Марк Твен
Автобиография (26)

Още веднъж Орайън

Но да се върна към Орайън. Един ден — това беше още през шестдесетте години, когато живеех в Сан Франциско — господин Кант, човек смел, който винаги трупаше много пари посредством находчиви спекулации и отново ги губеше след шест месеца поради спекулативни находчивости, ми даде един съвет. Той ми каза да купя известен брой акции от „Хейл и Норкос“. Аз купих петдесет дяла по 300 долара единият. Купих ги на номиналната им стойност и изчерпах всичките си средства. Писах на Орайън, като му предложих половината от акциите и го помолих да ми изпрати необходимите пари за тях. Чаках дълго. Той ми писа, че ще се погрижи да изпрати парите. Акциите се покачваха много бързо, моето нетърпение също растеше. Акциите достигнаха 1000 долара един дял. После се покачиха на 2000, след това на 3000, а после два пъти по толкова. Парите все не идваха, но аз не се тревожех. След известно време обаче на борсата настъпи обрат и акциите започнаха да спадат с главоломна скорост. Писах незабавно на Орайън. Той отговори, че бил изпратил парите много отдавна — изпратил ги в хотел „Оксидентал“. Проверих в хотела. Казаха ми, че там не са получени пари. Но да не се разпростирам повече: акциите падаха, докато достигнаха цена много по-ниска от тази, на която ги бях купил, и аз си платих за хитрината.

Когато вече беше твърде късно, открих какво е станало с парите на Орайън. В такива случаи всеки нормален човек би изпратил чек, а той беше изпратил злато. Администраторът на хотела прибрал златото в сейфа и вече не се и сетил за него и през цялото време то седяло в сейфа, наслаждавайки се навярно на своето вероломно дело. Всеки друг на мястото на Орайън сигурно щеше да се сети да ми пише, че парите не са изпратени с чек, а като пощенска пратка, но такова нещо никога не можеше да мине през ума на Орайън.

След известно време господин Кант ми даде нова възможност да забогатея. Той се съгласи да купи имота ми в Тенеси за 200 хиляди долара, като част от сумата даде в брой, а останалата — още на няколко пъти. Възнамеряваше да засели там чужденци от лозарски и винарски центрове в Европа и да превърне имота в голям винарски център. Той знаеше какво е мнението на господин Лонгуърд за лозята, които вирееха в Тенеси, и смяташе, че ще има успех. Изпратих разните му там договори на Орайън да ги подпише, тъй като той беше един от тримата наследници. Но документите бяха получени в крайно неподходящ момент — бих казал в двойно неподходящ момент. Орайън отново бе обзет от манията да става въздържател и ми отговори, че в никакъв случай не е съгласен да се поразява имотът, като се засеят на него лозя. Освен това той ми пишеше, че съвсем не можел да бъде сигурен дали господин Камп ще се отнесе честно и почтено с тези хора от Европа. И без да си даде труд да разбере по-нататък какво е положението, той се отказа от сделката и тя пропадна, за да не се осъществи никога вече. Имотът, чиято цена неочаквано бе достигнала 200 хиляди долара, не по-малко неочаквано падна на предишната си цена — сиреч обезцени се съвсем и останаха да се плащат само данъци. Аз бях платил данъците за няколко години, но оттогава престанах да се интересувам от този имот и почти го бях забравил до вчера.

До вчера предполагах, че Орайън е разпродал и последния акър, а и самият Орайън имаше същото впечатление. Но вчера пристигна един господин от Тенеси и донесе скица, от която се виждаше, че ние все още притежаваме 1000 акра от стоте хиляди, които баща ми остави, когато почина в 1847 година. Господинът от Тенеси, който дойде при нас с един уважаван и заможен нюйоркски гражданин, ни направи предложение. Предложи ни господинът да се заеме с продажбата на това, което е останало от имота; господинът от Ню Йорк щеше да плати всички разходи и да води всички дела, ако това се наложеше, за което щеше да получи една трета от парите от продажбата на имота; втората трета щеше да получи господинът от Тенеси, а третата — Сам Мофет, сестра му и аз, които бяхме наследници.

Този път се надявах, че ще се отървем завинаги от този имот и никога вече няма да се занимаваме с него. Баща ми се беше нагърбил с него по недоразумение, беше го прехвърлил на наш гръб пак по недоразумение и аз исках да се отърва от всички тези недоразумения и от остатъка от имота, колкото е възможно по-скоро. През януари 1867 година заминах за източното крайбрежие. Орайън остана в град Карсън още една година.

