Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Emperor of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Франк Хърбърт

Бог-император на Дюн

Американска

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

 

GOD EMPEROR OF DUNE

© 1981 by The Herbert Limited Partnership

История

  1. — Добавяне на анотация

„Дънкановците понякога питат дали разбирам екзотичните идеи на нашето минало? И ако ги разбирам, защо не мога да им ги обясня? Познанието, както вярват те, се намира единствено в подробностите. Опитвам се да им втълпя, че всички думи са огъваеми, пластични. Образите на думите започват да се изкривяват още в момента на тяхното изричане. Идеите, вградени в един език, имат нужда от същия език, за да бъдат изразени. Това е самата същност на смисъла на думата «екзотичен». Нали виждате как започва да се променя? Преводът изпитва неудобство в присъствието на екзотичното. Езикът галах, с който си служа тук, сам налага себе си. Той е външна рамка за съотношение — една специфична система. Във всички системи обаче дебнат опасности. Системите включват непроучените схващания на създателите си. Когато приемате дадена система с присъщите за нея мнения и схващания, по същество съдействате за заякчаване на съпротивата срещу промените. Струва ли си да обяснявам на Дънкановците, че за някои неща няма езици? Охх! Те винаги ще продължават да вярват, че всички езици са мои.“

Откраднатите Дневници

Два дни и две нощи Сиона така и не уплътни лицевата си маска, губейки с всяко издишване от скъпоценната вода. Но преди тя да си спомни за думите на баща си, трябваше да бъде смъмрена като дете на свободните. Най-сетне Лито реши да й го каже в студеното трето утро от прехода, когато спряха в сянката на една скала сред брулената от вятъра равнина на ерга.

— Пази всеки дъх, излизащ от тебе, защото с него те напуска топлината и влагата на твоя живот — рече той.

Знаеше, че има още цели три дни път из ерга, както и цели три нощи, преди да стигнат до вода. Сега бе петото утро, откакто бяха напуснали малката Цитадела. През нощта навлязоха в район с ниски движещи се купчини пясък, които все още не бяха дюни; истинските се мержелееха някъде напред, а ако пътникът знаеше накъде да погледне, щеше да съзре в далечината и тънката начупена линия на останките от някогашния хребет Хабания. Сиона беше свалила превръзката за уста на влагосъхраняващия си костюм, за да може да говори по-ясно. Но въпреки това изричаше думите с почернели и кървящи устни.

Вече е обзета от отчаянието на жаждата — помисли той, докато спътничката му опипваше със сетивата си заобикалящия ги свят. — Скоро ще стигне до точката на кризата.

Неговите собствени сетива му казваха, че все още бяха сами в окрайнините на равнинната местност. Само минути ги деляха от сипването на зората. Ниско легналата светлина издаваше с отраженията си присъствието на прахови преградни образувания, които се виеха, издигайки и спускайки се в нестихващия вятър. После сетивата му игнорираха шума на вятъра, за да може да чуе и други неща — затрудненото дишане на младата жена, сриването на малка лавина от скалите зад тях и стърженето на огромното му тяло по тънкото пясъчно покритие.

Сиона отмести лицевата си маска встрани, но продължи да я държи, за да може да я върне бързо на мястото й.

— След колко време ще стигнем до вода? — попита тя.

— Три нощи.

— Няма ли по-пряк път?

— Не.

Вече разполагаше с важна информация, позволяваща й да оцени по достойнство икономичния подход на свободните. Лакомо глътна няколко капки от джобния резервоар.

Лито разпозна посланието на нейните движения — обичайните жестове на свободните in extremis[1]. В момента Сиона не само сетивно, но и съзнателно вникваше в смисъла на едно добре познато на предшествениците й състояние — патийех, или жаждата на прага на смъртта.

Няколкото последни капчици в джобния резервоар бяха свършили. Чу я как засмуква въздух. После върна маската на мястото й и запита с приглушен глас:

— Няма да се справя, нали?

Лито я погледна в очите и забеляза бистротата на мисълта, причинена от наближаващата смърт — проницателно осъзнаване, рядко постигано по друг начин.

