Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Emperor of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Франк Хърбърт

Бог-император на Дюн

Американска

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

 

GOD EMPEROR OF DUNE

© 1981 by The Herbert Limited Partnership

История

  1. — Добавяне на анотация

„Дънкановците винаги намират за странно решението ми да комплектувам бойни сили от жени, но моите Говорещи с риби са съвременна армия в пълния смисъл на думата. Макар че могат да бъдат сприхави и порочни, жените се различават коренно от мъжете, когато се посветят на бойното изкуство. Люлката на животосъздаването безспорно ги предразполага към поведение, целящо полагането на по-големи грижи за опазване на същия този живот. Те доказаха, че са най-добрите пазителки на Златната Пътека. Подсилих тази важна особеност в моя план относно тяхната подготовка и обучение. За известно време те биват отделяни от рутинните си задължения. Предоставям им специален жизнен модел, за който да си спомнят с удоволствие до края на дните си. Обучаваните достигат до определена възраст в компанията на свои сестри и се подготвят за събития със знаменателен характер, но трудни за рационално разбиране. Споделеното в такава среда винаги намеква за неща от по-висш порядък. Омарата на носталгията обвива годините, прекарани с техните сестри, превръщайки ги в нещо различно от предишното. Ето как днешният ден изменя историята. Съвременниците като цяло не обитават едно и също време. Миналото винаги се променя, но малцина осъзнават това.“

Откраднатите Дневници.

След като изпрати парола на Говорещите с риби, Лито се спусна в криптата късно вечерта. Бе преценил, че е най-добре да започне първия разговор с новия Дънкан Айдахо на тъмно, за да може голата да чуе собственото му описание, преди да види тялото на предчервея. Встрани от централната ротонда на криптата се намираше малка зала, издълбана в черния камък, съвсем подходяща за случая. Помещението беше достатъчно просторно, за да побере Лито и Царската кола, но таванът падаше ниско. Осветяваха го скрити светоглобуси, чиято сила можеше да се регулира. Имаше само една врата, състояща се от два дяла: единият се завърташе нашироко, за да пропусне колата, а другият бе достатъчен за нормалните човешки размери.

Лито влезе с превозното си средство в заличката, застопори големия портал и отвори малкия. После насочи съзнанието си към предстоящото изпитание.

Постепенно обземащата го досада се превръщаше в сериозен проблем. Голите от Тлейлакс започваха да се повтарят до втръсване. Един път дори стигна дотам, че изпрати на Тлейлакс нареждане да не му пращат Дънкановци, макар онези добре да знаеха, че по подобен въпрос могат да не го послушат.

Понякога си мисля, че го правят само и само за да поддържат непокорството живо!

Тлейлаксианците разчитаха на особено важен фактор, защото знаеха, че именно той се явява в тяхна защита при други случаи.

Присъствието на някой Дънкан се нрави на Пол Атреидски в мен.

Ето как Лито го бе обяснил на Монео още през първите дни на иконома в Цитаделата:

„Дънкановците трябва да идват тук с много повече, отколкото им дава тлейлаксианската подготовка. Следва да се погрижиш моите хурии да ги опитомяват, като в допълнение отговарят на някои техни въпроси.“

„На какви въпроси да отговарят, господарю?“

„Те знаят.“

Разбира се, с годините Монео бе научил всичко за въпросната процедура.

Лито чу гласа му извън смрачената зала, тихия шум от ескорта на Говорещите с риби и колебливите, но ясно долавящи се стъпки на новия гола.

— През тази врата — каза икономът. — Вътре ще бъде тъмно и ще я затворим след теб. Спри и чакай господаря Лито да заговори.

— А защо ще бъде тъмно? — прозвуча гласът на Дънкан, пълен с агресивност и опасения.

— Ще ти се обясни.

Айдахо бе тласнат в залата и вратата се затвори плътно зад него.

Лито знаеше какво вижда голата: смесващи се сенки и тъмнина, в която не можеше да се разбере дори откъде идват думите му. Както постъпваше винаги досега, той си послужи с гласа на Пол Муад’Диб:

— Приятно ми е да те видя отново, Дънкан.

— Но аз не те виждам!