След това продаде къщата си, която струваше 12 000 долара, за 3 500 долара в брой. След това той и жена му си купиха билет от първа класа за Ню Йорк. В Ню Йорк отседнаха в един от скъпите хотели; разглеждаха града един ден, два, три, четири, което им излезе доста скъпо; после заминаха за Кеокук без пукнат грош — точно така, както бяха пристигнали някога там. Около 1871 или 1872 те отново дойдоха в Ню Йорк. Все трябваше да идат някъде. Орайън се мъчеше да изкарва прехраната си с адвокатство още откакто се бе върнал от Тихоатлантическото крайбрежие, но досега бе успял да вземе само две дела; и ги беше гледал безплатно. Не се знае как са завършили тези дела, защото страните си бяха уредили въпроса в съда без помощта на брат ми.

Аз бях купил на майка ми къща в Кеокук. Всеки месец й давах определена сума, а същото вършеше и Орайън. Те живееха заедно в тази къща. Орайън можеше да хване каквато си ще работа, при това на добра надница, в словослагателското отделение на „Гейт сити“ (един ежедневник). Но нали жена му беше някога губернаторша, не му разрешаваше такова падение. Според нея беше по-добре да живеят от подаяния.

Но както казах, те се заселиха на изток и Орайън получи работа като коректор в нюйоркския „Йвнинг пост“, където му плащаха десет долара на седмица. Двамата наеха една стаичка, в която готвеха, спяха и живееха с тези пари. След време Орайън пристигна в Хартфорд и искаше да му намеря място като репортер в някой вестник. Ето че ми се удаваше възможност да изпробвам своята система за намиране на работа. Накарах го да отиде в хартфордския „Ивнинг пост“, без каквито и да било препоръки, и да им каже, че е готов да върши и най-черната работа безплатно, да обясни, че пари не са му нужни, а просто иска да работи, не може без работа. След шест седмици той беше вече в редакционната колегия на вестника и взимаше напълно заслужено по двадесет долара на седмица. Не след дълго от друг вестник му предложиха по-добра заплата и аз го накарах да отиде при своите шефове от „Ивнинг пост“ и да им каже, че е получил такова предложение. Те му повишиха заплатата и той остана във вестника. Това беше най-добрата работа, която той бе намирал в живота си. При това лека. Орайън беше добре във всяко отношение. Но скоро го сполетя нещастие. Нямаше как да не го сполети.

Аз вече бях научил, че в Рутланд, щата Върмонт, щеше да започне издаването на един нов републикански вестник. Компанията и заможните политици, които започваха издаването му, предложиха на Орайън да стане главен редактор при 3000 долара годишна заплата. Той беше готов да приеме. Жена му също — дори два пъти по-готова. Как ли не го молих и увещавах да откаже. Но не.

— Ти си непостоянен като вода — казвах му. — Хората ще го разберат веднага. Ще видят, че си несериозен човек, че ще трябва да се отнасят с тебе като с безгръбначно. Едва ли ще те търпят повече от шест месеца. А след това ще те уволнят, но не тъй както се уволнява един джентълмен: ще те изритат като парцал.

Така и стана. След това Орайън и жена му се преселиха отново в това спокойно и безобидно градче Кеокук. Орайън ми писа оттам, че вече няма да се заема с адвокатството, че се нуждае от чист въздух заради здравето си и някаква работа на открито; че тъстът му имал парче земя край реката на около една миля от Кеокук и на мястото имало някаква къщичка; той мислел да купи това място и да направи пилешка ферма, която да снабдява Кеокук с пилешко и яйца, а може би дори и с масло, въпреки че аз не знам дали пилетата дават масло. Орайън пишеше, че може да вземе мястото за 3000 долара и ме молеше да му пратя пари. Той се зае с отглеждането на пилета и след един месец ми изпрати подробен отчет, от който се виждаше, че има възможност да продава пилетата в Кеокук по долар и четвърт чифта. Но от отчета се виждаше също, че на него чифтът му излизаше долар и шестдесет цента. Това, изглежда, не смущаваше Орайън и аз го оставих да прави каквото знае. Междувременно му изпращах всеки месец по сто долара, които той казваше, че ще ми върне някога. Сега, за да илюстрирам търговските възможности и способности на Орайън — а той истински се гордееше, че има такива способности, — трябва да кажа, че в началото на всеки месец след получаването на стоте долара той ми изпращаше разписка за сумата и отделяше от изпратените пари, за да ми даде лихва. Лихвата беше 6% годишно и той я изпращаше на всяко тримесечие. Разбира се, аз не пазех разписките, защото те нямаха никакво значение.