Засилваше се действието само на най-необходимото за оцеляване. Да, тя бе навлязла достатъчно навътре в тедах ри-агрими — агонията, мобилизираща максимално разума. Много скоро щеше да бъде принудена да вземе върховното решение, през което мислеше, че вече е преминала. От доловените признаци той разбра, че ще трябва да се отнася с изключителна благосклонност и внимание към нея. Щеше да му се наложи да отговаря искрено на всеки въпрос, защото в тях беше стаен осъждащ укор.

— Няма да успея, нали? — настоя Сиона.

В отчаянието й все още имаше следи от надежда.

— Нищо не е окончателно сигурно — рече той. Думите му я потопиха в смразяващо безсилие.

Лито нямаше подобни намерения, но знаеше, че нерядко правилният, макар и двусмислен отговор се приема за потвърждение на най-дълбоко стаени страхове.

Тя въздъхна.

После с приглушен глас опита отново.

— В размножителната програма сигурно си предвидил нещо по-специално за мен.

Думите й не прозвучаха като въпрос.

— Всеки от нас има някакви намерения — каза той.

— Но поиска да се споразумеем.

— Вярно е.

— Как можеш да мислиш за съгласие от моя страна, след като знаеш, че мразя свързаното с теб? Бъди честен!

— Триногата на споразумението е с три крака. Те са стремежът, сведенията и съмнението. Точността и честността имат малко значение.

— Не спори с мен, моля те. Знаеш, че умирам.

— Твърде много те уважавам, за да споря.

Той изправи челните части на тялото си, за да усети вятъра. В него вече се долавяше дневната топлина, ала все още носеше твърде много влага, за да е приятен. Което пък му напомни, че колкото по-стриктно държеше за контрол над времето, толкова повече ставаха параметрите и се повишаваше степента, до която те трябва да бъдат контролирани. Стремежът към абсолютното нарастваше едновременно с нивото на неопределеност.

— Твърдиш, че не спориш, но…

— Спорът заключва дверите на разума — каза той, снижавайки се на пясъка. — А зад него се спотайва насилието. Проточи ли се, спорът винаги води до насилствени действия. Аз обаче нямам никакво намерение да те насилвам.

— Какво искаше да кажеш преди малко… със стремежа, сведенията и съмнението?

— Стремежът обединява участващите. Сведенията залагат границите на общия им разговор. А съмнението поставя рамка на въпросите.

Тя приближи и го загледа в лицето — само на около метър разстояние.

Колко странно е, помисли Лито, че омразата може да се смеси без остатък с надеждата, страха и благоговението.

— Би ли могъл да спасиш живота ми?

— Има такава възможност.

Едва-едва кимна, а той разбра, че отново е стигнала до погрешно заключение.

— Значи, искаш в замяна моето съгласие!

— Не е вярно.

— Ако премина през изпитанието…

— То не е мое.

— Чие е тогава?

— Дошло е от общите ни предшественици.

Сиона се отпусна назад и седна на студената скала; умълча се, тъй като още не беше готова да го помоли за почивка в топлата пазва на челния дял от тялото му. Лито сякаш дочу слабо скимтене, притаено в гърлото й. Съмненията в нея вече работеха с пълна пара. Бе започнала да си задава въпроса дали действително би могла да покрие образа му с вътрешната си представа за него като Върховен Тиранин. Погледна го — пак с остротата на пределно избистрения си разум, която той бе забелязал преди малко.

— Какво те кара да постъпваш по този начин?

Въпросът беше добре поставен.

— Вътрешната ми потребност да спасявам хората — отвърна Лито.

— Кои хора?

— Моето определение е много по-обхватно от всички останали, включително и това на „Бин Джезърит“, където вярват, че тъкмо те са дали дефиниция на понятието. Имам предвид извечната нишка на целия човешки род.

— Искаш да кажеш, че…

Не успя да довърши — устата й се оказа напълно суха. Опита се да събере малко слюнка. Той забеляза усилията й под лицевата маска. Въпросът беше ясен, така че му се стори излишно да чака.

— Без мен сега нямаше да съществуват никакви хора, абсолютно никакви. А пътят, водещ до изчезването им, бе прекалено ужасяващ дори за най-смелите ти предположения.

Предполагаемото твое предусещане — засмя се леко подигравателно тя.

— Златната Пътека все още зове — каза той.

— Не ти вярвам!

