Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Марк Твен. Избрани творби в два тома. Том 2

ИК „Отечество“, София, 1990

Редактор: Майа Методиева — Драгнева

Художник: Стоимен Стоилов

Художествено оформление: Иван Кенаров

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Цветелина Нецова

История

  1. — Добавяне

Смъртта на Сузи

Сузи почина в хартфордския ни дом на 18 август 1896 година. При нея, когато настъпил краят, са били Жан, Кети Лири, Джон и Елин (градинарят и жена му). Клара, майка й и аз пристигнахме в Англия след околосветско пътешествие на 31 юли и наехме къща в Гилдфорд. Една седмица по-късно, когато Сузи, Кети и Жан трябваше да пристигнат от Америка, вместо тях дойде писмо.

То обясняваше, че Сузи е малко болна — нищо особено. Но ние се разтревожихме и започнахме да пращаме каблограми за повече новини. Беше петък. До вечерта никакъв отговор — а параход заминаваше от Саутхамптън на другия ден по обяд. Клара и майка й започнаха да събират багажа, за да са готови, ако известията бъдат лоши. Най-после пристигна каблограма, която гласеше: „Очаквайте каблограма сутринта.“ Това не беше задоволително… не беше успокоително. Аз изпратих нова каблограма, като исках отговорът да бъде изпратен в Саутхамптън, защото бяхме вече към края на деня. През нощта чаках в пощата, докато затвориха към полунощ, с надеждата, че все още може да се получи добра вест; но не се получи нищо. В къщи седяхме в мълчание до един часа сутринта, за да чакаме… да чакаме, без да знаем какво. След това взехме най-ранния утринен влак и когато стигнахме в Саутхамптън, известието бе дошло. То гласеше, че оздравяването ще продължи дълго, но е сигурно. Това беше голямо успокоение за мене, но не и за жена ми. Тя се страхуваше. И се качи веднага с Клара на парахода, за да отплават за Америка и да се грижат за Сузи. Аз останах да потърся друга, по-голяма къща в Гилдфорд.

Това стана на 15 август 1896 година. След три дни, когато жена ми и Клара са били почти на половината път сред океана, аз стоях в трапезарията ни, без да мисля за нищо определено, когато ми подадоха каблограма. Тя гласеше:

Сузи почина спокойно днес.

Една от тайните на нашата природа е, че човек може съвършено неподготвен да получи такъв мълниеносен удар като този и да остане жив. За нея има само едно логично обяснение. Разумът се зашеметява от удара и опипом налучква значението на думите. Способността да схване цялото им значение му е милосърдно отнета. Съзнанието усеща смътно една огромна загуба — и това е всичко. На съзнанието и паметта ще бъдат потребни месеци, може би години, да съберат подробностите и така да научат и схванат пълния размер на тази загуба. Един човешки дом е опожарен. Димящите развалини представляват само един разрушен дом, който е бил скъп поради дългогодишно използуване и приятни спомени. Постепенно, с отминаването на дните и седмиците, започва да ни липсва едно нещо, после друго, трето. И когато се заемем да ги търсим, откриваме, че те са били в този дом. Всяко от тях е винаги най-същественото, единственото в своя жанр. То не може да се замени. Било е в този дом. Безвъзвратно е загубено. Ние не съзнаваме, че то е било съществено и когато сме го имали; откриваме това едва сега, когато неговата липса ни е стреснала и ни спъва. Години ще минат, докато броят на загубените съществени неща се установи, и едва тогава ние узнаваме пълния размер на своето нещастие.

Осемнадесети август ми донесе ужасната вест. Майката и сестрата бяха някъде насред Атлантика, без да знаят това, което се е случило, втурнали се към невероятното нещастие. Всичко, което можеше да ги предпази от пълната сила на удара, е било направено от роднините и добрите приятели. Те отишли на пристанището и посрещнали парахода през нощта, но се обадили едва сутринта, и то само на Клара. Когато се върнала в кабинета, тя не проговорила; и нямало нужда. Майка й я погледнала и казала: „Сузи е умряла.“ В десет и половина през оная нощ Клара и майка й завършиха своето околосветско пътешествие и потеглиха за Елмайра със същия влак и в същия вагон, който ни беше отвел на запад преди една година, един месец и една седмица. И Сузи беше пак там — но не за да ги посрещне при сиянието на лампите, както ни бе махала ръка за сбогом преди тринадесет месеца, а положена бледа и прекрасна в ковчега в своя роден дом.

Последните тринадесет дни от живота си Сузи бе прекарала в собствената ни къща в Хартфорд, гдето бе израснала — най-милото място за нея в този свят. Край нея са били верните й отдавнашни приятели — пасторът й, мистър Туичъл, който я познаваше още когато тя беше в люлка и бе дошъл отдалеко, за да бъде при нея; вуйчо й и леля й, мистър и мисис Тиодор Крейн; кочияшът Патрик, Кети, постъпила на работа у нас, когато Сузи беше осемгодишна, Джон и Елин, живели дълги години с нас. Там е бил и Жан.

В часа, когато жена ми и Клара отплаваха за Америка, Сузи не е била в опасност. Три часа по-късно положението й внезапно се влошило. Настъпил менингит и веднага се разбрало, че болестта е смъртоносна. Това станало в събота, 15 август.

„Тази вечер тя пое за последен път храна“ (в писмото на Жан до мене). На другата сутрин мозъчното възпаление се усилило. Тя походила малко из стаята от болка и безпаметство, но силите скоро я напуснали и трябвало да легне отново. Преди това намерила окачен в гардероба един пеньоар на майка си. Помислила, че това е майка й, вече умряла, почнала да го целува и се разплакала. Към обяд ослепяла (една от проявите на болестта) и се оплакала на вуйчо си.

От писмото на Жан споменавам само това изречение, което не се нуждае от обяснения:

Към един часа следобед Сузи проговори за последен път.

При това последно проговаряне тя казала само една дума, която посочва за какво е страдала. Протегнала ръце да потърси Кети, погалила я по лицето и казала „мама“.

Колко милосърдно е било, че в този безнадежден последен час на крушение и гибел, когато мракът на смъртта се е сгъстявал около нея, й е била дарена прекрасната илюзия… че последното видение в забуленото огледало на нейното съзнание е бил образът на майка й, а последното вълнение в живота й е било радост и успокоение от скъпото въображаемо присъствие.

Към два часа се настанила като за сън и не мръднала вече. Изпаднала в безсъзнание, в което останала два дни и пет часа, до седем часа и седем минути във вторник сутринта, когато починала. Беше на двадесет и четири години и пет месеца.

На 23-ти майка й и сестра й я изпратили до вечното й жилище… нея, нашето чудо и божество.