Както отбелязах, той редовно изпращаше подробен отчет за месечните си печалби и загуби от пилетата — по-скоро за загубите — и този отчет съдържаше всички разходни пера: зърно за пилетата, шапка за жена му, обувки за него и т.н.; дори разноските за билета за влака и ежеседмичната помощ от десет цента, давана на мисионерите, които се мъчеха да покръстят китайците по един неприятен за тях начин. Но когато веднъж с всичките тези неща ми изпрати и отчет за 25 долара, предплатени за запазено място в черквата, аз не се въздържах. Писах му да си измисли някаква друга религия, за която не ще е нужно да плаща.

Доколкото си спомням, експериментът с пилетата трая една година, най-много две. Този експеримент ми струваше шест хиляди долара. Имам впечатление, че Орайън просто не можеше да продаде фермата и затова тъстът му я откупи, правейки по такъв начин жертва.

Орайън се върна към адвокатството и работи тази професия в течение на четвърт век, но доколкото ми е известно, той беше адвокат само по име, а клиенти нямаше.

Майка ми умря през лятото на 1890 година. Тя беше спестила малко пари, които остави на мен, защото това всъщност бяха мои пари. Аз ги дадох на Орайън, той благодари и каза, че съм го издържал вече достатъчно дълго и ще ме освободи от това бреме, като един ден ще ми върне част от парите, а може би и всичките. В съответствие с това решение той пак взе пари от мен, за да направи голяма пристройка към къщата с намерение да я дава под наем и да забогатее. Мисля, че не е нужно да се разпростирам върху това ново негово начинание. И то се провали. Жена му правеше всичко възможно начинанието да успее и щом тя не можа да постигне нищо, значи, че никой не би могъл да постигне. Тя беше добра жена и много харесвана. Суетността й не познаваше граници, но затова пък тя бе много практична и щеше да разработи общежитието, ако обстоятелствата не се бяха сложили против нея.

Орайън градеше и други планове с оглед да ми върне парите, но тъй като те винаги изискваха капитал, аз гледах да стоя настрана от тях. Тези планове естествено не се осъществяваха. По едно време той реши да издава вестник. Това ме ужаси и аз го разубедих, стигайки почти до грубост. След това той измисли някаква дърворезачка, направи я сам и наистина започна да реже дърва с нея. Това беше гениална машина и работеше безотказно; тя щеше да му донесе известно богатство, ако най-неочаквано съдбата не се беше намесила още веднъж. Орайън поиска да патентова изобретението си и тогава разбра, че подобна машина е патентована отдавна и е влязла в употреба преди сума време.

Но ето че щатът Ню Йорк предложи награда от петдесет хиляди долара за онзи, който разработи някакъв параход, който да се използува по плавателния канал Ери. Орайън работи две-три години върху това нещо, разработи някаква система и богатството беше вече почти в ръцете му, когато някой забеляза някакъв недостатък в системата му. Измисленият от Орайън параход не можеше да се използува зиме; а лете имаше опасност водните колела на парахода да разплискат водата така, че да отнесе целия щат Ню Йорк.

Едва ли може да се изброят всички проекти, които разработваше Орайън, за да може да спечели пари и да ми върне дълга. Тези проекти не секнаха цели тридесет години, но винаги се проваляха. През тези тридесет години Орайън, чиято честност беше всеизвестна, успяваше да намира работа на места, където трябваше да се пазят чужди пари, но където заплата не се получаваше. Той беше касиер на благотворителни организации; грижеше се за парите и имота на вдовици и сираци; при него никога не се загуби нито цент, но и той не спечели нито цент. При всяка смяна на религията му новата църква, към която минаваше, го приемаше с радост; веднага го правеха касиер и той веднага оправяше финансовите работи на църквата. Той имаше и една друга способност, която удивяваше всички — да сменя политическите си убеждения.

Веднъж се беше случила следната любопитна история, за която той сам ми писа.