— Защото сме различни.

— Именно!

— Но и двамата зависим един от друг.

— За какво съм ти нужна?

Ох, викът на младостта, несигурна за определеното й място. Почувства силата, скрита в потайните окови на обвързването и си наложи да бъде твърд. Зависимото положение подхранва слабост!

— Ти си Златната Пътека — каза Лито.

— Аз ли? — едва успя да пошепне Сиона.

— Вече си прочела Дневниците, които ми открадна. Целият съм в тях. Жено, виж какво съм създал. А ти можеш да създадеш единствено себе си.

— Думи, измамни и опасни думи!

— Разбери: не страдам от факта, че ме боготворят. Страданието за мен е, че никога не са ме оценявали правилно. Може би… Не, не смея да се надявам на теб.

— Какво е предназначението на онези Дневници?

— Записва ги иксианска машина. Ще ги намерят в един много далечен ден. И те ще накарат хората да се замислят.

— Каква иксианска машина? Нима не изпълняваш предписанията на джихада!

— Този факт е поредният урок. Всъщност какво правят машините? Само умножават онова, което можем да свършим, без да мислим. А да се върши нещо, без да се мисли, представлява най-голямата опасност. Виж колко дълго ти вървя през пустинята, но не помисли за лицевата си маска.

— Можеше да ме предупредиш!

— И да увелича зависимостта ти.

Сиона го погледна за миг и каза:

— Защо искаш да стана командир на твоите Говорещи с риби?

— Ти си атреидка, съобразителна и способна да решава самостоятелно. Можеш да бъдеш вярна и честна дори само заради смисъла на тези понятия, както сама ги преценяваш. Подготвена и обучена си да командваш, което означава, че си независима.

Вятърът размяташе прах и пясък около тях, докато тя обмисляше думите му.

— Ако се съглася, ще ме спасиш ли?

— Не.

Беше дотолкова сигурна в обратния отговор, че трябваше да почака няколко удара на сърцето си, за да може да изтълкува едносричната дума. Междувременно вятърът поутихна, откривайки през дюнния пейзаж панорамата на жалките останки от хребета Хабания. Въздухът внезапно се смръзна от оня студ, който отнемаше влагата от плътта толкова бързо, колкото го правеше и най-жаркото слънце. Частица от съзнанието на Лито долови рязко колебание в контролирания режим на времето.

— Как така не? — попита Сиона, едновременно озадачена и възмутена.

— Не сключвам кръвни сделки с хора, на които трябва да вярвам.

Тя бавно поклати глава вляво и вдясно, но не отмести погледа си от лицето му. След малко прошепна:

— Какво може да те накара да ме спасиш?

— Нищо. Защо мислиш, че си способна да сториш онова, с което не мога да ти отвърна? Не се постъпва така при взаимна зависимост.

Младата жена отпусна рамене.

— След като не мога да сключа с теб сделка или да те принудя…

— Трябва да потърсиш друг път.

Каква великолепна гледка е взривният растеж на съзнанието — помисли той.

Изразителните черти на лицето й не криеха нищо. Тя прикова погледа си в него, сякаш търпеше път към мислите му. В приглушения й глас се вля прясна сила.

— Може би искаш да узная всичко за теб… дори и най-малките ти слабости?

— А би ли откраднала онова, което драговолно ти предоставям?

Утринната светлина сякаш я удари силно по лицето.

— Нищо не ти обещавам! — изхриптя тя.

— Нито пък го искам от тебе.

— Ще ми дадеш ли вода, ако помоля…?

— Не е съвсем вода.

Сиона потвърди с кимване.

— И аз съм Атреидска.

Говорещите с риби не бяха пропуснали урока за необикновената чувствителност, заложена в гена на атреидите. Тя добре знаеше къде е изворът на подправката и какво може да й причини. Преподавателите в училищата бяха се справили със задълженията си. Дозираното количество мелиндж в сухата храна на Сиона също бе свършило работа.

— Виж малките завити гънки около лицето ми — каза Лито. — Разтъркай леко с пръст една от тях и тя ще изпусне капки течност, наситена с екстракт от подправката.

Веднага забеляза признателността в очите й. Спомените, за които дори нямаше представа, бяха проговорили в нея. Тя се бе появила след множество поколения, умножили деликатната чувствителност на атреидите.

