Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Марк Твен. Избрани творби в два тома. Том 2

ИК „Отечество“, София, 1990

Редактор: Майа Методиева — Драгнева

Художник: Стоимен Стоилов

Художествено оформление: Иван Кенаров

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Цветелина Нецова

История

  1. — Добавяне

Дуели

В онези далечни години дуелите изведнъж станаха мода в Невада и към 1864 всеки гореше от нетърпение да си опита силите в този нов спорт, защото невъзможно бе човек да уважава истински себе си, ако не е убил или осакатил някого на дуел или сам той не е бил убит или осакатен.

По това време аз работех вече втора година като редактор на градската хроника във вестника на господин Джо Гудман — „Ентърпрайз“, излизащ в град Вирджиния. Бях амбициозен в много отношения, ала новата мода не можа да ме съблазни. Нямах никакво желание да се бия на дуел. И съвсем не възнамерявах да хвърля ръкавицата някому. Разбирах, че не заслужавам уважение, но пък мисълта, че животът ми не е застрашен от нищо, ми носеше известно успокоение. Аз се срамувах от себе си, колегите от редакцията също се срамуваха от мен, но тъй или иначе понасях това положение. Отдавна бях свикнал да се срамувам от себе си — за това винаги имаше повод, — тъй че сегашното положение не беше нещо ново за мен. И аз лесно се помирих с него.

Във вестника работеше Плънкет. Във вестника работеше и Р. М. Дагет. И единият, и другият се бяха мъчили неведнъж да излязат на дуел с някого, но досега това не им се бе удало и те трябваше да чакат. Гудман беше единственият човек от редакцията, който бе направил нещо за престижа на нашия вестник. Наш конкурент беше вестник „Юниън“. Известно време той се списваше под редакцията на Том Фич, когото наричаха „Златоустия от Уисконсин“ — той беше роден в този щат. Фич упражняваше ораторското си изкуство по уводните колони на своя вестник, но господин Гудман го извика на дуел и с един куршум угаси тази му страст. Спомням си каква радост беше в редакцията, когато Фич прие хвърлената ръкавица. Вечерта седяхме до късно и се съсипахме да славословим Джо Гудман. Той беше само двадесет и четири годишен; на него му липсваше онази мъдрост, която притежава човек на двадесет и девет години, но той беше толкова доволен, че е именно такъв, колкото аз, че не съм.

Гудман си избра за секундант майор Грейвс (името на майора не беше точно така, но нещо подобно — забравил съм го вече). Грейвс се зае да посвети Джо в изкуството на дуела. Той беше служил при Уокър[1] — „сивоокия избраник на съдбата“, и бе участвувал във всичките му разбойнически нападения в Централна Америка. Само този факт дава достатъчно добра представа за майора. Да се каже, че човек е служил като майор при Уокър и е излязъл от всички битки удостоен с похвали от Уокър — това означава, че този човек е не просто храбрец, а храбрец в пълния смисъл на думата. Всички служили при Уокър бяха такива.

Познавах отблизо семейство Гилис. Бащата заедно с един от синовете си участвува в целия поход на Уокър. Те се биха в паметното сражение при Пласа и удържаха докрай, както и всички хора на Уокър, въпреки решителното превъзходство на противника. Синът падна убит до баща си. Един куршум улучи бащата в окото. Старият — още тогава той беше вече стар — носеше очила и куршумът заедно с парче стъкло бе влязъл в черепа му и заседнал там. Той имаше и други синове — Стийв, Джордж и Джим, съвсем млади, още деца, които също искаха да участвуват в похода на Уокър, защото бяха наследили безстрашния дух на баща си. Но Уокър не рачи да ги вземе; каза, че това е сериозна работа, в която няма място за дечурлига.

Майорът беше величествен старец с великолепна, пълна с достойнство, внушителна военна осанка и по природа и възпитание бе внимателен, учтив, приветлив, обаятелен; той имаше едно качество, което съм срещал само у още един човек — Боб Хауланд, едно необяснимо качество, което се криеше в погледа; и когато този поглед се насочеше предупредително към отделен човек или дори към цял взвод, това бе напълно достатъчно. Човек с такъв поглед няма защо да носи оръжие; той може да излезе срещу въоръжен главорез, да го укроти и вземе в плен, без дори да продума. Веднъж видях как Боб Хауланд направи подобно нещо, а той беше слабичко, добродушно, кротко, мило човече — едно джезве кокали — с благи сини очи, които с един поглед можеха да ти спечелят сърцето или да го смразят — в зависимост от случая.