Айдахо бе воин, а воинът атакува. Фактът убеди Лито, че голата е напълно възстановеният оригинал/Традиционното моралите[1], с което тлейлаксианците повторно събуждаха предсмъртните му спомени, винаги оставяше известна несигурност в неговото мисловно съзнание. Някои от Дънкановците вярваха, че някога са заплашвали един истински Муад’Диб. И този бе в плен на същата илюзия.

— Чувам гласа на Пол, но не го виждам — каза Айдахо.

Не се опитваше да скрие обзелото го чувство на смут и безсилие, а буквално го изля с гласа си.

Защо един атреид разиграва подобна глупава игра? Пол наистина загина много отдавна, а това е Лито, който пренася възкръсналите спомени от паметта му, както и от паметите на мнозина други, ако може да се вярва на приказките на тлейлаксианците.

— Обяснили са ти, че си само последният в дълга редица от копия — каза Лито.

— Не си спомням нищо подобно.

Долови истеричните нотки в гласа на Дънкан, едва-едва прикрити с перченето на воина. Тази проклета реставрационна тактика на тлейлаксианците, прилагана след изваждането от аксолотловите резервоари, и сега бе довела до обичайния мисловен хаос. Настоящият Дънкан бе пристигнал в почти шоково състояние, изпълнен със силно подозрение, че не е с ума си. Лито знаеше, че трябва да прибегне към най-фини средства, за да вдъхне доверие и успокои клетника. Щеше да бъде от полза и за двамата.

— Дънкан, много неща се промениха — каза той. — Но едно си е останало същото. Аз и сега съм Атреидски.

— Разправят, че тялото ти…

— Да, то наистина се е променило.

— Гадни тлейлаксианци! Опитаха се да ме подготвят да убия някого, подобен на тебе… Внезапно си спомних кой съм, а после се появи… Може ли да е бил гола на Муад’Диб?

— Не. Бил е имитатор-лицетанцьор, уверявам те.

— Говореше и приличаше толкова много на… Сигурен ли си?

— Актьор, нищо повече. Оцеля ли?

— Разбира се. По този начин разбудиха спомените ми. Обясниха ми цялата проклетия. Вярно ли е?

— Вярно е, Дънкан. Направо ми е отвратително, но си позволявам да го направя заради удоволствието, което изпитвам, когато сме заедно.

Потенциалните жертви винаги оцеляват — помисли Лито. — Поне Дънкановците, както виждам. Ставаха и провали: цбит фалшив Пол и прахосани голи. Но под ръка имаше достатъчно много клетки, запазени грижливо от оригинала.

— А как стоят нещата с твоето тяло? — попита Айдахо.

Сега Муад’Диб можеше да се оттегли; заговори с обичайния си глас:

— Приех пясъчните твари като своя собствена кожа. Оттогава те ме променят.

— Защо?

— Ще ти обясня, когато трябва.

— Тлейлаксианците казват, че приличаш на пясъчен червей.

— А какво е мнението на моите Говорещи с риби?

— Те твърдят, че си Бог. Защо ги наричаш така?

— Заради едно старо, но остроумно хрумване. Първите жрици говореха в сънищата си с риби. По този начин са научили ценни неща.

— Откъде знаеш?

— Аз съм онези жени, както и всичко, дошло преди и след тях.

Дочу трудното преглъщане на Айдахо.

— Сега разбирам защо е тъмно. Даваш ми възможност да се адаптирам.

— Дънкан, винаги си бил бързак.

Освен когато си досадно бавен.

— Откога се променяш?

— Повече от три хиляди и петстотин години.

— Значи е вярно казаното ми от тлейлаксианците.

— Вече рядко се опитват да лъжат.

— Това е много време.

— Твърде много.

— А тлейлаксианците… Много пъти ли са ме копирали?

— Да.

Сега ще ме попиташ колко пъти.

— Колко?

— Бих ти предоставил документацията за самостоятелно ползване.

И така, почва се — помисли Лито.

Този момент от разговора изглежда винаги задоволяваше интереса на Дънкановците, също както те неизменно задаваха въпроса: „Колко като мен?“

Не се различаваха с нищо по отношение на плътта, а между голите с общ произход не преминаваха общи възпоминания.