Дори острата й жажда не можеше да промени нещата.

За да улесни прехода през кризата, той й разказа за децата на свободните, изравящи пясъчни твари в окрайнините на някой оазис, за да извлекат от тях течността, която бързо възстановяваше и укрепваше силите.

— Нали съм от рода на атреидите — повтори тя.

— Устната История го твърди категорично.

— Следователно мога да умра от мелинджа.

— Да. Тъкмо в това е изпитанието.

— Разбирам. Искаш да ме направиш истинска свободна!

— Можеш ли по друг начин да подготвиш наследниците си за оцеляване, след като аз си отида?

Сиона свали лицевата маска и приближи лицето си на длан от неговото. После докосна с пръст най-близкото завито крайче на качулката му.

— Поглади го леко — каза той.

Ръката й се подчини, но не на гласа му, а на нещо, обадило се в самата нея. Движенията на пръстите, внимателни и добре усвоени, разбудиха собствените му спомени, преминали като наследство от едно дете в друго и по-нататък… По този начин беше съхранено огромно количество и вярна, и невярна информация. Лито обърна настрани лицето си, доколкото беше възможно, и погледна косо към нейното, намиращо се съвсем близо. По закръгленото крайче на гънката се появиха бледосини капки. Заля я силна миризма на канела. Тя се наведе към капките. Видя поричките около носа й и движенията на езика, докато Сиона преглъщаше. После се отдръпна, без да е утолила напълно жаждата си, подтиквана от предпазливостта и недоверието, познати му много добре от някогашния Монео. Какъвто бащата, такава и дъщерята.

— След колко време започва да действа?

— Вече е започнала.

— Искам да кажа…

— Около минута и нещо.

— Не ти дължа нищо!

— Няма да е необходимо заплащане.

Тя уплътни лицевата си маска.

Лито видя как погледът й започна да се замъглява. Без да поиска разрешение, спътничката му почука по предния дял на туловището, приканвайки го да приготви топлия хамак в себе си. Направи го веднага. Сиона се настани удобно в уютната кривина. Той рязко насочи погледа си надолу и го задържа, наблюдавайки я. Очите й останаха отворени, макар сега да не виждаше нищо около себе си. Внезапен гърч я разтърси и тялото й започна да трепери като дребно умиращо животинче. Добре познаваше ставащото с нея, но не можеше да промени абсолютно нищо. В съзнанието й нямаше да се запази никаква следа от срещи с прародители, докато дълбоко в нея завинаги оставаха ярко изрисувани картини, звуци и миризми. Щяха да се съхранят издирващи машини на преследвачи, мирис на кръв и вътрешности, треперещи от страх и притаили се в дупки човешки същества, обзети единствено от ужаса, че не могат да избягат… И през цялото време шумът на двигатели и тракането на механизми щеше да приближава — все по-близо и по-близо… Все по-силен и по-силен…!

Накъдето и да се обърне, щеше да бъде едно и също. От нигде надежда за спасение.

Той долавяше как животът й полека се оттегля и гасне. Сиона, не се оставяй да те погълне мракът! Атреидите винаги постъпваха по един и същ начин. Те се биеха за живота си. А сега Сиона се сражаваше за живота на други, не за своя. Но усещаше как бавно чезне и се отлива собствената й сила… Потъваше все по-дълбоко в мрака, пропадаше навътре, където никой преди нея не бе достигал. Той започна леко да я люлее в челния дял на тялото си. Люлеенето или тънката пареща нишка на непоколебимостта, а може би и двете заедно, успяха да вземат връх. В ранния следобед треперещото й тяло премина в състояние, което донякъде приличаше на сън. Само от време на време откъсналите се от нея въздишки се разнасяха като ехо от виденията пред вътрешния й взор. Продължи да я люлее внимателно, претъркаляйки се полека от едната на другата си страна.

Дали ще се измъкне от онези дълбини? Реакцията на нейната жизненост го обнадежди. Каква сила бе скрита в тази жена!

Събуди се късно следобед. Изведнъж я заля вълна на спокойствие; смени се и ритъмът на дишането й. Очите й внезапно се отвориха. Погледна нагоре към него, претърколи се извън хамака, заставайки с гръб към Лито, и остана така почти час, мълчалива и замислена.