Майорът накара Джо да застане прав и на петнадесет крачки от него постави Стийв Гилис; после накара Джо да се обърне с дясното рамо към Стийв, да зареди револвера — цяло чудовище — и да го държи с дулото надолу, прилепен до крака; след това обясни, че именно това е правилното положение и че възприетият начин във Вирджиния (тоест да се вдига оръжието високо във въздуха и после да се спуска бавно с прицел към противника) е съвършено неправилен. При команда „едно!“ вдигате бавно револвера, мерейки се в желаното място. След малко следва: „Две, три — огън — стоп!“ При думата „стоп“ вече може да стреляте, но не по-рано. След тази дума обаче се позволява да изчакате колкото искате. Освен това, когато започнете да стреляте, имате право да тръгнете напред и да стреляте ходом колкото ви душа иска — ако това изобщо ви пълни душата. В това време противникът, ако е инструктиран правилно и знае правата си, също настъпва към вас и стреля, тъй че като нищо може да стане по-голямо или по-малко нещастие.

Когато Джо вдигна револвера, дулото му, естествено, бе насочено към гърдите на Стийв, но майорът възрази:

— Не, това е неправилно. Можете да рискувате своя живот, но не и живота на противника. Ако останете жив след дуела, цял живот ще ви преследват кошмарни спомени и няма да имате мира. Мерете се в крака на противника, само не в коляното или над коляното, защото това са опасни места; мерете се под коляното. Осакатете го, но гледайте да остане нещо от него, че да му се радва майка му.

Благодарение на тези наистина мъдри и превъзходни съвети Джо успя да улучи противника си под коляното, от което той окуця за цял живот. А самият Джо загуби само кичур коса, но тогава това не беше чак такова голямо нещастие, каквото би било сега. Защото когато го видях преди година в Ню Йорк, цялата му растителност бе отишла по дяволите, освен едни ресни околовръст, над които се издигаше като купол голото му теме.

Една година след този дуел дойде и моят ред, въпреки че аз съвсем не се стремях към това. Гудман отиде да прекара седмичната си почивка в Сан Франциско и ме остави да го замествам като главен редактор. До този момент аз си мислех, че това е лесна работа: какво друго върши главният, освен дето пише по една уводна на ден? Но скоро трябваше да се откажа от това предубеждение. Още първия ден загазих, защото не можех да измисля никаква тема за уводната. После ми дойде наум, че сме 22 април 1864 година — следователно на другия ден е тристагодишнината от рождението на Шекспир. А каква по-хубава тема от това? Грабнах енциклопедията, разгърнах я и разбрах що за личност е бил Шекспир и какво е направил, след което заех тези сведения и ги поднесох на публиката; а едва ли можеше да се намери публика, която толкова да се нуждае от сведения за Шекспир. Делото на Шекспир не беше достатъчно за една нормално дълга уводна статия, затова аз я допълних с дела, които съвсем не бяха негови — и в много отношения тези добавки бяха много по-съществени, по-интересни и забавни дори от най-добрите негови постижения.

Но на другия ден пак загазих. Нямаше повече шекспировци. Нито в историята на миналото, нито в перспективите на бъдещето можеше да се намери нещо подходящо за уводна статия и за нашенските читатели. Оставаше само една тема. И тази тема беше господин Леърд, собственик на вестник „Юниън“. Неговият главен редактор също бе заминал за Сан Франциско и Леърд опитваше силите си в редакторското поприще. Аз подкачих господин Леърд с няколко любезности, каквито обикновено се разменяха между местните журналисти, и на другия ден той ми отговори с най-ожесточени нападки. Ние зачакахме господин Леърд да ми хвърли ръкавицата, защото според всички правила — според етикета на дуела, преразгледан, допълнен и усъвършенствуван от нашите дуеланти — ако обидиш някого, съвсем не е достатъчно той да ти отвърне в същия обиден тон; етикетът изискваше той да те извика на дуел. И тъй ние зачакахме поканата и чакахме цял ден. Но тя не идваше. Денят вече преваляше, изтичаха последните часове, а покана все още нямаше и сътрудниците се отчаяха. Те паднаха духом, а аз се радвах и с всеки изминал час се чувствувах все по-добре и по-добре. Те не можеха да разберат това мое състояние, но аз го разбирах. Моят характер ми даваше възможност да се радвам, когато другите се отчайват.