— Спомням си своята смърт — каза Айдахо. — Мечовете на харконите, много от които се опитват да стигнат до теб и Джесика.

Лито си послужи отново с гласа на Муад’Диб:

— Бях там, Дънкан.

— Аз съм заместник, нали? — попита Айдахо.

— Така е.

— А как другите… Искам да попитам, как умря той?

— Всяка плът се износва. Отбелязано е в записките.

Лито зачака търпеливо, питайки се колко време ще бъде необходимо, докато отдавна омръзналата му история престане да задоволява любопитството и на този гола.

— Как изглеждаш всъщност? — запита Айдахо. — За какво тяло на червей разказват тлейлаксианците?

— Някой ден от него наистина ще тръгнат определен вид червеи. Метаморфозата е доста напреднала.

— Как да разбирам това определен вид?

— Създанието ще притежава повече нервни възли и разклонения. Ще може да осъзнава.

— Не би ли светнал? Искам да те видя.

Лито включи прожекторите. Блестяща светлина заля залата. Черните стени и осветителната система бяха замислени така, че да е максимално фокусирана в Лито, всеки детайл от тялото, на когото се виждаше напълно отчетливо.

Погледът на Айдахо опипа мигновено сякаш шлифованото сребристосиво туловище, отбеляза началото на пръстеновидните секции на пясъчния червей, змиевидните извивки, както и малките изпъкнали места, които някога са били крака и стъпала, а сега едното бе като че ли по-късо от другото. После вниманието му се върна към ръцете и китките, които не бяха загубили нищо от предишната си форма, докато най-сетне се прикова върху закачуленото лице с розова кожа, почти скрито в огромната, сякаш безкрайна маса и абсурдно напомнящо вулканичен разлив.

— Е, Дънкан — рече Лито, — беше предупреден.

Айдахо посочи мълчаливо тялото в предходна форма на червей.

Лито запита вместо него:

— Защо, нали?

Голата кимна.

— Дънкан, аз все още съм Атреидски и твърдя пред теб с цялата чест на това име, че причините бяха от непреодолимо естество.

— Какво би могло…

— Постепенно ще разбереш.

Айдахо само поклати глава с отрицаващ жест.

— Стигането до истината не е приятно — каза Лито. — Налага се първо да научиш други неща. Вярвай на думата на един Атреидски.

С течение на вековете той бе открил, че призивът му за искрена преданост на Айдахо към всичко, свързано с атреидите, неизменно успокоява буйния извор на въпроси от лично естество. Формулата отново сработи.

— Изглежда, че трябва да служа отново на атреидите — рече Айдахо. — Звучи ми познато. Така ли е?

— В много отношения е така, стари приятелю.

— Може би стар за теб, но не и за мене. Каква ще бъде службата ми?

— Говорещите с риби не ти ли казаха?

— Обясниха ми, че ще съм командир на твоята елитна гвардия, подбрана измежду тях. Не го разбирам. Армия от жени?

— Трябва ми доверен другар, който може да води моята гвардия. Възразяваш ли?

— А защо от жени?

— Съществуват някои различия в поведението на двата пола, които превръщат жените в особено ценен субект за въпросната роля.

— Не отговори на въпроса ми.

— Мислиш, че са неподходящи ли?

— Някои от тях са доста ячки и твърди, но…

— Нима други са били, хм, меки с тебе?

Айдахо пламна.

За Лито поведението му беше очарователно. Дънкановците бяха измежду малцината човешки същества, които днес можеха да го направят. Съвсем разбираема реакция, защото оставаше продукт на тяхната ранна подготовка, на чувството им за лична чест — истинска постъпка на рицар.

— Не разбирам как се доверяваш на жени, за да те защитават — отбеляза най-сетне Айдахо. Червенината бавно се оцеждаше от бузите му. Той отново погледна към Лито.

— Винаги съм им вярвал така, както вярвам и на теб, а залогът е моят живот.

— Ние от какво те защитаваме всъщност?

— Монео и Говорещите с риби ще те въведат в нещата.

Айдахо пристъпваше от крак на крак и тялото му сякаш се поклащаше в такта на сърдечния ритъм. Огледа малката зала, без да концентрира никъде погледа си. После рязко, воден от внезапно взето решение, се втренчи в Лито.