С баща й беше станало същото. В атреидите се долавяше някакъв нов модел. Някои от предшествениците им произнасяха шумни тиради. Други се отдалечаваха заднешком от Бог-Императора, като се препъваха и продължаваха да го гледат с широко отворени очи, а той трябваше да ги последва, извивайки тялото си, което стържеше по древния камънак. Трети приклякаха, приковали поглед в земята. Но нито един от тях не се бе обърнал с гръб към него. Лито възприе развитието в нова посока като вдъхващ надежда знак.

— Вече добиваш известна представа за обхвата на моя род — каза той.

Сиона се обърна със строго свити устни, но не срещна погледа му. Все пак успя да забележи, че е осъзнала идеята, която много малко хора бяха приели така, както го направи тя; с необикновената си множественост Лито бе превърнал целия човешки род в свое семейство.

— Въпреки всичко можеше да запазиш живота на моите приятели в гората.

— Ти също можеше да ги спасиш.

Младата жена сви юмруци и ги притисна към слепоочията си, без да отклонява погледа си от него.

— Нима наистина знаеш…

— Сиона, внимавай!

— Трябваше ли да го науча по този начин? — пошепна тя. Лито замълча, оставяйки я да отговори сама на въпроса си.

Беше длъжен да я накара да разбере, че първичното му съзнание функционира също като съзнанието на свободните; както и да й внуши, че хищникът проследява всяко живо същество, оставило дири след себе си, също като онези ужасни машини в апокалипсиса на виденията.

— Златната Пътека — отново прошепна Сиона. — Мога да я почувствам.

Погледна го с широко отворени очи и каза:

— Ужасно жестоко е!

— Без жестокост оцеляването е невъзможно.

— Те просто не можеха да се скрият — промълви тя и продължи малко по-високо: — Какво направи с мен?

— Реши да се бунтуваш като свободна — каза той. — А свободните винаги са притежавали почти невероятна способност да разчитат всичко, оставено в пустинята. За тях не беше тайна дори плетеницата на засипаните от вятъра следи по пясъка.

Видя наченките на угризения при спомена за мъртвите й спътници. Заговори веднага, защото знаеше, че чувството за вина ще пламне почти моментално, последвано от гняв към самия него:

— Щеше ли да ми повярваш, ако просто те бях задържал и уведомил?

Разкаянието я беше обзело почти напълно. Тя отвори устата си под маската и изпъшка.

— Все още не мога да кажа, че си оцеляла в пустинята — предупреди я Лито.

Почти бе престанала да трепери. Раздвижваните с негова помощ инстинкти на свободните бяха внесли необходимото й спокойствие.

— Ще оцелея — каза тя, срещна погледа му и продължи: — Ти вникваш в мислите ни, като следиш нашите чувства, нали?

— По-скоро вниквам в причините, които ви карат да мислите по един или друг начин. Мога да разпозная и най-незначителните промени в поведението ви, проследявайки причинилите ги чувства.

Видя, че тя приема пълната си беззащитност по същия маниер, по който реагира и Монео — със страх и омраза. Това обаче нямаше особено значение. Стремително огледа времето и събитията, които й предстояха. Да, Сиона щеше да оцелее в пустинята, защото следите й по пясъка продължаваха плътно до тези, оставени от него. Непосредствено край нейните дири обаче той зърна внезапно зейнало празно пространство, скрило всичко. Предсмъртният вик на Антеак отекна в съзнанието му, оглеждащо бъдното… И рояка на Говорещите с риби, полетял в атака!

Малки идва — помисли той. — Аз и Малки пак ще се срещнем.

Отвори очи за действителността и видя все още вторачената в него Сиона.

— Продължавам да те мразя! — каза тя.

— Всъщност мразиш необходимата жестокост на хищника.

— Видях още нещо! — Гласът й тръпнеше от злост. — Не можеш да хванеш докрай следите ми!

— Длъжна си да се погрижиш за това видение и да го запазиш.