Накрая видяхме, че няма друг изход, освен да зарежем етикета и сами да изпратим покана на господин Леърд. Щом стигнахме до това решение, момчетата се развеселиха, затова пък аз започнах да губя настроение. Но в такива случаи човек зависи изцяло от приятелите си и не му остава друго, освен да се подчинява на това, което те сметнат за най-правилно. Поканата написа от мое име Дагет, защото той имаше необходимия език, убедителния език, който на мен ми липсваше. Дагет заля господин Леърд с поток зловонни епитети, пълни с жлъч и злоба, които трябваше да подействуват убедително. Стийв Гилис, моят секундант, занесе поканата и се върна да чака отговора. Но отговор нямаше. Момчетата побесняха, но аз запазвах спокойствие. Стийв занесе втора, още по-остра покана и пак зачакахме. И пак не дойде отговор. Настроението ми съвсем се възвърна. Дори започнах да проявявам интерес към поканите. Преди никога не бях се интересувал от подобни неща, но сега ми се струваше, че мога да си създам голямо име, без това да ми коства нещо, и с всяка неприета покана аз се радвах все повече и повече; към полунощ започнах да си мисля, че няма нищо по-примамливо на тоя свят от възможността да се биеш на дуел. И аз настойчиво карах Дагет да пише покана след покана. Но май се престарах: накрая Леърд прие. Трябваше да се досетя, че ще стане така — Леърд не беше човек, на когото можеш да разчиташ.

Моите хора изпаднаха в неописуем възторг. Те ми помогнаха да си напиша завещанието — още една неприятност, като че ли не ми стигаха другите. После ме изпратиха до дома. Цяла нощ не мигнах — не исках да спя. Толкова неща трябваше да обмисля, а ми оставаха по-малко от четири часа — трагедията бе обявена за пет часа, а един час — от четири до пет — трябваше да се упражнявам в стрелба и да запомня с кой край на револвера следва да се меря в противника. В четири се отправихме към една тясна клисура на около миля от града и по пътя взехме за временно ползуване една врата от плевник, която щеше да ми служи за мишена — взехме я от някакъв човек, заминал на гости в Калифорния. Закрепихме права тази врата и в средата й опряхме летва от стобор. Летвата трябваше да представлява господин Леърд, въпреки че той беше много по-дълъг и тънък от нея. Най-добре би било в него да стреля едновременно цял взвод, но дори тогава куршумите пак биха се отплесвали от него — по-неподходяща материя за дуел човек не би могъл да си представи. Започнах с летвата. Не можах да я улуча. Тогава опитах във вратата. И нея не можах да улуча. Опасност имаше само за тези, които не бяха успели да се отдръпнат по-далеч от мишената. Отчаях се съвсем. След малко чухме изстрели в съседния дол. Веднага разбрах каква е работата: шайката на Леърд го обучаваше в стрелба. Сигурно и те бяха чули моите изстрели и щяха да дойдат да видят какъв рекорд съм поставил — и да проверят какви са изгледите им за успех. Уви, аз не можех да се похваля с никакъв рекорд; и си дадох сметка, че ако Леърд дойде насам и види вратата, на която нямаше дори и драскотина, той ще бъде обзет от такова желание да се бие, каквото изпитвах аз в полунощ, преди да беше приета моята нещастна покана.

Но ето че в този миг някаква птичка, не по-голяма от врабче, кацна на един храст на тридесетина крачки от нас. Стийв измъкна револвера си и й отнесе главата. Това беше стрелец, а не като мен. Завтекохме се към храста да вземем птичката и точно в този момент иззад хребета се зададе Леърд с неговите хора. Когато секундантът му видя обезглавеното птиче, побеля като платно и явно се развълнува.

— Кой свърши тая работа? — попита той.