— Как да се обръщам към теб? Това беше очакваният знак на приемането.

— Господарю Лито, става ли?

— Да… господарю — Айдахо впи погледа си право в наситено сините му очи на свободен. — Вярно ли е, както казват Говорещите с риби, че в теб са спомените на…

— Дънкан, тук сме всички — обади се той с гласа на дядо си по бащина линия.

А след него:

— Е, Дънкан, дори жените са тук — чу се гласът на Джесика, баба му по същата линия.

— Познаваш ги добре — каза Лито, — а и те също те знаят.

Айдахо бавно и накъсано си пое дъх.

— Ще ми трябва малко време да посвикна.

— Моята първоначална реакция беше същата.

Голата внезапно се разтърси от гръмък смях; според Лито безобидната шега не го заслужаваше, но той търпеливо запази мълчание. Айдахо попита:

— Твоите Говорещи с риби трябваше да се погрижат за доброто ми настроение, нали?

— Успяха ли?

Мъжът се взря в лицето на Лито, разпознавайки отличителните черти на атреидите.

— Вие винаги знаете всичко за мен — рече той.

— Така е по-добре — отбеляза Лито. — Вече започваш за възприемаш, че аз не съм само един Атреидски. А всичките взети заедно.

— Веднъж и Пол го каза.

— Така беше! — отговори Муад’Диб, доколкото първообразът можеше да бъде предаден с гласа и акцента.

Айдахо преглътна и отклони погледа си към вратата на залата.

— Ти отне нещо от нас — смутолеви той. — Усещам го. Тези жени… После и Монео…

Ние срещу теб — помисли Лито. — Дънкановците винаги взимат страната на хората.

Другият отново съсредоточи вниманието си върху неговото лице:

— А какво ни даде в замяна?

— Мира на Лито! В цялата Империя.

— Да, виждам, че всички до един са върховно щастливи! Поради тази причина ли ти трябва лична гвардия?

Лито се засмя.

— В действителност моят мир е наложено спокойствие. А човешкият род има дълга история на активни действия срещу спокойствието.

— И затова ни предоставяш Говорещите с риби.

— Както и една йерархия, в която няма как и кого да объркаш.

— Женска армия — тихо повтори Айдахо.

— Висшата сила, която укротява мъжа — вметна Лито. — Сексът винаги е бил средство за възпиране на агресивния мъжкар.

— И с това ли се занимаваш?

— Те предвардват или омекотяват крайните изблици, които могат да причинят още по-болезнено насилие.

— И ги караш да вярват, че си бог. Не мисля, че това ми харесва.

— Проклятието на самотата е също така болезнено за мен, както и за теб!

Айдахо потръпна. Не това бе отговорът, който очакваше.

— Що за игра играеш, господарю Лито?

— Много стара, но с нови правила.

— Твоите правила!

— А може би трябва да върна всичко обратно на ПОСИТ, Ландсрада и Големите династии, така ли?

— Тлейлаксианците казват, че вече няма нищо, подобно на Ландсрада. Защото не разрешаваш самоуправление с действителна стойност.

— Е, добре. Бих могъл да отстъпя за „Бин Джезърит“. Или пък за иксианците или тлейлаксианците, а? А може би искаш да изнамеря някой нов барон Харконен, който да поеме властта над цялата Империя? Дънкан, кажи само една дума и аз ще абдикирам!

Погълнат от лавината на различни по смисъл значения, Айдахо отново поклати глава с отрицаващ жест.

— Поставена в неподходящи ръце — каза Лито, — монолитната централизирана власт се превръща в опасно и променящо с лекота характера си средство.

— А твоите ръце подходящи ли са?

— Не съм сигурен за своите ръце, Дънкан, но ще ти кажа, че съм напълно сигурен за ръцете на онези, които си отидоха преди мен. Защото ги познават.

Айдахо се обърна с гръб към Лито.

Какъв очарователен, типично човешки жест — помисли той. — Отказ, съчетан с приемане на собствената си уязвимост. Заговори на обърналия гърба си.

— С немалко право възразяваш на факта, че си служа с хората, без те напълно да го осъзнават и приемат.

Сега мъжът се извърна в профил, после завъртя глава, за да срещне погледа на закачуленото по-горе лице, и накрая се изпъна малко напред, втренчвайки се в наситено сините очи.