Една сутрин, когато бил републиканец, го поканили да произнесе реч на масово републиканско събрание вечерта и той приел. До обед дори подготвил речта си. Но следобед станал демократ и се заел да пише на транспаранти лозунги, които демократите щели да носят същата вечер на едно факелно шествие. Целия следобед той писал тези лозунги и загубил толкова време, че вечерта настъпила преди той да успее да промени политическата си принадлежност. И тъй Орайън произнесъл на открито голяма реч в полза на републиканците, а в това време за радост на всички покрай трибуната минавало факелното шествие на демократите с написаните от него лозунги.

Той беше особняк, но въпреки неговата ексцентричност всички го обичаха. И не само го обичаха, но го и уважаваха, защото в душата си беше златен човек.

Имаше ли възможност да изпадне в смешно положение, той не я пропускаше. Когато работеше в хартфордския „Ивнинг пост“, той и жена му живееха в едно общежитие, пълно със симпатични мъже и жени, неразполагащи с големи средства. Общежитието имаше една-единствена баня за всички и една неделя, когато спели или почивали, Орайън решил да се изкъпе и привел в изпълнение този план. Но забравил да заключи вратата. Лете той имаше навик да пълни ваната до половината със студена вода, да коленичи в нея и да потопи главата си във водата, в което положение оставаше по няколко секунди. В банята влязла случайно една от прислужничките и като го видяла, побягнала и се разпискала: „Господин Клемънс се удави.“

Всички наизскачали от стаите си, жена му също. Тя се разревала и попитала момичето през сълзи:

— Как разбрахте, че е господин Клемънс?

— Не съм разбрала — отвърнало момичето.

Това ми напомня за Били Най — този истински хуморист, тази нежна, добра душа. Той почина. Мир на праха му. Той беше най-плешивият човек, който съм познавал някога. Черепът му лъщеше като билярдна топка или като черковно кубе, огряно от слънцето. Почти нямаше косъм на главата си. Веднъж някой изразил гласно учудването си, че Били е толкова плешив.

— Това е нищо — казал Били. — Да видите брат ми.

Един ден той беше паднал от ферибота и когато изплувал на повърхността на водата, някакъв женски глас се извисил над уплашените възклицания:

— Безсрамен тип! Тук има дами! Потопете се и излезте от другата страна.

Преди около 25 години предложих на Орайън да напише автобиографията си. Посъветвах го да разкаже цялата истина в нея, да се въздържа да се показва само в благоприятна светлина и откровено да регистрира всички по-особени случки в живота си, включително и тези, от които се срамува. Казах му, че никой не е правил досега такова нещо и ако той напише по този начин автобиографията си, това ще бъде едно от най-ценните литературни произведения. Обясних му, че по такъв начин аз всъщност му предлагам работа, с която сам не мога да се заема, но се надявам, че той ще успее в нея. Сега разбивам, че съм се мъчел да го накарам да направи нещо невъзможно. Аз диктувам моята автобиография вече три месеца^[1] — всеки ден. Припомням си хиляди случки от живота ми, от които би трябвало да се срамувам, но не съм сложил нито една от тях на хартия. И предполагам, че този капитал ще си остане цял и непокътнат, когато завърша автобиографията си — ако изобщо някога я завърша. Сигурен съм, че ако запиша тези случаи, при прочитането на ръкописа ще ги зачеркна.

Орайън написа автобиографията си и ми я изпрати. Но как се разочаровах! И колко се ядосах! В нея той непрекъснато се представяше за герой — точно тъй, както аз бих направил и както правя сега — и непрекъснато забравяше епизодите, които го представят в неблагоприятна светлина. Аз зная няколко случки в неговия живот, в които няма нищо героично, но когато ги чета в автобиографията му, виждам, че те съвсем са се видоизменили. Обърнали са се просто с главата надолу, обърнали са се в неща, с които той се гордее.

Когато живеех във Виена в 1898, от Кеокук пристигна и телеграма, която ме уведомяваше за смъртта на Орайън. Той беше седемдесет и две годишен. Една студена декемврийска утрин влязъл в кухнята, запалил огъня, седнал на масата да пише нещо и така умрял — с перо в ръката, спряло точно по средата на една незавършена дума. Това показва, че той много бързо и безболезнено се е освободил от плена на един дълъг, пълен с трудности и лишения трагичен живот.