогна да постигна целта си. През тези три дни успях да се придвижа още няколко крачки към нея. При следващото гостуване работата се уреди и ние се сгодихме условно; условието беше да получим съгласието на родителите.

При един разговор с господин Лангдън той ми обърна внимание върху едно обстоятелство, което и самият аз бях забелязал: че съм никому неизвестна личност, че никой от близките им, освен Чарли не ме познава, а той е твърде млад, за да може правилно да прецени даден човек; че аз съм от другия край на Америка и само хора от този край биха могли да ме препоръчат — ако има за какво. С една дума, той поиска препоръки за мен. Аз му посочих хора, които да му ги дадат, и той рече, че сега ще прекратим за известно време работата, докато той пише на тези хора и получи отговор от тях, а дотогава аз ще трябва да чакам.

Отговорите дойдоха. Повикаха ме в Елмайра и направихме още едно съвещание с бъдещия ми тъст. Аз го бях насочил към шестима видни граждани на Сан Франциско, между които и двама свещеници, а той по свое усмотрение беше писал на един банков счетоводител в Сан Франциско, бил някога директор на неделното училище в Елмайра. Не може да се каже, че отговорите бяха насърчителни. Всички тези хора се оказаха откровени до крайност. Те не само се изказваха неодобрително за мен, но проявяваха прекалено и съвсем ненужно усърдие. Единият от свещениците (Стебинс) и бившият директор на неделното училище (жалко, че съм му забравил името) завършваха мрачната характеристика за мен с предсказанието, че един ден ще умра като последен пияница. Това беше едно от обикновените неопределени пророчества. Не се казваше кога ще се сбъдне, та човек поне да знае колко да чака. Аз и досега го чакам да се сбъдне, но няма никакви изгледи за това.

Когато свършихме с четенето на писмата, настъпи продължително мълчание: ние седяхме сериозни и дълбоко покрусени. Аз просто не знаех какво да кажа. Господин Лангдън, изглежда, също. Накрая той вдигна хубавата си глава, устреми към мен ясния си прям поглед и каза:

— Откъде ги измислихте тези хора? Нямате ли поне един приятел на тоя свят.

— Очевидно нямам — отвърнах аз. Тогава той рече:

— Отсега аз съм ви приятел. Вземете дъщеря ми. Аз ви познавам по-добре, отколкото тези хора.

Така неочаквано и щастливо се реши моята съдба. По-късно, когато ме чу с какво чувство на възхищение говоря за Джо Гудман, той ме попита къде живее този Гудман. Казах му, че на Тихоокеанското крайбрежие.

— Изглежда, че сте големи приятели с него, а? — попита той.

— Много големи — потвърдих аз. — По-добър приятел никога не съм имал.

— Тогава къде ви беше умът? Защо не ме насочихте към него?

— Защото и той щеше да изтърси цял куп лъжи, само че в обратен смисъл. Онези ми лепнаха всички възможни пороци, а Гудман щеше да ме разкраси с всички възможни добродетели. А на вас, разбира се, ви трябваше безпристрастно мнение. Аз знаех, че от Гудман такова няма да получите. Надявах се да го получите от хората, които ви посочих, и може би те са обективни. Но да си призная, не очаквах все пак, че ще се изкажат така зле за мен.

Сгодихме се на 4 февруари 1869 година. Венчалният пръстен беше от злато и чист, без камъни. От вътрешната му страна бе гравирана горната дата. След една година аз го свалих от пръста й и го дадох на златар да гравира още една дата: 2 февруари 1870 година — деня на нашата сватба. Оттогава тя никога вече не го свали от пръста си.

В Италия, когато смъртта беше върнала на нейното мило лице загубената й младост и тя лежеше в ковчега красива и очарователна, досущ такава, каквато изглеждаше като момиче и булка, понечиха да свалят този пръстен от пръста й, за да остане за спомен на децата. Но аз не разреших това кощунство. Погребахме я с него.

Скоро след годежа ни започнаха да излизат шпалтите на първата ми книга „Наивници в чужбина“, и тя ги изчиташе заедно с мен. Дори ги редактираше. От тези дни до последните месеци от своя живот — повече от три десетилетия, тя беше мой верен, умен и неуморим редактор.