Изучава ме — помисли Лито, — но за мярка разполага само с лицето.

Атреидите бяха обучавали своите хора да четат фините сигнали на тялото и Айдахо беше добър в тази област, но видяното сега бе извън неговите възможности; той просто не достигаше дъното.

Голата се окашля:

— Кое е най-лошото, което би поискал от мене? Колко характерно за един Дънкан — помисли Лито.

Този се оказа истинска класика. Щеше да засвидетелства предаността си към Атреидски, комуто е дал клетва, но винаги ще извести, че няма да премине през личната граница на своя собствен морал.

— От теб ще бъде поискано да ме защитаваш от всичко, което може да ме застраши, а така също и да пазиш моята тайна.

— Каква тайна?

— Че имам уязвимо място.

— Че не си Бог?

— Не в този върховен смисъл.

— Твоите Говорещи с риби разказват за бунтовници.

— Които са реалност.

— Защо?

— Защото са млади и не съм успял да ги убедя, че моят път е за предпочитане. Много трудно е да убеждаваш младите, независимо за какво. Те се раждат, знаещи всичко.

— Досега не съм чувал никой Атреидски да се отнася така подигравателно към младите.

— Може би, защото съм невероятно стар — старост върху много още старост. И задачата ми става все по-трудна с всяко отминало поколение.

— Каква е задачата ти?

— Ще започнеш да я разбираш, докато двамата вървим по-нататък.

— Какво ще стане, ако те подведа? Твоите жени поемат ли моята роля?

— Опитвам се да не товаря с грях Говорещите с риби.

— В такъв случай ще натовариш мен, нали?

— Ако приемеш.

— Но ако видя, че си по-лош от харконите, ще се обърна срещу ти.

Колко характерно за един Дънкан. Те съизмерват злото единствено с харконите. Твърде малко знаят за него.

— Баронът поглъщаше цели планети, Дънкан — каза Лито. — Какво по-лошо от това?

— Да погълне Империята.

— В мен е моята Империя. Аз съм бременен с нея. Ще умра, когато я родя.

— Ако можех да повярвам…

— Ще поемеш ли командването на личната ми гвардия?

— Защо аз?

— Ти си най-добрият.

— Опасно дело, бих казал. От същата работа ли умряха моите предшественици?

— Някои.

— Бих искал да знам спомените на останалите!

— Не можеш да разполагаш с тях и да бъдеш самият ти.

— Все пак искам да се запозная…

— Ще стане.

— Значи, атреидите все още имат нужда от остър нож, така ли?

— Възлагат ти се задължения, подходящи само за Дънкан Айдахо.

— Каза, че ние… — Мъжът преглътна думите си и погледна към вратата, а после отново срещна погледа му.

Лито заговори, както би го сторил Муад’Диб, но със собствения си глас:

— Когато за последен път се изкачихме заедно до Сийч Табър, взаимната ни преданост беше пълна. Оттогава нищо не се е променило, съвършено нищо.

— Там беше баща ти.

— Бях самият аз!

Заповядващият глас на Пол Муад’Диб, идващ от грамадата памети на Лито, винаги хвърляше голите в трепет. Айдахо пошепна:

— Всички вие, събрани… В едно тяло… — Не довърши думите си.

Лито замълча. Решителният момент бе дошъл. Айдахо се усмихна с така добре познатото му изражение „Каквото ще да става!“ и отсече:

— Тогава ще говоря на първия Лито и на Пол, дето най-добре ме познават. Послужете си хубаво с мен, защото наистина ви обичах.

Лито затвори очи. Такива думи винаги го натъжаваха. Знаеше, че най-слабото му място беше обичта.

Монео, заслушан в разговора, се притече на помощ. Той влезе и попита:

— Господарю, да отведа ли Дънкан Айдахо при гвардията, която ще командва?

— Да.

Оказа се единствената произнесена от него дума.

Икономът хвана Айдахо за ръката и го изведе.

Добрият Монео — помисли Лито. — Толкова е отзивчив. Познава ме напълно, но все повече губя надежда, че някога ще ме разбере.

Бележки

[1] Алегорична средновековна драма. — Б. пр.