Не беше изрекъл последните си думи, когато заваля. Внезапно притъмня и в същия миг ливна пороен дъжд. Въпреки че бе доловил резките колебания в изкуствено регулираното време, Лито се стресна от яростта на бурята. Знаеше, че в Сарийър понякога се случва и да вали, но дъждът бързо спираше, водата се оттичаше и изчезваше. Останалите тук-там локви се скриваха, когато новопоявилото се слънце почти веднага изпаряваше течността от тях. В повечето случаи проливният дъжд не стигаше до земята, той доскоро беше дъжд-призрак, който се превръщаше на пара от слоя прегрят въздух непосредствено над повърхността на пустинята, след което вятърът отнасяше парата. Но днешният валеж буквално го зашемети.

Сиона свали лицевото покривало и жадно подложи лицето си на падащата вода, без да забележи състоянието на Лито.

Малко след началото на пороя той настръхна от болка — когато водата проникна през припокриващите се една с друга пясъчни твари — и мъчително се сви в агонизиращо кълбо. Особените инстинкти и разнопосочните стремителни движения на пясъчната твар и на пясъчния червей влагаха нов смисъл в думата болка. Чувстваше как тялото му сякаш се разпаря във всички посоки. Пясъчната твар неистово се стремеше към водата, за да я капсулира. А пясъчният червей усещаше как смъртта приближава ведно със заливащата го течност. Клъбца син дим изскачаха от всяко място, поразено от дъжда. От ферментационните и други процеси в тялото му започваше да се отделя чист екстракт от подправката. Около него вече се стелеше син дим. Започна да стене, гърчейки се в локвите.

Облаците отминаха. Едва тогава Сиона забеляза страданията му.

— Какво ти е? — попита тя.

Не можа да й отговори. Дъждът бе отминал, но болезнените му капки оставаха по камъните и в локвите около и под него. Всичко беше мокро.

Жената видя синия пушек, издигащ се от всяка точка, където течността докосваше тялото му.

— От водата е!

Вдясно имаше малко възвишение. С мъчителни движения той се отправи към него, изстенвайки при преминаването през всяка локвичка. Когато го достигна, установи, че е почти сухо. Силните болки поутихнаха; след малко забеляза застаналата пред него Сиона. Престорено загрижена, тя го попита:

— Защо водата те наранява?

Наранява ли? Каква неподходяща дума! Ала не можеше да не отговори на въпроса й. Беше видяла достатъчно и знаеше да търси отговор. Запъвайки се, той й обясни как реагират пясъчната твар и пясъчният червей. Спътничката му го изслуша мълчаливо и възкликна:

— Но нали отдели течност за мен!

— Подправката има предпазно действие.

— Тогава защо поемаш риска да излизаш на открито без колата си?

— Не може да си свободен в Цитаделата или върху Царската кола.

Тя се съгласи с кимване.

И отново съзря пламъчетата на бунта в очите й. Не искаше да се чувства виновна или зависима. Беше повярвала в реалността на Златната Пътека, но какво от това? За неговите многобройни жестокости нямаше прошка! Можеше да откаже да го приеме и да не му отреди място в семейството си. Та нали вече не беше човешко същество и по нищо не й приличаше. А тя знаеше тайната, с която гибелта му бе сигурна! Ако бъде залят и ограден отвсякъде с вода, ако пустинята му бъде унищожена, ако му се отнеме възможността да се измъкне от пръстена на смъртоносната агония… Нима наистина смяташе, че може да прикрие хода на мислите си само с едно обръщане встрани?

Какво влияние да окажа! — помисли той. — Тя трябва да продължи да живее, а аз — да демонстрирам отказ от насилие.

Сега, когато вече знаеше нещо важно за Сиона, колко просто би било да отстъпи и да потъне слепешком в собствените си мисли. Изкушението да съществува само със спомени беше много голямо, но неговите деца се нуждаеха от още един нагледен урок, за да могат да избегнат последната опасност, застрашаваща Златната Пътека.

Колко болезнено решение! Усети прилив на съчувствие към „Бин Джезърит“. Беше изправен пред затруднение, подобно на преживяното от тях при появата на Муад’Диб. Защото не успяха да установят контрол над баща ми — висшата цел на тяхната програма за целенасочено размножаване.

Призовавам ви отново на помощ, драги приятели — помисли той и сподави киселата усмивка, с която възнагради собственото си позьорство.

Бележки

[1] В екстремно, извънредно положение (лат.) — Б. пр.