Преди да съм си отворил устата, Стийв каза съвсем спокойно, сякаш нищо особено не бе се случило:

— Клемънс.

— Изумително! — възкликна секундантът. — От какво разстояние я удари?

— Не много голямо — трийсетина крачки — отвърна Стийв.

— Удивителна точност! — продума пак секундантът. — И често ли има такива попадения?

— От пет изстрела четири — отвърна вяло Стийв. Мошеникът му с мошеник, лъжеше на поразия, но аз не обелих дума.

— Та това е изумително постижение! — възхити се пак секундантът на Леърд. — Пък аз мислех, че той не може да умери и черква.

Останах изненадан от неговата проницателност, но си замълчах. Те побързаха да си тръгнат. Секундантът поведе господин Леърд, чиито крака не го държаха много здраво, и Леърд скоро ми изпрати собственоръчно написана бележка, че не е съгласен да се бие с мен на дуел при каквито и да било условия.

И тъй животът ми бе спасен — спасен само по една случайност. Не зная какво е мнението на птичката за тази намеса на провидението, но аз се чувствувах преспокоен и предоволен. Впоследствие разбрахме, че Леърд е улучвал целта четири пъти от шест изстрела. Ако дуелът се беше състоял, той така щеше да ми надупчи кожата, че всичките ми принципи щяха да изтекат.

Към обед целият град знаеше вече, че аз съм изпратил покана за дуел, а Стийв Гилис я е връчил. По новия закон за това ни се полагаха по две години в дранголника. Губернаторът Норт не ни изпрати съобщение, но един от най-близките му хора ни съобщи някои неща. Той каза, че няма да е зле да напуснем щата с първия дилижанс. Дилижансът заминавал в четири часа на другата сутрин. През това време властите щели да ни търсят, но не много старателно: обаче ако ни откриели в щата след заминаването на дилижанса, щели сме да станем първите жертви на новия закон. Губернаторът горял от желание да принесе някого в жертва на този закон и непременно щял да ни наложи най-голямото наказание — две години затвор. Нямало да ни прости за нищо на света.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_18.png

По всичко личеше, че нашето присъствие в Невада не бе желателно повече. Целия този ден си седяхме у дома, вземайки всички предпазни мерки. Само веднъж Стийв прескочи до хотела да се види с един друг мой клиент — господин Кътлър. Защото Леърд не беше единственият, когото се постарах да поправя, докато заемах редакторското място. Аз бях взел мярка и на неколцина други и им бях вдъхнал нов живот с моите разгорещени критики и порицания; тъй че когато оставих редакторското перо, имах да вземам два дуела и четири боя с камшик. Към последните не проявявахме особен интерес, те нямаше да ни донесат слава, затова не държахме много на тях. Но честта налагаше да обърнем внимание на втория дуел. Господин Кътлър беше дошъл от град Карсън и от хотела беше пратил по човек покана за дуел. Стийв отиде при него да го успокои. Стийв тежеше само деветдесет и пет паунда, но целият щат знаеше, че с юмруците си той може да се справи с всеки, независимо колко тежи и каква тренировка има. Стийв беше от рода Гилис, а когато един Гилис речеше да отиде при някого с някакво предложение, това означаваше, че работата е сериозна. Още щом разбрал, че Стийв е мой секундант, Кътлър се укротил: станал спокоен, разумен и го изслушал внимателно. Стийв му дал петнадесет минути да напусне хотела и половин час да напусне града — иначе, казал, не отговарям за последиците. Така и този дуел завърши успешно, защото господин Кътлър на бърза ръка си обра крушите и замина за Карсън, разкаян и напълно преобразен. Оттогава не ми се е случвало да се разправям с дуели. И ги отричам напълно. Смятам, че дуелите са неразумна работа, и разбирам колко опасни са за живота. Ако сега някой реши да ме извика на дуел, ще го хвана кротко за ръчица, ще го заведа в някое тихо, глухо местенце и ще го убия. Но въпреки всичко аз винаги проявявам жив интерес към чуждите дуели. Човек обикновено се интересува от геройски подвизи, каквито самият той понякога е извършвал.

Бележки

[1] Уилям Уокър (1824–1860) — американски авантюрист, организирал на своя глава нападения против Никарагуа и Хондурас. — Б.пр.